№ 1392
гр. Пловдив, 11.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, X СЪСТАВ, в публично заседание на
дванадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Пламен П. Чакалов
Членове:Румяна Ив. Андреева
Бранимир В. Василев
при участието на секретаря Бояна Ал. Дамбулева
като разгледа докладваното от Румяна Ив. Андреева Въззивно гражданско
дело № 20225300501901 по описа за 2022 година
Производството е въззивно и е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивната жалба на Е. К. Р. против решение №
260280/21.04.2022 г., постановено по гр.д. № 14590/2020 г. по описа на
Районен съд - Пловдив, VІ гр. състав, с което е допуснато извършване на
съдебна делба между Й. К. М. и Е. К. Р. на поземлен имот с идентификатор
55909.501.1808 по кадастралната карта и регистри на гр. П., общ. П., обл.
Пловдив, одобрени със Заповед № РД-18-270/02.05.2019 г. на Изпълнителния
директор на АГКК, няма данни за изменение на КККР, засягащо имота, с
адрес на поземления имот: гр. П., ул. ***, с площ от 918 кв.м., трайно
предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване:
ниско застрояване, предишен идентификатор: няма, номер по предходен план:
кв.3, парцел ІІІ, при съседи: 55909.501.2591, 55909.501.1807, 55909.99.306,
55909.99.303, 55909.99.960, 55909.99.302 и 55909.99.367, ведно с построените
в имота сграда с идентификатор 55909.501.1808.1 със ЗП от 100 кв.м., при
брой етажи: 1, с предназначение: жилищна сграда – еднофамилна, сграда с
идентификатор 55909.501.1808.2 със ЗП от 22 кв.м., при брой етажи: 1, с
предназначение: селскостопанска сграда и сграда с идентификатор
55909.501.1808.3 със ЗП от 26 кв.м., при брой етажи: 1, с предназначение:
хангар, депо, гараж, при квоти: 1/3 ид. част за Й. К. М. и 2/3 ид. части за Е. К.
Р.. С жалбата се поддържа, че така постановеното решение е неправилно, тъй
като жалбоподателката е придобила па давност и последната 1/3 ид. част от
процесния имот, в резултат на упражнявано давностно владение, продължило
1
повече от 10 години, като с това е станала негов изключителен собственик.
Моли за отмяна на решението и за постановяване на друго решение по
същество, с което да се отхвърли предявеният иск за делба поради липса на
съсобственост. Претендира присъждане на разноски.
Въззиваемата страна Й. М. оспорва въззивната жалба като
неоснователна. Моли за потвърждаване на обжалваното решение като
правилно и законосъобразно. Претендира разноски за въззивната инстанция.
Пловдивският Окръжен съд, след преценка на събраните по делото
доказателства, приема за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал.1 от ГПК от
лице, имащо право на жалба и е процесуално допустима, а разгледана по
същество е неоснователна по следните съображения:
При извършената служебна проверка на решението съобразно
правомощията си по чл.269, изр. първо от ГПК съдът намери, че
същото е валидно и допустимо. Предвид горното и съгласно чл.269, изр.
второ от ГПК следва да бъде проверена правилността на решението по
изложените във въззивната жалба доводи и при служебна проверка за
допуснати нарушения на императивни материалноправни норми, като
въззивният съд като инстанция по същество се произнесе по
съществуващия между страните правен спор.
Ищцата е основала иска си за делба на твърдението, че по силата на
съдебна делба, оформена с протокол от 18.05.1995г. по гр.дело № 3675/1995г.
на ПРС, вписана в Служба по вписванията с № 196, том ІХ, рег.№
9270/19.05.1995г., с ответницата и нейната майка М.Д. Р. получили в общ дял
при равни права – по 1/3 ид.ч. за всяка от тях процесния недвижим имот. С
нотариален акт № 106, том 38, рег.№ 14163, дело № 7243/18.05.2015г. на СВп
– Пловдив М.Д. Р. прехвърлила на ответницата Е. К. Р. собствената си 1/3
ид.ч. от имота, като към момента на сделката ответницата била неомъжена.
Иска се от съда да допусне съдебна делба на имота съобразно правата на
страните в него, а именно 1/3 ид.част за ищцата и 2/3 ид.части за ответницата.
С отговора на исковата молба ответницата е оспорила иска с
възражението, че е единствен собственик на имота, като е придобила правото
на собственост върху същия в резултата на сключена съдебна спогодба,
договор за покупко-продажба и давностно владение, упражнявано явно,
непрекъснато и необезпокоявано от 2000 г. до предявяването на иска.
С решението си въз основа на приетите по делото писмени
доказателства първоинсатнционният съд е приел за установено, че с протокол
за съдебна делба от 18.05.1995 г. по гр.д. № 3675/1995 г. на ПРС, ищцата Й. К.
М., ответницата Е. К. Р. и нейната майка М.Д. Р. са станали собственици при
равни права от по 1/3 ид.ч. на дворно място, цялото застроено и незастроено
от 923 кв.м., съставляващо имот пл.№1808, за който е отреден парцел III от
кв. 3 по плана на гр. П., ведно с построените в него масивна едноетажна
сграда, застроена на 90 кв.м., и масивна сграда, застроена на 53 кв.м. От
2
съдържанието на протокола РС е приел за установено, че съсобствеността
между страните е възникнала по силата на наследяване. С нот.акт за покупко-
продажба № 156, том 2, рег. № 2497, нот.дело № 351/2015 г. на нотариус
Теодора Кошилска, рег.№ 227 М. Р. е прехвърлила на ответницата Е. Р.,
притежаваната от нея 1/3 ид.ч. от поземления имот и сградите. Въз основа на
представената по делото скица № 15-781004/26.08.2020 г. и Удостоверение за
идентичност № 19/08.06.2021 г., издадено от Община П. ПРС е приел, че този
имот представлява процесния ПИ с идентификатор 55909.501.1808 по КККР
на гр. П., обл. Пловдив, ведно с построените в него сгради с идентификатори
съответно 55909.501.1808.1, 55909.501.1808.2 и 55909.501.1808.3. Сграда с
идентификатор 55909.501.1808.1 с площ от 100 кв.м., съгласно скицата, е
идентична с жилищна сграда със застроена площ от 90 кв.м. по протокола за
съдебна делба от 18.05.1995 г. и едноетажна масивна жилищна сграда – къща
със застроена площ от 83 кв.м., описана в Нот.акт за № 156, том 2, рег. №
2497, нот.дело № 351/2015 г. Сградите с идентификатори № 55909.501.1808.2
с площ от 22 кв.м. и № 55909.501.1808.3 с площ от 26 кв.м., съответстват на
масивна сграда, застроена на 53 кв.м. по протокола и едноетажна масивна
сграда със застроена площ от 51 кв.м. по нотариалния акт.
Тези фактически констатации и правни изводи не се оспорват от
страните във въззивното производство.
Спорно по делото и пред тази инстанция е дали ответницата Е. Р. е
придобила и останалата 1/3 ид.ч. по силата на изтекла в нейна полза
придобивна давност, или тази идеална част от имота е останала в
патримониума на ищцата Й. М..
Ответницата Е. Р. е представила по делото Нотариален акт за право на
собственост, издаден по обстоятелствена проверка с № 165, том 2, рег. №
3030, нот.дело № 345/2020 г. на Нотариус Теодора Кошилска, с който същата
е призната за собственик на основание давностно владение, продължило
повече от 10 години, на 1/3 ид.ч. от ПИ с идентификатор 55909.501.1808 и
построените в него сгради. Този нотариален акт обаче не се ползва с
материална доказателствена сила. Доколкото всяка от страните по делото има
документ за собственост, всяка една от тях следва да докаже своето право,
т.е. фактическия състав на удостовереното придобивно основание. /ТР №
11/21.03.2013 г. на ВКС по тълк.д.№ 11/2012 г./. Или, ответницата е следвало
да докаже изцяло твърдението си за придобиване по давност на спорната 1/3
идеална част от имота.
В случая следва да се вземат предвид разясненията, дадени с ТР № 1
от 06.08.2012 г. на ОСГК на ВКС, с което е прието, че презумпцията на чл. 69
ЗС в отношенията между съсобствениците е приложима, но следва да се счита
за оборена, ако основанието, на което първоначално е установена
фактическата власт показва съвладение, както е при наследяването. В този
случай установилият фактическата власт върху имота е държател на чуждите
идеални части в съсобствеността и за да ги придобие по давност, следва да
3
превърне с едностранни действия държането им във владение. При спор той
носи доказателствената тежест да установи, че е извършил такива действия,
които явно и недвусмислено обективират спрямо останалите съсобственици
намерението му да владее техните идеални части за себе си. За да породи
придобиване по давност на чуждите идеални части, промяната на
намерението като волеви акт предполага външна изява, доведена до знанието
на останалите съсобственици чрез извършването на такива действия, които
създават сигурност, че съвладелецът е установил изключителна фактическа
власт върху вещта, отричайки правата им.
По делото обаче не се събраха доказателства, от които безспорно да се
установи, че Е. Р. е започнала да държи целия имот само за себе си с
намерение да го свои и да е демонстрирала това си намерение пред ищцата. В
отговора ответницата е изложила твърдения да е упражнявала давностно
владение и върху притежаваната от ищцата 1/3 идеална част от имота явно,
непрекъснато и необезпокоявано от 2000 г. до предявяването на иска, но тези
и възражения са останали недоказани, като напротив, оборени са от
събраните по делото доказателства, посочени от ищцата.
Установява се от показанията на разпитаната като свидетел пред РС М.
М. – дъщеря на ищцата, че ищцата от 2003 г.живее в Италия, но периодично
през три – четири години се връща в България и винаги е ходела в П..
Свидетелката сочи, че майка и била в добри отношения с ответницата – нейна
леля, до към 2020 г., когато последната преустановила контакта с нея. Преди
това двете сестри поддържали връзка, пишели си, ответницата е ходела на
гости в дома на ищцата в Италия година-две преди завеждането на исковата
молба. Когато майка и си идвала България, ходела в процесния имот като
собственик, тъй като винаги е искала да се прибере в България и е нямала
друго жилище. Мислела е, че ще живеят заедно с ответницата. Когато леля и
ходила в Италия при майка и през 2018 - 2019 г., за пръв път ответницата
заговорила за подялба, като искала да изкупи дела на майка и. Майка и се
съгласила и отговорила, че ще се разберат, като си дойде в България, след
като види как вървят цените на имотите. През м.май 2020 г. леля и изцяло
преустановила контактите с ищцата и със свидетелката, без да дава обяснения
защо. Свидетелката сочи, ме е ходила в имота и пред нея ответницата никога
не е демонстрирала, че е изцяло негов собственик. За извършените в имота
подобрения ищцата е предлагала винаги пари на ответницата, но последната
отказвала да ги получи.
Свидетелката на ответната страна Н.А., съсед на имота, сочи, че същият
се поддържа още от 2000 г. от ответницата, която живее в него. Ищцата е
посещавала имота на гости. Свидетелката знае, че имотът е на ответницата,
но двете сестри никога не са говорили пред нея за собствеността върху
същия.
Като свидетел на ответната страна е разпитан М.М., син на ищцата,
който също сочи, че майка му си идвала в България през няколко години и
4
ходела в имота. Свидетелят обаче няма ясни впечатления относно това кога
точно майка му е била в имота и дали страните са в преговори за подялба.
Свидетелката на ищцовата страна М.Б., без родство, сочи, че ищцата е
нейна близка приятелка. Идва си от Италия на две-три години. Има имот в П.,
като преди три години свидетелката е плащала данък за него. Свидетелката
знае, че Е. е ходила на гости при ищцата в Италия и че двете са разговаряли
да разделят имота. След връщането си в България ответницата блокирала
телефона на ищцата и последната вече нямала връзка с нея. Пред
свидетелката Е. не е предявявала претенции за имота, свидетелката знае, че
той е на двете сестри.
Въз основа на тези доказателства се приема от настоящия съдебен
състав, че е недоказано възражението на ответницата, че правото на
собственост върху 1/3 ид.част от имота е придобито от нея по силата на
непрекъснато давностно владение, продължило повече от десет години.
Липсват доказателства ответницата да е променила държането на идеалната
част на ищцата във владение, да е довела е това обстоятелство до знанието на
ищцата, а владението и е да е упражнявано непрекъснато, явно и
необезспокоявано в продължение на законоустановения 10-годишен срок,
като открито да е демонстрирала промяната в намерението си за своене. Ето
защо съдът приема, че ответницата не е придобила притежаванте от ищцата
права в имота по давност. Ищцата се легитимира за собсвеник на 1/3 идеална
част от делбения имот, придоботи от нея въз основа на извършената съдебна
делба, а ответницата е собственик на останалите 2/3 от имота въз основа на
същата съдебна делба и последвалата я прехвърлителна сделка. Делбата
следва да се допусне между страните при отчитане на тези им права в имота.
Решението на районният съд е правилно, поради което същото ще се
потвърди.
Предвид неоснователността на въззивната жалба и основателността на
иска, жалбоподателката ще бъде осъдена да заплати на въззиваемата страна
направените от нея разноски пред въззивната инстанции, които се
констатираха на 800 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение.
По тези съображения Съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260280/21.04.2022 г., постановено по
гр.д. № 14590/2020 г. по описа на Районен съд - Пловдив, VІ гр. състав.
ОСЪЖДА Е. К. Р. с ЕГН ********** от гр.П., област Пловдив, ул.***
да заплати на Й. К. М. с ЕГН ********** от гр.К., област Пловдив, ул.***,
сумата от 800 /осемстотин / лв. разноски по делото пред въззивната
инстанция за заплатено адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен
5
срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6