Р Е
Ш Е Н
И Е № .....
Гр. София, 02.06.2022 г.
В И
М Е Т
О Н
А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, IV Д с - в, в публичното заседание на двадесет и втори февруари през
две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка Иванова
ЧЛЕНОВЕ : Цветомира
Кордоловска
Мл. съдия : Калина Станчева
при секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа
докладваното от съдия Иванова в. гр. д. № 618 по описа за 2021 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. ГПК.
С решение № 20211075/29.09.2020
г. на СРС, 36 с - в, по гр. д. № 44446/2019 г. са отхвърлени предявените от П.Г.Т., ЕГН ********** срещу „С.В.“ АД ЕИК ********отрицателни установителни искове с правно
основание чл. 124, ал. 1, вр. чл. 439 ГПК - за признаване за установено, че за
ответника не съществува правото на принудително изпълнение на сумите по изпълнителен лист от 13.06.2012 г., издаден по гр.д. № 6643/2012 г. по описа на СРС, 81 с-в, както следва :
4 344, 80 лв. - незаплатена вода за периода от 16.10.2007 г. до 04.01.2012 г.,
ведно със законна лихва върху главницата от 28.03.2012 г. до окончателното
изплащане на сумата, 1 885, 90 лв. - мораторна лихва за периода от 16.11.2007
г. до 04.11.2011 г., сумата от 174, 61 лв. разноски, за събирането на които е
образувано изп. д. № 20128630402156 по описа на ЧСИ С.Х., peг. № 863 в
регистъра на Камарата на ЧСИ, район на действие СГС. Ищецът е осъден за
заплащане на разноски.
Срещу решението е подадена
въззивна жалба от ищеца П.Г.Т., чрез
представителя му, с доводи за неговата неправилност и необоснованост и постановяване в нарушение на
материалния и процесуален закон. Поддържа, че неоснователно СРС е направил
извод, че вземанията се погасяват с изтичането на 5 - годишен давностен срок,
понеже са установени с влязла в сила заповед за изпълнение. Сочи, че неправилно
съдът е приравнил влязлата в сила заповед за изпълнение на влязло в сила решение.
Излага съображения, че вземанията, установени със заповед за изпълнение, се
погасяват с давността, предвидена за самите вземания. Поддържа, че влязлата в
сила заповед за изпълнение има само изпълнителна сила, но не и сила на
пресъдено нещо, нито установително действие, тъй като въпросът за съществуване
на вземането не е разглеждан в исковото производство. Според ищеца разпоредбата
на чл. 117, ал. 2 ЗЗД има предвид именно установителната сила на съдебното
решение по смисъла на чл. 124, ал. 1 ГПК. Сочи още, че СРС неоснователно е приел, че не е
изтекъл и двугодишния срок по чл. 433, т. 8 ГПК. Последното предприето от ЧСИ
действие е извършено на 14.01.2015 г., след което не е извършвано изпълнителни
действия в продължение на повече от 2 години и изпълнителното производство се е
прекратило по силата на закона на 14.01.2017 г. Ищецът поддържа, че за да
настъпи ефекта на прекратяване на изпълнителното дело не е необходимо да се
издава нарочно постановление от страна на съдебния изпълнител. С прекратяване
на изпълнителното производство се преустановяват изпълнителните действия и се
обезсилват вече извършените такива. След този момент предприетите изпълнителни
действия не пораждат правни последици за страните. Подаването на молби по вече
прекратеното изпълнително дело няма за последица прекъсването на давностния
срок. Сочи, че по задължителен начин в ТР № 2/26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013
г. на ОСГТК е разрешен въпроса от кой момент започва да тече давността и това е
момента на последното изпълнително действие. Поддържа, че към датата на
образуването на изпълнителното дело по молба от 20.06.2019 г., вземанията по
процесния изпълнителен лист са погасени с тригодишна давност. Моли решението да
бъде отменено, а претенцията - изцяло уважена. Претендира разноски.
Въззиваемият - ответник „С.в.“ АД не е взел становище по
жалбата в срока по чл. 263 ГПК.
Съдът
като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира
следното :
В рамките на проверката по чл. 269 ГПК
въззивният съд намира, че постановеното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо. По неговата законосъобразност, съдът е обвързан от посоченото в
жалбата, като следи и без довод за нарушения на императивните материалноправни
норми.
При извършената по реда на въззивният
контрол проверка, настоящият състав намира, че решението е валидно и допустимо,
а делото е решено след обсъждане на събраните доказателства и при изяснена от
СРС фактическа обстановка, която съдът не намира за необходимо да преповтаря
изцяло, а препраща към нея на основание чл. 272 ГПК.
В допълнение към
изложеното от СРС и като съобрази становищата на страните във въззивното
производство, настоящият състав намира следното :
Разпоредбата на чл. 439 ГПК предвижда
защита на длъжника по исков ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни
действия въз основа на изпълнителното основание. Защитата на
длъжника следва да се основава само на факти, които са настъпили след приключване на
съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното
основание. От тези факти ищецът - длъжник черпи права, изключващи
изпълняемото право (погасяване правото на принудително изпълнение поради
изтекла давност, плащане, прихващане и др.).
В случая по делото
е безспорно, че процесния изпълнителен лист е издаден въз основа на
влязла в сила заповед за изпълнение, в хипотезата на чл. 416 ГПК. На
основание последната норма, във връзка с чл. 404, т. 1 ГПК, влязлата в сила заповед за
изпълнение е основание за издаването на изпълнителен лист.
Според действащият ГПК заповедите за изпълнение се
ползват със стабилитет, тъй като влизат в сила, за разлика от несъдебните
изпълнителни основания по чл. 237 ГПК (отм.). По тези съображения съдът намира, че
разпоредбата на чл. 439, ал. 2 ГПК намира приложение
и за факти, настъпили след влизане в
сила на заповедта за изпълнение, когато заповедното производство е приключило,
независимо, че съдебно дирене не се провежда, какъвто е и
процесния случай.
Въззивният състав
споделя изводите на СРС, че с влизане в сила на заповедта за изпълнение - чл.
416 ГПК се получава ефект, аналогичен на силата на пресъдено нещо, тъй като за
длъжника е преклудирана възможността да релевира възраженията си срещу дълга по
общия исков ред, извън случаите на чл. 424 ГПК и чл. 439 ГПК. Следователно влязлата в сила заповед за изпълнение се ползва със стабилитет и спор между същите страни на същото основание за това вземане е
недопустим.
Изброените правни последици приравняват влязлата в сила
заповед на силата на пресъдено нещо, с
изключение на правозасилващото действие на СПН, която е материалноправна
последица, характерна за влязлото в сила решение. Тъй като ефектът на влязлата в сила заповед е като на
окончателно разрешен правен спор за съществуване на вземането с влязло в сила
решение, въззивният съд споделя извода на СРС, че в разглежданата хипотези ще
се приложи разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД - срокът на новата давност ще е
пет години. Възраженията на жалбоподателя в обратния смисъл съдът намира за
неоснователни.
В случая с доклада по делото за безспорни и ненуждаещи се
от доказване са обявени обстоятелствата, че в полза на ответника срещу ищеца е
издаден изпълнителен лист от 13.06.2012 г. по ч. гр. дело № 6643/2012 г. на СРС, 81 състав, за следните суми: 4 344, 80 лв., главница - цена за
незаплатени В и К услуги за периода 16.10.2007 г. до 04.01.2012 г., 1 885, 90
лв. - мораторна лихва върху главницата за периода от 16.11.2007 г. до
04.01.2012 г., както и за 174, 61 лв. - разноски в производството.
На
следващо място от приетото като доказателства копие на изпълнително делото се
установява, че въз основа на издадения изпълнителен лист е
образувано изпълнително дело № 20128630402156 при ЧСИ С.Х., с рег. № 863 на
КЧСИ, по молба на взискателя „С.в.“ АД от 27.06.2012 г. В молбата ЧСИ е
овластен от взискателя по чл. 18 ЗЧСИ, да извършва всички изпълнителни действия
по делото.
С
молба с вх. № 31802/06.08.2012 г. длъжникът П.Г.Т. е поискал разсрочване на
дълга, като е заявил възможност да внася по 150 лева до 25-то число на всеки
месец. Поискал е вдигане на наложените запори. Със съобщение с изх. №
42344/06.08.2012 г. е наредено на „Уникредит Булбанк" АД да вдигне
наложените запори по банкови сметки на длъжника П. Е. Т..
В
изпълнение на поетото задължение за разсрочено погасяване на дълга по
изпълнителното производство и в резултат на наложени запори върху вземания на
длъжника по открити банкови сметки са постъпвали плащания, последното от които
лично от длъжника на 14.01.2015 г. в размер на 50 лв.
С
молба с вх. № 51859/08.03.2017 г., ответникът в настоящото производство е
поискал прекратяване на изпълнителното производство по ИД 20128630402156 по
описа на ЧСИ С.Х., peг. № 863 в регистъра на Камарата на
ЧСИ, район на действие СГС. Съдебният изпълнител е прекратил изпълнителното
дело на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК с постановление от 30.09.2017 г. и е
върнал оригинала на изпълнителния лист на взискателя с приемо - предавателен
протокол от 21.01.2019 г.
С
молба с вх. № 38804/20.06.2019 г. ответникът е поискал образуване на ново
изпълнително дело, въз основа на изпълнителен лист от 13.06.2012 г., което е
образувано под № 20198630401448, на ЧСИ С.Х., № 863 на КЧСИ, като в молбата не
са посочени конкретни изпълнителни способи, а е направено възлагане по смисъла
на чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ проучването на длъжника и определянето на изпълнителен
способ.
По
това дело, със запорни съобщения от 08.07.2019 г., за наложени запори вземанията
по банковите сметки на длъжника в „Уникредит Булбанк“ АД и „Ю.Б.“ АД, както и запор
на трудовото възнаграждение на длъжника. Съгласно удостоверение с изх. № 59940/08.11.2019 г. по ИД в резултат на
наложени запори върху банкови сметки на длъжника са постъпили следните суми: на
18.07.2019 г. - 5 349, 95 лв., на 02.09.2019 г. - 25. 94 лв. и на 25.09.2019 г.
- 25. 32 лв. Изпълнително производство е спряно с постановление за спиране от
08.11.2019 г., въз основа на наложената в настоящото производство обезпечителна
заповед.
Въззивният състав
споделя и изводите на СРС, че с влизане в сила на заповедта за изпълнение (след
изтичане срока за възражение по чл. 114 ГПК) или най - късно от датата на издаване на
изпълнителни лист, в случая към 13.06.2012 г., давността е прекъсната и от тази
дата, е започнала да тече нова давност.
Ищецът
излага твърдения за погасяване по давност на процесните вземания след влизане в
сила на заповедта.
По този въпрос настоящият състав намира
следното :
Съгласно
мотивите към т. 10 на ТР № 2/26.VІ.2015 г. на ОСГТК на
ВКС по тълк. дело № 2/2013 г., „за разлика от исковия
процес, където давността за вземането се прекъсва еднократно - в началото на
процеса, при изпълнителния процес давността се прекъсва многократно - с
предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. Взискателят е този, които чрез своите действия и активност следва да поддържа висящността на изпълнителния процес - като заявява извършване
на конкретни изпълнителни действия, внася съответните такси и разноски за извършването им и иска прилагане на нови изпълнителни способи“.
„Съгласно чл. 116, б. „в“ ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на действия
за принудително изпълнение на вземането. Изпълнителният процес обаче не може да
съществува сам по себе си. Той съществува само доколкото чрез него се
осъществяват един или повече конкретни изпълнителни способи. В изпълнителното производство за събиране на парични
вземания може да бъдат приложени различни изпълнителни способи, като бъдат
осребрени множество вещи, както и да бъдат събрани множество вземания на
длъжника от трети задължени лица. Прекъсва давността предприемането на кое да е
изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането
му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен
изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез налагане
на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за
събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ,
назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т. н. до постъпването на парични суми от проданта или на
плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват
давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана
за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника,
извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на
експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на
разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др.“
В
заключение, според възприетото от ВКС тълкуване, в изпълнителният процес
давността не спира да тече, но се прекъсва многократно с предприемането на всеки отделен
изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо
съответния способ. По смисъла на мотивите на цитираното
тълкувателно решение нова давност започва да тече с предприемането на всяко ново изпълнително действие за принудително изпълнение. Смисълът вложен в даденото от ВКС тълкуване е, че
доколкото в гражданското право давността е правна последица на бездействието, ако
кредиторът няма правна възможност да действа - давност не тече.
В
същото време с ТР № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 2/2013 г. е обявено за изгубило сила ППВС№ 3/1980 г., в
което се застъпваше тезата, че с образуването на изпълнителното производство давността за
вземането се прекъсва, а докато трае изпълнителното производство давност не тече.
На
следващо място и в доктрината и съдебната практика несъмнено се приема, вкл. и преди постановяването на ТР № 2/2015 г. на ВКС, ОСГТК, че в случаите, когато
взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на
2 години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал.
1, т. 8 ГПК, поради т. нар. „перемпция“ и то по силата на закона, независимо дали съдебният изпълнител е издал
постановление в този смисъл, имащо декларативно, а не конститутивно действие.
Поради
това и според даденото от ВКС тълкуване, новата давност започва да тече не от
датата на постановлението за прекратяване на изпълнителното производство, а от
датата на предприемането от страна на взискателя на последното по време валидно
изпълнително действие или признание на вземането от длъжника. (в този смисъл също решение № 45 от 30.03.2017 г. по т. д. № 61273/2016 г., ГК, ІV ГО на ВКС).
В
заключение, като се съобразят дадените от ВКС тълкувания относно прекъсване течението на погасителната давност
следва, че действие с ефект да прекъсне 5 - годишния давностен срок за вземането представлява подаването на редовна молба за образуване на
изпълнително дело на 27.06.2012 г., в която взискателят е възложил
на ЧСИ да предприеме изпълнителни действия по събиране на вземането, съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ. От прекъсването течението на давността,
започва да тече нова давност.
Въззивният
състав споделя и извода, че давността за вземането е прекъсната с подаването на
молба от длъжника от 06.08.2012 г. за разсрочване на задължението по
изпълнителното производство, доколкото последното представлява признание на вземането от страна на длъжника
по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД. Последното извършено от длъжника плащане, с
което се прекъсва давността, е извършено на 14.01.2015 г.
След
тази дата не са предприети никакви други действия по смисъла на чл. 116, б. „в“ ЗЗД.
Доколкото
по делото не се установява взискателят да е поискал извършването на
изпълнителни действия в период от две години след 14.01.2015 г., съгласно чл.
433, ал. 1, т. 8 ГПК изпълнителното производство се е прекратило по право към
14.01.2017 г., независимо от издаденото от съдебния изпълнител постановление за
прекратяване от 30.09.2017 г. Съображенията на ищеца в посочения смисъл,
изложени в жалбата, са основателни.
В
същото време, както се посочи по - горе, новата погасителна давност за
вземането не тече от момента на прекратяване на изпълнителното производство, а
от момента на последното валидно предприето изпълнително действие по него. (арг.
от т. 10 от Тълкувателно решение от 26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г.,
ОСГТК).
В
случая то е извършено на 14.01.2015 г. В рамките на новата петгодишна давност и
преди тя да е изтекла, с молба от 20.06.2019 г., взискателят е образувал ново
изп. д. № 20198630401448, по описа на ЧСИ С.Х., peг. № 863 в регистъра на Камарата на
ЧСИ, район на действие СГС. Първото предприето изпълнително действие - налагане
запор на банковите сметки на длъжника, е извършено на 08.07.2019 г. Въззивният съд се солидаризира с извода на СРС, че давността
е прекъсната, с налагането на запор на сметки на длъжника, от която дата е
започнала да тече нова погасителна давност.
Настоящият
състав намира, че в случая давността не е прекъсната с подаването на исковата
молба, по която е образувано делото на 31.07.2019 г., по следните съображения :
Съгласно
установената от ВКС константна съдебна практика по приложението на чл. 116,
б. „б” ЗЗД, погасителната давност
се счита прекъсната с
предявяването на иск от носителя на
спорното вземане - кредитора, чрез осъдителен иск (в това число и насрещен
осъдителен иск) или респ. чрез предявяване на притезанието в заповедно
производство. Предявяването на отрицателен установителен иск от длъжника по вземането няма за последица
предвиденото в чл. 116, б. „б.“ ЗЗД и чл. 115 б. „ж“ ЗЗД действие – т. е. не прекъсва течението на давността. (в този смисъл - решение № 235 от 21.09.2012 г. по гр. д. № 1762/2011
г., на ВКС, ГК, III ГО; решение № 57/27.06.2018 г. по гр. д. № 591/2017 г. на
ВКС, ГК, ІІ ГО; решение № 99/23.10.2018 г. по гр. д. № 4991/2017 г. на ВКС, ГК,
ІІ ГО; решение № 705/29.10.2010 г. по гр. д. № 1744/2009 г. на ВКС, ГК, І ГО;
решение № 99/10.05.2013 г. по гр. д. № 681/2012 г. на ВКС, ГК, І ГО и др.).
При
съобразяване на възприетите от ВКС постановки следва, че давността при предявяване на отрицателен установителен иск, какъвто
безспорно е иска по чл. 439 ГПК, не се прекъсва с депозиране на исковата молба от длъжника по вземането. Обратното би означавало, че с
реализиране на защитата чрез оспорване на вземането от длъжника по
изпълнителното дело, се прекъсва течащата в негова полза погасителна давност, а това не е смисъла на разглежданите правни норми, според настоящия
състав.
По изложените съображения въззивният съд намира,
че давността за вземането, при последно валидно действие - запор на вземания от
08.07.2019 г., не е изтекла и в рамките на исковото производство.
Понеже крайните изводи на двете
инстанции съвпадат, макар и по допълнително изложени съображения, решението следва да се
потвърди, както е постановено,
включително в частта по присъдените в тежест на ищеца разноски.
По разноските пред СГС : При този изход на спора, право на разноски има въззиваемата
страна - ответника. До приключване на устните състезания на тази инстанция
ответникът не е направил искане за присъждане на разноски, поради което такива
не се присъждат в негова полза.
Воден
от горното, Софийският градски съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 20211075/29.09.2020 г. на СРС, 36 с - в, по гр.
д. № 44446/2019 г., вкл. в частта по разноските.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване, по аргумент от чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.