Р Е Ш Е Н
И Е
260433/24.3.2021г.
гр.Варна, 24.03.2021 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Варненският районен съд, първи наказателен състав, в открито
съдебно заседание
на двадесет и
пети февруари през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ИВЕЛИНА
ДИМОВА
при секретаря Петя Г., като разгледа докладваното
от председателя АНД № 4752 по описа за 2020 год., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Настоящото
производство е образувано на основание чл.59 и сл. от ЗАНН.
Подадена е
жалба от И.К.К. *** срещу Наказателно постановление №
506/16.10.2020г. на заместник- кмета на Община Варна, с което на лицето било
наложено административно наказание “глоба” в размер на 20 лева, на основание чл.183,
ал.2, т.1 от ЗДвП.
Жалбоподателката счита
обжалваното наказателно постановление за неправилно, незаконосъобразно и
необосновано, както и за издадено в нарушение на материалния и процесуалния
закон. В депозирани допълнителни мотиви към жалбата твърди, че актът е съставен
незаконосъобразно в нейно отсъствие.
Намира, че от НП не става ясно дали е наказана в качеството на водач или на
собственик на паркирания автомобил. Счита, че е лишена от възможността да
организира защитата си, тъй като в обжалваното НП липсва посочване на съставомерни факти. Поддържа и че в наказателното
постановление са включени обстоятелства, които не са отразени в съставения акт.
Моли съда да постанови решение, с което да отмени изцяло наказателното
постановление и претендира присъждане на разноски.
В съдебно
заседание жалбоподателката, редовно призована, не се явява и не се представлява.
Въззиваемата страна, редовно призована, не изпраща представител. Депозира писмени бележки, в които изразява
становище за неоснователност на жалбата. Моли същата да бъде отхвърлена и
претендира присъждане на юрисконсултско
възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на евентуално претендираните от жалбоподателката
разноски за адвокатско възнаграждение.
Жалбата е
подадена от легитимирана страна– наказаното физическо лице, в преклузивния 7-дневен срок по чл. 59, ал. 2 от ЗАНН, срещу акт, подлежащ на
съдебен контрол и пред надлежния съд – по местоизвършване
на претендираното нарушение, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е основателна,
по следните съображения:
Въз основа всички събрани по делото доказателства,
съдът установи от фактическа страна следното: На 15.08.20г. от св.Г.П.Р.-к.о.
в група „Общинска полиция“ при ОД на МВР-Варна била извършвана проверка за
спазване на ЗДвП в района на бул.“Приморски“ в гр.Варна. Около 23,15ч. същият
забелязал, че в подлеза на ФКЦ има паркирани автомобили, които затруднявали
останалите участници в движението. Един от паркираните автомобили бил лек
автомобил „Фолксваген“ с рег.№ РВ 2529 ТТ, поради което на същата дата
свидетелят съставил фиш за налагане на глоба в размер на 20 лв. на жалбоподателката за това, че е паркирала в подлез. Било изпратено
уведомление на основание чл.186, ал.3 от ЗДвП, с което К. била уведомена, че за
установеното нарушение е наложена глоба в посочения размер на собственика на
превозното средство. Поради подадено от нея възражение против издадения фиш, на
04.09.2020г. свидетелката Г.Д.Г.-старши полицай в група „Общинска полиция“ при
ОД на МВР-Варна съставила акт за
установяване на административно нарушение на К. за това, че е паркирала процесния лек автомобил в подлеза на ФКЦ. Актът бил
съставен в отсъствието на жалбоподателката;
впоследствие бил предявен и подписан с възражения. Писмени такива не били
депозирани в срока по чл.44 ал.1 от ЗАНН. Въз основа на съставения акт на 16.10.2020г.
било издадено и атакуваното наказателно постановление, с което на жалбоподателката била наложена глоба в размер на 20,00 лева
на основание чл.183, ал.2, т.1 от ЗДвП, за нарушение на чл.98, ал.1, т.3 от ЗДвП.
Изложената фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа на
събраните по делото доказателства- от разпита на свидетелите Г.Д.Г. и Г.П.Р., както и приобщените по реда на чл.283 от НПК писмени доказателства.
Показанията на разпитаните свидетели следва да бъдат кредитирани като
последователни, безпротиворечиви и логични, като
липсват основания за съмнение в тяхната достоверност. Същите не са се намирали
в някакви особени отношения с жалбоподателката и не
извлича ползи от твърденията си, при което за съда не съществува основание за
съмнение в достоверността на техните показания. С най-съществено значение за
изясняването на делото са показанията на св.Р., който лично е възприел
местоположението на процесния автомобил и предоставя
необходимата информация в тази връзка.
При така установената фактическа обстановка съдът
приема от правна страна следното: В
настоящото производство съдът следва да извърши проверка на законността на оспореното
пред него наказателно постановление, като следва да прецени правилно ли са приложени процесуалният и материалният
закон, с оглед описаните в НП факти и обстоятелства, както и съответстват ли те на приложената
от административнонаказващия
орган санкционна норма.
Разпоредбата на чл.98,
ал.1, т.3 от ЗДвП забранява престоя и паркирането в тунели и подлези, на мостове,
надлези, стеснени участъци от пътя
и в участъци с ограничена видимост. От показанията на св.Р., преценени от съда като обективни и достоверни, се
установява по несъмнен начин, че процесният автомобил
е бил паркиран в подлез, с което действително е осъществен състава на процесното престъпление.
Макар и правилно да е
констатирано наличието на административно нарушение обаче съдът намира, че
наказателното постановление следва да
бъде отменено поради недоказаност на административнонаказателното
обвинение. С наказателното постановление жалбоподателката
е санкционирана в качеството си на водач
на МПС за това, че е паркирала лек
автомобил в подлеза на ФКЦ. В съставения акт също се приема, че К. е нарушила
чл.98, ал.1, т.3 от ЗДвП, тъй като е паркирала лек автомобил на
бул.“Приморски“, в подлеза на ФКЦ. По делото обаче липсват каквито и да било
конкретни доказателства за това, че автомобилът е паркиран на това място именно
от жалбоподателката. Фактът на нарушението е
установен единствено от св.Р.. Макар и да е категоричен, че автомобилът е бил
паркиран на посоченото място обаче същият няма конкретни спомени да е
осъществил контакт със санкционираното лице и не предоставя информация в тази
насока. Доколкото в показанията на единственият свидетел, възприел извършването
на нарушението, не се съдържат данни за самоличността на нарушителя,
извършването от страна на жалбоподателката на
вмененото й нарушение следва да бъде счетено за недоказано.
Действително, според разпоредбата на чл.186, ал.3
от ЗДвП фиш за неправилно паркирано моторно превозно средство може да
се издаде и в отсъствие на нарушителя.
В този случай фишът се издава
на собственика на моторното превозно
средство. В изпратеното уведомление също е посочено, че за
установеното нарушение се налага наказание на собственика на превозното
средство. При подаване на възражение срещу фиша се съставя АУАН, като в тези
случаи единственият възможен субект на административнонаказателна
отговорност е собственикът на превозното средство, на когото е бил издаден и
фиш. Предмет на настоящото производство обаче е законосъобразността на наказателното постановление, а както беше
посочено, с обжалваното такова на жалбоподателката е
наложено наказание в качеството й на водач на процесния
автомобил, за това, че е паркирала същия в подлез. При това положение не следва
да бъде обсъждано от съда дали К. подлежи на административнонаказателна
отговорност в качеството й на собственик на автомобила. Дори и основания за
това да са налице, то съдът не може едва във въззивното
производство да установява нови факти за нарушение, което не е било вменено на
санкционираното лице. Приемайки други обстоятелства около извършването на
нарушението и друго основание за налагане на санкция, съдът би нарушил правото
на защита на наказаното лице, тъй като същото ще бъде наказано за напълно
различно деяние. След като санкционираното лице не е осъществило вмененото му нарушение,
то въпросът за съставомерността и доказаността на осъществено друго нарушение е извън настоящия процес, при липса на
предявено такова административнонаказателно обвинение
с АУАН и съответно произнасяне
с НП.
Предвид всичко изложено наказателното постановление следва да бъде
отменено, тъй като извършването на нарушението от страна на жалбоподателката
не е доказано.
Предвид констатираната незаконосъобразност на наказателното
постановление принципно не следва да се обсъжда спазването на
процесуалните правила при провеждането на административнонаказателното
производство, нито останалите възражения и доводи на страните. За
изчерпателност съдът намира за
необходимо все пак да посочи, че по делото липсват доказателства за
наличието на основанията по чл.40, ал.2 от ЗАНН за съставяне на акт в отсъствие
на нарушителя. Св.Г. заявява, че жалбоподателката е
била поканена за съставяне на акт, но не сочи конкретно лице, отправило такава
покана, нито начина, по който същата е достигнала до адресата. От постъпилото
писмо от Община Варна с вх.№274722/25.02.21г. се установява, че в случаите,
когато нарушителят е канен по телефона да се яви за съставяне на акт, следва да
бъде изготвен писмен документ, удостоверяващ провеждането на телефонен
разговор. В случая обаче такъв документ не е наличен. При това положение и предвид
липсата на достатъчно конкретни спомени у свидетелката относно отправянето на
покана до жалбоподателката, съдът намира, че не е
установено по несъмнен начин, че същата е била надлежно поканена да се яви за
съставяне на АУАН. Доколкото не е доказано, че К. е била поканена, но не се е
явила за съставяне на акт, следва да се приеме, че е налице съществено
нарушение на процесуалните правила. В практиката си съдилищата последователно
приемат, че съставянето на АУАН в отсъствието на нарушителя, без да са били
налице законовите основания за това, накърнява правото на защита на
санкционираното лице и обуславя отмяната на издаденото наказателно
постановление.
По изложените
съображения съдът намира, че обжалваното наказателно постановление се явява
незаконосъобразно и необосновано и като такова следва да бъде отменено изцяло.
С оглед изхода на делото
и направеното от пълномощника на
жалбоподателя съответно искане, на основание чл. 63, ал. 3 от ЗАНН, вр.
чл. 143, ал.4 от АПК, вр. чл. 144 от АПК вр.чл. 78, ал.1 от ГПК на И.К.
следва да се присъдят направените по делото разноски. Същите се изразяват в
заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 400,00 лв. за процесуално
представителство, заплатени в брой, видно от представения договор за правна
защита и съдействие. В случая възнаграждението е над минимума,
определен по реда на чл. 18, ал.2, вр. чл.
7, ал.2, т.1 от
Наредба № 1 от
09.07.2004год. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения. Предвид обстоятелството, че в съдебно заседание не се е
явил процесуален представител на жалбоподателката, като същевременно
случаят не се отличава с фактическа
или правна сложност и с оглед направеното от въззиваемата страна възражение за прекомерност, съдът намира, че следва да се присъди
възнаграждение в минимален размер, а
именно-300
лева.
По
искането за присъждане на лихви върху присъдените суми за заплатено адвокатско
възнаграждение съдът съобрази обстоятелството, че във Върховния административен
съд е образувано Тълкувателно дело №4/20г. по въпросите: Следва ли
да се присъжда
законна лихва в производството по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ при уважен иск
за обезщетяване на имуществени вреди, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение в производството по обжалване на
наказателно постановление, което е отменено от съда, и ако
се дължи, кой е началният момент: влизане в сила на решението
за отмяна на наказателното постановление или завеждане на исковата
молба? В искането се сочи, че в една част от
съдебните актове се
приема, че
не следва да се уважава
претенция за присъждане на законна
лихва върху обезщетението за платено адвокатско възнаграждение при отмяна на наказателното
постановление. Касае се за
невъзстановени съдебни разноски, а отговорността за разноски е акцесорна
и обективна и включва единствено действително направените разходи на спечелилата страна. Разноските по правило
се възстановяват на спечелилия делото
без лихва за забава, поради
което тя не следва да
се присъжда. Според второто становище в случая става дума за
имуществени вреди от незаконно наказателно
постановление, а не за възстановяване на разноски и следователно
те трябва да се обезщетят
изцяло и с лихва. Към момента все още не е
постановено тълкувателно решение. Настоящият състав споделя първото от
изложените мнения и намира, че възнаграждението за адвокат, платено за
защита срещу незаконосъобразна правораздавателна
дейност на администрацията е нелихвоносно вземане, както не е лихвоносно вземането за разноски
за адвокатска защита по всички
други съдебни производства, поради което искането следва да бъде
оставено без уважение.
Водим от горното и на основание чл.63 ал.1 от ЗАНН
съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ изцяло Наказателно
постановление № 506/16.10.2020г. на заместник-
кмета на Община Варна, с което на И.К.К. ***, ЕГН:**********,
на основание чл.53 от ЗАНН и чл.183, ал., т.1
от ЗДвП, е наложено административно наказание “глоба” в размер на 20.00 лева, като незаконосъобразно.
ОСЪЖДА Община Варна да заплати на И.К.К. ***, ЕГН:********** сумата от 300,00
/триста/ лева, представляваща заплатено адвокатско възнаграждение.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на И.К.К. ***, ЕГН:********** за присъждане на лихва върху обезщетението за платено адвокатско
възнаграждение.
Решението подлежи на
касационно обжалване в 14-дневен срок от получаване на съобщението за
изготвянето му пред Административен съд – Варна.
След влизане
в сила на съдебното решение, АНП да се върне
на наказващия орган по компетентност.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: