РЕШЕНИЕ
№ 243
гр. Бургас, 31.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, IV ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на десети февруари през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Недялка П. Пенева
Членове:Даниела Д. Михова
ДИМАНА Г. КИРЯЗОВА
ВЪЛКОВА
при участието на секретаря Ваня Ст. Димитрова
като разгледа докладваното от Даниела Д. Михова Въззивно гражданско дело
№ 20242100501903 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл.258 и сл ГПК и е образувано по
въззивната жалба на Е. Т. П. от ***, против Решение № 2151 от 22.10.2024 г.
по гр.д.2677/2024 г. на РС-Бургас, в частта му, с която са отхвърлени
предявеният от въззивницата иск за прогласяване на основание чл.26, ал.1,
пред.първо от ЗЗД, вр.чл.22 ЗПК, вр.чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, на Договор за
паричен заем № 944390 сключен между Е. Т. П. в качеството й на
кредитополучател и „КРЕДИ ЙЕС“ ООД, ЕИК: ********* в качеството му на
кредитодател; и искът на въззивницата за осъждане на „КРЕДИ ЙЕС“ ООД,
ЕИК: *********, на основание чл.55, ал.1, предл.първо ЗЗД да й заплати
горницата над уважения размер от 890.64 лв до предявения размер от 2 552 лв,
представляваща разликата между дължимата от ищцата сума и заплатената от
нея на кредитодателя.
Твърди се, че обжалваното решение е валидно и допустимо, но
неправилно поради нарушение на материалния закон. Изложени са отново
твърдения по фактите.
Оспорени са като неоснователни изводите на първоинстанционния
съд, че предвидената в процесния договор неустойка не следва да бъде
включена като разход по кредита, тъй като налагането й е поставено при
условие потребителя да предостави предвидена в процесния договор и общите
условия към договора обезпечение. Твърди се, че предвидената в чл.8 от
договора неустойка няма обезщетителен характер, а такъв на скрито
възнаграждение за кредитора, още повече, че обезщетението на кредитора е в
1
по-висок размер от предоставената за ползване от потребителя главница. На
следващо място е посочено, че неустойката представлява разход по кредита,
тъй като условието, при което е уговорена, а именно при не предоставяне на
търсеното от кредитора обезпечение е последица от неосъществими за
потребителя изисквания. По изложените съображения се твърди, че
неустойката има характер на разход по кредита и е трябвало да бъде включена
в изчислението на ГПР, а невключването й в ГПР прави ГПР неправилно
посочен, и съобразно практиката на СЕС го приравнява на изначално
непосочен ГПР. Твърди се, че това води до нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК,
както и на чл.22 ЗПК, като съгласно последната разпоредба договорът е
нищожен в неговата цялост.
На следващо място се твърди, че доколкото в този случай дължима
би била главницата в размер на 4000 лв, разликата над тази сума, платена на
кредитора по процесния договор, представлява дадена без основание, поради
което при извършеното от ищцата плащане в размер на 6 552 лв, на основание
чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД разликата между дължимата главница и реално
платеното, която възлиза на 2 552 лв, следва да й бъде възстановена, а
първоинстанционният съд неправилно е уважил този иск само частично.
Претендира се съдът да отмени решението на БРС в обжалваните
части и вместо него на основание чл.22 ЗПК, вр.чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, вр.чл.26,
ал.1 ЗЗД да прогласи за недействителен Договор за паричен заем №944390 от
01.11.2О22 г. сключен между „Креди Йес“ ООД и Е. Т. П., както и на
основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД да осъди „Креди Йес“ ООД да заплати на Е.
Т. П. сумата от 2 552 лв, ведно със законната лихва върху главницата от датата
на подаване на исковата молба до окончателното плащане. Претендира се
съдът да осъди ответното дружество да заплати на адв.Антоний Димитров,
адв.възнаграждение на основание чл.38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата,
както и да заплати на въззивницата всички разноски по делото. Заявено е и
искане, в случай, че съдът все пак отхвърли предявените искове, изцяло или
отчасти да съобрази, че според практиката на СЕС (т.5 от диспозитива на
Съединени дела С-224-19 и С-259-19) не се допуска правна уредба, която
позволява част от процесуалните разноски да се възлагат върху потребителя в
зависимост от размера на недължимо платените суми, които са му били
върнати вследствие на установяването на нищожност на договорна клауза
поради неравноправния й характер.
Не са ангажирани нови доказателства.
В срока по чл.263 ГПК против въззивната жалба е подаден писмен
отговор от въззиваемия „КРЕДИ ЙЕС” ООД, ЕИК, с който въззивната жалба
се оспорва като неоснователна. Претендира се съдът да потвърди
обжалваното решение по съображенията, изложени от ответника в
първоинстанционното производство.
Също не се сочат нови доказателства.
При извършената проверка по реда на чл.267 ГПК съдът констатира,
че въззивната жалба е подадена от легитимирано лице, против акт на съда,
подлежащ на обжалване, в законовия срок, поради което съдът я намира за
допустима.
За да се произнесе по основателността на жалбата, настоящият
съдебен състав взе предвид следното:
Производството пред Районен съд Бургас е образувано по искова
2
молба на въззивницата Е. Т. Д. против въззиваемия „КРЕДИ ЙЕС” ООД, за
обявяване за недействителен на основание чл.26, ал.1 предл.първо ЗЗД,
вр.чл.22 от ЗПК, вр.чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК на Договор за паричен заем №
944390, сключен на 08.11.2022 г. между ищцата, в качеството й на
кредитополучател, и ответника, в качеството му на кредитодател; както и за
осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от 2 552 лв, дадена
според ищцата без основание, ведно със законната лихва за забава от датата на
подаване на исковата молба, до окончателното и изплащане. В исковата молба
са изложени твърдения за наличие на сключен между страните по реда на
ЗПФУР договор за паричен заем, по силата на който ответникът е предоставил
на ищцата сумата от 4000 лв, като заемът е следвало да бъде погасен на 21
погасителни вноски от по 269,59 лв, при месечен лихвен процент от 3,400% и
ГПР от 49,345%. Посочено е, че съгласно чл.6 от договора и Общите условия
на заемодателя, същият е следвало да бъде обезпечен с: ипотека върху
недвижим имот; особен залог върху движимо имущество; банкова гаранция;
или ценна книга, издадена в полза на заемодателя, а съгласно чл.8 от договора,
заемателят е декларирал, че му е известно и е уведомен, че в случай, че в
случай, че в 3-дневен срок от сключването на договора не предостави
уговореното в чл.6 обезпечение, или предоставеното обезпечение не отговаря
на условията, посочени в чл.10, ал.2, т.1 и т.4 от ОУ, заемателят дължи на
заемодателя неустойка в размер на 4 166,64 лв с начин на разсрочено плащане
подробно посочен в погасителния план към договора за заем. Твърди се, че в
случая ищцата има качеството на потребител по смисъла на чл.9, ал.3 от ЗПК,
тъй като при сключването на договора за потребителски кредит е действала
извън рамките на своята професионална или търговска дейност. Твърди се, че
процесният договор е недействителен на основание чл.22, вр.чл.11, ал.1, т.10
ЗПК, тъй като: предвидената в чл.8 от договора неустойка, имаща характера
на възнаграждение, неправилно не е включена в ГПР, което прави ГПР
неправилен и заблуждаващ; не е посочено кои точно разходи формират ГПР;
клаузата за неустойка по чл.8 от договора е недействителна на основание
чл.26, ал.1, предл.първо и второ ЗЗД, вр.чл.26, ал.4 ЗЗД; клаузата по чл.3 (7) от
договора предвиждаща месечен лихвен процент в размер на 3,400% е
недействителна, съотв.нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД като
накърняваща добрите нрави, тъй като договорената между страните лихва
(40,80% годишно) надхвърля повече от три пъти законната лихва. По
отношение на иска с правно основание чл.55, ал.1, предл.първо ЗЗД се твърди,
че доколкото процесният договор за потребителски кредит е недействителен
на основание чл.22 ЗПК, а съгласно чл.23 ЗПК, когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, заплатената от ищцата сума над чистата
стойност на кредита – 4000 лв, е получена от ответника без основание и
следва да бъде върната.
Предявени са при условията на обективно кумулативно (според
изричното изявление в тази насока от ищцата) съединяване, искове с правно
основание чл.26, ал.1 предл.първо ЗЗД, вр.чл.22 от ЗПК, вр.чл.11, ал.1, т.10 от
ЗПК и чл.55, ал.1, предл.първо от ЗЗД.
С писмен отговор в законовия срок ответникът е оспорил
предявените искове като допустими, но неоснователни. По отношение на иска
по чл.26, ал.1 предл.първо ЗЗД, вр.чл.22 от ЗПК, вр.чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК е
заявено, че не са налице сочените от ищцата основания за неговата
нищожност, тъй като в договора е посочен ГПР, който е правилно изчислен и
3
в допустимия съгласно чл.19, ал.4 от ЗПК размер. Твърди се, че чл.11, ал.1,
т.10 от ЗПК не предвижда в договора за потребителски кредит изрично и
изчерпателно да са изброени всички разходи, включени в ГПР, а само да са
посочени допусканията, използвани при изчисляването на ГПР, което в случая
е налице с посочване на първото базово допускане по т.3, б.“а“ на Приложение
№ 1, а именно – че договорът ще е валиден за срока, за който е сключен, и
кредиторът и потребителят ще изпълняват своите задължения в съответствие с
условията и сроковете по договора. Твърди се още, че съгласно чл.19, ал.2 и
ал.3 от ЗПК, при изчисляване на дължимото от потребителя ГПР, във
формулата не следва да се включват разходите, които потребителят заплаща
при неизпълнение на задълженията си по договора. На следващо място се
твърди, че дори ГПР да е неправилно посочен, по аргумент от чл.19, ал.5 ЗПК
това не би довело до невалидност на целия договор. Твърди се, че клаузата за
неустойка по чл.8 от договора не е нищожна, тъй като е индивидуално
уговорена със заемателя и има обезпечителна и обезщетителна функция.
Изложени са подробни съображения, че тази размерът на тази неустойка и
условията, при които се дължи, са предварително известни на заемателя още
при сключване на самия договор и тя се дължи в пълен размер още от момента
на настъпване на основанието за нейното начисляване.
С обжалваното решение първоинстанционният съд е отхвърлил иска
за прогласяване за недействителен на договор за паричен заем № 944390
сключен между Е. Т. П. в качеството й на кредитополучател и „КРЕДИ ЙЕС“
ООД, в качеството му на кредитодател на основание чл.26, ал.1, предл.първо
от ЗЗД, вр.чл.22 от ЗПК, вр.чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК; приел е за установено, че
клаузата на чл.6 от договора за паричен заем № 944390 от 08.11.2022 г. е
нищожна поради противоречие със закона и добрите нрави; и е осъдил
„КРЕДИ ЙЕС“ ООД да заплати на Е. Т. П. сумата от 890.64 лв - разлика между
действително платената сума от ищцата 6 552 лв и дължимата по договора
сума от 5 661,36 лв, като е отхвърлил иска над тази сума до предявения размер
от 2 552 лв. Ответното дружество е осъдено да заплати на ищцата сумата от
172.82 лв - разноски по делото-съразмерно на заплатена държавна такса, както
и на адв.Антоний Здравков Димитров, от АК София, адвокатско
възнаграждение на основание чл.38,ал.2 ЗА в размер на 232.52 лв с вкл.ДДС.
По отношение на иска за прогласяване на процесния договор за
нищожен съдът е приел, че той е неоснователен, тъй като договорът съдържа,
съобразно изискването по чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит; ГПР е прецизно изчислен, тъй
като не следва в него да бъдат включени възможни разходи, които заемателят
може да се наложи да заплати при неизпълнение на договорните си
задължения, както и таксите; и ГПР е в рамките на допустимия съгласно чл.19,
ал. 4 от ЗПК размер. По отношение на уговорената неустойка е прието, че тази
клауза на договора е нищожна на основание чл.146, ал.1 от ЗЗП като
неравноправна, тъй като излиза извън типичната й функция за обезщетение на
вредите от неизпълнение на поетите насрещни задължения по договор, но
нищожността й, както и липсата на ГЛП, не влече недействителност на целия
договор за кредит, тъй като не е налице нарушение на някое от императивните
изисквания, лимитативно посочени в чл.22 от ЗПК, даващи основание за
приложение на чл.23 от ЗПК. По изложените съображения за нищожност на
неустоечната клауза, позовавайки се на чл.19, ал.5 ЗПК, първоинстанционният
съд е приел, че дължимата от ищцата сума по процесния договор е посочената
4
в чл.3, ал.12 от него – 5 661,36 лв (главница и възнаградителна лихва),
съотв.заплатената от ищцата сума над този размер - 890.64 лв, е платена без
основание.
Първоинстанционното решение е обжалвано само от ищцата в частта
му, с която са отхвърлени предявеният от нея иск за прогласяване
нищожността на договора за паричен заем между страните и искът й за
осъждане на ответника да й заплати на основание чл.55, ал.1, предл.първо ЗЗД
горницата над уважения размер от 890.64 лв до предявения размер от 2 552 лв,
представляваща разликата между дължимата от ищцата сума и заплатената от
нея на кредитодателя. Ето защо спорът е висящ пред настоящата инстанция
само в тези му части, а в останалата част решението е влязло в сила поради
необжалването му.
При извършената проверка по реда на чл.269 ГПК съдът констатира,
че обжалваното решение е валидно, а в обжалваната част, подлежаща на
проверка за допустимост – и допустимо.
По наведените във въззивната жалба оплаквания за неправилност на
решението, по които въззивният съд дължи произнасяне, съдът намира
следното:
По делото не е спорно, а се установява и от представените
доказателства, че по силата на сключения между страните договор за паричен
заем № 944390 от 08.11.2022 г., ответното дружество като заемодател е
предоставило на ищцата заем в размер на 4 000 лв, а ищцата като заемател се е
задължила да върне същата на заемодателя при условия, конкретно посочени в
чл.3 от договора: на 21 месечни погасителни вноски от по 269,59 лв, при
фиксиран за целия срок на договора месечен лихвен процент – 3,400%, обща
дължима сума – 5 661,36 лв, размер на годишния процент на разходите -
49,345%, като са посочени датите на плащане на всяка погасителна вноска. В
чл.3.3 от договора са посочени допусканията, при които е изчислен
ГПР. Съгласно чл.4 от договора с подписването на същия заемателят
удостоверява, че е получил от заемодателя изцяло и в брой заемната сума. В
чл.6 от Договора страните са се съгласили, че той ще бъде обезпечен с
гарант/и отговарящ/и на условията на чл.10, ал.2, т.1 от Общите условия към
договора и с още едно от посочените в тази клауза обезпечения по избор на
заемателя, като в случая ищцата е избрала договорът да бъде обезпечен и с
ценна книга, издадена от нея в полза на заемодателя. В чл.8 от договора
страните са уговорили, че при неизпълнение в тридневен срок на
задължението по чл.6 за предоставяне на обезпечение, заемателят дължи на
заемодателя неустойка в размер 4 166,64 лв с начин на разсрочено плащане,
подробно посочен в погасителния план към договора за заем. Видно от
представения по делото Погасителен план към процесния договор (л.62 гръб),
размерът на всяка от 21-та погасителни вноски е 468 лв, т.е.към всяка от
погасителните вноски от по 269,59 лв е добавена сумата от 198,41 лв –
„разсрочена неустойка по чл.8“ от договора при липса на обезпечение.
По делото не е спорно, че ищцата не е изпълнила задължението си по
чл.6 от договора да предостави на заемодателя уговорените обезпечения.
Ответникът не е оспорил твърдението на ищцата, че до завеждането
на исковете, тя е заплатила за погасяване на задълженията си по договора
общо сумата от 6 552 лв, като това обстоятелство се установява и от
представената от ищцата разпечатка на погасителния план, издадена от
ответника с отразени в плана дати и номер на ПКО, с които са заплатени общо
5
14 бр.погасителни вноски от по 468 лв.
При така изложената фактическа обстановка, съдът приема следното
от правната страна на спора:
На първо място, след извършен анализ на съдържанието на договора,
изхождайки от неговия предмет – предоставяне на заем, както и от страните
по него – юридическо лице, което е небанкова финансова институция,
предоставяща кредити в рамките на своята търговска дейност, ищеца –
физическо лице, което при сключване на договора действа извън рамките на
своята професионална компетентност, съдът приема, че процесният договор за
паричен заем има характеристиките на договор за потребителски кредит по
смисъла на чл.9, ал.1 от ЗПК, поради което и при решаване на настоящия спор
приложение следва да намерят правилата на действащия ЗПК, както и
съгласно чл.24 от ЗПК - на Закона за защита на потребителите /ЗЗП/. Тъй като
процесният кредит е предоставен на ищеца като физическо лице, същият има
качеството на потребител по смисъла на чл.9, ал.3 ЗПК, както и по смисъла на
§13, т.1 от ДР на ЗЗП.
ЗПК въвежда императивни изисквания относно формата и
съдържанието на договора за потребителски кредит, посочени в разпоредбите
на чл.10 - чл.12 от ЗПК. Съгласно чл.22 ЗПК, когато не са спазени
изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7-9
ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен. Съгласно чл.24
ЗПК, за договора за потребителски кредит се прилагат и чл.143-148 ЗЗП.
С оглед императивния характер на посочените разпоредби, които са
установени в обществен интерес за защита на икономически по-слаби
участници в оборота, съдът е задължен да следи служебно за тяхното спазване
и дължи произнасяне дори ако нарушението на тези норми не е въведено като
основание за уважаване на иска - чл.7, ал.3 от ГПК (нова – ДВ, бр.100 от 2019
г.) и т.1 на ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС.
В настоящия случай, твърденията на ищцата за недействителност на
договора на основание чл.22, вр.чл.11, ал.1, т.10 ЗПК следва да бъдат
разгледани в светлината на наличието на ГПР, отговарящо на изискванията на
чл.19 от ЗПК.
В чл.3, ал.5 от процесния договор е посочен размер на ГПР
(49,345%), който е в рамките на изискванията на чл.19, ал.4 от ЗПК.
По делото не е спорно, че при изчислението на този ГПР не е
включена възложената в тежест на потребителя неустойка по чл.8 от договора,
в случай, че не изпълни поетото задължение по чл.6 от договора за
предоставяне на описаните в тази клауза обезпечения на договора.
Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения
от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК, по смисъла на този закон "Общ разход
по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
6
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариалните такси.
Предвид изложеното, съдът намира на първо място, че е необходимо
в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжникът, а
не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да
преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР
е 49,345%, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за
това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР.
Действително, съгласно чл.19, ал.2 от ЗПК годишният процент на
разходите по кредита се изчислява по формула съгласно приложение № 1, като
се вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни
допускания, а съгласно чл.19, ал.3, т.1 от ЗПК при изчисляване на ГПР по
кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит.
В случая обаче, предвид обстоятелството, че разпоредбите на чл.6 и
чл.8 от процесния договор още при подписването на договора възлагат в
тежест на заемателя, в тридневен срок от подписване на договора за заем да
осигури гарант, отговарящ на изискванията на чл.10, ал.2, т.1 от ОУ към
договора за заем (две физически лица, всяко от които да има нетен размер на
осигурителен доход над 1 000 лв, да работят по безсрочен трудов договор, да
не са заемател по договор за заем , сключен със заемателя, да нямат неплатени
осигуровки за последните две години, да нямат кредити към банки или
финансови институции с класификация, различна от „Редовен“, както по
активни, така и по погасени задължения съгласно справочните данни на ЦКР
към БНБ, както и да издаде в полза на заемателя ценна книга (запис на
заповед), а при неизпълнение се дължи отразената в чл.8 от договора
неустойка в размер 4 166,64 лв (при главница по кредита – 4 000 лв), съдът
приема, че по своето същество уговорената неустойка представлява скрито
възнаграждение за кредитора. Изискванията, които клаузата на чл.6 от
договора възвежда за потребителя за вида обезпечение, а клаузата на чл.8 - за
срока за представянето му, са на практика неосъществими за него, особено
предвид обстоятелството, че последният търси паричен заем в сравнително
нисък размер (4 000 лв). Предвид това, не само правно, но и житейски
необосновано е да се счита, че в тридневен срок от сключването на договора
потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури двама
гаранти, отговарящи на посочените по-горе многобройни, кумулативно
поставени изисквания към тях, още повече, че за заемателя е обективно почти
невъзможно в предвидения срок да се снабди и с изискваната информация за
гарантите, за да я предостави на заемодателя.
Съдът приема, че поставяйки изначално изисквания, за които е ясно,
че са почни неизпълними от длъжника, кредиторът цели да се обогати като
капитализира допълнително вземане, което обозначава като "неустойка",
която не включва при формиране на ГПР по договора, за да заобиколи по този
начин нормата на чл.19, ал.4 ЗПК.
Този извод на съда се подкрепя от факта, че още при сключването на
договора, страните са уговорили, че неустойката ще се изплаща разсрочено,
7
заедно с всяка от погасителните вноски – по 198,41 лв месечно, както и от
факта, че самият кредитор, в приложимия към договора погасителен план,
изначално разсрочва вземането за "неустойка при липса на обезпечение" като
при формирането на всяка анюитетната вноска добавя и част от дължимата
сума за "неустойка". В тази връзка е явно, че заемодателят изначално е
предвидил невъзможността на заемателя да изпълни договорното задължение
за осигуряване на обезпечението, предвидено в чл.6 от договора, поради което
в договора е предвидил начин за изплащане на дължимата неустойка. Предвид
гореизложеното, съдът счита, че вземането за неустойка на практика
представлява скрито възнаграждение за кредитора (съответно, сигурен разход
за потребителя) и като такова е част от „общите разходи по кредита за
потребителя“ по см.на §1, т.1 от ДР на ЗПК и е следвало да бъде включено в
годишния процент на разходите.
По изложените съображения съдът намира, че липсата на ясна,
разбираема и недвусмислена информация в договора съобразно изискванията
на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК относно начина на формиране на ГПР, което лишава
потребителя от възможността да прецени икономическите последици от
сключването на договора; посочването в договора за кредит на по-нисък от
действителния ГПР (какъвто той би бил при съобразяване на изначално
предвидената неустойка в размер, по-голям от самата главница по договора) и
неясната методика на формирането му, представляват невярна информация
относно общите разходи по кредита, което следва да се окачестви като
нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.6, пар.1 от
Директива 2005/29/ЕО /директивата адресира нелоялните търговски
практики/, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния
потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно
да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би
взел. Това, според съда, означава, че клаузата относно общия размер на
сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна и влече
недействителност на договора в неговата цялост. Без посочване на точния
ГПР и обща сума по договора не може да се изпълни целта на закона – да се
даде възможност на потребителя, по ясен и достъпен начин да се запознае с
произтичащите за него икономически последици от договора, въз основа на
което да вземе информирано решение за сключването му. По този начин е
нарушено правилото на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
Съгласно чл.22 ЗПК, когато е нарушено изискването на чл.11, ал.1,
т.10 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Съгласно чл.23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. В случая, при
приетото от съда, че процесният договор за паричен заем е недействителен,
съдът приема, че ищцата като заемател дължи на ответника като заемодател
връщане само на главицата по предоставения й заем – 4 000 лв.
Заплатената от ищцата сума по недействителния договор над
главницата по него – 2 552 лв, съдът намира, че е заплатена без основание,
поради което, на основание чл.55, ал.1 ЗЗД, следва да бъде върната от
ответника на ищцата, ведно със законната лихва върху тази суча, считано от
датата на завеждане на иска.
Поради частичното несъвпадане на изводите на двете инстанции,
първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с която са
8
отхвърлени исковете за прогласяване нищожността на договора за паричен
заем, както и за осъждане на ответника да заплати на ищцата на основание
чл.55, ал.1, предл.първо ЗЗД горницата над уважения размер от 890.64 лв до
предявения размер от 2 552 лв, представляваща разликата между дължимата
от ищцата сума и заплатената от нея, ведно със законна лихва. Вместо това
следва да се постанови прогласяване за нищожен на основание чл.26, ал.1,
пред.първо от ЗЗД, вр.чл.22 ЗПК, вр.чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, на Договор за
паричен заем № 944390 сключен между Е. Т. П. в качеството й на
кредитополучател и „КРЕДИ ЙЕС“ ООД, в качеството му на кредитодател;
както и осъждане на „КРЕДИ ЙЕС“ ООД да заплати на Е. П. на основание
чл.55, ал.1, предл.първо ЗЗД, горницата над сумата от 890.64 лв до предявения
размер от 2 552 лв, представляваща разликата между дължимата от ищцата
сума и заплатената от нея по договора за паричен заем.
При така постановения резултат, въззиваемият следва да заплати на
въззивницата сторените от нея разноски в двете инстанции, както следва: още
322,38 лв за първоинстанционното производство за заплатена държавна такса
(като съдът съобразява присъдената вече на ищцата от първоинстанционния
съд държавна такса в размер на 172,82 лв), и 247,60 лв – за заплатена
държавна такса за въззивното производство.
На основание чл.38, ал.2 ЗА, въззиваемият следва да заплати и на
адв.Автоний Димитров адв.възнаграждение за осъщественото от последния
процесуално представителство на въззивницата-ищец в двете инстанции. В
тази връзка следва да се посочи, че съдът споделя становището на
съдилищата, вкл.на ВКС, че за присъждане на адвокатско възнаграждение по
реда на чл.38, ал.2 ЗА пред съответната инстанция, е достатъчно по делото да
е представен договор за правна защита и съдействие, в който да е посочено, че
упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на някое от
основанията по т.1-3 на чл.38, ал.1 ЗА, като не е необходимо страната да
установява и да доказва съответното основание за предоставяне на безплатна
правна помощ. В настоящия случай такива договори са представени и в двете
инстанции, сключени между ищцата и адв.Димитров, в които изрично е
посочено, че ищцата ще бъде представлявана по реда на чл.38, ал.2 ЗА,
поради което съдът няма да изследва дали е налице основание за предоставяне
на безплатна правна помощ. На второ място посочените от адв.Димитров
размери на адв.възнаграждение, което той счита че му е дължимо на
основание чл.38, ал.2 ЗА за всяка инстанция, са съобразени с посочените в
Наредба № 1/2004 г. за МРАВ адв.възнаграждения, поради което съдът
намира, че адв.възнаграждение следва да се присъди в тези размери, още
повече – при извършените от адв.Димитров процесуални действия по
защитата на ищцата – подаване на допълнително становище по повод
депозирания от ответната страна писмен отговор на исковата молба. Предвид
изложеното съдът намира, че на адв.Димитров следва да се присъди
адв.възнаграждение за осъществено от него процесуално представителство на
ищцата на основание чл.38, ал.2 ЗА в размер на още 1973,08 лв с ДДС за
първоинстанционното производство и 2 205,60 лв с ДДС за въззивното
производство.
Мотивиран от изложеното, Бургаският окръжен съд
РЕШИ:
9
ОТМЕНЯВА Решение № 2151 от 22.10.2024 г. по гр.д.2677/2024 г. на
РС-Бургас, В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ, с която са отхвърлени предявеният от
Е. Т. П. от ***, иск за прогласяване на основание чл.26, ал.1, пред.първо от
ЗЗД, вр.чл.22 ЗПК, вр.чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, на Договор за паричен заем №
944390 сключен между Е. Т. П. в качеството й на кредитополучател и „КРЕДИ
ЙЕС“ ООД, ЕИК: ********* в качеството му на кредитодател; и искът за
осъждане на „КРЕДИ ЙЕС“ ООД, ЕИК: *********, на основание чл.55, ал.1,
предл.първо ЗЗД да й заплати горницата над уважения размер от 890.64 лв до
предявения размер от 2 552 лв, представляваща разликата между дължимата
от ищцата сума и заплатената от нея на кредитодателя, като вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ПРОГЛАСЯВА за нищожен на чл.26, ал.1, пред.първо от ЗЗД,
вр.чл.22 ЗПК, вр.чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, Договор за паричен заем № 944390
сключен между Е. Т. П. с ЕГН ********** в качеството й на кредитополучател
и „КРЕДИ ЙЕС“ ООД, ЕИК: ********* в качеството му на кредитодател.
ОСЪЖДА „КРЕДИ ЙЕС“ ООД, ЕИК: *********, на основание чл.55,
ал.1, предл.първо ЗЗД да заплати на Е. Т. П. с ЕГН **********, сумата от още
1661.36 лв (хиляда шестстотин шестдесет и един лева и тридесет и шест
стотинки), представляваща горницата над уважения размер от 890.64 лв до
сумата от 2 552 лв, платена без основание от Е. П. на „КРЕДИ ЙЕС“ ООД,
ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 26.04.2024 г. до
окончателното изплащане.
ОСЪЖДА „КРЕДИ ЙЕС“ ООД, ЕИК: *********, да заплати на Е. Т.
П. с ЕГН **********, съдебни разноски, както следва: още 322,38 лв (триста
двадесет и два лева и тридесет и осем стотинки) за първоинстанционното
производство за заплатена държавна такса и 247,60 лв (двеста четиридесет и
седем лева и шестдесет стотинки) – за заплатена държавна такса за въззивното
производство.
ОСЪЖДА „КРЕДИ ЙЕС“ ООД, ЕИК: *********, да заплати на
адв.Антоний Здравков Димитров, вписан в Адвокатска колегия - София, личен
№ **********, на основание чл.38, ал.2 ЗА адвокатско възнаграждение за
първоинстанционното производство в размер на още 1 973,08 лв с ДДС
(хиляда деветстотин седемдесет и три лева и осем стотинки), както и 2 205,60
лв с вкл. ДДС (две хиляди двеста и пет лева и шестдесет стотинки)
адв.възнаграждение за въззивното производство.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховен
касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10