РЕШЕНИЕ
№ 98
гр. Радомир, 26.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РАДОМИР, ІV СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и четвърти март през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:РОСЕН ПЛ. АЛЕКСАНДРОВ
при участието на секретаря В. М. К.
като разгледа докладваното от РОСЕН ПЛ. АЛЕКСАНДРОВ Гражданско дело
№ 20241730101357 по описа за 2024 година
Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1 и чл. 143 от Закона
за защита на потребителите.
В исковата молба се твърди, че ищцата е страна по договор за паричен заем №
./06.01.2022 г., подписан с ответното дружество „И. А. М.“ АД, по силата на който е
получила в заем сумата в размер на 1000,00 лева, при ГПР от 41,08% и годишен лихвен
процент от 35%. На основание чл. 4 от договора кредитополучателят следвало в тридневен
срок от датата на сключване на договора да предостави на кредитора едно от трите
обезпечения, подробно описани в договора.
На същата дата между ищцата и втория ответник – „Ф. Б.“ ЕООД, бил сключен договор
за предоставяне на гаранция №. като съгласно чл. 3, ал. 1 от същия потребителят дължал
възнаграждение за гарант в размер на 900,48 лева, разсрочено на вноски, дължими на
падежа на погасителните вноски по договора за кредит.
Ищцата счита, че процесният договор за кредит е нищожен, тъй като предвиденият в
договора лихвен процент в размер на 35% противоречи на добрите нрави, нарушава
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПК и създава неравноправие между правата и
задълженията на потребителя и доставчика на финансовата услуга в разрез с изискването за
добросъвестност и в ущърб на кредитополучателя.
Отделно от това, не били изпълнени и изискванията на чл. 11, ал. 2 ЗПК и общите
условия не били подписани от потребителя.
1
Договорът бил нищожен и поради неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК,
тъй като в съдържанието му не били разписани правата на потребителя по чл. 29, ал. 4 и ал.
6 ЗПК.
Налице било и нарушение на разпоредбата на чл. 11, т. 9 ЗПК и при неспазване на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 10, ал. 1, вр. чл. 19, ал. 1 и ал. 2, вр. чл. 21 и чл. 22
ЗПК, разписаният в договора ГПР бил неточен и подвеждащ, тъй като в него не била
включена скритата под формата на възнаграждение договорна лихва. Липсвала и ясно
разписана методика на формиране на ГПР (кои компоненти точно са включени в него), което
съставлявало нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и
разбираем начин (чл. 10, ал. 1 ЗПК).
Отделно от изложеното, твърди и че уговореното по договор за предоставяне на
гаранция № . възнаграждение на гаранта представлявало скрита неустойка, която обаче е
загубила присъщата си обезпечителна функция, тъй като чрез нея не се обезщетяват вреди
от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора. Предвиденото
възнаграждение на гаранта в размер на 900,48 лева било в прекомерен размер, съпоставено с
получената заемна сума, не зависело от вредите от неизпълнението на основното договорно
задължение и по никакъв начин не кореспондирало с последиците от неизпълнението. Наред
с това, възнаграждението за гаранта по правната си природа съставлявало печалба за
кредитора, т. е. договорна лихва, която като вид разход по кредита, следвало да бъде
включена в размера на ГПР, но това не било сторено
По изложените съображения, моли съда да постанови решение, с което да прогласи за
нищожен договор за паричен заем № ./06.01.2022 г., сключен между „И. А. М.“ АД и Е. Б. К.
и договор за предоставяне на гаранция № ./06.01.2022 г., сключен между „Ф. Б.“ ЕООД и Е.
Б. К., поради противоречие със закона и с добрите нрави.
При условията на евентуалност, моли съда да прогласи за нищожни клаузите,
съдържащи се в чл. 4 от договор за паричен заем № ./06.01.2022 г. и чл. 3 от договор за
предоставяне на гаранция № ./06.01.2022 г.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът „И. А. М.“ АД е подал отговор на исковата молба, с
който е изразено становище за недопустимост на предявения иск поради липсата на правен
интерес от предявяването му.
В случай, че съдът не възприеме доводите на ответника за недопустимост на исковата
претенция, моли същата да бъде отхвърлена като неоснователна и недоказана, тъй като
според ответника клаузите на договора са в съответствие с изискванията на чл. 10, ал. 1, чл.
11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 ЗПК, а наред с това съгласно разпоредбата на чл. 19 ЗПК
надвишаването на максимално допустимия размер на ГПР не водело до недействителност на
договора за кредит.
Според ответника не било допуснато нарушение и на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК, тъй като цитираната разпоредба не изисквала в договора да бъде посочен
математическият алгоритъм, по който се изчислява ГПР.
2
Неоснователно се твърдяло в исковата молба и че договорът е нищожен поради
противоречие с добрите нрави на размера на уговорената договорна лихва, тъй като
единственото ограничение относно нейния размер било същият да не надвишава пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
Постановление на Министерския съвет. Несъстоятелно се твърдяло от ищцата и че
възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция представлявало скрита лихва,
тъй като под лихвен процент разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК имала предвид
единствено процента, който се прилага на годишна основа към сумата на усвоения кредит. В
договора за кредит било спазено и изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК за посочване на
информация за лихвения процент, като същият бил валиден за целия срок на договора и не
подлежал на промяна. Всяка една погасителна вноска съдържала главница и лихва.
Отделно от изложеното, твърди, че ГПР е изчислен съобразно изискванията на чл. 19,
ал. 2 и неговият размер е в съответствие с изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Годишният
процент на разходите и общата дължима сума по договора за кредит били изчислени към
момента на сключване на договора за кредит и по този начин било спазено изискването на
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. ГПР бил изчислен по определения в Приложение № . към ЗПК начин,
като били използвани договорените условия – размер на усвоена сума, размер и брой на
погасителните вноски, дата на плащане на всяка вноска, обща дължима сума и пр.
Възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция не се включвало при
изчисляване на ГПР, тъй като то не било част от общия разход по кредита за потребителя по
смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.
При сключването на договора за кредит било спазено и изискването на чл. 11, ал. 1, т. 20
ЗПК, като правото на отказ от договора било уредено в чл. 7, ал. 3 от договора.
Не било допуснато и нарушение на чл. 11, ал. 2 ЗПК, тъй като към договора за кредит
нямало общи условия, изготвени като отделен документ.
Изискването на чл. 4, ал. 1 от договора за предоставяне на обезпечение било допустимо
и законно, тъй като липсата на предоставена банкова гаранция или поръчителство по
заемното правоотношение водело до висока степен на риск от непогасяване на задълженията
по договора за кредит, като кредитополучателят бил уведомен предварително чрез
Стандартния европейски формуляр както за изискуемите обезпечения, така и за
представянето на избраното от него обезпечение в тридневен срок от подписването на
договора.
По изложените съображения, моли предявеният иск да бъде отхвърлен, като
неоснователен и недоказан.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба и от ответника „Ф. Б.“
ЕООД, с който е изразено становище за недопустимост на предявения иск поради липсата на
правен интерес от предявяването му.
В случай, че съдът не възприеме доводите на ответника за недопустимост на исковата
претенция, моли същата да бъде отхвърлена като неоснователна и недоказана, тъй като
3
според ответника договорът за предоставяне на гаранция/поръчителство е действителен, тъй
като отговаря на приложимите изисквания на закона – същият е сключен между лице, което
е вписано в регистъра на БНБ за финансовите институции по чл. 3а ЗКИ и дееспособно лице,
което към момента на сключване на договора е могло да разбира свойството и значението на
постъпките си и да ги ръководи, като била спазена и изискуемата форма.
Уговореното по договора възнаграждение не нарушавало законови разпоредби и не
противоречало на добрите нрави, като размерът на същото бил определен след извършена
преценка на риска. Ако насрещната страна го е считала за несправедливо висок, то тя
изобщо не би сключила договора.
Твърди и че разпоредбите на ЗПК се прилагали единствено по отношение на договори за
потребителски кредити, но не е и към процесния договор за предоставяне на гаранция.
С оглед изложеното, моли предявеният иск да бъде отхвърлен, като неоснователен и
недоказан.
В съдебно заседание ищцата, редовно призована, не се явява и не изпраща представител.
С писмена молба поддържа предявения иск и моли съда да постанови решение, с което да
прогласи за нищожен договор за паричен заем № ./06.01.2022 г. и договор за предоставяне на
гаранция № ./06.01.2022 г., а при условията на евентуалност да прогласи за нищожни
клаузите, съдържащи се в чл. 4 от договор за паричен заем № ./06.01.2022 г. и чл. 3 от
договор за предоставяне на гаранция № ./06.01.2022 г.
Ответните дружества - „И. А. М.“ АД и „Ф. Б.“ ЕООД, редовно призовани, не изпращат
представител в съдебно заседание. С писмени молби оспорват предявените искове и молят
за отхвърлянето им.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и като обсъди събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното от
фактическа страна:
По делото е представен договор за паричен заем № ./06.01.2022 г., сключен между
ищцата Е. Б. К. и ответника „И. А.М.“ АД, по силата на който ответникът е предоставил на
ищцата сумата в размер на 1000,00 лева, която последната следвало да върне на 12 месечни
вноски, всяка в размер на 99,96 лева, при фиксиран годишен лихвен процент от 35,00% и
ГПР в размер на 41,08%. В чл. 4, ал. 1 от договора е предвидено, че кредитополучателят
следва да представи обезпечение по кредита, като на същия е предоставен избор от три
възможности: 1) две физически лица – поръчители, всяко от които да отговаря на следните
изисквания: да представи служебна бележка от работодател за размер на трудово
възнаграждение, нетният размер на осигурителния му доход да е в размер над 1000,00 лева,
да работи по безсрочен трудов договор, да не е заемател или поръчител по друг договор за
паричен заем, сключен с „И. А. М.“ АД, да няма неплатени осигуровки за последните две
години, да няма задължения към други банки и финансови институции или ако има –
кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-лош от
„редовен“, 2) банкова гаранция с бенефициер – заемодателя за общо дължимата сума по
4
договора, със срок на валидност – 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по
договора и 3) одобрено от заемодателя дружество – гарант, което предоставя гаранционни
сделки.
С оглед възникване на посоченото задължение за ищцата, същата е сключила договор за
предоставяне на гаранция № ./06.01.2022 г. с ответника „Ф. Б.“ ЕООД, по силата на който
ответникът се задължава да издаде гаранция за плащане в полза на „И. А. М.“ АД с цел
гарантиране изпълнение на задълженията по договор за паричен заем № ./06.01.2022 г.,
сключен между ищцата и ответника „И. А. М.“ АД, за което ищцата следва да заплати
възнаграждение в размер на 900,48 лева.
По делото е прието заключение по допуснатата съдебно – счетоводна експертиза, от
което се установява, че ГПР по договор за паричен заем № ./06.01.2022 г., с включване на
сумата в размер на 900,48 лева, представляваща гаранция по договор за предоставяне на
гаранция № ./06.01.2022 г., би се увеличил до 370,97%.
Според вещото лице ищцата е извършила плащане по договора за кредит в общ размер
на 1013,25 лева и по договор за предоставяне на гаранция в размер на 59,80 лева.
Съдът кредитира заключението на вещото лице, като неоспорено от страните и дадено
от вещо лице, в чиято компетентност и безпристрастност няма основания да се съмнява.
Въз основа на така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните
правни изводи:
Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между ищцата
и ответника „И. А. М.“ АД е възникнало облигационно правоотношение по повод
предоставянето на паричен заем в размер на 1000,00 лева. Заемодателят е небанкова
финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска
кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства. Ищцата е физическо лице, което при сключване на договора е
действало именно като такова, т. е. страните имат качествата на потребител по смисъла на
чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК. Сключеният договор за паричен
заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски
кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния
закон ЗПК.
При преценка на съдържанието на договора за кредит, съдът намира за основателни
съображенията на ищцата за недействителност на договора на основание чл. 11, ал. 1, т. 10,
вр. чл. 22 ЗПК. В случая е налице правоотношение по договор за потребителски кредит, като
длъжникът по правоотношението – настоящ ищец, има качеството на потребител по смисъла
на § 13, т. 1, вр. т. 12 от ДР на ЗЗП, поради което същият се ползва със законоустановената
потребителска закрила, регламентирана в ЗПК и ЗЗП. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са
спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9,
договорът за потребителски кредит е недействителен. Разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК
изисква в договорите за кредит по ясен и разбираем начин да са посочени годишният
5
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. В разглеждания
случай съдът намира, че ГПР по договор за паричен заем № ./06.01.2022 г., сключен между
ищцата и ответника „И. А.М.“ АД, и общата дължима сума по кредита не са коректно
посочени, тъй като възнаграждението по договор за предоставяне на поръчителство
неправилно не е взето предвид при изчисляването на процента на разходите и крайната
дължима от потребителя сума. Съгласно § 1, т. 1 от ЗПК към общия разход по кредита за
потребителя се включват и всички видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит,
когато сключването на договора за услугата е задължително условие за получаване на
кредита.
Възнаграждението на поръчителя се явява разход по кредита и е следвало да бъде
посочено в договора за кредит и общата дължима във връзка с кредита сума, както и
включен в ГПР, доколкото сключеният договор за предоставяне на гаранция и разходите по
него са пряко свързани с договора за кредит. Като не е сторено това, потребителят е бил
въведен в заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да заплати по
договора и реалните разходи по кредита, които ще направи – нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК.
Предвид изложеното, процесният договор за потребителски кредит противоречи на
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради което и на основание чл. 22 ЗПК същият е
недействителен, което от своя страна налага извод за основателност на предявения иск
срещу ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД.
В продължение на развитите по-горе мотиви следва да се посочи, че съдът намира за
нищожен и договор за предоставяне на гаранция № ./06.01.2022 г., сключен с ответника „Ф.
Б.“ ЕООД, тъй като същият се явява лишен от основание, предвид недействителността на
договора за кредит, който той обезпечава и във връзка с който е възникнало
правоотношението по поръчителството, т. е. липсва необходимостта от сключване на
акцесорния договор. Същият е нищожен и на самостоятелно основание, отново поради
липса на кауза за неговото съществуване. Видно от съдържанието на договора, за
поръчителя е уговорено възнаграждение срещу задължението да поеме наравно с длъжника
задължението за плащане на сумите по кредита. В случай на тяхното заплащане от
поръчителя обаче, за последния се поражда, съгласно договора, регресно право срещу
заемателя за възстановяване на платените от поръчителя суми (арг. чл. 5, ал. 1 от договора за
предоставяне на гаранция). Следователно, поръчителят получава едно възнаграждение, без
реално да съществува същинско насрещно задължение за него, доколкото сумите, които е
платил подлежат на възстановяване. За длъжника пък заплащането на възнаграждението се
явява безпредметно, защото той всякога ще дължи сумите по кредита и няма да се освободи
от задължението си при погасяването на кредита от поръчителя. В този смисъл не само, че е
налице нееквивалентност на престациите, но в случая и липсва престация от една от
страните по договора – поръчителя, поради което и този договор се явява недействителен
6
като лишен от основание.
С оглед изложеното, настоящият съдебен състав намира, че предявеният иск срещу
ответника „Ф. Б.“ ЕООД се явява основателен и като такъв следва да бъде уважен.
С оглед уважаване на първоначално предявения иск, съдът не следва да се произнася по
предявения такъв при условията на евентуалност.
По разноските:
В производството по делото ищцата е представлявана от пълномощник, на когото не е
заплатила адвокатско възнаграждение и в тази връзка моли за определяне на неговото
възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в
представения договор за правна защита и съдействие е посочено, че ищцата се представлява
безплатно от адв. П. П. от АК - Х. поради затрудненото си материално положение, което по
смисъла на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА представлява основание за оказването на безплатна
адвокатска помощ. Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗА, ако в съответното производство насрещната
страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, като съдът
следва да определи възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в Наредбата по
чл. 36, ал. 2 и да осъди другата страна да го заплати (чл. 2, ал. 2 от ЗА). Във връзка с
направеното от ответните дружества възражение за прекомерност, съдът, като съобрази
критериите по решението по дело С-57/15 на СЕС за разумност и пропорционалност при
определяне на адвокатското възнаграждение, счита, че при определяне на възнаграждението
на процесуалния представител на ищеца следва да вземе предвид ниската фактическа и
правна сложност на делото, вида на претенцията, материалния интерес, броя на страните по
делото, обема на доказателствения материал, приложимите по спора национални и
международни правни норми, броя на заседанията - в конкретния случай е проведено едно
открито съдебно заседание, в което не се е явила страната и нейният пълномощник - адв. П.
П..
Съобразявайки горните критерии, съдът намира, че следва да определи адвокатско
възнаграждение на адв. П. П. от АК – Х. по предявените искове в общ размер на 800,00 лева,
като бъде осъдено всяко от ответните дружества да заплати на процесуалния представител
на ищцата сумата в размер на 400,00 лева.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответните дружества следва да бъдат осъдени да
заплатят по сметка на РС – Р. в полза на бюджета на съдебната власт държавна такса по
предявените искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1 и чл. 143 от Закона
за защита на потребителите в размер на 100,00 лева, както и сумата в размер на 200,00 лева,
представляваща възнаграждение за вещо лице.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН договор за паричен заем № ./06.01.2022 г., сключен между
7
„И.А.т М.“ АД, с ЕИК: ., със седалище и адрес на управление: гр. С., ЖК „Л.“, бул. „Д. Н.“
№., „С. Ц.“, ет. ., офис . и Е. Б. К., с ЕГН: **********, с адрес: **********.
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН договор за предоставяне на гаранция № ./06.01.2022 г.,
сключен между „Ф. Б.“ ЕООД, с ЕИК: ., със седалище и адрес на управление: гр. С., ЖК
„Л.“, бул. „Д. Н.“ №. „С.Ц.“, ет. ., офис. и Е. Б. К., с ЕГН: **********, с адрес: **********.
ОСЪЖДА „И. А.М.“ АД, с ЕИК: ., със седалище и адрес на управление: гр. С., ЖК „Л.“,
бул. „Д. Н. №. „С. Ц.“, ет. ., офис . да заплати на адв. П. И. П. от АК - Х. на основание чл. 38,
ал. 2 ЗА разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 400,00 лева (четиристотин
лева).
ОСЪЖДА „Ф. Б.“ ЕООД, с ЕИК: ., със седалище и адрес на управление: гр. С., ЖК „Л.“,
бул. „Д. Н. № . „С. Ц.“, ет.., офис . – 4. да заплати на адв. П. И. П. от АК - Х. на основание
чл. 38, ал. 2 ЗА разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 400,00 лева
(четиристотин лева).
ОСЪЖДА „И. А. М.“ АД, с ЕИК: ., със седалище и адрес на управление: гр. С., ЖК „Л.“,
бул. „Д. Н.“ № . „С. Ц.“, ет. . офис . – .и „Ф. Б.“ ЕООД, с ЕИК: ., със седалище и адрес на
управление: гр. С., ЖК „Л.“, бул. „Д. Н.“ № ., „С. Ц.“, ет. 2, офис .– . да заплатят по сметка на
РС – Р. в полза на бюджета на съдебната власт сумата в размер на 300,00 лева (триста лева),
представляваща дължима държавна такса в производството пред настоящата инстанция,
както и възнаграждение за вещо лице.
Решението подлежи на обжалване пред Пернишкия окръжен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Радомир: _______________________
8