Р Е Ш Е Н И
Е №260141
05.09.2020 г.,
гр. Пловдив
В
И М Е Т О НА Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИ
РАЙОНЕН СЪД, НАКАЗАТЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ, XXI
наказателен състав, в открито съдебно заседание на пети
август две хиляди и двадесета
година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: Г. ГЕТОВ
при
секретаря Христина Близнакова, като разгледа докладваното от съдията АНД № 3766/2020 г. по описа на съда, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 59 и следващите от ЗАНН.
Образувано е по жалба от В.П.М., ЕГН: **********, с
адрес: *** против Наказателно
постановление № 20-1030-001017/14.02.2020 г., издадено от Д.Г.В.– ** група към
ОДМВР-Пловдив, сектор „Пътна полиция“, с което:
1) на основание чл. 179, ал. 2 вр. чл. 179, ал. 1, т.
5, предл. 4 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП) на жалбоподателя е
наложено административно наказание глоба
в размер на 200 (двеста) лева за
нарушение по чл. 25, ал. 2 от ЗДвП и
2) на основание чл. 175, ал. 1, т. 5 от ЗДвП на
жалбоподателя са наложени административно наказание глоба в размер на 100 (сто)
лева и административно наказание лишаване
от право да управлява МПС за срок от 2 (два) месеца за нарушение по чл. 123,
ал. 1, т. 1 от ЗДвП.
С жалбата се навеждат доводи за незаконосъобразност и
за необоснованост на атакуваното наказателно постановление (НП). Жалбоподателят
твърди да липсва надлежно описание на нарушението, актът за установяване на
административно нарушение (АУАН) да е съставен след изтичането на тримесечния
срок по чл. 34, ал. 1 от ЗАНН, считано от откриването на нарушителя, както и да
е допуснато съществено процесуално нарушение чрез посочването като свидетел по
акта на другия участник в пътнотранспортното произшествие. Оспорва приетата за
установена фактическа обстановка. Моли наказателното постановление да бъде
отменено. В съдебното заседание, редовно призован, жалбоподателят не се явява,
представлява се от адв. Р.С., която поддържа жалбата. Претендират се
направените по делото разноски.
Въззиваемата страна в съпроводителното писмо с вх. № 35812
от 26.06.2020 г., с което изпраща жалбата и административната преписка,
изразява становище производството по издаване на наказателното постановление да
е протекло законосъобразно и да не са допуснати съществени процесуални
нарушения, фактическата обстановка да е правилно установена, а извършването на
нарушенията от страна на жалбоподателя и вината му да са категорично доказани.
Моли наказателното постановление да бъде потвърдено. Възразява за
прекомерност на претенцията на жалбоподателя за присъждане на разноски за
заплатеното адвокатско възнаграждение. В съдебно заседание, редовно призована,
въззиваемата страна не се представлява.
СЪДЪТ, след като
обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателствени материали,
поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:
Жалбата е подадена от В.П.М., спрямо която са наложени
административните наказания, следователно от лице с надлежна процесуална
легитимация. Екземпляр от наказателното постановление е връчен на жалбоподателя
на 20.05.2020 г., установено от разписка за връчване на препис от НП, а жалбата
е подадена чрез административнонаказващия орган (АНО) на 26.05.2020 г., поради
което седемдневният срок по чл. 59, ал. 2 от ЗАНН е спазен, а жалбата е допустима. Разгледана по същество,
същата е основателна, поради което
атакуваното наказателно постановление следва да бъде отменено по следните
съображения:
В АУАН и НП е приета за установена следната фактическа
обстановка:
На 03.05.2019 г. около 14:00 часа в гр. Пловдив, на
ул. „Коматевско шосе“ № 2 жалбоподателката В.П.М. управлявала собствения си лек
автомобил „Мерцедес МЛ 270 ЦДИ“ с рег. № **, като при престрояване от лява в
средна пътна лента не се съобразила с намиращия се там лек автомобил „Хонда“ с
рег. № **, управляван от С.К.К., и го ударила в предната лява част, с което
допуснала пътнотранспортно произшествие (ПТП) с материални щети.
Жалбоподателката не останала на мястото на произшествието.
Като приел за установената горната фактическа
обстановка, на 21.01.2020 г. свид. Г.В.Д. съставил против жалбоподателката М. и
в нейно присъствие акт за установяване на административно нарушение (АУАН) с
бл. № 432436. Актът бил съставен и в присъствието на свидетел. М. отказал да
подпише предявения й екземпляр от АУАН, както и разписката за получаване на
препис от същия, което било удостоверено с подписа на свидетел.
Въз основа на така съставения АУАН и на останалите
материали по административната преписка било издадено обжалваното в настоящото
производство наказателно постановление.
Описаната фактическа обстановка съдът приема за
установена въз основа на показанията на свид. Г.В.Д., който поддържа
констатациите си по съставения АУАН, както и от писмените доказателства по
делото – заявление от С.К.К. с УРИ 432000-7018/07.05.2019 г., ведно с обяснение
от 03.05.2019 г.; докладна записка с рег. № 1030р-12031/07.05.2019 г.; докладна
записка с рег. № 1030р-6745/19.02.2020 г.; докладна записка с рег. №
1030р-6005/17.02.2020 г. и справка за нарушител/водач за жалбоподателката В.П.М..
От Заповед № 8121з-515/14.05.2018 г., допълнена със
Заповед № 8121з-825/19.07.2019 г. – и двете на министъра на вътрешните работи,
се установяват компетентността на актосъставителя и на
административнонаказващия орган.
При така установените факти съдът приема следното от правна страна:
Актът за установяване на административно нарушение и
наказателното постановление са съставени от надлежно оправомощени лица, които
са действали в рамките на своята материална и териториална компетентност.
Въпреки това още при образуването на административнонаказателното производство
по реда на чл. 36, ал. 1 от ЗАНН със съставянето на процесния АУАН е допуснато
съществено процесуално нарушение, което не може да се санира във въззивното
производство и опорочава процеса до степен, че обуславя отмяна на наказателното
постановление. Допуснатото нарушение е на процедурните правила, установени в
чл. 34, ал. 1 от ЗАНН, като АУАН е съставен след изтичането на предвидените
давностни срокове за извършването на това процесуално действие. Актът за
установяване на административно нарушение следва да бъде съставен в рамките на
три месеца от откриването на нарушителя, но не по-късно от една година от
извършването на нарушението.
В настоящия случай по делото се доказа, че нарушителят
е открит още на 03.05.2019 г., като на същата дата свидетелката по АУАН С.К.К.
е подала заявление с УРИ 432000-7018, както и ѝ е било снето писмено
обяснение. И в двата документа са описани датата, мястото на извършване на деянието,
неговите обективни признаци, а така също и лекият автомобил, управляван от
другия участник в ПТП, с посочване на регистрационния му номер. Съгласно Решение
№ 252 от 07.02.2019 г. по к.а.н.д. № 3646/2018 г. на Административен съд –
Пловдив и Решение № 2295 от 24.10.2012 г. по к.а.н.д. № 1836/2012 г. на
Административен съд – Пловдив процесуалният закон разграничава понятията
„откриване“ на нарушителя и „установяване“ на нарушението. Съставянето на АУАН
е дейност към привличането на дадено лице като нарушител, от който момент то
започва да черпи и процесуални права за своята защита. В случая всички
необходими данни за установяването на авторството на деянието са били известни
още към дата 03.05.2019 г. Следователно актът за установяване на
административно нарушение е следвало да бъде съставен в тримесечния срок от
откриването на нарушителя, което е изключило приложението на едногодишния срок.
АУАН против жалбоподателката М. е могъл да бъде законосъобразно съставен
най-късно до 03.08.2019 г., но той е съставен на 21.01.2020 г., към който
момент срокът за извършването на това действие вече е бил изтекъл съгласно
правилото на чл. 34, ал. 1 от ЗАНН. Този срок е императивен и при неспазването
му като последица законодателят е предвидил забрана за образуване на
административнонаказателно производство.
Приложената по преписката докладна записка с рег. №
1030р-6005 от 17.02.2020 г. не санира бездействието за съставянето на АУАН в
законоустановения срок. Как се процедира в случаите, когато известният
нарушител не може да бъде намерен, указва разпоредбата на чл. 40, ал. 2 от ЗАНН. Когато нарушителят не може да бъде намерен след щателно издирване, АУАН се
съставя в негово отсъствие. Описаните в докладната записка обстоятелства не са
предвидени като основание за спиране или прекъсване на тримесечния срок по чл.
34, ал. 1 от ЗАНН. Самата докладна записка е лишена от почти всякаква
конкретика, като е записано неизясненото от фактическа страна обобщение за
няколкократно издирване на жалбоподателката на известните ѝ адреси, но
без да са посочени конкретните дати на тези проверки и резултатите от тях.
Доказателствената тежест за това обстоятелство се носи от АНО. При липсата на
ангажирани доказателства, то не се установява да са извършвани никакви
конкретни действия за издирването на жалбоподателката.
Налага се извод, че още на 03.05.2019 г. органите на сектор
„Пътна полиция“ са били в известност както за извършването на нарушенията, така
и за конкретното лице, което е отговорно за тях и изрично е предвидено да бъде субект
на административнотонаказателната отговорност съгласно чл. 188, ал. 1 от ЗДвП.
Съгласно първото изречение на разпоредбата собственикът или този, на когото е
предоставено моторно превозно средство, отговаря за извършеното с него
нарушение. Второто изречение предвижда, че собственикът се наказва с
наказанието, предвидено за извършеното нарушение, ако не посочи на кого е
предоставил моторното превозно средство. Следователно собственикът на автомобила
е административнонаказателно отговорно лице съгласно правилото по чл. 188, ал. 1,
изречение първо от ЗДвП и той е бил известен на още към 03.05.2019 г., поради
което от тази дата е започнал да тече 3-месечният срок за съставянето на АУАН.
Разпоредбата на чл. 188, ал. 2 от ЗДвП представлява правна възможност и не
въвежда императивно задължение за собственика изрично да заявява дали друго лице
е управлявало автомобила към момента на нарушението или не, съответно не
въвежда задължение за контролните органи да му отправят призовка, за да се яви
пред тях и заяви това обстоятелство. С други думи наличието на волеизявление по
чл. 188, ал. 1, изречение второ от ЗДвП не представлява процесуална
предпоставка за съставянето на АУАН, поради което липсата на изрично изявление
от собственика нито отлага началото на теченето на срока по чл. 34, ал. 1 от ЗАНН,
нито го спира до евентуалното изрично изявление на собственика.
Следователно предоставената по силата на чл. 188, ал. 1
от ЗДвП правна възможност на собственика на автомобила да се освободи от
отговорността за извършеното с него нарушение като посочи лицето, което
фактически го е управлявало, не опровергава обстоятелството, че лицето, на
което може да бъде ангажирана отговорността за извършеното нарушение, т.е.
собственикът на автомобила, е било известно към датата 03.05.2019 г. Тримесечният
срок за съставянето на АУАН започва да тече от откриване на нарушителя, в
случая от 03.05.2019 г., когато са били известни както извършеното нарушение,
така и административнонаказателно отговорното лице. Правилото по чл. 188, ал.1,
изречение първо от ЗДвП е специална разпоредба по отношение на определянето на
лицето, което носи отговорност за нарушение, извършено с МПС. Във връзка с тази
разпоредба нарушител по смисъла на чл. 34, ал. 1 от ЗАНН е лицето, което
законодателят определя като отговорно за извършеното нарушение. Преценката на
органа дали да бъде поканен собственикът, за да посочи друго лице, което
евентуално е извършило нарушението, не е
безгранична във времето и е следвало да бъде извършена в срока по посочената
разпоредба (така изрично Решение №
8248 от 20.12.2013 г. по к.а.н.д. № 6916/2013 г. на Административен съд – София).
От съществено значение е и обстоятелството, че
установено от приложените по преписката докладни записки, жалбоподателката е
била издирвана не за извършването на действия по разследването с нейно участие,
а за да бъде призована за съставянето на АУАН. Това обстоятелство ясно
демонстрира, че нарушителят е бил открит и известен още с предприемането на
действията по призоваването и издирването на жалбоподателката М..
Спазването на предвидените в закона срокове за
ангажиране на административнонаказателната отговорност на дееца е особено важна
предпоставка за законосъобразното развитие на производството по реализирането
ѝ. Преследваната цел чрез установените в чл. 34, ал. 1 от ЗАНН срокове е да
се избегне едно продължително бездействие на държавните органи при осъществяване
на техните правомощия по реализиране на административнонаказателната
отговорност на лицата. Противното би създало неоправдано състояние на
несигурност в правния мир. Неспазването на сроковете за иницииране на
производството по налагане на административно наказание е винаги съществено
процесуално нарушение, явява се абсолютна пречка за по-нататъшното развитие на процедурата
и обуславя отмяна на постановеното в това опорочено производство наказателно
постановление – така Решение № 358 от
16.02.2012 г. по к.а.н.д. № 3138/2011 г. на Административен съд – Пловдив; Решение № 992 от 13.06.2017 г. по к.а.н.д.
№ 977/2017 г. на Административен съд – Пловдив; Решение № 1149 от 27.06.2017 г. по к.а.н.д. № 1309/2017 г. на
Административен съд – Пловдив.
Съгласно Решение
№ 254 от 07.02.2019 г. по к.а.н.д. № 3655/2018 г. на Административен съд –
Пловдив съставянето на АУАН след изтичането, на който и да било от предвидените
в чл. 34, ал. 1 от ЗАНН срокове винаги е съществено процесуално нарушение,
което опорочава административнонаказателната процедура и е самостоятелно
основание за отмяна на НП. В настоящия случай по гореизложените съображения
съдът приема, че АУАН е съставен след изтичането на тримесечния срок от
откриването на нарушителя и това обуславя отмяната на обжалваното НП.
Досежно нарушението по т. 2 от НП е налице и отделно,
самостоятелно основание за неговата отмяна поради неправилна правна
квалификация на деянието, което представлява съществено процесуално нарушение
по чл. 57, ал. 1, т. 6 от ЗАНН. Жалбоподателката М. е наказана за
административно нарушение по чл. 123, ал. 1, т. 1 от ЗДвП, съгласно която
разпоредба водачът на пътно превозно средство, който е участник в пътнотранспортно
произшествие, е длъжен без да създава опасност за движението по пътя, да спре,
за да установи какви са последиците от произшествието. Тук следва да бъдат
изяснени някои общи постановки във връзка със задълженията на водача на ППС,
който е участник в пътнотранспортно произшествие. Същите са регламентирани в
разпоредбата на чл. 123, ал. 1 от ЗДвП и диференцирани с разпоредбите на т. 1
до т. 3. В тази връзка, за да настъпят последиците на т. 2 и т. 3 на чл.123,
ал.1 ЗДвП, следва най-напред да е осъществен фактическият състав на т. 1 от
нормата. В противен случай т. 1 от ал. 1 на чл. 123 ЗДвП не би била
регламентирана като самостоятелна хипотеза. Задълженията на водача са
разграничени в трите точки от алинея първа, което обуславя извод за три различни
самостоятелни хипотези, независимо от предвидената санкция по смисъла на чл.
175, ал. 1, т. 5 ЗДвП, която не разграничава задълженията по хипотези (в този
смисъл е практиката на Административен съд – Пловдив). Задълженията при всяка една от трите хипотези са различни, поради
което в санкционната норма е посочено множествено число – при т. 1 задължението
е без да се създава опасност за движението по пътя, да се спре, за да се
установят какви са последиците от произшествието; в последователност, едва след
като това бъде сторено, настъпват и задълженията по следващите две точки в
зависимост от това дали при произшествието са пострадали хора или са причинени
само имуществени вреди. Следователно при настъпването на ПТП задължението за
спиране с цел установяване на последиците от произшествието се явява базисно за
водача. Само ако той е спрял, може да се изследва въпросът имало ли е или не
съгласие между участниците относно обстоятелствата по ПТП. Пренесено на
плоскостта на настоящия казус, се установява, че жалбоподателката е наказана по
обвинение, че не е изпълнила именно описаното си базисно задължение като
водач-участник в ПТП да спре след произшествието, без да създава опасност за
движението по пътя. Този извод на наказващия орган обаче е категорично оборен
по делото. И двамата участника в ПТП – жалбоподателката М. и другият водач С.К.К.,
която е свидетел по АУАН, сочат, че М. е спряла след произшествието. В
приложеното по преписката обяснение от свид. К. от датата на произшествието
същата изяснява, че жалбоподателката на първо място е спряла /„водачът на
Мерцедеса също спря“/, както и че М. е изразила готовност да съдейства за
установяването на последиците от произшествието. Тук К. изяснява, че двете с
жалбоподателката са се разбрали да изместят превозните средства, така са и
направили, като жалбоподателката е спряла на уреченото място, след което свид. К.
е започнала да оглежда за щети след произшествието. Едва след като последната е
заявила, че ще уведоми службите за контрол към МВР на съответната територия, то
М. заявила, че нямала време и напуснала местопроизшествието. От своя страна в
жалбата си М. също твърди да е спряла след настъпилото ПТП, както и да е
разговаряла с другия водач – С.К.К., но да не са постигнали съгласие относно
обстоятелствата по настъпилото произшествие. Налага се категоричен извод, че от
фактическа страна жалбоподателката е изпълнила задължението си по чл. 123, ал.
1, т. 1 от ЗДвП, чието съдържание беше изяснено по делото – да спре без да
създава опасност за движението по пътя, за да установи какви са последиците от
произшествието. Именно за такова нарушение обаче тя е наказана с т. 2 от НП,
поради което в тази си част обжалваният административен акт е необоснован и е
налице самостоятелно отменително основание. След като АНО е кредитирал
твърденията на другия участник в ПТП – С.К.К., приложимата правна квалификация
към установените от нейните твърдения факти е по чл. 123, ал. 1, т. 3, б. „в“
от ЗДвП. Наказанието е следвало да бъде наложено не за това, че деецът въобще
не е спрял, а защото при липса на съгласие относно обстоятелствата по ПТП е
напуснал местопроизшествието и не е уведомил службите за контрол на Министерството
на вътрешните работи на територията, на която е настъпило произшествието.
Напускането като форма на изпълнителното деяние може да бъде осъществено само
ако преди това има спиране, но административнонаказващият орган не е провел
това разграничение и е приложил неправилно материалния закон. Съгласно трайната
съдебна практика погрешната правна квалификация е процесуално нарушение от
категорията на съществените, ограничаващо правото на защита на наказания. Освен
това то е и неотстранимо, тъй като съдът се произнася по законосъобразността и
обосноваността на наказателното постановление, както то е издадено, но не
разполага с правомощие да приложи различна правна квалификация на деянието.
По
разноските:
Съгласно разпоредбата на чл. 63, ал. 3 от ЗАНН
страните имат право на разноски в процеса. С оглед изхода на делото такива се
дължат единствено на жалбоподателя, който е направил искане за присъждане на
разноски в размер на 300 лева, представляващи адвокатско възнаграждение. По
делото е доказано извършването на разноски от жалбоподателя в пълния претендиран
размер, удостоверено в договора за правна защита и съдействие, приложен на лист
10 от делото.
Съобразно чл. 63, ал. 4 от ЗАНН е направено и
възражение за прекомерност от въззиваемата страна, което в случая настоящият
състав намира за основателно. При тази преценка съдът се ръководи от
действителната фактическа и правна сложност на делото, като присъденият по-нисък
размер на разноските не може да бъде по-малък от минимално определения размер
съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата. Възражението съдът намира за
основателно, след като съобрази характера на извършените следствени действия –
по делото е разпитан само един свидетел, същото е разгледано в две открити
съдебни заседания, отчете се материалният интерес по делото. Предвид тези
обстоятелства съдът намира, че справедливият и обоснован размер на адвокатското
възнаграждение за защита срещу НП, който следва да се присъди в полза на
жалбоподателя, е 150 лева, като искането не бъде уважавано за разликата над
тази сума до пълния претендиран размер от 300 лева.
При определяне на минималния размер на дължимото
адвокатско възнаграждение следва да бъде съобразено Решение № 5419 от 08.05.2020 г. по адм. дело № 14384/2019 г. на ВАС – ДВ бр. 45 от
2020 г. В тази връзка съдебната практика на ВАС и на ВКС е трайна, че
в случаите на реално заплатено от клиента адвокатско възнаграждение (а не
такова по чл. 38 от ЗПП), меродавна е редакцията на Наредбата за минималните размери на
адвокатските възнаграждения към момента на сключване на договора за
правна защита и съдействие, респективно уговаряне на дължимото възнаграждение –
така изрично Решение № 9779 от 21.07.2017
г. по адм. дело № 9012/2016 на Върховния административен съд; Решение № 7709 от 19.06.2017 г. по адм. дело
№ 4087/2016 на Върховния административен съд; Решение № 4843 от 02.04.2019 г. по адм. дело № 14588/2018 на Върховния
административен съд. В този смисъл и Определение № 58 от 22.03.2017 г. по т. д. №
390/2016 г. на Върховен касационен съд, 1-во тър. отделение; Определение № 650 от 19.12.2017 г. по ч. т.
д. № 2851/2017 г. на Върховен касационен съд, 1-во тър. отделение; Определение № 277 от 20.12.2016 г. по т. д.
№ 362/2015 г. на Върховен касационен съд, 2-ро тър. отделение.
Цитираната съдебна практика и застъпените
разрешения в нея изцяло се споделят и от настоящия съдебен състав, тъй като те
кореспондират с целта на закона. Тези принципни положения намират подкрепа и в
разрешенията, дадени с Тълкувателно решение № 2 от 27.06.2016 г. на
Върховния административен съд - ОСС от I и II колегия, в което е прието, че за
разлика от отмяната на индивидуалните и общите административни актове, при
която те се считат отменени от деня на тяхното издаване, за подзаконовите нормативни актове,
какъвто е Наредба № 1 от 09.07.2004 г., е налице специална уредба в чл. 195 от АПК, в който е предвидено, че подзаконовият
нормативен акт се смята за отменен от деня на влизане в сила на съдебното
решение. За периода от приемане на подзаконовия нормативен акт до
неговата отмяна с влязло в сила съдебно решение, този акт се счита за
законосъобразен и поражда валидни правни последици.
По тези съображения съдът приема, че макар
към настоящия момент минималният размер
на адвокатското възнаграждение да е 300 лева, то към момента на
сключване на договора за правна
защита и съдействие – 22.07.2020 г., действащото право е предвиждало минимален
размер от 100 лева, който се определя по правилото на чл. 18, т. 2 от
Наредбата № 1/09.07.2004 г.
Разпоредбата на чл. 63, ал. 3 ЗАНН препраща към тази
на чл. 143, ал. 1 АПК, която гласи, че когато съдът отмени обжалвания
административен акт или отказа да бъде издаден административен акт държавните
такси, разноските по производството и възнаграждението за един адвокат, ако
подателят на жалбата е имал такъв, се възстановяват от бюджета на органа, издал
отменения акт или отказ. Съгласно т. 6 от допълнителните разпоредби на АПК
„поемане на разноски от административен орган“ означава поемане на разноските
от юридическото лице, в структурата на което е административният орган.
Следователно в случая разноските следва да бъдат възложени върху това
юридическо лице, от което е част административнонаказващият орган, а това е ОД
на МВР – Пловдив като второстепенен разпоредител с бюджетни кредити по аргумент
от чл. 43 ЗМВР, така Решение №
13009/02.10.2019 г. по адм. д. № 7758/2018 на ВАС.
Така мотивиран и на основание чл. 63, ал. 1, предл. трето от ЗАНН, съдът
Р Е
Ш И:
ОТМЕНЯ Наказателно
постановление № 20-1030-001017/14.02.2020
г., издадено от Д.Г.В.– ** група към ОДМВР-Пловдив, сектор „Пътна полиция“, с което на В.П.М.,
ЕГН: **********, с адрес: *** на основание:
1) чл. 179, ал. 2 вр. чл. 179, ал. 1, т. 5, предл. 4
от Закона за движението по пътищата е наложено административно наказание глоба в размер на 200 (двеста) лева за нарушение по чл. 25, ал. 2 от Закона за
движението по пътищата и
2) чл. 175, ал. 1, т. 5 от Закона за движението по
пътищата са наложени административно наказание глоба в размер на 100 (сто)
лева и административно наказание лишаване
от право да управлява МПС за срок от 2 (два) месеца за нарушение по чл. 123,
ал. 1, т. 1 от Закона за движението по пътищата.
ОСЪЖДА ОБЛАСТНА
ДИРЕКЦИЯ НА МИНИСТЕРСТВО НА ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ – ПЛОВДИВ да заплати на В.П.М., ЕГН:
**********, с адрес: *** сумата от 150 (сто
и петдесет) лева, представляваща разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО може да
се обжалва с касационна жалба на основанията, посочени в
Наказателно-процесуалния кодекс, по реда на Административнопроцесуалния кодекс
пред Административен съд – Пловдив в 14-дневен срок от получаване на
съобщението от страните, че решението е изготвено.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
ВЯРНО С ОРИГИНАЛА!
С.И.