РЕШЕНИЕ
Гр. София, 12.10.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито заседание състояло се на дванадесети
октомври през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕНЕТА ЦВЕТКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЕРИЯ БРАТОЕВА
АТАНАС МАДЖЕВ
като разгледа докладваното от съдия Маджев ч. гр.д. № 9168/2020 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 435 и сл. ГПК.
Образувано е по жалба с вх.
№ 50429/28.07.2020 г., която
е подадена от Т.Г.Т. и С.Л. А./всеки действащ в качеството му на длъжник по
изпълнението/, която има за предмет постановен на 02.07.2020 г. от ЧСИ-М. П., с рег. № 851 КЧСИ, с район на
действие СГС отказ по изпълнително дело № 20188510402321 за прекратяване на
същото, в частта му отнасяща се до двамата жалбоподатели.
С жалбата се прави
оплакване, че обжалвания акт на съдебния изпълнител е незаконосъобразен, тъй
като противоречи на процесуалните правила свързани с провеждането на
индивидуалното принудително изпълнение по ГПК, и като такъв трябва да бъде
отменен от съда. Жалбоподателите посочват, че надлежно със своя молба от
09.05.2019 г. са поискали от ЧСИ да постанови прекратяване на изпълнителното
производство провеждано спрямо тях, като са се позовали, респективно
представили заверен препис от добило стабилитет съдебно решение, с което
предявените искове при квалификацията на чл. 422 ГПК за установяване спрямо Т.Г.Т.
и С.Л. А., че дължат на „БАНКА ПИРЕОС БЪЛГАРИЯ“ АД сумата в размер от
1 315 619,70 евро – главница, сумата в размер от 102 331,99 евро
– възнаградителна лихва за периода от 15.10.2011 г. до 12.07.2012 г., сумата в
размер от 26 361, 38 евро – наказателна лихва за периода 15.10.2011 г. до
12.07.2012 г. и сумата от 672,95 лв. – застрахователни премии по имуществени
застраховки, за които суми е била издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 417 ГПК, в пределите на гр.д. № 33829/2012 г. на СРС, 124
с-в. Отбелязва се, че и.д. с № 20188510402321 е било инициирано именно след
издаване на изпълнителен лист в полза на банката по цитираната заповед за
изпълнение. Доколкото обаче нормата на чл. 422, ал. 3 ГПК предвижда, че когато
предявения за разглеждане иск по чл. 422 ГПК бъде отхвърлен, то изпълнението се
прекратява, двамата жалбоподатели са поискали именно прилагането на тази
процесуална последица от водещия изпълнителния процес ЧСИ-М. П. подавайки до
него писмена молба. По тази молба обаче съдебния изпълнител не осъществил
произнасяне, респективно продължил да провежда действията по образуваното пред
него изпълнително дело, в т.ч. и срещу двамата длъжника по изпълнението, спрямо
които исковете по чл. 422 ГПК били отхвърлени с влязъл в сила съдебен акт. В
жалбата се навеждат твърдения, че Т. и А.нямат качеството на длъжници по
издадения изпълнителен лист, който е приведен в изпълнение от ЧСИ-М. П.. Освен
това те отричат някога да са учредявали в полза на дадени правни субекти, в
т.ч. и на взискателите ипотеки върху недвижимите имоти по отношение на които е
насочено принудителното изпълнение. Явявайки се трети лица те не можело и не
следвало да търпят подобно изпълнение, защото не попадали в обхвата на нормата
на чл. 429, ал. 3 ГПК. Черпейки аргументи от изложеното двамата жалбоподатели
предприели ново сезиране на ЧСИ-М. П. с искане изпълнителното производство
провеждано спрямо тях да бъде прекратено. Това направили с писмена молба от
22.06.2020 г. На 17.07.2020 г. те били осведомени от съдебния изпълнител, че
отказва да прекрати изпълнителното производство по и.д. с № 20188510402321 в
частта му отнасяща се до тях. В заключение по жалбата се настоява за
постановяване на решение, с което обжалвания отказ на съдебния изпълнител за
частично прекратяване на изпълнителното дело по отношение на двамата
жалбоподатели да бъде отменен, и същевременно му се укаже да пристъпи към
прекратяване на изпълнението срещу С.Л. А.– Т.и Т.Г.Т..
Препис от жалбата е редовно
връчен на взискателя – Я.Т.П., който чрез процесуалния си представител –
адвокат С.в пределите на срока по чл. 436, ал. 3 ГПК тази страна се е
възползвала от правото си на възражение по упражнената жалба. Най-напред е
формулирано искане за отвод на всички съдии от СГС /в т.ч. и на настоящия
съдебен състав/, тъй като била налице предпоставката на чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК, доколкото жалбоподателят Т. имал качеството на действащ съдия в Софийски
апелативен съд, и като такъв той би могъл да упражни влияние върху
безпристрастното разглеждане и произнасяне по спора въведен с подадената от
него жалба. За да бъдело избегнато това, жалбата трябвало да се разгледа от
компетентен съд в страната. Възразява се по основателността на жалбата, като се
посочва, че двамата жалбоподатели отговарят за паричните задължения по
издадения изпълнителен лист в качеството им на субекти придобили имоти
обременени с вписани ипотеки в полза на банката-кредитор, респективно нейните
частни приемници, последен сред които е Я.П.. Невярна била тяхната теза, че
нямат качеството на длъжник по изпълнението, доколкото независимо от това, че с
влязло в сила решение е установено, че те нямат качеството на солидарни
длъжници по издадения през 2012 г. изпълнителен лист, то от приобщените в
кориците на изпълнителното дело доказателства еднозначно се установявало, че Т.Т.
и С. А.притежават качеството на ипотекарни длъжници. Прави се позоваване на
нормата на чл. 173 ЗЗД, като се подчертава, че изпълнителния лист срещу
длъжника има сила и срещу трето лице, което е дало своя вещ в залог или ипотека
за обезпечаване на дълга, когато взискателят насочва изпълнението върху тази
вещ /чл. 429, ал. 3 ГПК/. Предвид това, че двамата жалбоподатели били придобили
недвижимите имоти, които са предмет на предприетото принудително изпълнение към
момент, когато вече за тази имоти е имало учредени договорни ипотеки, като
последвалите прехвърлителни сделки, с които те придобили собствеността върху
тези имоти не били притовопоставими на ипотекарния кредитор, което пък
означавало, че той можел да упражни правата си като насочи принудително
изпълнение срещу ипотекираните имоти с цел удовлетворяване на вземането си. Във
възражението си насрещната по жалбата страна се е спряла подробно и на
отговорността на двамата жалбоподатели, която се носела от тях в качеството им
на субекти придобили имоти с учредена и надлежно вписана договорна ипотека.
Отрича се те да имат качеството на добросъвестни трети лица, които са придобили
недвижимите имоти предмет на принудителното изпълнение без да знаят за
учредената и тежаща върху тях ипотека, защото са наясно както със съдържанието
й, така и с факта на нейното вписване. В обобщение се иска постановяване на
решение, с което разглежданата жалба
срещу действие на ЧСИ-М. П. /отказ да прекрати образувано пред него
изпълнително производство в частта му срещу двамата жалбоподатели/ бъде
оставена без уважение.
В приложените по делото
мотиви от ЧСИ – Р.М.по реда на чл. 436, ал. 3 от ГПК са изложени съображения за
неоснователност на поставената за разглеждане жалба. В същите се прави подробен
хронологичен разбор на осъществилите се в образувания изпълнителен процес
процесуални действия, вкл. и по чии почин те са извършени. Съдебният изпълнител
поддържа произнасянето си, че не са налице основания за прекратяване на
изпълнителното производство висящо пред него, в частта му, с която всеки от
жалбоподателите участва, като длъжник по изпълнението. Провежданото изпълнение
спрямо двамата жалбоподатели не могло да се подведе под нито една от
изчерпателно изброените в чл. 432, т. 1 – т. 8 хипотези предвиждащи
прекратяване на изпълнителното производство. Отбелязано е, че отпадането на
солидарната отговорност на двамата жалбоподатели по изпълнителния лист не води
до отпадане и на тяхната реална отговорност произтичаща от учредената върху
имотите им договорна ипотека, която обезпечава изпълнението на задълженията по
издадения изпълнителен лист, като тези две отговорности могли да съществуват,
както едновременно, така и самостоятелно. Единственият ефект от отхвърлянето на
исковете по чл. 422 ГПК спрямо двамата жалбоподатели се състоял в отпадане на
тяхната солидарна отговорност към кредитора по ИЛ, но не и на отговорността им като
ипотекарни длъжници. Тост Т. и А.са длъжни да търпят на основание чл. 173, ал.
1 ЗЗД принудително изпълнение върху имотите за удовлетворяване вземанията на
ипотекарния кредитор до размера на ипотекираното имущество. Казаното изключвало
направените от тях оплаквания, че лицата намали качеството на длъжници по
издадения през 2012 г. от СРС изпълнителен лист. Нямало основание отговорността
на жалбоподателите носена по реда на чл. 429, ал. 3 ГПК да бъде отречена, тъй
като те били трети лица дали своя вещ в ипотека за обезпечаване на дълга по ИЛ,
което означавало, че взискателя може да насочи изпълнението върху ипотекираните
недвижими имоти. ЧСИ поддържа, че действията му предприети спрямо тези имоти
кореспондирали на законовите разпоредби и правомощията предоставени му по
смисъла на ГПК и ЗЧСИ, като отказът му да прекрати изпълнителното дело по
отношение на Т.Г.Т. и С.Л.А. бил законосъобразен, а подадената срещу същия
жалба неоснователна.
Софийски градски съд след като се
запозна с доводите, изложени в частната жалба и доказателствата по делото,
намира следното:
Производството по изпълнително дело № 20188510402321 по
описа на ЧСИ М.П. е образувано, въз основа на изпълнителен лист издаден от СРС
на основание Заповед за незабавно изпълнение по гр.д. № 33829 от 2012 г. на СРС
по молба на взискателя Л.С.ЕООД срещу солидарните длъжници С.Л. А.- Т., Т.Г.Т.,
О.П.К.ЕООД - В НЕСЪСТОЯТЕЛНОСТ и Х.Б.ООД, които са осъдени да заплатят парично
задължение. Вземането на взискателя Л.С.ЕООД е придобито въз основа на Договор
за цесия от 22.12.2017 г., сключен между БАНКА ПИРЕОС БЪЛГАРИЯ АД, въз основа
на издадения в нейна полза гореописан Изпълнителен лист, и Л.С.ЕООД, като
Договорът за цесия е вписан в Служба по вписвания с вх per. № 91312/29.12.2017
г. С молба за конституиране вх.№ 31930/25.04.2019 г. и приложен към нея Договор
за цесия от 14.03.2019 г., вписан в Служба по вписвания с вх. per. № 21013, акт
№ 130, том IX, дело 15685 на мястото на първоначалния взискател и на осн. чл.
429, ал. 1 от ГПК е конституиран взискателят Я.Т.П..
С влязло в сила Решение по т.д. № 6639/2017 г. на Софийски
апелативен съд е отменено Решение № 242 от 01.02.2017 г., постановено по т.д. №
4868/2013 г. на СГС, ТО, 7 състав, като вместо него съдът постановява, че
отхвърля исковете с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК , с които е признато
за установено, че Т.Г.Т. и С.Л.А. дължат солидарно с О.П.К.ЕООД - В
НЕСЪСТОЯТЕЛНОСТ и Х.Б.ООД — (в ликвидация) сумите съгласно процесния
изпълнителен лист.
Със своя молба от 09.05.2019 г. Т.Г.Т. и С.Л.А. са
предсатвили на вниманието на ЧСИ-М.П. цитираното съдебно решение с отбелязване,
че същото е влязло в сила на 15.04.2019 г., като са поискали от съдебния изпълнител да постанови прекратяване
на воденото срещу тях изпълнително производство и да вдигне всички наложени
спрямо тях обезпечителни мерки в т.ч. възбрани върху недвижими имоти, запори
върху банкови сметки и дружествени дялове. По тази молба не се констатира да е
налице реакция от съдебния изпълнител, в смисъл на извършено произнасяне, а
единствено върху лицевата й страна е отразена резолюция от 09.05.2019 г.
гласяща „к.д.“, което съкращение вероятно означава „към дело“.
С нова молба от 22.06.2020 г. Т.Г.Т. и С.Л.А. повторно са се
обърнали към ЧСИ-М. П., с която са поискали изпълнителното производство водено
срещу тях да бъде прекратено, веднъж заради влязлото в сила решение по т.д. №
6639/2017 г. на Софийски апелативен съд, с което предявените срещу тях искове
по чл. 422 ГПК искове са отхвърлени, съответно защото не са учредявали в полза
на кредитора по ИЛ ипотека върху притежаваните от тях недвижими имоти срещу
които съдебния изпълнител е насочил изпълнението. Такава ипотека липсвала и по
името и партидата на праводателя им, което означавало, че те са лица които не
попадат в кръга на засяганите от действието на чл. 429, ал. 3 ГПК.
С обжалваното разпореждане от 02.07.2020 г. ЧСИ-М. П. е
отказал да прекрати изпълнението спрямо двамата жалбоподатели, поради това че
не е налице законово основание. Няма данни за момента, когато този акт на
съдебния изпълнител е бил връчен на жалбоподателите - Т.Г.Т. и С.Л.А..
По направеното от ответника по
жалбата възражение за отвод от съдебния състав :
Искането е мотивирано с наличие според ответника по жалбата
на хипотеза по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК
състояща се в това, че жалбоподателят Т. понастоящем заема длъжност съдия в
Софийски апелативен съд и като такъв би могъл да упражни влияние, което да
въздейства върху безпристрастното разглеждане на подадената жалба. В процесуалната норма на чл. 22, ал.
1, т. 6 ГПК е възприето правилото, че не може да участва като съдия по делото
лице относно което съществуват обстоятелства, които пораждат основателни
съмнения в неговото безпристрастие. Настоящият съдебен състав не намира, че
заеманата от посочената страна в производството длъжност на съдия в орган на
съдебната власт – Софийски апелативен съд не може да се квалифицира, като
обстоятелство, което само по себе си може да рефлектира върху безпристрастното разрешаване на спора по делото. Жалбоподателят
Т. не е натоварен с административни функции, които да са пряко свързани с
оценка на работата или професионалните качества на съдиите формиращи настоящия
състав, което да може да се възприеме, като евентуален възможен механизъм за
оказване на влияние, респективно подбуждане у ответника по жалбата на съмнение
във връзка с безпристрастното разрешаване на поверения на съдиите от настоящия
състав спор. Качеството му на съдия в по-горен по степен съд и установените
законови и етични норми свързани с поведението на магистратите дават пълна
гаранция на участниците в съдебното производство, че при разглеждането на спора
е изключена възможност на влияние. Важно е да се отбележи, че никой от
членовете на съдебния състав не познава жалбоподателя – Т., вкл. не е участвал
с него каквито и да е било работни или прочее инициативи. Предвид изложеното
членовете на съдебния състав, приемат, че нямат основание за направа на отвод
от разглеждане на делото, като молбата на Я.П. в тази насока следва да се
остави без уважение.
При така установената фактическа
обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
Жалбата е подадена в едноседмичния срок, определен с чл.
436, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу акт на съдебния изпълнител, подлежащ
на съдебен контрол на основание чл. 435, ал. 2, т. 6 ГПК, с оглед на което
съдът намира, че същата е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по
същество. Посоченият извод съдебния състав формира базирайки се на това, че в
кориците на делото няма данни, дали и кога жалбоподателите са били уведомени от
ЧСИ за постановения от него отказ по искането им за прекратяване на
изпълнителното производство. В този контекст упражняване на жалба с дата –
28.07.2020 г. настоящия състав намира за срочно предприето процесуално право на
обжалване, правещо жалбата допустима и подлежаща на разглеждане по
същество.
Разгледана по същество жалбата е
основателна.
Съгласно разпоредбата на чл. 435, ал. 2, т. 6, пр. 1 вр. с
чл. 436 от ГПК длъжникът може да обжалва в едноседмичен срок от съобщението
отказа на съдия-изпълнителя да спре, да прекрати или да приключи принудителното
изпълнение.
В случая съдебният изпълнител ангажиран с принудителното
изпълнение на правото, което е очертано в представения пред него ИЛ от 2012 г.
е отказал с изричен свои акт от 02.07.2020 г. поисканото от жалбоподателите
прекратяване на изпълнителното производство спрямо тях, като е счел, че няма
законово основание за това.
В чл. 433, ал. 1, т. 1-8 ГПК е направено изчерпателно
изброяване на основанията при реализацията на които съдебния изпълнител трябва
да пристъпи към прекратяване на образуваното пред него изпълнително
производство. Важно е да се отбележи, че когато съдебният изпълнител бъде
сезиран от страна в изпълнителния процес, която заявява обстоятелства, които
според нея създават основание за цялостното или частично прекратяване на
изпълнителния процес тази страна не следва да дава конкретна квалификация на
основанието за прекратяване – тоест да посочва точка от изброените в чл. 433 ГПК възможни основания за прекратяване. От депозираната на 22.06.2020 г. молба
от двамата жалбоподатели еднозначно се установява, че волята им е образуваното
спрямо тях изпълнително производство пред ЧСИ-М. П. да бъде прекратено, защото
в рамките на проведения срещу тях исков процес по чл. 422 ГПК заявените от
ищеца – кредитор вземания по издадената заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 417 ГПК са отхвърлени с влязло в сила съдебно решение. Тоест
изпълнена е хипотезата на чл. 433, ал. 1, т. 4 ГПК, във връзка с чл. 422, ал. 3 ГПК, като за да се избегне ангажиране на солидарната отговорност на
жалбоподателите наред с другите субекти срещу които е приведен в изпълнение ИЛ
от 2012.г., и по-конкретно да се осуети възможността удовлетворяването на
вземанията по листа да се постигне и чрез прилагане на способи за
удовлетворяване спрямо цялата тяхна имуществена сфера. Впрочем от материалите
по изпълнителното дело е видно, че в дадени моменти от неговото развитие извън
имотите върху които се поддържа да са налице ипотечни права в полза на
взискателя са правени справки и за наличие на друго имущество притежавано от
жалбоподателите, което да се ползва за удовлетворяване на дълга по листа. Основният
мотив на съдебния изпълнител да откаже прекратяване не изпълнителното
производство спрямо двамата жалбоподатели е базиран върху приложението на чл.
429, ал. 3 ГПК, която предвижда, че изпълнителния лист срещу длъжника има сила
и срещу третото лице, дало своя вещ в залог или ипотека за обезпечаване на
дълга, когато взискателят насочва изпълнението върху такава вещ. Според
разрешението дадено в т. 2 на ТР 4/11.03.2019 г. по т.д. 4/2017 г. на ОСГТК на
ВКС е възприето, че този който е дал своя вещ в залог или ипотека
за обезпечаване на чужд дълг в хипотезата, при която изпълнението е насочено
върху това имущество, има процесуалното качество на длъжник в изпълнителното
производство. Възприемането от съдебния изпълнител, че подобна процесуална
хипотеза обвързва двамата жалбоподатели и те отговарят за погасяването на
допуснатото до принудително изпълнение макар и ограничено – до стойността на
ипотекираното от тях имущество за обезпечаване на чуждия дълг, не може да
обоснове законосъобразност на отказа на съдебния изпълнител да прекрати
изпълнителното производство образувано спрямо жалбоподателите въз основа на самия
изпълнителен титул – заповедта за изпълнение от 2012 г., чието действие е
отпадало с отхвърляне на исковете по чл. 422 ГПК предявени спрямо тях. Да се
допусне обратното би означавало да се признае възможност за правомерно
провеждане на изпълнителни действия и отвъд пределите на отговорността носена
по чл. 173, ал. 1 ЗЗД, което настоящия състав с оглед очертаното вече актуално
правно положение на жалбоподателите, а именно отречена тяхна пряка солидарна
отговорност по заплащане на вземанията възпроизведени в издадената заповед за
изпълнение и ИЛ от 2012 г., счита да е основание което е изгубило действие,
съобразно процесуалната последица разписана в нормата на чл. 422, ал. 3 ГПК. Що
се касае до въпроса, дали са налице основания за ангажиране отговорността на
двамата жалбоподатели по смисъла на чл. 429, ал. 3 ГПК, настоящия състав
намира, че не следва да прави разисквания в пределите на разглеждане на жалбата,
тъй като наличието или липсата на
подобна предпоставка изобщо не е въздигнато в предпоставка за прекратяване на
образуван и висящ изпълнителен процес.
Мотивиран от горните разсъждения настоящия състав намира, че
постановения от съдебния изпълнител отказ за прекратяване на изпълнителното
производство по образуваното изпълнително дело № 20188510402321, в частта му
отнасяща се до двамата жалбоподатели следва да бъде отменен, като постановен в
противоречие с процесуалното правило на чл. 433, ал. 1, т. 4 ГПК във връзка с
чл. 422, ал. 3 ГПК, като укаже на съдебния изпълнител да постанови съответното
прекратяване на изпълнителния процес на основание чл. 433, ал. 1, т. 4, във
връзка с чл. 422, ал. 3 ГПК в частта му отнасяща се до двамата жалбоподатели
иницииран въз основа на издадения срещу тях ИЛ от 03.08.2012 г., съгласно
подлежаща на незабавно изпълнение заповед за изпълнение от 03.08.2012 г.
издадена по гр.д. № 33829/2012 г. по описа на СРС, ГО, 124 с-в, в качеството им
на солидарни длъжници наред с „О.П.К.“ ООД, с ЕИК ******и Х.Б.“ ООД, ЕИК ******.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖНЕИЕ искането на ответника по жалбата Я. Т.
П. за отвод на съдебния състав от разглеждането на подадената жалба с вх. №
50429/28.07.2020 г., поради наличие основанието на чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК.
ОТМЕНЯ по жалба с вх. № 50429/28.07.2020 г. подадена от Т.Г.Т.
и С.Л. А./всеки действащ в качеството му на длъжник по изпълнението/,
постановения на 02.07.2020 г. от ЧСИ-М. П.,
с рег. № 851 КЧСИ, с район на действие СГС отказ по изпълнително дело №
20188510402321 за прекратяване на същото, в частта му отнасяща се до двамата
жалбоподатели, като
УКАЗВА на ЧСИ-М. П., с рег. № 851 КЧСИ, с
район на действие СГС, че на основание чл. 433, ал. 1, т. 4 ГПК, във връзка с
чл. 422, ал. 3 ГПК следва да постанови прекратяване на изпълнително дело №
20188510402321, в частта му срещу Т.Г.Т. и С.Л. А., по което същите са
конституирани в качеството им на длъжници, въз основа на издадения срещу тях ИЛ
от 03.08.2012 г., съгласно подлежаща на незабавно изпълнение заповед за изпълнение
от 03.08.2012 г. по гр.д. № 33829/2012 г. по описа на СРС, ГО, 124 с-в.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.