Р Е Ш Е Н И Е
№ 1023
гр. Русе, 27.07.2020 год.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
Русенски районен съд, ХI - ти граждански състав в публично
заседание на двадесети юли, две хиляди и двадесета година в състав:
Председател:
Тихомира Казасова
при секретаря Станка Иванова, като разгледа докладваното от
съдията гражданско дело №4561 по описа за 2019 год., за да се произнесе,
съобрази следното:
Р.И.–
юрисконсулт на „Профи Кредит България“ ЕООД, заявява, че на 18.07.2014г. представляваното
от нея дружество сключило с Г.В.И. договор за потребителски кредит №**********, по силата на който предоставило на ответника кредит при
следните параметри: главница – 500 лева; срок на погасяване – 48 месеца; размер
на вноската 42 лева; ГПР – 157.75%; годишен лихвен процент – 98.52%; лихвен
процент на ден – 0.27%; дата на погасяване – 15-ти ден от месеца; общо
задължение по кредита: 2016 лева.
Контракта
бил подписан при Общи условия, предадени на клиента при подписването им, като
последният декларирал, че е запознат със съдържанието им и ги приема.
В
изпълнение на поетите задължения, на 18.07.2014г. кредиторът превел по посочена
от длъжника банкова сметка ***.
Ищецът
твърди, че ответникът не изпълнявал поетите с договора задължения – заплати 13
погасителни вноски, последната – на 31.10.2015г., след което преустановил
плащанията. С оглед разпоредбата на чл.12.3 от ОУ, кредиторът прекратил
контракта и начислил неустойка в размер на 112.44 лева.
Молителят
пояснява, че кредитополучателят заплатил общо 554.40 лева и към настоящия
момент задължението му възлиза на 1579.11 лева, от които 1466.67 лева – номинал
и 112.44 лева – неустойка.
В
качеството си на кредитор, Профи Кредит България“ ЕООД входирало заявление по
реда на чл.410 ГПК и се снабдило със заповед за изпълнение на парично
задължение №1009/17.04.2019г., издадена по ЧГД №2152/2019г. срещу Г.В.И. за
сумите: 1466.67 лева – главница по договор за потребителски кредит №**********/18.07.2014г., ведно със законната лихва, считано от 14.04.2019г. до
окончателното й изплащане; 112.44 лева – неустойка; 2.57 лева – лихва за
периода 16.11.2014г. – 05.01.2016г. и 131.63 лева - разноски. Тъй като
заповедта за изпълнение била връчена на длъжника по реда на чл.47, ал.5 ГПК,
заповедния съд указал на заявителя, че следва да предяви иск за установяване на
вземането си.
С
оглед дадени от съда указания, в молба от 14.08.2019г. дружеството конкретизира
претенцията си по пера: 479.32 лева – главница; 987.35 лева – договорно
възнаграждение и 112.44 лева – неустойка.
Р.И.моли
съда да постанови решение, с което да признае за установено, че Г.В.И., ЕГН **********
дължи на „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление – гр.София, бул.“България“№49, бл.53Е, вх.В сумите: 479.32 лева – главница по договор за
потребителски кредит №**********/18.07.2014г., ведно със законната лихва, считано от 14.04.2019г. до
окончателното й изплащане и 112.44 лева – неустойка и да осъди ответника да
заплати на ищеца 987.35 лева – договорно възнаграждение.
Претендира
направените в заповедното и настоящото производство разноски.
В срока по чл.131 от ГПК адв.М.Р. – особен представител на
ответника Г.В.И. е депозирала отговор на исковата молба, в който излага доводи,
досежно неоснователността на ищцовите претенции.
Оспорва
истинността на обратната разписка, като приема, че подписът не е изпълнен от
ответника.
Счита,
че кредитополучателят не е запознат с утвърдените от кредитора параметри на
кредита. Поддържа, че начинът, по който е сключен договора, поставя в
изключително неблагоприятно положение потребителя спрямо търговеца, което
противоречи на добросъвестността и запълва изцяло диспозицията на разпоредбата,
визирана в чл.143 ЗЗП, приложима с оглед препращането на чл.24 ЗПК. Тълкувайки
клаузите на контракта намира, че потребителят е узнал точните размери на
лихвените проценти и общо дължимата сума едва при получаване на договора и дори
да е възразил срещу тях, то съгласно ОУ, договорът вече е бил сключен и
заемната сума – предоставена.
Поддържа,
че твърдяната от ищеца изискуемост на задължението по договора е настъпила
поради изтичане на срока му, а не на основание автоматична предсрочна
изискуемост, тъй като падежа на последната погасителна вноска е на 15.08.2018г.
Заявява,
че уредената в ОУ процедура по сключване на процесния договор противоречи на
ЗПК, според който кредиторът е длъжен да уведоми потребителя за всички условия
на кредита преди сключване на договора. Това от своя страна е довело до
невъзможност за кредитополучателя да вземе информирано решение относно
сключване на сделката и го е поставило в неравностойно положение спрямо
контрагента.
Поддържа,
че съдържанието на контракта не съответства на императивно установените в ЗПК
изисквания: не е конкретизирана съответната валута на поетото задължение;
неясно е посочен срока за погасяване; липсва погасителен план.
Твърди,
че договорът е нищожен поради накърняване на добрите нрави, неспазване
разпоредбите на ЗПК и наличие на неравноправни клаузи по смисъла на ЗЗП,
касаещи определяне на договорното възнаграждение и лихвения процент, които били
посочени като абсолютни стойности, при липса на яснота досежно методиката на
формирането им.
Сочи,
че ГПР е определен в разрез с разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК..
Съобразявайки становищата на
страните, ангажираните в хода на производството доказателства по вътрешно
убеждение и приложимия закон, съдът прие за установено от фактическа страна,
следното:
На 18.07.2014г.
между „Профи кредит България“ ЕООД и Г.В.И. е сключен договор за потребителски кредит
№**********, по силата на който дружеството
предоставило на ответника кредит при следните параметри: главница – 500 лева;
срок на погасяване – 48 месеца; размер на вноската 42 лева; ГПР – 157.75%;
годишен лихвен процент – 98.52%; лихвен процент на ден – 0.27%; дата на
погасяване – 15-ти ден от месеца; общо задължение по кредита: 2016 лева.
Приложени
са: декларация във връзка с обработка личните данни на клиента; Общи условия на Профи Кредит
България ЕООД към договор за потребителски кредит и Стандартен европейски
формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити.
На 18.07.2014г. ищецът превел по сметка на ответника в
„Юробанк и Еф Джи България“ 500 лева. В преводното нареждане е посочено
основание за плащане: „**********“.
Съгласно
извлечение от сметка, кредитополучателят заплатил 13 погасителни вноски и част
от 14-та общо на стойност 554.40 лева.
На
07.01.2019г. е изготвено уведомително писмо до ответника, в което е посочен
размера на непогасения остатък от задължението и са указани възможности за
извънсъдебно споразумение.
Въз
основа на заявление, депозирано от „Профи Кредит България“ ЕООД, в РРС е
образувано ЧГД №2152/2019г. и издадена заповед №1009/17.04.2019г. за изпълнение
на парично задължение по чл.410 ГПК срещу Г.В.И. за сумите: 1466.67 лева –
главница по договор за потребителски кредит №**********/18.07.2014г.,
ведно със законната лихва, считано от 14.04.2019г. до окончателното й
изплащане; 112.44 лева – неустойка; 2.57 лева – лихва за периода 16.11.2014г. –
05.01.2016г. и 131.63 лева - разноски.
Заповедта
е връчена на длъжника при условията на чл.47, ал.5 ГПК, с оглед което
заповедният съд указал на заявителя (ищец в настоящото производство)
възможността да предяви иск за установяване на вземането си.
С влязло в сила Определение
№1409/05.03.2020г. производството, по отношение претенцията за заплащане сумата
987.35 лева – неизплатено договорно възнаграждение, дължимо по Договор за потребителски кредит №**********, е прекратено като
недопустимо.
Установената фактическа обстановка налага следните правни
изводи:
Съобразно изложените в исковата молба обстоятелства и
формулиран петитум, съдът квалифицира правно, предявения иск по чл.422 от ГПК –
установителен иск, в производството по който ищецът цели да установи, че
ответникът дължи сумите: 479.32 лева – главница по договор за потребителски
кредит №**********/18.07.2014г., ведно със законната лихва, считано от 14.04.2019г. до
окончателното й изплащане и 112.44 лева – неустойка, предмет на заповед за
изпълнение на парично задължение №1009/17.04.2019г. по ЧГД №2152/2019г. по
описа на РРС.
От приложеното в настоящото производство гражданско
дело ЧГД №2152/2019г. по описа на РРС е видно, че заповедта
за изпълнение е връчена на длъжника по реда на чл.47, ал.5 ГПК, с оглед което
заповедният съд указал на заявителя (ищец в настоящото производство)
възможността, в едномесечен срок да предяви иск за установяване на вземането
си.
Съдът намира претенцията за допустима, тъй като е
предявена от „Профи кредит България“ ЕООД в законоустановения срок, при наличие
на правен интерес - запазване действието на издадената заповед за изпълнение.
Разгледан по същество, искът се явява неоснователен.
В
производството по иск с правно основание чл.422 ГПК ищецът следва да докаже
наличие на спорното право, а ответника - фактите, които изключват, унищожават
или погасяват вземането, предмет на заповедта за изпълнение.
„Профи
Кредит България“ ЕООД основава претенцията си на договор за потребителски кредит №**********, по силата на който предоставило в заем на Г.В.И. 500 лева
със срок на погасяване 48 месеца.
Изхождайки от предмета на Договора и страните по него –
физическо лице, което при сключване на контракта действа извън рамките на
своята професионална компетентност и финансова институция по смисъла на чл.3,
ал.1 ЗКИ, предоставяща кредити в рамките на своята търговска дейност, съдът
приема, че процесния договор има характеристиките на договор за потребителски
кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят
предявява строги изисквания за форма и съдържание, уредени в глава трета, чл.10
и чл.11.
СЕС многократно е подчертавал, че националния съд е
длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи,
попадащи в обхвата на Директива 93/13 и по този начин да компенсира
неравнопоставеността между потребителя и доставчика, като аргументи в този смисъл
са изложени в редица решения.
Настоящият състав на съда счита, че процесният договор
за потребителски кредит нарушава разпоредби от ЗПК, поради което е
недействителен.
На първо място, в договора е визиран годишен процент
на разходите, като абсолютна процентна стойност – 157.75%. Не са посочени взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение №1
начин, каквото е изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Съобразно разпоредбата
на чл.19, ал.1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредници за сключване
на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Както в договора, така и в ОУ липсва конкретизация относно начина, по
който е формиран посочения ГПР, което води и до неяснота относно включените в
него компоненти, а това от своя страна е нарушение на основното изискване за
сключване на договора по ясен и разбираем начин (чл.10, ал.1 ЗПК). Неясното
определяне на ГПР е самостоятелно основание за нищожност на договора, съгласно
чл.22 ЗПК.
По отношение клаузата, касаеща възнаградителна лихва са налице и други
основания за недействителност. В договора е визиран ГЛП в размер на 98.52,
както и лихвен процент на ден – 0.27. Така уговореният размер на
възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави, за което съдът следи
служебно. Действително към датата на уговаряне размера на лихвата, няма императивни
разпоредби (императивните разпоредби в ЗПК касаят единствено ГПР), които
определят максималния размер на възнаградителната лихва, но това не означава,
че свободата на договаряне не е ограничена и то при положение, че се касае за
потребителски договор, при който потребителят е по-слабата икономически страна,
поради което се ползва със засилена защита от ЗЗП и ЗПК. В правната доктрина и
съдебната практика се приема, че накърняване на добрите нрави по смисъла на
чл.26, ал.1 от ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип, изрично
формулиран или проведен чрез създаване на конкретни други разпоредби. Такъв
основен принцип е добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения,
а целта на неговото спазване, както и принципа на справедливостта, е да се
предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на
другата. Налице е трайно установена практика на ВКС според която съглашение за
плащане възнаградителна лихва е действително, ако тя не надвишава тройния
размер на законната лихва. След справка в електронната страница на БНБ съдът
установи, че към датата на сключване на договора, основният лихвен процент е
0.03% от което следва, че размерът на законната лихва е 10.03%, т.е. уговорения
в договора за кредит годишен лихвен процент надвишава повече от четири пъти
законната лихва. В настоящия случай договорената между страните лихва в размер
на 98.52% годишно надхвърля 9 пъти законната, което е в нарушение на добрите
нрави, тъй като надвишава драстично трикратния размер на законната лихва.
Поради тази причина клаузата на т.VІ от Договора накърнява равноправието между
страните, противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на
добросъвестността при договаряне, с оглед което се явява нищожна на основание
чл.26, ал.1 от ЗЗД.
Наред с горното, в Договора не са отразени условията за издължаване на
кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за
размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
който да е подписан от страните. Не е спазено и изискването на чл.11, ал.2 ЗПК,
като представените общи условия не са подписани от кредитополучателя.
Нарушено е и законовото изискване за минимален размер на шрифта, с който
следва да бъде отпечатан договора и всички негови елементи. Клаузите на
договора не само трябва да бъдат формулирани по начин, който е достъпен за
средния потребител, но и следва да бъдат напечатани на шрифт, който позволява
лесното им прочитане и който не е твърде дребен, за да се избегне опасността
той да бъде пренебрегнат от страна на потребителя. В тази връзка чл.10, ал.1 ЗПК изисква всички елементи на договора за кредит да са представени с еднакъв
по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12. Неспазването на това
изискване се санкционира с недействителност на договора за кредит (чл.22 ЗПК).
В случая клаузите на договора са отпечатани с шрифт, който очевидно е
по-малък от 12. За извършване на подобно визуално сравняване на два текста,
очевидно различаващи се по размера на използваните в тях шрифтове, не са
необходими специални знания по смисъла на чл.195, ал.1 ГПК. Използването на
шрифт с по-малък размер от законоустановения е в нарушение изискването по чл.10,
ал.1 ЗПК и води до недействителност на договора.
По
изложените съображения, съдът счита, че процесният договор не отговаря на изискванията на чл.10, ал.1 и
чл.11, ал.1, т.10 ЗПК с оглед което същият е
недействителен. Последиците от недействителността на договора са визирани в
чл.23 ЗПК, а именно - възстановяване само на чистата стойност на кредита, но не
и на лихва или други разходи.
Следователно
кредитополучателят дължи връщане единствено на главницата по Договора, която е
в размер на 500 лева. Ищецът признава, че ответникът е извършил плащания в общ
размер 554.40 лева, което обуславя извод, че главницата е погасена преди
предявяване на иска и претенцията като неоснователна следва да бъде отхвърлена
изцяло.
Съгласно
т.12 от ТР №4/18.06.2014г. по ТД №4/2013г. на ОСГТК, съдът който разглежда
установителния иск, следва да се произнесе за дължимостта на разноските,
направени и в заповедното производство, като разпредели отговорността за
разноските, както в исковото, така и в заповедното производство.
Предвид
изхода на спора, в тежест на ищеца са направените от ответника разноски, но в
случая такива не са сторени.
Мотивиран
така, съдът
Р Е Ш
И :
ОТХВЪРЛЯ, предявения от „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК *********
със седалище и адрес на управление – гр.София, бул.“България“№49, бл.53Е, вх.В срещу
Г.В.И., ЕГН ********** иск с правно основание чл.422 ГПК за признаване
установено, че Г.В.И., ЕГН ********** дължи на „Профи Кредит България“ ЕООД сумите:
479.32 лева – главница по договор за потребителски кредит №**********/18.07.2014г., ведно със законната лихва, считано от 14.04.2019г. до
окончателното й изплащане и 112.44 лева – неустойка, предмет на заповед за
изпълнение на парично задължение №1009/17.04.2019г. по ЧГД №2152/2019г. по
описа на РРС.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно
обжалване пред Окръжен съд – гр.Русе в двуседмичен срок от съобщаването на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: