Решение по дело №279/2010 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

и за да се произнесе взе предвид следното:

В основата на настоящото гражданско производство, стои депозираната от ищеца М. И. Г. С. против ответника О. К., искова молба, с която е предявен иск, с който се цели да бъде установено по отношение на ответника, че ищецът е собственик на ПИ с идентификатор 40909.108.25 по кадастралната карта и кадастралните регистри на Г.К., одобрени със заповед № РД-18-66/18.10.2006 г. на ИД на ИА „ГКК”, Г., с административен адрес: Г.К., бУ.”Б.”, с площ 6 581 кв.м., трайно предназначение на територията –урбанизирана, начин на трайно ползване –спортно игрище, № по предходен план –няма, при съседи: ПИ 40909.108.32, ПИ 40909.108.23 и ПИ 40909.108.252, както и да бъде осъден ответникът да предаде на ищеца владението върху имота. Предявено е в производството и искане да бъде обезсилен издаденият за процесния имот АОбС/публична/ № 183, том ІХ, д.№2210/05.09.2006 г. по сигнатурата на Службата по вписванията, Г.К.. В исковата молба ищецът твърди, че предявява ревандикационната си претенция в качеството си на правоприемник на някогашната К. мюсюлманска вероизповедна община. В този аспект твърди, че съгласно уставите на М. И. както този от 1919г., така и този от 1945 г., а и по-късните такива, включително и сега действащия устав, най-малката организационна единица на изповеданието била местната мюсюлманска верска общност(община), чийто орган се явявал мюсюлманското настоятелство. Тези местни органи на изповеданието били наричани и мюсюлмански джамийски настоятелства. Наред с това мюсюлманската вероизповедна О. притежавала и стопанисвала джамиите и другите имоти на същата, включително и училищата на тази конфесионална общност. М. И. като едно от законно регистрираните в страната вероизповедания, било правоприемник на мюсюлманската вероизповедна обшина, съществувала на територията на Г. К. със статут на юридическо лице. Това правоприемство било налице с оглед разпоредбата на § 4, ал.1 от ПЗР на Закона за вероизповеданията, за което било издадено и съответното удостоверение от страна на Дирекция „Вероизповедания" при Министерски съвет на Република България. Поради факта на правоприемството М. И. бил собственик на недвижимите имоти на някогашната мюсюлманска вероизповедна О., съществувала на територията на Г. К., съответно на бившето си местно поделение М. настоятелство, Г. К., регистрирано по реда на чл. 16, във връзка с чл. 6 Закона за изповеданията(отм.) По силата на договор за покупко-продажба на недвижим имот, сключен на 23.09.1922г. и обективиран в нот. акт №10, рег. 498, дело № 10/1922 г. по сигнатурата на К. мирови съдия, К.та мюсюлманска вероизповедна община закупила една нива в К. землище, състояща се от 11 (единадесет) дюлюма и 2 (две) лехи, т. е. по нотариален акт, съгласно Закона за мерките и теглилките, в сила от 01.01.1882г., площта на имота възлизала на 11 200 кв. м. Ищецът твърди обаче, че действителната площ на имота била по-голяма, а именно: 18 400 кв. м., и тя се установявала от по-късно издадени документи. Твърди, че към момента на завземането му от държавата през 1950г. процесният недвижим имот представлявал част от имота с квадратура 18 400 кв. м. застроено и незастроено място. Твърди, че в имота в периода от 1923 г. до 1928г. била построена сграда на медресето (духовно училище), която представлявала триетажна масивна сграда с подземие, със застроена площ от 944, 90 кв.м. За факта на завземането бил издаден Акт за завзет държавен имот № 122/20.04.1950 г., от който било видно, че сградата на медресето била завършена през 1928 г., имала адрес на У. ”Републиканска” и била при съседи У.”Републиканска”, „Айваз-баба” и „Екзарх Йосиф”, и че при завземането е била собственост на Турско народно училище. В последствие на 15.11.1994 г. бил съставен от О. К. и Акт за държавна собственост № 7770. Ищецът твърди също, че след завземането на медресето и терена му за държавен имот, дворното място било разделено на два самостоятелни имота, като между тях била планирана улица-тупик. Едната част от имота на терена на някогашното медресе представлявала процесния поземлен имот с идентификатор ПИ 40909.108.25 по кадастралната карта и кадастралните регистри на Г. К., одобрени със заповед №РД-18-66/18.10.2006г. на изп.директор на ИА „ГКК” Г. С. с административен адрес-Г. К., бУ. Б.” с площ 6 581 кв.м., трайно предназначение на територията–урбанизирана, начин на трайно ползване–спортно игрище, № по предходен план –няма, при съседи: ПИ 40909.108.32, ПИ 40909.108.23 и ПИ 40909.108.252. Ищецът твърди, че за процесния имот бил издаден и Акт за общинска собственост /публична/ № 183, т.ІХ,дело № 2210/ 05.09.2006 г. по сигнатурата на Служба по вписванията, Г.К.. В аспекта на изложеното ищецът изтъква, че за описания недвижим имот, съставляващ незастроен терен, били налице предпоставките на § 5, ал. 1 и ал. 2 от ПЗР на Закона за вероизповеданията, във връзка със Закона за възстановяване на собствеността върху одържавени недвижими имоти. Твърди, че процесният имот съществувал реално до размерите, в които бил одържавен и бил собственост при завземането му на праводател на ищеца, поради което за общината липсвало основание да владее поземления имот с идентификатор ПИ 40909.108.25. Твърди се в исковата молба, че описаните в нея обстоятелства дефинирали казуса като обхванат едновременно от § VІІ от раздел ІІ от Съглашението за уреждането на някои последици от обявяване на Княжество България за Царство от 19.04.1909 г. и от Закона за възстановяване собствеността върху одържавени недвижими имоти, тъй като бил налице именно случай на отнемане на имот не по предвидения от закона ред след 09.09.1944 г. по смисъла на чл.3, ал.2 от същия закон.

По делото, в рамките на дадения на ответника О. К. процесуален ±рок, е постъпил отговор на исковата молба, в който се правят доводи за недопустимост на предявения иск, поради липса на активната легитимация на страната на ищеца. При условията на евентуалност се излагат и доводи за неоснователност и недоказаност на исковата претенция. Твърди се в отговора, че ревандикирания процесен имот реално съществува, но не в граници и размери на имота, който претендиращият да бъде правоприемник на К. мюсюлманска вероизповедна община, ищецът М. И. Г. С. търсел. Изтъкват се съображения, че поземлен имот с площ 700кв.м. с пл.сн.№532, кв.34 по плана на Г.К. от 1956 г., попадащ в УПИ V-3209, кв.50 по сега действащия план; поземлен имот с площ 2756 кв.м, съставляващ парцел V, кв.62+63 по плана на Г.К. от 1921 г., попадащ в УПИ V-3209, кв.50 по сега действащия план; поземлен имот с площ 475 кв.м. с пл.сн.№533, кв.34 по плана на Г.К. от 1956 г., попадащ в УПИ V-3209, кв.50 по сега действащия план, по искане на Кмета на общината и съгласно § 42 от ПЗР на ЗИД на Закона за общинската собственост, били отписани от актовите книги за държавна собственост със заповед на Областен управител на Г.К. и предадени на О. К., и че така описаните поземлени имоти били част от спортната площадка „А.", находяща се в Г.К., за която бил съставен Акт за публична общинска собственост № 1747 /15.08.2006г., вписан в служба по вписванията към Агенция по вписванията с дв.вх.№2624/05.09.2006 г. Изтъква, че от описанието в акта се установявало, че спортната площадка представлявала застроено УПИ V, кв.50 по ПУП на Г.К., отреден за „Летен театър" с площ 7450 кв.м., ведно с изграден в него масивен подиум на един етаж от 45 кв.м., 2бр. съблекални с площ 70кв.м. и 2 бр.санитарни възли с площ 30 кв.м. Представените Акт за завземане на недвижим имот №215, Акт за общинска собственост №212/11.05.1998г. и Акт за държавна собственост на недвижим имот №140 , установявали, че завзетите и отчуждени имоти не били собственост нито на К. мюсюлманска вероизповедна О., нито на друга религиозна общност, а единствено били собственост на частни, физически лица - на К.И.М., И.С.Г, В.Т.Ш. и Т.В.Т..

В откритото съдебно заседание, проведено по реда и при условията на чл.143 от ГПК, процесуалният представител на ищеца – А. К. Р., поддържа исковата претенция по изложените в нея обстоятелства. Възползвайки се от процесуалната възможност на ал.2 и ал.3 на цитираната разпоредба на чл.143 от ГПК, допълва изложените обстоятелства като твърди, че одържавяването на процесния имот е станало при режима на Закона за държавните имоти, отменен през 1951 г., без обаче този имот да попада в дефиницията на държавен такъв, дадена в нормата на чл.2 от този закон. Ищецът претендира присъждане на разноски, съгласно представен списък по реда на чл.80 от ГПК.

В откритото съдебно заседание ответникът по иска, О. К., чрез процесуалния си представител – старши юрисконсулт Б.Б., оспорва изцяло исковата претенция по изложените в отговора на исковата молба съображения.

Кърджалийският окръжен съд, действащ в производството като първоинстанционен, след обсъждане на предявения иск, направените възражения, и след анализ на надлежно приетите по делото доказателства, прие за установено следното :

Правната квалификация на претендираното от ищеца право, намира своя израз в разпоредбата на чл.108 от ЗС, във вр. с § 5, ал.1 от Закона за вероизповеданията, във вр. с чл.3, ал.2, във вр. с чл.2, ал.2 от Закона за възстановяване на собствеността върху одържавени недвижими имоти. Съобразно цитираната разпоредба на чл.108 от ЗС, собственикът може да иска своята вещ от всяко лице, което я владее или държи без да има основание за това. Т.е. иде реч за т.н. ревандикационен иск, за уважаването на който, ищецът следва да докаже, че е собственик на спорния имот, че той-ищецът е лишен от владението на спорния имот, защото ответникът е във владение на същия, и че последният го владее без правно основание. И в частност, в настоящото производство ищецът- М. И. следва да докаже, че в качеството си на правоприемник на собственика- К. мюсюлманска вероизповедна община, на която с Акт за завземане на държавен имот № 122/20.04.1950 г., не по предвидения от закона ред, е бил отнет недвижим имот – нива, закупена през 1922 г., сега се ползва без правно основание от ответника, и имотът съществува реално до размерите, в които е бил иззет и понастоящем в тези размери съставлява ПИ с идентификатор 40909.108.25 по кадастралната карта и кадастралните регистри на Г.К., одобрени със заповед № РД-18-66/18.10.2006 г. на ИД на ИА „ГКК”, Г., с административен адрес: Г.К., бУ.”Б.”, с площ 6 581 кв.м., трайно предназначение на територията –урбанизирана, начин на трайно ползване –спортно игрище, № по предходен план –няма, при съседи: ПИ 40909.108.32, ПИ 40909.108.23 и ПИ 40909.108.252.

От изчерпателно посочените предпоставки за уважаването на предявения иск, безспорно установено, като ненуждаещо се от доказване, съобразно приетото по т.4 от изготвения по чл.146 от ГПК доклад, е обстоятелството, че ответникът- О. К. владее лично за себе си процесния ПИ с идентификатор 40909.108.25.

Приложено е по делото удостоверение от 05.11.2012 г., от което се установява, че ищецът – М. И. със седалище и адрес на управление Г., У.”Б. М. №*, представляван от главния мюфтия М.А.Х., е вписан на основание чл.18 от Закона за вероизповеданията като религиозна институция в регистъра за вероизповеданията под № 1, том.1, стр.1 по ф.д. № 1659/ 2003 г. по описа на Софийски градски съд.

Ищецът в това производство, в претендираното си качество на правоприемник, търси правото си на собственост на основание сделка - покупко-продажба, обективирана в приетия по делото нотариален акт №10 от 23.09.1922 г., рег. 498, дело № 10/1922 г. по сигнатурата на Кърджалийския мирови съдия. От прочита на същия се установява, че К.та мюсюлманска вероизповедна О. купува от две физически лица една нива, находяща се в местност …/не се чете/, Кърджалийско землище, с площ 11 (единадесет) дюлюма и 2 (две) лехи, която изписаната площ, съгласно Закона за мерките и теглилките, в сила от 01.01.1882г.,се равнявала на 11 200 кв. м.

По делото е приет като доказателство и представения от ищцовата страна Акт за завзет държавен имот № 122/20.04.1950 г., от прочита на който се установява, че същият е издаден на основание чл.1 и чл.2 Закона за държавните имоти от 1949 г. Завзетият имот съставлявал основно турско училище, бетонно –масивна сграда с 980 кв.м. застроена площ и незастроена площ в не установен размер./в представения на л. 142 акт не се чете квадратура/.

Съдът намира за неспорно в производството, доколкото в своята обстойна писмена защита, депозирана в съда по реда на чл.149, ал.3 от ГПК с вх.№ 881/05.03.2014 г./п.к. 04.03.2014 г./, и в частност в т.9.5 от същата, ищецът сам признава, че закупилата през 1922 г.,процесната нива в Кърджалийското землище,К. мюсюлманска вероизповедна община е съществувала до 1949 г. В този аспект неспорно в производството /виж т.9.3/ се явява и обстоятелството, че съгласно § 8 от Устава от 1919 г. и § 8 от Устава от 1945 г., собственици на джамиите, медресетата, училищата и пр.недвижими имоти били само мюсюлманските вероизповедни общини, и че едва следващият Устав, приет през 1951 г. /т.9.4/ , дал наред с правото на вероизповедната община, право вече и на самото вероизповедание и на неговото Главно мюфтийство да бъде носител на правото на собственост върху недвижими имоти. Съдът установи посоченото съдържание на разпоредба на § 8 от приетия по делото Устава от 1919 г. и кредитира изложеното в този аспект твърдение. И макар, че по делото не са представени и приети цитираните устави от 1945 г. и от 1951 г., което води до невъзможност непосредствено да бъде установено тяхното съдържание, съдът кредитира направените от ищеца признания, защото последните съдържат и неизгодни за страната твърдения. Всъщност направеното признание за факта на прекратяване съществуването на К. мюсюлманска вероизповедна община през 1949 г., се подкрепя в производството и от факта на самото отсъствие на цитирания Устава от 1945 г., действал към датата на влизане в сила на Закона за изповеданията- 04.03.1949 г. Фактът на отсъствие на Устава от 1945 г., доколкото следващият цитиран Устав е едва от 1951 г., установява още и факта на отсъствие на изискуемата се регистрация по смисъла на чл.6, ал.1 и чл.16 от ЗИ/отм./.Прочие, наличие на регистрация, наименована от закона –„утвръждение”, към 1949 г. не се установява и от цитираното от ищцовата страна писмо на Дирекция „Вероизповедания” при Министерски съвет на РБ /2003 г./, доколкото последното установява, че такава регистрация е била налице към 23.11.1945 г., но не към м.март 1949 г.

В смисъла на изложеното, съдът приема, че в периода от 1949 г., когато К. мюсюлманска вероизповедна община престанала да съществува и до 1951 г., когато новоприетият устав дал право на самото вероизповедание и неговото Главно мюфтийство да притежават право на собственост върху недвижими имоти, закупеният през 1922 г. недвижим имот, не е имал легитимен собственик. И това е така, защото купилият имота субект –К. мюсюлманска вероизповедна община е престанал да съществувала, а самото вероизповедание и неговото Главно мюфтийство, съгласно собственият си устройствен статут, не е имал право да бъде носител на това право на собственост. Или казано с други думи в периода 1950 г., в който се твърди, че държавата е отнела не по установения ред, придобитият от К. мюсюлманска вероизповедна община през 1922 г. имот, не е бил притежание на легитимно юридическо лице. Непредставянето на устава от 1945 г., лишава съда от възможност да установи могло ли е и при какви обстоятелства друго трето лице да придобие претендирания незастроен недвижим имот / за сравнение виж §9 от Устава от 1919 г./. Безспорно обаче съдът установява, че до 1951 г. това право на собственост не е могло да бъде придобито от самото вероизповедание и неговото Главно мюфтийство. Затова, противно на изложения от ищеца довод, че отнетият с Акт за завземане № 122/ 20.04.1950 г. недвижим имот, не можел да се вмести в дефиницията, дадена от посочената в него като правно основание норма на чл.2 от действалият в периода 1948-51 г. Закона за държавните имоти/отм./, съдът намира, че именно към момента на издаване на акта, от тази именно дефиниция, че държавни са всички имоти, които не принадлежат на кооперациите, на физически лица или на юридически лица, се обхваща и този недвижим имот. Т.е. налага се изводът, че към момента на издаване на Акт за завземане № 122/ 20.04.1950 г., ищецът не доказа незастроеният недвижим имот, придобит през 1922 г., да е бил собственост на претендирания праводател – К. мюсюлманска вероизповедна община. Поради това се налага изводът, че към цитирания момент, цитираната правна норма е могла да обоснове по установения за това ред завземане от държавата на имота.

Съдът не обсъжда така приложените от ищцовата страна множество други писмени доказателства, датирани в периода 1934-1948 г.,като отнасящи се за период, който в настоящото производство не е въздигнат като спорен. Както беше посочено меродавният в производството момент, въздигнат като такъв от ищцовата страна е 1950 г. Що се касае до приетият като доказателство протокол № 7/01.08.1950 г. от заседание на Кърджалийския градски народен съвет, следва да бъде посочено, че от прочита му се установява, че същият касае разпределение начин на ползване на застроен имот, различен от претендирания в това производство незастроен такъв, поради което също не следва да се обсъжда.

Що се касае до изложения в исковата молба довод, че извършеното през 1950 г. отнемане на претендирания недвижим имот освен с обсъдения вече ЗДИ/отм./, влизало в противоречие и с § VІІ от Раздел ІІ на Съглашението, подписано в Цариград на 6/19.04.1909 г. и уреждало взаимоотношенията между Турското и Българското правителство, следва да се посочи изрично, че както правилно е забелязал и процесуалният представител на ищцовата страна, Град Кърджали и околията му стават окончателна част от Българската Държава едва след 1912 г., поради което цитираното съглашение е било неотносимо към тази територия към датата на приемането и действието му, а и към 1950 г. Още повече, че до 23.09.1922 г., доколкото претендираният недвижим имот е бил собственост на физически лица, същият не е имал и статут на „вакъфски” имот по смисъла на цитирания параграф, т.е. статут на религиозен или благотворителен имот.

Или в производството ищецът не установи към момента на изземване и на издаване на Акта за завземане № 122/ 20.04.1950 г., недвижимият имот, придобит през 1922 г., да е собственост на К. мюсюлманска вероизповедна община. Изхождайки от класическото правило, че недоказването и само на една от изчерпателно посочените вече положителни предпоставки на ревандикационния иск, води до неговото закономерно отхвърляне изцяло, съдът с оглед изчерпателност намира за необходимо да посочи и следното:

Представен по делото е и Акт за публична общинска собственост № 1747 / 15.08.2006г., вписан в Агенция по вписванията с дв.вх. №2624/05.09.2006 г., Акт №183, том ІХ, д.№2210/05.09.2006 г. по сигнатурата на Службата по вписванията, Г.К.. От прочита му се установява, че същият е издаден на основание чл.2, ал.1,т.1 от ЗОС, § 7, ал.1, т.6 от ПЗР на ЗМСМА и чл.3,ал.2,т.3 от ЗОС и заповеди №№ РД- 09-231, -232 и -233 от 09.07.2004 г. на Областен управител на Област К.. Описаният в акта имот представлява спортна площадка /наименована „А.”/ и съставлява УПИ /парцел/ V, кв.50 по ПУП на Г.К., отреден за „Летен театър.” с площ 7 450 кв.м., като в същия са изградени и масивен подиум на един етаж от 45 кв.м.,2 бр. съблекални с площ 70 кв.м. и 2 бр. санитарни възли с площ 30 км.м. Приложени по делото са и цитираните в акта заповеди на Областния управител на област Кърджали, от прочита на които се установява, че в следствие на отписване от актовите книги за държавна собственост са предадени на О. К. : - земя с площ 2 756 кв.м., съставляваща парцел V, кв.62+63 по плана на Г.К. от 1921 г., попадащ в УПИ, V-3209 /Спортна площадка./, кв.50, по сега действащия план на града, одобрен със заповед №260/14.05.1980 г., като имотът, ведно с къща, която е съборена, е отчужден от Т. В.Т. с решение на ГНСДТ №21/1952 г. за Спортна площадка /заповед № РД-09-231/2004 г./; - земя с площ 475 кв.м., съставляваща имот пл.сн.№ 533, кв.34 по плана на Г.К. от 1956 г., попадащ в УПИ, V-3209 /С. п., кв.50 по сега действащия план на града, като имотът, ведно с ½ склад, който е съборен, е отчужден от К. И. М.през 1954 г.за Спортна площадка /заповед № РД-09-232/2004 г./; - земя с площ 700 кв.м., съставляваща имот пл.сн. № 532, кв.34 по плана на Г.К. от 1956 г., попадащ в УПИ V-3209 /Спортна площадка/,кв.50, по сега действащия план на град /заповед № РД-09-233/2004 г./.

От анализа на приетите по делото заключения, изготвени по назначените от съда първоначална и допълнителна съдебно-технически експертизи, от приложените, съставляващи неразделна част от тях, скици, а и от изложеното от вещото лице в откритите съдебни заседания, се установи, че процесният имот сидентификатор № 40909.108.25 по кадастралната карта и кадастралните регистри на Г.К., попада по плана от 1921г. върху парцели ІV-49,V-50,VІІ-56 и VІІІ в квартали 62+63, като към плана няма разписен лист, от който да се установи на кого са били записани тези имоти; по плана от 1956 г. попада в кв.34, парцел V, за който няма отреждане за какво е; по сега действащия от 1980 г. подробен устройствен план на града, попада в имот с пл.сн.№ 3209, за който е отреден УПИ V, кв. 50 – за „Летен театър”. Установява се също, че не самостоятелно процесният имот с идентификатор № 40909.108.25, а заедно с имот с идентификатор № 40909.108.32, отреден за озеленяване, образуват посоченото УПИ V, кв.50 по действащия план на града. Според вещото лице посочените като отчуждени за мероприятие –Спортна площадка по разписния лист към плана от 1956 г., имоти, наред с имот с пл.сн.№ 532 на Ж. К. и с пл.сн.№ 744 на ГОНС, са записани на физически лица, а именно имот с пл.сн.№ 742 е записан на Т.В.Т.; пл.сн.№ 535 е записан на В.Т.Ш.; имот с пл.сн.№ 534 е записан на И.С.Г; пл.сн.№ 533 е записан на К. И.М.. Вещото лице установява и че същите имоти сега попадат в УПИ V-3209, кв.50 по действащия план на града, за който е съставен и оспорения в производството Акт за публична общинска собственост № 1747/15.08.2006 г.

Т.е. изложеното в предходните абзаци определено не установява идентичност между процесния ПИ с идентификатор № 40909.108.25 и претендираната част от закупеният през 1922 г. от К. мюсюлманска вероизповедна община, недвижим имот- нива, поради което и не установява наличие на реално по смисъла на § 5, ал.1 от ЗВ, във вр. с чл.3, ал.2, във вр. с чл.2, ал.2 от ЗВСОНИ, нейно съществуване до размерите, в които е била иззета с Акт № 122 от 20.04.1950 г.

Или казано в заключение, в производството като не се установи, поради прекратяване през 1949 г. на юридическото лице – К. мюсюлманска вероизповедна община, закупеният през 1922 г. недвижим имот- нива, към 1950 г. да е нейна собственост, респ. в този смисъл като не се установи претендираният недвижим незастроен имот да е отнет през 1950 г. не по установения за това ред, и като не се установи, претендираният процесен ПИ с идентификатор № 40909.108.25 да е идентичен с иззетата с Акт за изземване № 122 от 20.04.1950 г. нива, то не се установиха и правните предпоставки за уважаването на предявения иск. От това следва, че предявеният иск следва да бъде отхвърлен. А доколкото направеното искане за обезсилване на издадения за процесния имот АОбС/публична/ № 183, том ІХ, д.№2210/05.09.2006 г. по сигнатурата на Службата по вписванията, Г.К., е обусловено от изхода на основния ревандикационен иск, то и това искане се явява неоснователно.

И отново за изчерпателност на изложението следва в производството да бъде цитирана и разпоредбата на чл.7, ал.4 от Закона за общинската собственост, съгласно която собствеността върху имоти - публична общинска собственост, не подлежи на възстановяване. А относно евентуалната колизия между тази правна норма и цитираните в производството правни норми на чл.3, ал.2, във вр. с чл.2, ал.2 от ЗВСОНИ, ВКС в своя постановена по реда на чл.290 от ГПК практика, е приел, че характерът на имота като публична общинска собственост, е пречка за възстановяване на собствеността му по реда на ЗВСОНИ, както и че с приемането на разпоредбата на чл.7, ал.4 от ЗОС /ДВ бр.17/2009 г./ е даден изричен законодателен израз на извличаното дотогава по тълкувателен път разрешение на въпроса подлежат ли на възстановяване имоти, които са станали публична собственост на държавата или на общините, като целта на законодателя е била с приемането й да изключи всички други тълкувания и спорове по въпроса. /Решение №184 от 03.08.2012 г.,пост. по Г.д.№ 1319/2010 г. на І ГО на ГК на ВКС/.

При този изход на делото, доколкото изрично не са поискани, не се следва присъждане на разноски за ответника в производството.

Водим от горното, Окръжният съд

Р Е Ш И :

ОТХВЪРЛЯ предявения от М. И. Г. С. У.”Б. М. №*, ЕИК ********, представлявано от главния мюфтия д-р М.А.Х., против О. К., бУ. ”Б.” №*, ЕИК ********, представлявана от кмета на общината инж. Х.А.И.,, иск с правно основание чл. 108 от ЗС, във вр. с § 5, ал.1 от Закона за вероизповеданията, във вр. с чл.3, ал.2, във вр. с чл.2, ал.2 от Закона за възстановяване на собствеността върху одържавени недвижими имоти, за установяване по отношение на ответника, че ищецът е собственик на ПИ с идентификатор 40909.108.25 по кадастралната карта и кадастралните регистри на Г.К., одобрени със заповед № РД-18-66/18.10.2006 г. на ИД на ИА „ГКК”, Г., с административен адрес: Г.К., бУ.”Б.”, с площ 6 581 кв.м., трайно предназначение на територията –урбанизирана, начин на трайно ползване –спортно игрище, № по предходен план –няма, при съседи: ПИ 40909.108.32, ПИ 40909.108.23 и ПИ 40909.108.252, и за осъждането му да предаде на ищеца владението върху имота, както и искането да бъде обезсилен и издаденият за процесния имот АОбС/публична/ № 183, том ІХ, д.№2210/05.09.2006 г. по сигнатурата на Службата по вписванията, Г.К..

Решението подлежи на въззивно обжалване пред Апелативен съд, Г. Пловдив, в двуседмичен срок, считано от връчването му на страните.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :