Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 17.02.2020
год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІII-Б въззивен
състав, в публично съдебно заседание на деветнадесети ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Марина Гюрова
при секретаря Н.Светославова,
като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме
Мъгърдичян в.гр.дело №6639 по описа за 2019 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 24.07.2018 год.,
постановено по гр.дело №60507/2015 год. по описа на СРС, ГО, 43 с-в, „Б.И.“ ООД
е осъдено да заплати на Министерство на вътрешните работи по искове с правно
основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 4 240.80 лв., представляваща обезщетение
за ползването без основание на недвижим имот, представляващ стая с площ от 10
кв.м., находяща се в гр.София, ул.“******, Спортен
център „Л.-Г.“, в административната сграда на стадион „Г.“, в имот – публична
държавна собственост, представляващ УПИ VІ в кв.148 по плана на гр.София,
местност „Сухата река“, целият с площ от 20293 кв.м., за периода от 01.05.2011
год. до 30.06.2014 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
датата на подаване на исковата молба – 08.10.2015 год. до окончателното й изплащане
и сумата от 533.52 лв.,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от
06.07.2014 год. до 30.09.2015 год., както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
направените разноски по делото в размер на 960.07 лв.
Горепосоченото
решение е постановени при участието на привлечено от ответника трето
лице-помагач „Спортни имоти – Л.” ЕООД.
Срещу
решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника „Б.И.“ ООД. Жалбоподателят
поддържа, че в резултат на политическа, икономическа, медийна и съдебна битка
всички актове за държавна и общинска собственост били прецезирани
/поправени/, като „Спортни имоти – Л.” ЕООД напуснало цялата база на Плувен
басейн „Спартак“, стадион „Г.“ и др. В случая ответникът ползвал имота по
силата на договор за наем със „Спортни имоти – Л.” ЕООД, като плащал редовно и
в срок наемната цена и консумативните разходи. Не му били известни промените
във връзка със собствеността на имота, тъй като не било необходимо договорът за
наем да бъде сключен със собственик. Наемодателят имал задължението да осигури
безпрепятственото ползване на имота, без да има изискване да се легитимира като
негов собственик. От момента, в който ищецът се бил заявил като собственик на
имота, същият му бил предаден. Неправилно първоинстанционния
съд бил приел, че е налице обогатяване от страна на ответника, т.е., че е
осъществен фактическия състав по чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Ответникът бил плащал наем
в продължение на години и не се бил обогатил за сметка на ищеца. Такива
отношения имало между ищеца и третото лице-помагач. Ето защо моли обжалваното
решение да бъде отменено, а исковете – отхвърлени. Претендира и присъждането на
направените разноски по делото.
Ответникът
по жалбата Министерство на вътрешните работи счита, че решението на СРС следва
да бъде потвърдено. Поддържа, че по делото било установено настъпило за него
обедняване в резултат на невъзможността да използва процесния
недвижим имот през исковия период. За възникване на правото на обезщетение било
достатъчно да се установи, че за ползвателя не съществува основание да държи
имота. Договора за наем, въз основа на които ответникът ползвал процесното помещение, не били противопоставими
на ищеца, на когото държавата била предоставила управлението му по силата на
акта за държавна собственост. Ищецът не бил страна по договора за наем, сключен
между ответника и третото лице-помагач. Ищецът, който по силата на чл. 12 ППЗДС
вр. с чл. 14, ал. 1 ЗДС, имал право да владее имота –
държавна собственост, но за собствена сметка и в своя полза, включително като
предявява искове за събиране на гражданските плодове. Министърът на вътрешните
работи не бил давал съгласие имотът – държавна собственост да се ползва от
ответника, още по-малко била спазена процедурата по чл. 16 ЗДС за отдаване на
търг на имота, в т.ч. ищецът не бил получавал доход от ползването. Сочи също
така, че изискуемостта на вземането по чл. 59, ал. 1 ЗЗД настъпвала от деня на
разместването на благата, което в конкретния случай съвпадало с началото на
исковия период – оттогава ответникът не бил заплащал наем на ищеца. В случай
обедняването на ищеца било тъждествено по размер с обогатяването на ответника и
се съизмервало със средния пазарен наем и
по-конкретно с наема за вещта, определен по реда на чл. 41 ППЗДС. Освен това
следвало да се има предвид, че в случая се касаело за имот – публична държавна
собственост, чието отдаване под наем ставало само за определен срок – 10 години
и при изчерпателно посечени в закона предпоставки, които в случая не били
налице.
Предявени
са за разглеждане искове с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е
допуснато нарушение на императивни материални норми.
Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо
от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е
необходимо да се добави и следното:
По
отношение на фактическата обстановка:
Безспорно е между страните, че през исковия период
недвижимият имот, в който се намира процесното
помещение – Спортен център „Л.-Г.“, е
със статут на публична държавна собственост, актуван съответно с акт за
държавна собственост №13021 от 23.01.1985 год., по силата на който е бил
предоставен за оперативно управление на ДФС „Л.-Спартак“, а след 1992 год. –
Спортен клуб „Л.“ – София /сдружение – което е едноличен собственик на капитала
на третото лице-помагач, регистрирано през 2009 год./ и с акт за публична държавна
собственост №07688 от 10.02.2011 год., по силата на който е бил предоставен за
управление на ищеца Министерство на вътрешните работи.
На 18.04.1994 год. бил сключен договор между Министерство
на вътрешните работи и Спортен клуб „Л.“ за съвместно експлоатиране и
организиране на управлението и издръжката на няколко спортни комплекса и
прилежащите им съоръжения, в т.ч. на Спортен център „Л.“, кв.“Г.“, за срок от 5
години, по силата на който издръжката и управлението на Спортен център „Л.“ се
поемало от Спортен клуб „Л.“. Срокът на договора бил продължен с анекс от
29.03.1999 год. с 3 години, т.е. до 04.04.2002 год.
На 16.05.2006 год. между Министерство на вътрешните
работи и Спортен клуб „Л.“ бил сключен договор за сътрудничество за срок 4
години.
На 01.09.2008 год. бил сключен договор за наем между
третото лице-помагач „Спортни имоти – Л.“ ЕООД, като наемодател и ответника „Б.И.“
ООД, по силата на който наемодателят предоставил ползването на процесното помещение за срок от 3 години, срещу
задължението на наемателя да заплаща месечна наемна цена в размер на 80 лв. без
ДДС, до 10-то число на текущия месец. Страните постигнали съгласие, че срокът
на договора може да бъде продължен за още 2 години ако никоя от страните не се
противопостави писмено не по-късно от два месеца преди изтичането на посочения
срок.
На 28.08.2013 год. между третото лице-помагач и ответника
било сключено споразумение, по силата на което срокът на горепосочения договор
за наем бил продължен за срок от 3 години, считано от 01.09.2013 год.
На 01.07.2014 год. ответното дружество освободило процесното помещение и предало държането му на третото
лице-помагач „Спортни имоти – Л.“ ЕООД /видно и от приетите като доказателства по
делото уведомление, споразумение от 30.06.2014 год., приемо-предавателен
протокол от 30.06.2014 год. и констативен протокол от 27.10.2014 год./.
Не се спори, че ответникът е заплащал на „Спортни имоти –
Л.“ ЕООД дължимата наемна цена по време на действието на горепосочения договор
за наем.
На 30.03.2015 год. „Спортни имоти – Л.“ ЕООД предало на
ищеца ключовете за процесното помещение, за което бил
съставен протокол на посочената дата.
С нотариална покана, представена на 03.06.2014 год. на нотариус
Весела Ивчева, с рег.№271 на НК, ищецът поканил
ответника да освободи процесното помещение в
едномесечен срок, както и в същия срок да заплати обезщетение за ползването му
без основание за периода от 01.05.2011 год. до 01.05.2014 год., както и такова
обезщетение след 01.05.2011 год. до предаването на имота с приемо-предавателен
протокол. Видно е от направеното официално удостоверяване от посочения
нотариус, че поканата била връчена на ответното дружество на 05.06.2014 год.
По
отношение на правните изводи:
Фактическият състав по чл. 59, ал. 1 ЗЗД включва
обедняване на едно лице, обогатяване на друго, наличие на връзка между
обогатяването и обедняването, която произтича от един общ факт или обща група
факти, липса на валидно основание за това имуществено разместване в отношенията
между двата субекта и липса на друго основание за защита на правата на
обеднелия ищец.
Когато собственик на имот е лишен от неговото ползване,
доколкото същият се държи и ползва от друго лице несобственик, обедняването на
собственика се изразява в пропуснатите от него доходи, които би получавал при
отдаването под наем на имота, които следва следва да се определят съобразно
действащите за периода пазарни наемни цени за конкретния имот. Същевременно
неоснователното обогатяване на лицето, което държи имота, се изразява в
облагодетелстването му със спестения от него наем, който би плащал на
собственика за ползването на имота през този период.
Ползването на вещта от несобственика може да се осъществява
по различен начин, в т.ч. и чрез трето лице, като обстоятелството дали той
получава добиви от вещта, включително и наем, е без значение за иска по чл. 59 ЗЗД, чрез който се не се търси връщане на добивите, включително и на
гражданските плодове, получени вместо собственика /чл. 93 ЗС/, а обезщетение за
неоснователно обедняване на собственика за сметка на неоснователното
обогатяване на ползващия се от неговата вещ /виж и задължителните за съдилищата
разяснения, дадени с Постановление № 1 от 28.05.1979 год. по гр. д. № 1/1979
год., Пленум на ВС/.
За да възникне правото на обезщетение за ползването на
чуждия недвижим имот е достатъчно да се установи, че за ползвателя не
съществува основание да държи имота. След като не е дал съгласие за ползването
на недвижимия имот, на собственика се дължи обезщетение по чл. 59, ал. 1 ЗЗД.
Спорните между страните въпроси по същество във въззивното производство са свързани с това дали е налице правно
основание за ползването на процесния имот и настъпило
ли е обогатяване на ответника /за сметка на обедняването на ищеца/, предвид
обстоятелството, че през процесния период между него
и третото лице-помагач „Спортни имоти – Л.“ ЕООД е съществувало облигационно
правоотношение по договор за наем на процесното
помещение, в изпълнение на което е бил заплащан наем.
Съгласно разпоредбите на чл. 14 и 15 ЗДС, ведомствата, на
които даден имот е предоставен за управление са процесуални субституенти
на държавата по предявен от тях или срещу тях иск, отнасящ се до предоставения
им за ползване имот. Управлението върху обекти, имоти и вещи – държавна
собственост, включва правото на ведомствата и юридическите лица на бюджетна
издръжка да ги владеят, ползват и поддържат от името на държавата, за своя
сметка и на своя отговорност – чл. 14, ал. 3 ЗДС /нова – ДВ, бр. 87 от 2010
год./. Дефиниция на понятието „ведомство“ се съдържа в § 2 от ДР на ЗДС и това
са Народното събрание, администрацията на президента на Република България,
Конституционният съд, Министерският съвет, министерствата и други държавни
органи и организации на бюджетна издръжка, на които е възложено управление на
държавната собственост /какъвто качество несъмнено има ищецът, на когото процесният имот е бил предоставен за управление с акта за
публична държавна собственост №07688 от 10.02.2011 год./.
Разпоредбата на чл. 16, ал. 2 ЗДС /в редакция към момента
на сключването на процесния договор за наем между
ответника и третото лице-помагач – 01.09.2008 год., към който момент,
действието на договора от 18.04.1994 год., сключен между ищеца и Спортен клуб „Л.“
вече е било прекратено/, е установявала възможност отделни имоти или части от
имоти – публична държавна собственост да се отдават под наем по реда на чл. 19,
ал. 1 за срок от 5 години, при условие, че се използват съобразно
предназначението им и не се възпрепятства осъществяването на дейностите, за
които са предоставени за управление.
От друга страна съгласно чл. 51, ал. 1 и 5 от Закона за
физическото възпитание и спорта /обн., ДВ, бр. 58 от
09.07.1996 год., изм. – ДВ, бр. 124 от 1998 год., отм., бр. 86 от 18.10.2018
год., в сила от 18.01.2019 год./, предоставените държавни и общински спортни
обекти и съоръжения на спортни организации и други юридически лица се ползват
от тях по предназначението им съобразно нуждите, за които са предоставени, като
обособени части от обслужващи и спомагателни дейности от държавни и общински
спортни обекти и съоръжения могат да се предоставят възмездно на юридически и
физически лица за организиране на обслужваща спортната дейност инфраструктура,
с изключение на рекламните права в тях, само в случаите, в които не се създават
пречки за използването им по тяхното основно предназначение.
В този смисъл към 01.09.2008 год. не е имало пречка за
сключването на договор на наем на процесното
помещение. Същевременно след предоставянето на същото за управление на Министерство
на вътрешните работи с акта за публична държавна собственост №07688 от
10.02.2011 год., договорът за наем не може да бъде противопоставен на ищеца /арг. и от чл. 17 ЗДС/. В случая нито се твърди, нито се
установява, че последният е дал съгласие за ползването на имота от страна на ответника
през исковия период. В този смисъл плащането на наем /и консумативи/ на трето
лице, различно от ищеца, на когото е предоставено правото да управлява, ползва
и поддържа имот – държавна собственост, от името на държавата, но за своя
сметка и отговорност, няма отношение към претенцията за обезщетението за
ползването на този имот от несобственик. Поради това и законосъобразно първоинстанционният съд е приел, че не е налице основание
за ползването в отношенията между страните по делото и ответникът дължи
обезщетение по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, тъй като не се спори, че реално е ползвал процесния имот, макар това ползване да е било осъществявано
със съгласието на друг правен субект /третото лице-помагач/, доколкото последният
не може да замести ползващият имота в отношенията му със собственика на имота
/виж и Решение № 598 от 29.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1302/2009 г., III г.
о., ГК, Решение № 129 от 16.02.2010 г. на ВКС по гр. д. № 406/2009 г., III г.
о., ГК, Решение № 75 от 15.05.2009 г. на ВКС по т. д. № 770/2008 г., II г. о., ТК/.
Следователно през процесния
период патримониумът на ищецът е намалял, тъй като
той не е ползвал реално имота съобразно притежаваното от него право и е бил
лишен от възможните ползи от него. Съответно за същия период патримониумът на ответното дружество се е увеличил, тъй
като той е реализирал спестявания от фактическото ползване на търговския обект,
без заплащане. Връзката между обогатяването и обедняването произтича от един и
същ факт – ползването на имота от ответника. Поради това за ищеца е възникнало
вземане за неоснователно обогатяване.
За исковия период е налице съвпадане на стойностите на
обогатяването и обедняването, тъй като те се измерват със средния пазарен наем,
който би могъл да се получи от ползването на обекта – за това обстоятелство е
допуснато изслушването на съдебно-техническа експертиза, като от заключението
на вещото лице, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК подлежи на
кредитиране, се установява, че обезщетението, определено съгласно чл. 41 ППЗДС
/предвид статута на имота и императивните правила за отдаването му под наем/ възлиза
на 4 497.56 лв., поради което и законосъобразно и при съобразяване на принципа
на диспозитивното начало в гражданския процес първоинстанционнят съд е приел, че предявения иск е
основателен в претендирания размер от 4 240.80
лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване
на исковата молба до окончателното й изплащане.
На следващо място настоящият съдебен състав приема, че
вземането за неоснователно обогатяване става изискуемо при условията на чл. 69
ал. 1 ЗЗД, но тъй като то е от извъндоговорен
източник, за изпълнението на това вземане ответникът изпада в забава от момента
на поканата – чл. 84, ал. 2 ЗЗД. Поканата по чл. 84, ал. 2 ЗЗД има правопораждащо действие, което се осъществява занапред във
времето /виж например Решение № 48 от 10.09.2012 год. на ВКС по т. д. № 237/2011 год., II т. о., ТК, Решение № 394 от 27.11.2015
год. на ВКС по гр. д № 3034/2015 год., ІV г. о., ГК/.
По делото е доказано, че с покана, получена на 05.06.2014
год., ищецът е поканил ответника да освободи процесното
помещение и да заплаща обезщетение за ползването му без основание. В този
смисъл акцесорната претенция по чл. 86, ал. 1 ЗЗД се
явява установена в своето основание за исковия период от 06.07.2014 год. /изтичането
на едномесечния срок за доброволно изпълнение/ до 30.09.2015 год., а размерът й
от 533.52 лв. е бил определен от първоинстанционния
съд при правилно приложение на правилото, установено в чл. 162 ГПК.
Ето защо въззивната жалба
следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено, като
правилно.
При този изход на спора жалбоподателят няма право на разноски.
На
основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно
обжалване.
Предвид изложените съображения,
съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 24.07.2018 год., постановено по гр.дело №60507/2015 год. по описа на СРС,
ГО, 43 с-в.
Решението
е постановени при участието на привлечено от ответника трето лице-помагач
„Спортни имоти – Л.” ЕООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/