Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е    №

   гр.Добрич, 22.03.2021г.

 

В  ИМЕТО   НА  НАРОДА

 

ДОБРИЧКИ РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, ШЕСТИ СЪСТАВ  на двадесет и пети февруари през две хиляди двадесет и първа година  в публично  заседание  в следния състав :

                                                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ:  СОНЯ ДЖЕНКОВА

При секретаря: Калинка Михайлова

като  разгледа  докладваното от районния съдия гр.д. №1881 по описа за  2020г. и за да се произнесе съобрази  следното :

          Производството е образувано въз основа на искова молба от „Теленор България“ ЕАД, със седалище и адрес на управление: ***, рег. с ЕИК ***, с която против З.В.А. с ЕГН **********, са предявени обективно кумулативно съединени искове с правна квалификация по чл. 422 ГПК вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД  във вр. с чл. 342 от ТЗ.

         ТВЪРДЕНИЯ В ИСКОВАТА МОЛБА:

-Между страните е сключен Договор за мобилни услуги от дата 18.09.2016г., със срок на действие 24 месеца, към който е сключен и договор за лизинг от същата дата, посредством който от ответника е взето мобилно устройство за временно и възмездно ползване, а именно ***, за което устройство лизингополучателя се задължил да заплаща месечна лизингова вноска  в размер на 4лв.

-Лизингополучателят не заплатил 17 лизингови вноски за периода 20.09.2016г.- 19.01.2017г., както и вноската от 4.00лв., предвидена в чл.1 ал.2 от договора за лизинг. За вземането са издадени фактура № **/20.10.2016г., № ***/20.11.2016г., № **/20.12.2016г., и № ***/20.01.2017г.;

-Поради липса на изпълнение лизингодателят прекратил едностранно договора за лизинг на основание чл.75, вр. с  чл.19 б“в“ от Общите условия на мобилния оператор;

-Ищецът лизингодател се възползвал от възможността на заповедното производство и по реда на чл.410 от ГПК се снабдил със заповед за изпълнение, издадена по ч.гр.д№ 982/2020г. по описа на РС Добрич. Заповедта за изпълнение е връчена на длъжника по реда на чл.47 ал.5 от ГПК. Заповедния съд дал указания за съдебно установяване на вземането, което мотивирало правния интерес на ищеца от предявяване на специялния уестановителен иск.

При горните твърдения, ищцовото дружество сочи, че вноските по договора за лизинга, които не са погасени от лизингополучатела са в размер на 72лв. По изложените съображения моли за уважаване на предявения иск за установяване дължимостта на тази сума.

Претендира разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК от особения представител на ответника е постъпил отговор на исковата молба. Искът се оспорва като неоснователен. Релевантните възражения на ответната страна  са:

-по делото не е приложена покана за доброволно изпълнение, т.е ответницата не е уведомена надлежно за търсените суми;

-не са представени доказателства за получаване фактурите от ответницата;

-клаузата относно обявяване предсрочната изискуемост на договора за лизинг е неравноправна и противоречи на добрите нрави, тъй като занапред договора за лизинг не действа, а лизингодателят може да претендира всички вноски до края на договора. За периода от прекратяването на договора за мобилни услуги, устройството става неизползваемо, при което заплащането на вноски за ползването му би довело до неоснователно обогатяване на ищеца;

Предявеният иск е допустим, родово и местно подсъден на районен съд Добрич, при което следва да бъде разгледан по същество.

В открито съдебно заседание страните поддържат претенциите, съответно възраженията си.

  Добричкия районен съд, след преценка и анализ на доводите на ищеца, както и на събраните в хода на производството доказателства, намира за установено следното от фактическа страна:

Въз основа на подадено заявление, по реда на чл.410 от ГПК ищецът се снабдил със заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д№982 по описа за 2020година на районен съд Добрич, за сумата от 72.00 лв., от която :  68 лв. – 17 бр. незаплатени лизингови вноски по Договор за лизинг от 18.09.2016г., сключен във връзка с договорен абонамент за мобилен номер 0896/019020, по силата на който абонатът е взел мобилно устройство ***на изплащане посредством 23 месечни лизингови вноски в размер на 4.00 лв. всяка и 4 лв. - допълнителна сума в размер на 4.00 лв. по чл.1, ал. 2 от договор, ведно със законната лихва, считано от подаване на заявлението в съда – 18.05.2020г. до окончателното плащане;

Заповедта за изпълнение е връчена на длъжника по реда на чл.47 ал.5 от ГПК. По реда на чл.415 ал.2 от ГПК на заявителя са дадени указания, че следва да предяви установителен иск за вземането си в едномесечен срок. Указанията са получени на 15.07.2020г. В законовия срок, на 06.08.2020г. ищецът е упражнил правото си на съдебно установяване на вземането си по издадената заповед за изпълнение.

          По делото е представен сключен между страните Договор за мобилни услуги от дата 18.09.2016г., със срок на действие 24 месеца. На същата дата страните сключили и договор за лизинг, посредством който от ответника е взето мобилно устройство за временно и възмездно ползване, а именно ***, за което устройство лизингополучателя се задължил да заплаща 23 месечни лизингови вноски  в размер на 4лв.

Съгласно чл.1 ал.2 от договора за лизинг, лизингополучателят има право да придобие собствеността върху предоставеното за ползване устройство, като подпише най-малко 10дни преди изтичане на договора за лизинг договор за изкупуване, като доплати сумата от 4лв. Ал.3 от същия текст сочи, че ако лизингополучателят не упражни правото си в договорния срок по ал.2, следва да върне устройството всрок от 1 месец от изтичане срока на договора.

С договора за лизинг лизингополучателят приел общите условия на мобилния оператор за договори за лизинг, приложени към доказателствените материали. В клаузата на чл.12 са уговорени възможности на лизингодателя за предсрочно прекратяване договора за лизинг, в това число и в случай на неплащане на задължение на лизингополучателя

За вземането са издадени фактура № **/20.10.2016г., № **/20.11.2016г., № **/20.12.2016г., и № **/20.01.2017г.;

При така установената фактическа обстановка, съдът достига до следните правни изводи: Доколкото заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 982/2020 г. по описа на РС Добрич е връчена по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, то и установителният иск по реда на чл. 422 ГПК е допустим, тъй като е предявен в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК, имащ за предмет същите вземания.

По основателността на иска: Правното основание е разпоредбата на  чл. 342, ал.1 от ТЗ: За успешното провеждане на този иск ищецът следва да установи наличието на действително правоотношение по договор за лизинг, по силата на което лизингодателят се е задължил да предостави на лизингополучателя лизинговата вещ за временно ползване срещу уговореното лизингово възнаграждение и лизингодателят да е предоставил държането на мобилното устройство в състояние, годно за обичайното или уговореното потребление. В разглеждания случай от доказателствата се установява, че между страните е сключен договор за лизинг от 18.09.2016 г., съгласно който ищецът, в качеството му на лизингодател, е предоставил на ответника, в качеството му на лизингополучател, за временно и възмездно ползване мобилно устройство срещу заплащане от страна лизингополучателя на обща лизингова цена в размер на 92 лв. Договорът е със срок 23 месеца, като е приложен погасителен план, съгласно който лизингополучателят всеки месец се е задължил да заплаща лизингова вноска в размер на 4 лв. Съгласно чл. 4 от договора с подписването му лизингополучателят е потвърдил, че лизингодателят му е предал устройството във вид, годен за употреба. В клаузата на чл. 4 от договора се съдържа удостоверителното изявление на ответника, с което декларира, че е получил лизинговата вещ. Договорът за лизинг е подписан от ответника, като авторството на подписите не е оспорено, поради което следва да се приеме, че този частен диспозитивен документ се ползва с формална доказателствена сила и установява, че изявлението изхожда от лицето, сочено като негов автор, в който смисъл и обективираното в клаузата на чл. 4 от Договора изявление на лизингополучателя представлява извънсъдебно признание на неизгоден за него факт, което съдът цени. Доколкото се установява, че ищецът е предоставил за ползване на ответника мобилното устройство във вид, годен за употреба, и е изтекъл срокът на лизинговия договор, то съдът намира, че ответникът е следвало да заплати цената на остатъка от лизинговите вноски в размер на 72лв.

В тежест на ответника е да докаже своето изпълнение по договора, а именно- че е заплащал месечните вноски за лизинга на устройството. Доказателства обаче в тази насока не са представени, поради което следва да бъде прието, че лизингополучателят дължи останалите неплатени лизингови вноски. Отделно от това, лицето не доказва, че е върнало вещта, поради което следва да се приеме, че е останало държател на същата, без да я плати.   

Размерът на иска се установява от погасителния план по договора.

При срочни задължения изпълнение се дължи на падежа, не е необходима покана за плащане на уговорените вноски. Неполучаването на фактурата не освобождава потребителя от задължението да заплати лизинговите вноски. Фактурата е счетоводен инструмент и никъде в закона не се съдържа задължение за връчването му на другата страна по договора, освен ако издателя не прецени, че самата фактура ще се ползва от него като доказателство за основните параметри на договора и има интерес да се подпише от двете страни.

Възражението на особения представител на ответника относно това, че клаузата за обявяване предсрочната изискуемост на договора за лизинг е неравноправна и противоречи на добрите нрави, тъй като занапред договора за лизинг не действа, а лизингодателят може да претендира всички вноски до края на договора, по принцип не променя извода за дължимост на търсените лизингови вноски. Нито от представените доказателства в заповедното производство, нито от тези по установителното, се установява, че лизингодателят е упражнил правото си да обяви вземането си за всички вноски за предсрочно изискуемо. Падежът на целия дълг е настъпил към момента на подаване на заявлението в заповедното производство. В заявлението не се съдържат твърдения за упражняване на такова право.

При горните доводи сумата от 72лв. е дължима от ответника по силата на настъпилия падеж на процесния договор за лизинг.

На осн.чл.86 от ЗЗД, върху главното задължение се дължи и обезщетение за забава, начислено от подаване на заявлението в съда -18.05.2020г. до окончателното му плащане.

 ОТГОВОРНОСТ ЗА ТАКСИ И РАЗНОСКИ: На осн чл.78 ал.1 от ГПК и с оглед изхода от спора, на ищеца се следват сторените разноски за държавна такса и адвокатско възнаграждение.  По установителния иск ищецът е внесъл 25лв. такса и заплатил 180лева адвокатско възнаграждение.

Отделно от това, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 150лева разноски за особен представител, което задължение не е свързано с изхода от спора, а произтича от неизпълнение задължението на ответника по Закона за гражданската регистрация.

 Съгласно т.12 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, съдът в исковото производство се произнася с осъдителен диспозитив по дължимостта на разноските в заповедното производство, включително и когато не изменя разноските по издадената заповед за изпълнение. Видно от представените платежни нареждания по заповедното, държавната такса внесена за образуването му е в размер на 25лв. Направени са и разноски за адвокат в размер на 180лева. Последните се дължат на ищеца, доколкото в цялост е установена дължимостта на вземането по издаденатазаповед за изпълнение.

Водим от горното съдът

Р    Е    Ш    И   :

 

         ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО,  че З.В.А. с ЕГН **********,***, дължи на „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ" ЕАД, ЕИК ***, седалище и адрес на управление: ***следната сума, за която е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 982/2020г. по описа на РС Добрич:

-72лева, представляваща неизпълнено задължение по договор за лизинг от 18.09.2016г., в това число 17 лизингови вноски за периода 20.09.2016г.- 19.01.2017г., както и вноската от 4.00лв., предвидена в чл.1 ал.2 от договора за лизинг, ведно със законната лихва от 18.05.2020г. до окончателното изплащане;

  ОСЪЖДА З.В.А. с ЕГН **********,***, да заплати на „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ" ЕАД, ЕИК ***, седалище и адрес на управление: гр***, сторените разноски в установителното производство в размер на 355лева и сторените разноски в заповедното производство в размер на 205лв.

 

Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му на страните пред  Добрички окръжен съд.

                                                                                                                                                     Районен съдия  .......................