РЕШЕНИЕ
№ 1443
гр. Русе, 18.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Тихомира Г. Казасова
при участието на секретаря Станка Ст. И.
като разгледа докладваното от Тихомира Г. Казасова Гражданско дело №
20224520106077 по описа за 2022 година
Адв.М. Й. – пълномощник на „Мъни плюс мениджмънт“ АД заявява, че
представляваното от нея дружество е небанкова финансова институция, чиито основен
предмет на търговска дейност е предоставяне на краткосрочни потребителски заеми,
посредством използването на търговска мрежа или чрез специално създадена онлайн
платформа.
На 30.06.2021г. Ф. Р. А. кандидатствал за целеви потребителски кредит при „Мъни
плюс мениджмънт“ АД. На същата дата, страните по делото сключили Договор
№М0000005711, по силата на който дружеството предоставило на ответника заем в размер
на 5000 лева, преведени по посочена от него банкова сметка. Кредитополучателят се
задължил да върне за срока на договора сумата 11 768.41 лева формирана от 5000 лева –
главница и 6768.41 лева – възнаградителна лихва. Ищецът пояснява, че договорът е сключен
при следните параметри: лихвен процент – 41%; ГПР – 49.60%; срок на договора – 60
месеца, съгласно погасителен план. Контрагентите постигнА. съгласие, че при просрочие на
дължима погасителна вноска, потребителят ще заплати на кредитора законната лихва върху
цялата просрочена сума за периода на просрочие.
Адв.Й. твърди, че към 25.03.2022г. Ф. А. не заплатил нито една от дължимите вноски
и към този момент дългът възлизал на: 1357.57 лева, от които: 203.69 лева – главница по 7
незаплатени вноски за периода 20.07.2021г. – 20.01.2022г.; 1118.95 лева – възнаградителна
лихва по 7 вноски за периода 20.07.2021г. – 20.01.2022г. и 34.93 лева – лихва за забава за
периода 21.07.2021г. – 27.01.2022г.
В качеството си на кредитор „Мъни плюс мениджмънт“ АД входирало заявление по
1
реда на чл.410 ГПК и се снабдило със заповед №1098/26.04.2022г. за изпълнение на парично
задължение по ЧГД №2139/2022г. срещу Ф. Р. А. за посочените суми.
Към 28.11.2022г. (датата, на която е депозирана исковата молба) ответникът не
заплатил падежирА. вноски от №8 до №17 включително. Поради допуснатото просрочие, на
основание чл.19.3, т.1 от Договора, дружеството обявило кредита за предсрочно изискуем и
в този смисъл прилага уведомление до длъжника за предсрочна изискуемост на оставащата
главница – 4796.31 лева и договорната възнаградителна лихва за периода 20.02.2022г. –
20.11.2022г. в размер на 1582.70 лева.
Предвид дадените от заповедния съд указания и изложените аргументи, адв.Й. моли
съда да постанови решение, с което:
- да признае за установено, че Ф. Р. А., ЕГН ********** дължи на „Мъни плюс
мениджмънт” АД, ЕИК *********, със седА.ще и адрес на управление – гр.София, ул.”Рачо
Петков Казанджията”№4, представлявано от Р.Д.Ч. - изпълнителни директори сумите:
203.69 лева – главница по 7 незаплатени вноски за периода 20.07.2021г. – 20.01.2022г.;
1118.95 лева – възнаградителна лихва по 7 вноски за периода 20.07.2021г. – 20.01.2022г. и
34.93 лева – лихва за забава за периода 21.07.2021г. – 27.01.2022г., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от 25.03.2022г. до окончателното й изплащане, предмет на
заповед №1098/26.04.2022г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК,
постановено по гражданско дело №2139/2022г. по описа на РРС;
- да осъди Ф. Р. А., ЕГН ********** да заплати на „Мъни плюс мениджмънт” АД,
ЕИК ********* сумите: 388.20 лева – главница по 10 незаплатени вноски за периода
20.02.2022г. – 20.11.2022г.; 4408.11 лева – предсрочно изискуема главница; 1582.70 лева –
договорна лихва по 10 незаплатени вноски за периода 20.02.2022г. – 20.11.2022г., ведно със
законната лихва върху главниците, считано от 28.11.2022г. до окончателното им изплащане.
Претендира направените в заповедното и настоящото производство разноски.
В срока по чл.131 от ГПК адв.Д. Я.- В. – особен представител на ответника Ф. Р. А. е
депозирала отговор на исковата молба, в който излагат доводи, досежно неоснователността
на ищцовите претенции.
Оспорва същите по основание и размер. Счита, че по отношение вземанията,
претендирани по процесния договор не е настъпила предсрочна изискуемост, тъй като
изявлението на кредитора не е съобщено на длъжника.
Поддържа, че договорът, на който ищеца основава претенцията си е недействителен,
противоречащ на императивни разпоредби на ЗПК - чл.22, вр.чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК. В
този смисъл твърди, че кредиторът е предоставил на потребителя заблуждаваща
информация относно ГПР, като не е включил в него вземането по чл.12 от контракта.
Намира за неравноправна визираната клауза. Твърди, че уговорената възнаградителна лихва
противоречи на добрите нрави, тъй като нейният размер надхвърля неколкократно размера
на законната лихва.
Моли съда да отхвърли претенциите като неоснователни.
Съобразявайки становищата на страните, ангажираните в хода на
производството доказателства по вътрешно убеждение и приложимия закон, съдът
2
прие за установено от фактическа страна, следното:
На 30.06.2021г. между „Мъни плюс мениджмънт“ АД и Ф. Р. А. е сключен Договор
№М0000005711, по силата на който дружеството предоставило на ответника заем в размер
на 5000 лева, преведени по посочена от него банкова сметка. Кредитополучателят се
задължил да върне в срок от 60 месеца сумата 11 768.41 лева формирана от 5000 лева –
главница и 6768.41 лева – възнаградителна лихва. Контрактът е сключен при следните
параметри: лихвен процент – 41%; ГПР – 49.60%; срок на договора – 60 месеца при месечни
вноски, съгласно погасителен план. Контрагентите постигнА. съгласие, че при просрочие на
дължима погасителна вноска, потребителят ще заплати на кредитора законната лихва върху
цялата просрочена сума за периода на просрочие. В чл.18.2 е предвидено обезщетение в
размер на 1500 лева, ако в срок от 3 дни след сключване на договора, кредитополучателят не
представи документ, удостоверяващ пълния размер на декларираните доходи от страна на
потребителя, визирани в искането за потребителски кредит, които са използвани при
оценката на кредитоспособността.
Приложен е Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителските кредити.
На 30.06.2021г. ищецът превел по сметка на ответника заемната сума – 5000 лева.
С уведомление от м.ноември 2022г., приложено към исковата молба, ищецът
уведомил ответника за настъпилата предсрочна изискуемост на вземането по договора,
конкретизирано по размер в документа.
За събиране на вземането си, ищецът входирал заявление по реда на чл.410 ГПК и се
снабдил със заповед за изпълнение №1098/26.04.2022г., издадена по ЧГД №2139/2022г. по
описа на РРС срещу Ф. Р. А. за сумите: 203.69 лева – главница по 7 незаплатени вноски за
периода 20.07.2021г. – 20.01.2022г.; 1118.95 лева – възнаградителна лихва по 7 вноски за
периода 20.07.2021г. – 20.01.2022г. и 34.93 лева – лихва за забава за периода 21.07.2021г. –
27.01.2022г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 25.03.2022г. до
окончателното й изплащане; 27.15 лева – заплатена държавна такса и 360 лева – адвокатско
възнаграждение.
Заповедта е връчена на длъжника по реда на чл.47, ал.5 ГПК, с оглед което
заповедният съд, указал на заявителя (ищец в настоящото производство) възможността, в
едномесечен срок да предяви иск за установяване на вземането си, като довнесе дължимата
държавна такса.
С оглед установяване претенциите по размер е възложена и приета, неоспорена от
страните съдебно – икономическа експертиза, чието заключение съдът цени като ясно,
пълно, всестранно и компетентно. След справка в счетоводството на ищцовото дружество,
вещото лице е констатирало, че кредитополучателят не е внесъл никакви суми за погасяване
на дълга, т.е. не е заплатил нито една от дължимите вноски. Установен е размерът на дълга
по пера, както следва:
- 203.69 лева – просрочена главница, падежирала в периода 20.07.2021г. –
20.01.2022г. вкл.;
- 388.20 лева – просрочена главница, падежирала в периода 20.02.2022г. –
3
20.11.2022г. вкл.;
- 1118.95 лева – договорна лихва, начислена за периода 30.06.2021г. – 19.01.2022г.
вкл. и дължима в периода 20.07.2021г. – 20.01.2022г. вкл.;
- 1582.70 лева – договорна лихва, начислена за периода 20.01.2022г. – 19.11.2022г.
вкл. и дължима в периода 20.02.2022г. – 20.11.2022г. вкл.;
- 5.30 лева – лихва за забава върху просрочена главница, начислена за периода
21.07.2021г. – 27.01.2022г.;
- 4408.11 лева – предсрочно изискуема главница по Договора към 28.11.2022г.;
- 4159.27 лева – предсрочно изискуема главница по Договора към 02.05.2023г.
Експертът сочи, че ГПР, визиран в Договора е 49.60% с включена единствено
договорна лихва при лихвен процент 41%. Изчислен е ГПР с включена неустойка по чл.18.2
от Договора – 60.58%.
Установената фактическа обстановка налага следните правни изводи:
Съобразно изложените в исковата молба обстоятелства и формулиран петитум, съдът
квА.фицира правно, предявения иск по чл.422, вр.чл.415, ал.1, т.1 от ГПК – установителен
иск, в производството по който ищецът цели да установи, че ответникът дължи сумите:
203.69 лева – главница по 7 незаплатени вноски за периода 20.07.2021г. – 20.01.2022г.;
1118.95 лева – възнаградителна лихва по 7 вноски за периода 20.07.2021г. – 20.01.2022г. и
34.93 лева – лихва за забава за периода 21.07.2021г. – 27.01.2022г., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от 25.03.2022г. до окончателното й изплащане, предмет на
заповед №1098/26.04.2022г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК,
постановено по гражданско дело №2139/2022г. по описа на РРС.
Предявен е и осъдителен иск за сумите: 388.20 лева – главница по 10 незаплатени
вноски за периода 20.02.2022г. – 20.11.2022г.; 4408.11 лева – предсрочно изискуема
главница; 1582.70 лева – договорна лихва по 10 незаплатени вноски за периода 20.02.2022г.
– 20.11.2022г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от 28.11.2022г. до
окончателното им изплащане.
По иска с правно основание чл.422 ГПК:
От приложеното в настоящото производство гражданско дело ЧГД №2139/2022г. по
описа на РРС е видно, че заповедта за изпълнение е връчена на длъжника по реда на чл.47,
ал.5 ГПК, с оглед което заповедният съд указал на заявителя (ищец в настоящото
производство) възможността, в едномесечен срок да предяви иск за установяване на
вземането си.
Съдът намира претенцията за допустима, тъй като е предявена от „Мъни плюс
мениджмънт“ АД в законоустановения срок, при нА.чие на правен интерес - запазване
действието на издадената заповед за изпълнение.
Разгледан по същество, искът се явява частично основателен.
В производството по иск с правно основание чл.422 ГПК ищецът следва да докаже
нА.чие на спорното право, а ответника - фактите, които изключват, унищожават или
погасяват вземането, предмет на заповедта за изпълнение.
„Мъни плюс мениджмънт“ АД основава претенцията си на Договор за потребителски
4
кредит №М0000005711/30.06.2021г., по силата на който кредитната институция
предоставила в заем на Ф. А. сумата 5000 лева.
Изхождайки от предмета на Договора и страните по него – физическо лице, което при
сключване на контракта действа извън рамките на своята професионална компетентност и
финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ, предоставяща кредити в рамките на
своята търговска дейност, съдът приема, че процесния договор има характеристиките на
договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в
който законодателят предявява строги изисквания за форма и съдържание, уредени в глава
трета, чл.10 и чл.11.
СЕС многократно е подчертавал, че националния съд е длъжен служебно да
преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в обхвата на
Директива 93/13 и по този начин да компенсира неравнопоставеността между потребителя и
доставчика, като аргументи в този смисъл са изложени в редица решения.
Настоящият състав на съда счита, че процесният договор за потребителски кредит
нарушава разпоредби от ЗПК, поради което е недействителен.
По отношение клаузата, касаеща възнаградителната лихва: В договора е визиран ГЛП
в размер на 41.00 (за разлика от стандартния европейски формуляр, според който ГЛП е
40%). Така уговореният размер на възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави.
Действително към датата на уговаряне размера на лихвата, няма императивни разпоредби
(императивните разпоредби в ЗПК касаят единствено ГПР), които определят максималния
размер на възнаградителната лихва, но това не означава, че свободата на договаряне не е
ограничена и то при положение, че се касае за потребителски договор, при който
потребителят е по-слабата икономически страна, поради което се ползва със засилена
защита от ЗЗП и ЗПК. В правната доктрина и съдебната практика се приема, че накърняване
на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1 от ЗЗД е нА.це, когато се нарушава правен
принцип, изрично формулиран или проведен чрез създаване на конкретни други разпоредби.
Такъв основен принцип е добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения,
а целта на неговото спазване, както и принципа на справедливостта, е да се предотврати
несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. НА.це е трайно
установена практика на ВКС според която съглашение за плащане възнаградителна лихва е
действително, ако тя не надвишава тройния размер на законната лихва. След справка в
електронната страница на БНБ съдът установи, че към датата на сключване на договора,
основният лихвен процент е 0.00% от което следва, че размерът на законната лихва е
10.00%, т.е. уговорения в договора за кредит годишен лихвен процент надвишава повече от
четири пъти законната лихва. В настоящия случай договорената между страните лихва в
размер на 41% годишно надхвърля 4 пъти законната, което е в нарушение на добрите нрави,
тъй като надвишава трикратния размер на законната лихва. Поради тази причина клаузата на
т.9 от Договора накърнява равноправието между страните, противоречи на добрите нрави и
е в разрез с принципа на добросъвестността при договаряне, с оглед което се явява нищожна
на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД.
На следващо място, в договора е визиран годишен процент на разходите, като
5
абсолютна процентна стойност – 49.60%. В Стандартния европейски формуляр е посочена
друга абсолютна процентна стойност – 48.16% Не са визирани (нито в Договора, нито във
формуляра) взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по
определения в Приложение №1 начин, каквото е изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
Съобразно разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредници за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Както
в договора, така и в ОУ липсва конкретизация относно начина, по който е формиран
посочения ГПР, което води и до неяснота относно включените в него компоненти, а това от
своя страна е нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и
разбираем начин (чл.10, ал.1 ЗПК). Неясното определяне на ГПР е самостоятелно основание
за нищожност на договора, съгласно чл.22 ЗПК.
Отделно от това, посоченият размер на ГПР не съответства на действителния,
съобразно поетите от потребителя задължения, включително и спрямо посочената в самия
договор обща сума, дължима от потребителя. Това е така, доколкото уговорената в чл.18 от
Договора неустойка (обезщетяваща вреди на кредитора за извършване на допълнителни
разходи, свързани с обезпечаване на риска от просрочие на погасителните вноски), реално
представлява разход, който произтича от и е пряко свързан с договора за кредит и следва, но
не е включен в ГПР. Съдържанието на клаузата за неустойка и съпоставянето й с естеството
на сключения договор за паричен заем, налага извод, че в действителност неустойката по
чл.18.2, т.8 представлява цената за предоставяне на необезпечен кредит, допълнително
възнаграждение за кредитора за предоставянето на заетата сума (т.нар. скрита
възнаградителна лихва). В този смисъл неизпълнението на задължението по чл.18.2, т.7 не
води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази
възможностите за предоставяне на обезпечение и риска при предоставянето на кредит към
датата на сключване на договора, а не да представя като неустойка действителната цена при
предоставяне на необезпечен кредит. Поради това, доколкото разходите за същата са пряко
свързани с договора за кредит, съобразно императивната разпоредба на чл.19, ал.1 ЗПК и § 1,
т.1 от ДР на ЗПК, следва да бъдат включени при изчисляване на ГПР.
В случая не е спорно обстоятелството, че в уговорения ГПР (възлизащ на 49.60%) не
е включена неустойката по чл.18.2 от Договора. Следователно ГПР не съответства на
действителния такъв, съгласно чл.19, ал.1 ЗПК, изразяващ общите разходи по кредита, като
се прави опит за заобикаляне на императивната разпоредба на чл.19, ал.4 ЗПК, ограничаваща
максималния размер на ГПР по кредита. С това потребителят е поставен в подчертано
неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно е
оскъпяването му по кредита, което е пречка да прецени реалните икономически последици
от сключване на договора. При изчисления ГПР с включена неустойка по чл.18.2, вещото
лице е констатирало, че същият възлиза на 60.58%, а не както е посочен в договора –
49.60%.
НА.це е нарушение изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, с оглед което договорът, на
6
който ищеца основава претенцията си е недействителен. Последиците от
недействителността на договора за визирани в чл.23 ЗПК, а именно – възстановяване само на
чистата стойност на кредита, но не и на лихва или други разходи.
В случая чистата стойност по кредита е 5000 лева. Претендираната в заповедното
производство главница по падежирА. вноски за периода 20.07.2021г. – 20.01.2022г. вкл. е
203.69 лева, до който размер претенцията като основателна следва да бъде уважена. Липсва
основание за дължимост на сумите: 1118.95 лева – договорна лихва, начислена за периода
30.06.2021г. – 19.01.2022г. вкл. и дължима в периода 20.07.2021г. – 20.01.2022г. вкл. и 5.30
лева – лихва за забава върху просрочена главница, начислена за периода 21.07.2021г. –
27.01.2022г., доколкото в хипотезата на чл.23 ЗПК не се дължат лихви и други разходи по
кредита. Мораторна лихва е дължима след покана, която да постави длъжника в забава, а в
случая такава липсва.
По изложените съображения претенцията с правно основание чл.422 ГПК е
основателна единствено за сумата 203.69 лева - главница по падежирА. вноски за периода
20.07.2021г. – 20.01.2022г. вкл., ведно със законната лихва, считано от 25.03.2022г. (датата
на която е депозирано заявлението за издаване заповед за изпълнение).
По осъдителния иск:
Предвид мотивите, изложени по установителния иск, с оглед недействителността на
процесния договор за потребителски кредит, ответникът дължи единствено: 388.20 лева –
главница по 10 незаплатени вноски за периода 20.02.2022г. – 20.11.2022г.; 4408.11 лева –
предсрочно изискуема главница.
По разноските:
Съгласно т.12 от ТР №4/18.06.2014г. по ТД №4/2013г. на ОСГТК, съдът който
разглежда установителния иск, следва да се произнесе за дължимостта на разноските,
направени и в заповедното производство, като разпредели отговорността за разноските,
както в исковото, така и в заповедното производство.
В хода на заповедното производство ищецът е направил разноски в размер на 387.15
лева (държавна такса и адвокатско възнаграждение). Съобразно уважената част от иска,
ответникът дължи на ищеца 58.09 лева.
В исковото производство, ищецът е направил разноски в размер на 2660.83 лева
(заплатена държавна такса, възнаграждения за процесуално представителство и вещо лице),
а съразмерно с уважената част от претенциите следва да се присъдят разноски в размер на
1719.64 лева.
Мотивиран така, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО , на основание чл.422 ГПК, че Ф. Р. А. , ЕГН
********** с адрес: гр.Р., ул.“Ц.А.“№....., вх......, ет......дължи на „Мъни плюс мениджмънт”
АД, ЕИК *********, със седА.ще и адрес на управление – гр.София, ул.”Рачо Петков
Казанджията”№4, представлявано от Р.Д.Ч. - изпълнителни директори сумата 203.69 лева –
7
главница по 7 незаплатени вноски за периода 20.07.2021г. – 20.01.2022г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 25.03.2022г. до окончателното й изплащане,
предмет на заповед №1098/26.04.2022г. за изпълнение на парично задължение по чл.410
ГПК, постановено по гражданско дело №2139/2022г. по описа на РРС.
ОТХВЪРЛЯ, като неоснователен предявения от „Мъни плюс мениджмънт” АД,
ЕИК ********* срещу Ф. Р. А. , ЕГН ********** иск с правно основание чл.422 ГПК за
сумите: 1118.95 лева – възнаградителна лихва по 7 вноски за периода 20.07.2021г. –
20.01.2022г. и 34.93 лева – лихва за забава за периода 21.07.2021г. – 27.01.2022г., предмет на
заповед №1098/26.04.2022г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК,
постановено по гражданско дело №2139/2022г. по описа на РРС.
ОСЪЖДА Ф. Р. А. , ЕГН ********** да заплати на „Мъни плюс мениджмънт” АД,
ЕИК ********* сумите: 388.20 лева – главница по 10 незаплатени вноски за периода
20.02.2022г. – 20.11.2022г. и 4408.11 лева – предсрочно изискуема главница, дължими по
Договор за потребителски кредит №М0000005711/30.06.2021г., ведно със законната лихва
върху главниците, считано от 28.11.2022г. до окончателното им изплащане.
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен, предявения от „Мъни плюс мениджмънт” АД,
ЕИК ********* срещу Ф. Р. А. , ЕГН ********** иск за заплащане сумата 1582.70 лева –
договорна лихва по 10 незаплатени вноски за периода 20.02.2022г. – 20.11.2022г. по Договор
за потребителски кредит №М0000005711/30.06.2021г.
ОСЪЖДА Ф. Р. А. , ЕГН ********** да заплати на „Мъни плюс мениджмънт” АД,
ЕИК ********* разноски по ЧГД №2139/2022г. по описа на РРС - 58.09 лева.
ОСЪЖДА Ф. Р. А. , ЕГН ********** да заплати на „Мъни плюс мениджмънт” АД,
ЕИК ********* разноски по ГД №6077/2022г. по описа на РРС - 1719.64 лева.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд – гр.Русе в
двуседмичен срок от съобщаването на страните.
Съдия при Районен съд – Русе: _______________________
8