РЕШЕНИЕ
№ 254
гр. Бургас, 28.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, IV ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти януари през две
хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Недялка П. Пенева
Членове:Даниела Д. Михова
Кристиян Ант. Попов
при участието на секретаря Ваня Ст. Димитрова
като разгледа докладваното от Даниела Д. Михова Въззивно гражданско дело
№ 20212100501974 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 и сл ГПК и е образувано по въззивната
жалба, подадена от И. С. С. чрез особен представител адв.Димитър Вълчев от АК-Бургас,
против решение N 1018/17.09.2021 г. по гр.д.5310/2020 г. по описа на БРС, с което
въззивницата е осъдена да заплати на „Банка ДСК” ЕАД, ЕИК *********, сумите 6 884,43 лв
главница, дължима по договор за кредит за текущо потребление, сключен между страните на
24.09.2013 г.; 2 067,81 лв договорна лихва за периода 05.06.2017 г. – 03.04.2019 г.; 26,77 лв
обезщетение за забава за периода 18.02.2019 г. – 03.04.2019 г.; 162,07 лв обезщетение за
забава след дата на настъпване на изискуемост от 02.04.2019 г. до 03.06.2020 г.; 120 лв
разходи при изискуем кредит, ведно със законната лихва, считано от 04.06.2020 г. до
окончателното плащане на главницата; както и сумата от 1272,87 лв, представляваща
разноски по делото.
Твърди се, че обжалваното решение е неправилно. По-конкретно се оспорва
изводът на съда, че ищецът е спазил задължението си за надлежно уведомяване на
ответницата като длъжник за обявяване предсрочната изискуемост на вземането. Сочи се, че
съдът е приел, че обявяването на предсрочната изискуемост на кредита е станало с
връчването на препис от исковата молба, като съдът не е съобразил, че исковата молба и
приложенията към нея са връчени на особен представител. Сочи се, че макар практиката на
ВКС да приема за редовно уведомяване, връчването им на длъжника заедно с исковата
молба и приложенията към нея, в случая тази хипотеза е неприложима, тъй като
ответницата-длъжник е представлявана в производството от особен представител, назначен
1
по реда на чл.47, ал.6 ГПК, който, за разлика от процесуалния представител на страната в
гражданския процес, не би могъл да доведе до знанието на ответницата всички относими до
спорното право факти, поради което не може да се приравни на връчване на ответника или
на упълномощен от него адвокат. Твърди се, че представителната власт на особения
представител спрямо отсъстващата страна е ограничена по аргумент от чл.29, ал.5 ГПК.
Твърди се, че по делото не е спорно, че други уведомления не са връчени на ответницата. По
изложените съображения се твърди, че по делото не е доказано, че длъжникът е уведомен за
настъпване на предсрочната изискуемост, поради което предявените искове е следвало да
бъдат отхвърлени, алтернативно, щом съдът е възприел, че волеизявлението на ищеца е
достигнало до неговия длъжник едва с връчването на исковата молба на особения
представител, то съдът е следвало да уважи само частично предявените искове - само за
вноските с настъпил падеж, преди подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение. Позовава се на разрешението, дадено по т.1 от ТР № 8/02.04.2019 г. по тълк.д.№
8/2017 г. на ОСГТК на ВКС.
Претендира се съдът да отмени обжалваното решение и вместо това да постанови
решение, с което да отхвърли изцяло предявените искове, алтернативно - в частта, с която
ответницата е осъдена за сумите над вноските с вече настъпил падеж, както и за
присъдените договорна лихва, обезщетение за забава, разход при изискуем кредит и
разноски. Няма искания по доказателствата.
Въззиваемият „Банка ДСК” ЕАД не е представил в законовия срок писмен
отговор на въззивната жалба.
Въззивната жалба е подадена от легитимирано лице, в законовия срок, против акт
на съда, подлежащ на обжалване, поради което съдът я намира за допустима.
С оглед твърденията на страните и ангажираните по делото доказателства, съдът
приема от фактическа и правна страна, следното:
Производството пред първоинстанционния БРС е образувано по искова молба на
въззиваемата „Банка ДСК” ЕАД гр.София, за осъждане въззивницата И. С. С. от ***, да
заплати на ищеца сумите 6884,43 лв главница, дължима по договор за кредит за текущо
потребление, сключен между страните на 24.09.2013 г.; 2067,81 лв договорна лихва за
периода 05.06.2017 г. – 03.04.2019 г.; 26,77 лв обезщетение за забава за периода 18.02.2019 г.
– 03.04.2019 г.; 162,07 лв обезщетение за забава след дата на настъпване на изискуемост от
02.04.2019 г. до 03.06.2020 г.; 120 лв разходи при изискуем кредит, ведно със законната
лихва, считано от 04.06.2020 г. до окончателното плащане на главницата. Твърди се, че по
сключения между страните договор за кредит за текущо потребление от 24.09.2013 г.,
Банката е предоставила на ответницата кредит в размер на 10500 лв със срок на
издължаване 120 месеца, считано от усвояването на сумата. Твърди се, че поради неплащане
от ответницата на вноски с падежи от 19.06.2018 г. до 19.03.2019 г., на 03.04.2019 г., на
основание чл.19.2 от Общите условия към договора, е настъпила предсрочна изискуемост на
кредита. Твърди се, че длъжникът е уведомен за обявената предсрочна изискуемост на
задълженията по договора с връчване на исковата молба на ответника.
Предявените искове са с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД, вр.чл.430 ТЗ, и чл.86
ЗЗД.
Ответницата И.С. е оспорила исковете чрез особен представител. В представения
2
в законовия срок отговор на исковата молба е изложила твърдения ,че исковете са
неоснователни, тъй като ищцовата страна не е изпълнила задължението си да уведоми
длъжника за предсрочна изискуемост на задълженията по договора за кредит. Посочено е, в
случая не може да се приеме, че ответницата е надлежно уведомена за предсрочната
изискуемост с връчване на исковата молба, тъй като исковата молба е връчена не на
длъжника или на упълномощено от него лице, а на особения му представител, назначен от
съда, поради което уведомлението не е достигнало до длъжника.
С обжалваното решение първоинстанционният съд е уважил изцяло предявените
искове и е осъдил въззивницата-ответник да заплати на ищеца разноските по делото. Съдът
е приел, че по делото е доказано наличието на облигационно отношение между страните, по
което ищецът е изпълнил задължението си да предостави на ответницата уговорената сума, а
ответницата не е доказала, че е погасявала задължението си съобразно уговорения
погасителен план след 18.02.2019 г., когато е извършено последното плащане, поради което
на основание чл. 19.2 от Общите условия към договора, ищецът е обявил предсрочна
изискуемост на цялото вземане на 03.04.2019 г. Съдът е приел, че уведомяването на
ответницата за обявяването на предсрочна изискуемост на цялото вземане по договора, е
станало в съответствие със задължителната практика на ВКС - връчено е редовно едва с
получаване на искова молба, към която е приложено уведомлението, от която дата следва да
се счита, че е настъпила предсрочна изискуемост на цялото задължение по договора за
кредит – това е станало на 08.02.2021 г. с връчване на исковата молба на назначения на
ответника особен представител. Съдът е посочил, че според практиката на ВКС по реда на
чл.290 ГПК, получаването на уведомлението от особен представител на ответника се счита
за надлежно връчено, поради което е съобразено от съда на основание чл.235, ал.3 ГПК при
решаването на делото.
При извършената проверка по реда на чл.269 ГПК съдът констатира, че
обжалваното решение е валидно и допустимо.
По наведените оплаквания за неправилност на решението, по които въззивният
съд дължи произнасяне, съдът намира следното:
На първо място съдът намира, че първоинстанционният съд е установил правилно
фактическата обстановка, като изводите му по фактите са обосновани.
С оглед представените доказателства, съдът приема за доказано, че по сключен
между страните договор за кредит за текущо потребление от 24.09.2013 г., на въззивницата-
ответник, в качеството й на кредитополучател, е предоставен кредит в общ размер на 10500
лв със срок за погасяване на кредита - 120 месеца, считано от усвояването му; падежна дата -
19-то число на месеца; уговорена лихва - 9,2% годишно, и ГПР - 10,47%. Към договора са
приложени Погасителен план и Общи условия, които кредитополучателят е получил и
приел с подписването на договора. Видно от договора за кредит, падежът на последната
вноска е на 24.09.2023 г.
Установява се от представените извлечения за периода 24.09.2013 г. до 03.09.2020
3
г. и от заключението на вещото лице по изготвената съдебно-икономическа експертиза, че
сумата по договора за кредит е изцяло усвоена от ответницата на 25.09.2013 г., а последното
плащане на погасителна вноска от нейна страна е на 18.02.2019 г., като с него е погасена
вноска с падеж 19.05.2018 г. Установено е, че въззивницата е заплатила общо 7 724,72 лв,
която сума покрива задължения за главница в размер на 3 615,57 лв, договорна лихва в
размер на 4 087,88 лв и санкционираща лихва в размер на 21,27 лв. Според вещото лице по
СИЕ, към датата на подаване на исковата молба размерът на дължимите суми по договора е
общо 6 884,43 лв главница, 2 094,58 лв договорна лихва, 162,07 лв лихва за забава и 120 лв
заемни такси.
Ищецът претендира плащане на цялото задължение по договора, позовавайки се
на обявена предсрочна изискуемост на цялото задължение по договора на основание т.19.2
от Общите условия, с връчване на уведомление на длъжницата на 03.04.2019 г. по реда на
чл.47 ГПК – чрез залепване, евентуално – с връчване на ответницата на исковата молба,
съдържаща изявление на ищеца-кредитодател за обявяване на кредита за предсрочно
изискуем.
При така установената фактическа обстановка, съдът достига до следните правни
изводи:
Съдът намира за доказано при условията на пълно главно доказване, наличието
на валидно облигационно правоотношение между страните, възникнало по силата на
сключен договор за кредит.
Доколкото в случая е приложим Законът за потребителския кредит, при
извършената проверка по чл.22 ЗПК, вр.чл.10, чл.11 чл.12 и чл.20 ЗПК, съдът намира, че в
случая не са нарушени императивни изисквания по посочените законови текстове, които да
водят до недействителност на договора.
Както се посочи по-горе, от приетата по делото СИЕ е установено, че ищецът е
изпълнил задължението си по договора да предостави на ответницата сумата по договора, а
ответницата като кредитополучател не е изпълнила задължението си да погасява кредита в
уговорените срокове и по уговорения начин, като след 18.02.2019 г. ответницата е
прекратила всякакво плащане по кредита.
По отношение на обявената предсрочна изискуемост на кредита, съдът изцяло
споделя изводите на първоинстанционния съд, че съгласно чл.19.2 от Общите условия към
договора е налице основание за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита, поради
допусната забава в плащанията на главница и/или лихва над 90 дни целият остатък от
кредита.
Относно обявяването на предсрочната изискуемост, съдът споделя изводите на
първоинстанционния съд, че това е станало с уведомяването на длъжницата с връчване на
исковата молба (съдържаща изявление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем на
основание т.19.2 от Общите условия) на процесуалния й представител. Съдът намира за
неоснователни оплакванията във въззивната жалба, че поради връчването на исковата молба
4
и приложенията към нея на особен представител, не е налице надлежно уведомяване на
ответницата като длъжник за обявяване предсрочната изискуемост на вземането. В
практиката си, по правния въпрос: Допустимо ли е предявеният осъдителен иск за вземане
по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен, ако
предсрочната изискуемост е била обявена на длъжника с връчване на копие от исковата
молба на особения му представител, назначен на основание чл.47, ал.6 ГПК, ВКС приема, че
в хипотезата на осъдителен иск за заплащане на суми по договор за кредит, в исковата
молба по който е обективирано изявление на банката-ищец, че упражнява правото си да
направи целия дълг по кредита предсрочно изискуем, поради осъществяване на
предвидените в договора или закона предпоставки, връчването на особения представител
представлява надлежно уведомяване на длъжника-ответник (Решение № 198 от 18.01.2019 г.
по т.д.193/2018 г. на ВКС, ТК, І отделение).
Ето защо съдът приема, че ответницата-длъжник е надлежно уведомена за
настъпване на предсрочната изискуемост с връчване на исковата молба на назначения й
особен процесуален представител по чл.47 ГПК.
Съдът намира за неоснователно и второто – алтернативно заявено оплакване, че
щом съдът е възприел, че волеизявлението на ищеца е достигнало до неговия длъжник едва
с връчването на исковата молба на особения представител, е следвало да уважи предявените
искове само частично - само за вноските с настъпил падеж, преди подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение.
Разрешението, дадено по т.1 от ТР № 8/02.04.2019 г. по тълк.д.№ 8/2017 г. на
ОСГТК на ВКС, на което въззивницата се позовава, в случая е неотносимо, тъй като
посоченото Тълкувателно решение не разглежда хипотезата, когато предсрочната
изискуемост е обявена на длъжника в хода на исковото производство.
В редица свои решения (Решение № 10 от 25.02.2020 г. на ВКС по т. д. № 16/2019
г., II т. о., ТК, Решение № 198 от 18.01.2019 г. по т.д.193/2018 г. на ВКС, ТК, І отделение и
др.) ВКС приема, че ако в исковото производство по реда на чл.415, ал.1 и чл.422, ал.1 ГПК,
без значение дали предявеният иск е установителен или осъдителен, бъде установено, че
потестативното право на кредитора да направи кредита предсрочно изискуем не е надлежно
упражнено преди подаване на заявлението, но упражняването на това право се осъществи в
исковото производство, не може да се отрече настъпването на изискуемостта на вземането.
ВКС приема, че в мотивите на Тълкувателно решение № 8 от 02.04.2019 г. по тълк.д. №
8/2017 г. на ОСГТК на ВКС са изложени съображения, че решението на съда трябва да
отразява правното положение между страните по делото, каквото е то в момента на
приключване на съдебното дирене, което задължава съда да вземе предвид и фактите,
настъпили след предявяването на иска, ако те са от значение за спорното право, било защото
го пораждат или защото го погасяват – например ищецът придобива спорното право след
предявяването на иска, притезанието става изискуемо в течение на делото, ответникът
плаща или прихваща след предявяването на иска. Прието е, че при преценката за
основателността на иска следва да бъде съобразено материалноправното положение към
5
деня на приключване на съдебното дирене в съответната инстанция, а не към датата на
предявяване на иска, поради което съдът следва да вземе предвид и фактите, настъпили след
предявяването на иска съгласно чл.235, ал.3 ГПК . Посочено е, че при положение, че
правното основание на заявената претенция е договорът за кредит, и поради това, че
решението следва да отразява материалноправното положение между страните по делото,
каквото е то към момента на приключване на съдебното дирене, липсва основание да се
отрече настъпилата в хода на исковото производство предсрочна изискуемост на кредита.
По изложените по-горе в цитираните актове на ВКС съображения, които
настоящият състав напълно споделя, съдът намира, че с обявяването на кредита за
предсрочно изискуем, за което длъжницата-ответник е уведомена с връчване на исковата
молба на процесуалния й представител, към приключване на устните състезания пред
първата инстанция, всички вноски са станали изискуеми.
Съгласно разрешението по т.2 от Тълкувателно решение № 3 от 27 март 2019 г.
по по тълк.дело № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС, размерът на вземането на кредитора при
предсрочна изискуемост по договор за заем/кредит следва да се определи в размер само на
непогасения остатък от предоставената по договора парична сума (главницата) и законната
лихва от датата на настъпване на предсрочната изискуемост до датата на плащането. В
случая, предвид обявяването на предсрочната изискуемост с връчването на исковата молба
на ответницата, след този момент тя дължи само остатъка от главницата по кредита, но не и
възнаградителна лихва. В настоящия случай, с оглед твърденията си за обявена в по-ранен
момент предсрочна изискуемост на кредита (на 03.04.2019 г.), ищецът е заявил в исковата
си молба, че претендира 6884,43 лв главница и 2067,81 лв договорна (възнаградителна
лихва) за периода от 05.06.2017 г. до 03.04.2019 г., т.е.ищецът не претендира
възнаградителна лихва за периода след завеждане на иска и след връчване на исковата молба
на ответницата. Ето защо съдът намира иска за основателен и доказан, както за
претендираната главница, така и за претендираната възнаградителна лихва от 2067,81 лв за
периода от 05.06.2017 г. до 03.04.2019 г.
По изложените съображения съдът намира за неоснователно оплакването във
въззивната жалба, че щом съдът е възприел, че волеизявлението на ищеца е достигнало до
неговия длъжник едва с връчването на исковата молба на особения представител, е следвало
да уважи предявените искове само частично - само за вноските с настъпил падеж, преди
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
Поради съвпадането на изводите на двете инстанции, обжалваното решение
следва да бъде потвърдено при споделяне на мотивите на първоинстанционния съд, към
които настоящият състав препраща на основание чл.272 ГПК.
Въззиваемият „Банка ДСК“ АД не е заявил своевременно искане за присъждане
на съдебни разноски, тъй като не е представил отговор на въззивната жалба, и
процесуалният му представител не е направил такова искане в откритото съдебно заседание
на 24.01.2022 г. Депозираната по делото молба вх.№ 860/24.01.2022 г. на БОС, подадена от
гл.юрисконсулт Лилия Папазова, с която се иска присъждане на съдебни разноски за
6
въззивното производство, и към която е приложен списък на разноските по чл.80 ГПК, е
постъпила в съда след приключване на откритото съдебно заседание, съотв.след
приключване на устните състезания. Ето защо, предвид разрешението, дадено по т.11 от
Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк.д.№ 6/2012 г., ОСГТК, според
настоящия състав, не е налице своевременно направено искане от въззиваемия за
присъждане на съдебни разноски, съотв.такива не му се дължат за въззивното производство.
Предвид постановения резултат и потвърждаването на обжалваното решение, по
съображения от мотивите по т.7 от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по
тълк.д.№ 6/2012 г., ОСГТК, въззивникът, представляван в настоящото производство от
особен представител, назначен по чл.47, ал.6 ГПК, следва да заплати по сметката на
Бургаски окръжен съд държавна такса за подадената въззивна жалба в размер на 235,04 лв.
Мотивиран от изложеното, Бургаският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение N 1018/17.09.2021 г. по гр.д.5310/2020 г. по описа на
Бургаски районен съд.
ОСЪЖДА И. С. С., ЕГН ********** с постоянен адрес ***, да заплати по
сметката на Бургаски окръжен съд сумата от 235 лв (двеста тридесет и пет лева),
представляваща дължима държавна такса за подадената въззивна жалба.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховен касационен
съд в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7