Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
15.01.2020г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на единадесети декември две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
Мл. съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 1671 по
описа за 2019 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 548890 от 29.11.2018г. по гр.д. № 4036/2018г. Софийски районен
съд, 56 състав осъдил С.О.да заплати на Т.Н.П., ЕГН **********, на основание
чл. 61, ал. 2 ЗДСл сумата 860.43 лв., представляваща неизплатен остатък от
обезщетението за неизползван платен годишен отпуск от 105 дни за периода от
2008г. до 05.08.2017г., дължимо при прекратяване на служебното му
правоотношение, ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на
исковата молба в съда – 08.12.2017г., до изплащане на сумата. На основание чл.
78, ал. 6 ГПК ответникът е осъден да заплати по сметка на СРС държавна такса в
размер на 50 лв.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника С.О., който го
обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – съществено нарушение на
съдопроизводствените правила и необоснованост. Ищецът, чиято била
доказателствената тежест, не доказал твърдението си за частично неизпълнение по
смисъла на чл. 61, ал. 2 ЗДСл на задължението на органа по прекратяване на
служебното правоотношение. Още повече, че съдът се позовал на източник –
интернет страница, която не била сертифицирана да предоставя обективни данни в
относимия му за спора смисъл. На практика съдът основал решението си именно на
информацията от цитираната интернет страница, а обективността на тези данни
далеч не била безспорна. Поради това моли съда да отмени първоинстанционното
решение и вместо него постанови друго, с което да отхвърли предявения иск,
евентуално – да намали размера на присъденото обезщетение. Претендира разноски.
Въззиваемата страна Т.Н.П. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва
жалбата и моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно. Не
претендира разноски.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
Съдът е сезиран с иск с правно основание чл. 61, ал. 2 от Закона за
държавния служител /ЗДСл/.
В исковата молба, уточнена с молба от 02.02.2018г. ищецът твърди, че бил в
служебно правоотношение с ответника, прекратено със заповед № COA17 –
PД157496/13.07.2017г. на кмета на С.О., считано от 05.08.2017г. При
прекратяване на служебното правоотношение му било изплатено обезщетение за
неползван платен годишен отпуск от 105 работни дни в размер на 7 633.04
лв. /без ДОД/. Твърди, че размерът на дължимото обезщетение бил определен в
нарушение на чл. 26, ал. 4 от Наредбата за заплатите на служителите в
държавната администрация – върху основната заплата към датата на прекратяване
на служебното правоотношение от 1 672 лв., но изчислено по броя на
работните дни за м. август 2017г. вместо по средномесечния брой на работните
дни за съответната година. За 2017г. работните дни били 248, а средномесечният
брой на работните дни – 20.67. Така среднодневният размер на обезщетението
възлизал на 80.89 лв. и за 105 работни дни обезщетението възлизало на
8 493.47 лв. /без ДОД/ вместо определеното от ответника 7 633.04 лв.
Искал е от съда да постанови решение, с което да осъди ответника да му заплати
сумата 860.43 лв., представляваща разликата между изплатеното му обезщетение за
неползван платен годишен отпуск при прекратяване на служебното му
правоотношение в размер на 7 633.04 лв. и дължимото такова от 8 493.47
лв., ведно със законната лихва от завеждане на исковата молба в съда на
08.12.2017г. до окончателното плащане.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал писмен отговор, с който е
оспорил предявения иск с възражение, че стойността на изплатеното обезщетение
на ищеца била коректна и законосъобразна. Искал е от съда да отхвърли иска.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно и допустимо. Настоящият състав намира, че при
постановяване на решението не са нарушени императивни материалноправни норми, а с оглед оплакванията в жалбата е
правилно по следните съображения:
Не е било спорно и от приетите писмени доказателства
се установява, че страните са били в служебно правоотношение, което е
прекратено със заповед № COA17 – PД157496/13.07.2017г. на кмета на С.О., считано от
05.08.2017г., поради придобито от ищеца право на пенсия за осигурителен
стаж и възраст. На основание чл. 61, ал. 2 ЗДСл със заповедта е разпоредено на
служителя да се изплати парично обезщетение за неползван платен годишен отпуск в
размер на 105 работни дни, от които 18 – за 2017, 13 – за 2016, 40 – за 2009, и
34 – за 2008, до 05.08.2017г. включително.
Не се спори също и се установява, че
основната месечна заплата на ищеца към момента прекратяване на служебното
правоотношение е била в размер на 1 672 лв., като ответникът е изплатил на
ищеца обезщетение за 105 дни неползван отпуск в размер на 7 633.04
лв.
Съгласно чл. 61, ал. 2 ЗДСл, при прекратяване
на служебното правоотношение държавният служител има право на парично
обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск, правото за който не е погасено
по давност. Съгласно ал. 3 на чл. 61, размерът на паричното обезщетение се
определя съобразно размера на основната заплата, определена на държавния
служител, към датата на прекратяване на служебното правоотношение.
Съгласно чл. 26, ал. 4 от Наредбата за
заплатите на служителите в държавната администрация /приета с ПМС № 129 от
26.06.2012г., обн. ДВ бр. 49 от 29.06.2012г., в сила от 01.07.2012г./, при
прекратяване на служебното правоотношение среднодневният размер на паричното
обезщетение за компенсиране на
неизползваните дни платен годишен отпуск се определя от размера на основната
месечна заплата, определена на служителя към датата на прекратяване на
правоотношението и средномесечния брой на работните дни за съответната година.
В случая, противно на поддържаното от
въззивника, по делото не е било спорно, че броят на работните дни в годината на
прекратяване на служебното правоотношение - 2017г., е бил 248. Този факт изрично
е посочен от ищеца в исковата молба и не е оспорен от ответника, който само
бланкетно е твърдял, че обезщетението е „коректно и законосъобразно“ начислено.
В този смисъл ирелевантно за спора е дали районният съд е извършил проверка
относно твърдения брой работни дни в интернет сайт. Впрочем, и при ползване на
обикновен календар за 2017г. и съобразяване на разпоредбите на чл. 54, чл. 55,
ал. 1 ЗДСл вр. чл. 154, ал. 1 КТ и чл. 55, ал. 2 ЗДСл, работните дни за 2017г.
са 248, или 20.67 работни дни средномесечно. Следователно, съобразно правилото
на чл. 26, ал. 4 от Наредбата, при основна заплата от 1 672 лв. среднодневният
размер на паричното обезщетение е в размер на 80.89 лв., или дължимото парично
обезщетение за 105 работни дни възлиза на 8 493.47 лв.
Няма спор и по делото се установи, че
ответникът е изплатил на ищеца обезщетение за неползвания отпуск в размер на 7
633.04 лв. /при неправилна база от 23 работни дни средномесечно и съответно
среднодневен размер на обезщетението от 72.6956 лв./. Поради това предявеният
иск за сумата 860.43 лв., представляваща разликата между дължимото обезщетение
от 8 493.47 лв. и изплатеното от 7 633.04 лв. е основателен.
Крайните изводи на двете инстанции съвпадат, поради което първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено.
При този изход, разноски за настоящата инстанция на
въззивника не се следват, а от въззиваемия не се претендират, поради което
разноски не се присъждат.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 548890 от 29.11.2018г., постановено по гр.д. № 4036/2018г. на
Софийски районен съд, 56 състав.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.