РЕШЕНИЕ
гр.София,
02.09.2021 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско
отделение, ІV-В състав в публичното заседание на двадесет и първи ноември през
две хиляди деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: А.Александрова
ЧЛЕНОВЕ: Е.Иванова
Зл.Чолева
при секретаря Цв.Гулийкова и в
присъствието на прокурора .................... като разгледа докладваното от
съдията-докладчик Иванова в.гр.дело N: 14 361 по описа за 2018 година и за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С
решение № 263705/09.11.2017 г., постановено по гр.д.№ 48 274/2016 г. по описа
на СРС, І ГО, 24 състав, са отхвърлени, предявените от „К.3.” ЕООД, ЕИК ********обективно
съединени установителни искове срещу „Г.Т.” ЕАД, ЕИК ******** с правно
основание чл.422 ГПК във връзка с чл.327, ал.1 ТЗ и чл.422 ГПК във връзка с
чл.86, ал.1 ЗЗД за установяване дължимостта на сумата 1 680,47 лева,
представляваща сума по издадена фактура № **********/12.08.2014 г. във връзка с
извършена от ищцовото дружество доставка хранителни продукти, съгласно сключен
между страните неформален /устен/ договор за дос-тавка от м.08.2014 г., ведно
със законната лихва от датата на подаване на заявлението в съда до
окончателното заплащане, както и сумата 285,29 лева – лихва за забава за
периода от 12.08.2014 г. до 12.04.2016 г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение по ч.гр.д.№ 21186/2016 г. на СРС, ГО, 24 състав, като неоснователни
и недоказани.
Със същия съдебен акт ищецът „К.3.” ЕООД е осъден да заплати на
ответникът „Г.Т.” ЕАД на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата 1 230,00 лева – сторени
по делото раз-носки.
Срещу
така постановеното съдебно решение е депозирана въззивна жалба от ищеца „К.3.”
ЕООД, като същата се поддържа, че обжалваното първоинстанционно решение е
неправилно, незаконосъобразно и необосновано, постановено в нарушение на
материалния и процесуалния закон. Наведени са доводи, че първоинстанционният
съд не е обсъдил прило-женото от ищеца становище след получаване на отговора по
чл.131 ГПК и не се е произнесъл по него; че този съд не е обсъдил всички
събрани по делото доказателства поотделно и в тях-ната съвкупност, поради което
е направил грешни правни изводи; че неправилно е основал решението си само на
доказателствата, представени и събрани по искане на ответника, като в нарушение
на закона и практиката на ВКС и съдилищата в страната е игнорирал изцяло
доказателствата, представени от ищеца, които са относими към спора и достатъчни
за уважа-ване на иска. Твърди се и че СРС се е произнесъл и е допуснал
допълнителни задачи към експертизата поискани от ищеца, дал е срок за внасяне
на депозита и насрочил ново съдебно заседание, но не е уведомил дружеството за
това, като с това е нарушил възможността на „К.3.” ЕООД да осигури допълнителните
доказателства в подкрепа на установяване на претенцията им. Инвокирани са съображения, че по отношение на
приетото в решението от правна страна, следва да се държи сметка и че за това,
че въз основа на константната съдебна практика се е наложило становището, че
неполагането на подпис от получателя във фактурата не означава при всички
случаи, че доставка не е осъществена, още повече, че в действащия чл.7, ал.2
ЗСч няма посочен като задължителен реквизит – подпис на получателя на
фактурата, както и че в случая е налице търговска продажба и дори фактурата да
не е подписана от упра-вителя на ответното дружество, няма противопоставяне от
страна на търговеца след узнаване действията на лицето без представителна власт
– чл.301 ТЗ, като в случая ответното дружес-тво въобще не се е противопоставило
на доставката. Отразено е и че СРС не е отчел и факта, че във фактурата не се
изисква полагане на подпис от управителя на ответното дружество, а напротив –
лицето, което следва да положи подпис от страна на последното е лицето „отго-ворник
за операцията”; че срещу името на управителя, което е посочено като получател
на стоката, както и до името му, не стои място за подпис, а такова има на
втория ред, където е записано „отговорник за операцията”, както и че ако
купувачът счете, че стоката е получена от неупълномощено лице, в случая
„отговорник операцията”, който е подписал документите за продажбата, е длъжен веднага
след узнаването да се противопостави, като оспори правомо-щията на лицето,
приело стоката, а в дадената хипотеза ответното дружество въобще не се е
противопоставило на доставката.
Моли съда да отмени изцяло
обжалваното решение, като му се присъдят направените в производството разноски.
В срока по
чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ответника „Г.Т.” ЕАД, ***, с който същата е
оспорена изцяло. Наведени са доводи за неоснователност и неаргументираност на
заявените в жалбата твърдения; че между страните никога не е възниквала
облигационна връзка във връзка с описаните във фактура № **********/12.08.2014
г. хранителни продукти, тъй като тези стоки никога не са били поръчвани от „Г.Т.”
ЕАД и съответно не са им били доставени от ищеца и приети от тях, както и че
представената фактура не е подписана от изпълнителния директор на дружеството
им Р.К., което прави същият документ неистински, за която са узнали едва след
получаване на съобщението по делото.
Моли съда да остави въззивната
жалба без уважение. Заявява искане за присъждане на разноски за настоящото
производство.
С влязло в сила определение 487087
от 13.09.2018 г., постановено по
гр.д.№ 48 274/ 2016 г. по описа на СРС, I ГО, 24 състав е оставена без уважение
молбата на „К.3.” ЕООД /инкорпорирана в подадената въззивна жалба/, за
изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските, като
неоснователна.
Софийски градски съд, като
прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства съгласно
разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира следното:
Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от
легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на
въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валид-ността на решението, а по
допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е
ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/
2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършената
проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно ре-шение е валидно
и процесуално допустимо в обжалваната част, като по отношение на същото не
намира приложение нито едно от изключенията, визирани в ТР на ОСГТК на ВКС,
поради което съдът дължи произнасяне по правилността на решението с оглед
изложените в жалбата доводи.
Първоинстанционният съд е
сезиран с
предявени при условията на обективно кумула-тивно съединяване положителни установителни
искове, заявени по реда на чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК и чл.327, ал.1 ТЗ и чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване със сила на присъдено нещо
съществуването на оспорените от длъжника „Г.Т.”
ЕАД главно и акце-сорно вземания,
за които по реда на чл.410 ГПК е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение в полза на „К.3.”
ЕООД.
Оспорването на вземанията от страна на длъжника с подаденото възражение по чл.414 ГПК, обоснова и наличието на правен интерес в полза на ищеца от предявяване
на установителния иск по чл. 422 ГПК /в
т.см. и решение № 246/11.01. 2013 г. по т.д.№ 1278/2011 г. на ІІ ТО на ВКС,
решение № 89/02.06.2011 г. по т.д.№ 649/2010 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 171/24.04.2012 г. по
гр.д.№ 801/11 г. на ІV ГО на ВКС, постано-вени по реда на чл.290 ГПК и др./. В
тежест на ищеца е да установи в това производство – в качеството му на
кредитор, обстоятелствата, от които произтича вземането му, както и неговата
ликвидност, изискуемост и размер, а на ответника – фактите, които изключват или
погасяват това спорно право.
Настоящата
инстанция като съобрази изискванията на закона, становищата на страните и
ангажираните по делото доказателства – поотделно и в тяхната съвкупност, напълно спо-деля изводите на първоинстанционния съд, с които е обоснована недължимостта
на заявеното вземане по чл.327, ал.1 ТЗ в приетия в решението размер от 1 680,47
лева, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение до оконча-телното й заплащане, както и на задължението
по чл.86, ал.1 ЗЗД – обезщетение за забава в размер на сумата 285,29 лева и
период: 12.08.2014
г. - 12.04.2016 г., изведени
при правилно установена по делото фактическа обстановка и приложение на
релевантните правни норми, поради което на основание
чл.272 ГПК, препраща към тях. В допълнение към същите във връзка с
доводите във въззивната жалба съдът намира, че следва да
бъдат добавени и следните съображения:
Съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест в гражданския про-цес,
регламентирани с разпоредбата на чл.154, ал.1 ГПК, всяка страна в същия е
длъжна при условията на пълно и главно доказване да установи обстоятелствата,
на което основава своите искания, което в случая не е направено от страна на
жалбоподателя-ищец в хода на произ-водството пред СРС.
В исковата молба се
поддържа, че страните в процеса са обвързани
от договор за тър-говска продажба с предмет: доставка на хранителни продукти,
оформена във фактура № ********** от 12.08.2014 г., за посочените в нея видове,
количества и цена. Безспорно е, че съгласно правната доктрина и константната
съдебна практика фактурите са частни свидетелст-ващи документи, които ако са
двустранно подписани могат да послужат като доказателство за възникване на
отразените в тях задължения, в случай, че съдържат реквизитите на съществе-ните
елементи на конкретната сделка. Предвид формираната по реда на чл.290 ГПК
практика на ВКС, обективирана в решение № 71/08.09.2014 г. по т.д.№ 1598/2013
г. на ВКС, II, ТО; решение № 96/26.11.2009 г. по т.д.№ 380/2008 г. на ВКС, I ТО;
решение № 30/08.04.2011 г. по т.д.№ 416/2010 г. на ВКС, I ТО; решение №
118/05.07.2011 г. по т.д.№ 491/2010 г. на ВКС, II ТО; решение № 42/2010 г. по
т.д.№ 593/2009 г. на ВКС, II ТО, решение № 211/30.01.2012 г. по т.д. №
1120/2010 г. на ВКС, II ТО; решение № 109/07. 09.2011 г. по т.д.№ 465/2010 г.
на ВКС, II ТО; решение № 92/07.09.2011 г. по т.д.№ 478/2010 г. на ВКС, II ТО и
др., фактурите отразя-ват възникналата между страните облигационна връзка и
осчетоводяването им от търговското дружество - ответник, включването им в
дневника за покупко-продажби по ДДС и ползването на данъчен кредит по тях по смисъла
на ЗДДС, представлява недвусмислено признание на задължението и доказва неговото
съществуване. Дори да се счете, че издадената фактура е неистинска /неавтентична/,
или е останала неподписана за „получател” от купувача по договор за търговска
продажба, респ. от възложителя по договор за изработка, тя може да послужи като
доказателство за възникване на отразените в нея задължения, ако съдържа
реквизитите на съществените елементи на конкретната сделка, отразена е
счетоводно от двете страни и е ползван данъчен кредит, каквато не е дадената
хипотеза.
От неоспореното
заключение на изслушаната пред СРС по искане на ответника съдеб-но-счетоводната
експертиза /ССЕ/, изготвена от вещото лице Л.Б., безспорно е установено в
процеса, че фактура № ********** от 12.08.2014 г. не е осчетоводена в счетовод-ните
книги на „Г.Т.”
ЕАД, както и че същата не е включена в дневниците за покупките, подадени в НАП
от ответното дружество „Г.Т.” ЕАД и че то не е ползвало
данъчен кре-дит по нея.
Действително процесната
фактура формално съдържа подпис за получател, но ответ-никът своевременно е
навел възражение за подписването
на същата от лице без представител-на власт. С нормата на чл.301 ТЗ
е въведена законова презумпция, че ненадлежно представля-ваният търговец е
потвърдил предприетите от негово име действия, ако веднага след тяхното
узнаване не се е противопоставил на извършването им. Независимо дали липсата на
предста-вителна власт засяга сключването на сделка от името на търговец или
изпълнението на склю-чена от търговеца сделка, и в двете хипотези извършените
без представителна власт действия пораждат правни последици за търговеца, ако
той не извести своевременно насрещната страна, че те не го обвързват. Приложението
на презумпцията на чл.301 ТЗ предполага изслед-ване на конкретни факти, от
които може да се направи несъмнен извод, че търговецът е узнал, но въпреки това
не е оспорил извършените от негово име без представителна власт действия. За да
се приложи чл.301 ТЗ е достатъчно да се докаже, че търговецът е манифестирал
мълча-ливо одобрение на извършените без представителна власт действия или
намерение да се ползва от целения с тях правен резултат, в който смисъл е и решение
№ 89/12.06.2013 г. по т.д. № 431/2012 г. по описа на ВКС, II ТО и др. В дадения
казус с отговора на исковата молба ответното дружество е релевирало възражение,
че фактурата не е подписана от изпълнителния
директор на дружеството Р.К., посочен като автор на подписа, нито от някой от
другите негови представители. В определения от СРС срок „К.3.” ЕООД не е
конкрети-зирал кое лице поддържа, че е подписало фактурата, като във връзка с
възражението на „Г.Т.”
ЕАД, че фактурата не е подписана от управителя или от упълномощено от него лице
и че същата не е заведена в счетоводството на това дружество, със становище от
07.04.2017 г. „К.3.” ЕООД е представил копия от други данъчни
фактури /приети във въззивното производство при условията на чл.266, ал.3 ГПК/,
по които поддържа, че са извършени пла-щания от ответника и които според „К.3.” ЕООД носят същия подпис като на процес-ната фактура. Настоящата
съдебна инстанция намира, че от визуалната съпоставка на подпи-сите, положени
във фактурите, последното наведено от ищцовото дружество фактическо твърдение
не може да бъде установено, а още по-малко еднозначно и категорично. Други доказателства
в тази насока – не са ангажирани от страна на жалбоподателя-ищец.
Обстоятелствата, че в нито едно
от събраните в производството писмени доказателст-ва и в изслушаната ССЕ не се съдържат
данни до получаването на книжата по делото „Г.Т.” ЕАД мълчаливо да е одобрило извършените без представителна
власт действия по про-цесната фактура от негово име, респ. това дружество да е манифестирало намерение да се ползва от целения с нея
правен резултат, обосновават извода, че в конкретния казус не са налице предпоставките на регламентирания
в чл.301 ТЗ институт.
Освен неустановяване наличието на сключен договор за търговска продажба между страните по
спора с предмет: доставка на хранителни продукти, описани във фактура № **********
от 12.08.2014 г., който да е породил
валидно правно действие и да обвързва „К.3.”
ЕООД и „Г.Т.” ЕАД, в производството не е
доказано от страна на жалбоподателя- ищец, че е извършил и действия по предаване
на процесната стока на ответното дружество, а по
силата на разпоредбата на чл.327, ал.1 ТЗ при търговската продажба купувачът е
длъжен да заплати цената при предаване на стоката или на документите, които му
дават право да я получи, освен ако е уговорено друго, за което по делото не са
налице данни. Поотделно и в тяхната съвкупност изложените съображения обосновават
извод, че в тежест „Г.Т.” ЕАД не е възникнало задължението за заплащане на цената на стоките
по процесната фактура.
Неоснователни са инвокираните в
жалбата доводи за допуснато процесуално наруше-ние от страна на
първоинстанционния съд във връзка със заличената съдебно-счетоводна експертиза
по поставените от ищеца въпроси. Действията на решаващия състав на СРС са в
пълно съответствие със законовата регламентация, установено в нормата на чл.160,
ал.1 ГПК.
Изложените съображения
обуславят извод, че в полза на ищеца не съществува вземане в размер на 1 680,47 лева с ДДС, представляващо цена по договор за
търговска продажба на хранителни стоки, за която сума е издадена фактура № **********/12.08.2014 г., поради което предявеният положителен установителен иск по реда на
чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.327, ал.1 ТЗ за тази стойност се явява изцяло неоснователен.
При приетия изход на спора по
отношение на търсената главница, неоснователна е и претенцията по чл.422,
ал.1 ГПК във връзка с чл.86,
ал.1 ЗЗД на стойност 285,29
лева и период: от 12.08.2014 г. до 12.04.2016 г., тъй
като това задължение е акцесорно и се обуславя от съществуването на валидно,
ликвидно и изискуемо главно вземане на кредитора, по отно-шение на чието
изпълнение длъжникът да е изпаднал в забава, каквото в настоящата хипотеза не е
налице.
Поради съвпадение на изводите на
двете съдебни инстанции относно разглеждането на спора, атакуваното решение като
правилно следва да бъде потвърдено.
При този изход на делото на
основание чл.78, ал.1 ГПК на жалбоподателя не се дъл-жат разноски за въззивната инстанция. Такива следва да се присъдят на
основание чл.78, ал.3 ГПК на въззиваемата страна в размер на 500,00 лева – адвокатско
възнаграждение.
Воден от горното,
Съдът
Р Е Ш
И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 263705/09.11.2017 г., постановено
по гр.д.№ 48 274/2016 г. по описа на СРС, І ГО, 24 състав.
ОСЪЖДА „К.3.” ЕООД, ЕИК******, със седалище и адрес на управление:***,
да ЗАПЛАТИ на „ГБС-Т.“ ЕАД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление:***, на основа-ние чл.78, ал.3 ГПК сумата 500,00 /петстотин/ лева – разноски за
въззивното производство.
Решението не подлежи на касационно
обжалване на основание чл.280, ал.3, пр.2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.