Решение по дело №351/2024 на Административен съд - Варна

Производството е по чл. 118, ал. 1 и ал. 3 от Кодекса за социално осигуряване /КСО/ и е образувано по жалба на И. П. И., с [ЕГН], от [населено място], [жк] [адрес], подадена чрез адв. С. С. , срещу решение № 2153-03-11/02.02.2024 година на директора на ТП на НОИ - Варна, с което е потвърдено разпореждане № 031-00-19330-3/14.12.2023 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Варна, отказващо отпускане на парично обезщетение за безработица на основание чл. 54ж, ал. 1 от КСО във връзка с чл. 11, § 3, б. „а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004.

Релевира се материална незаконосъобразност и допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Не са спазени правилата н чл. 9, ал.1, т.2 и 4 АПК, както и чл. 36 на цитирания кодекс. Не са изисквани данни от ТД на НАП-Варна али той е местно лице за целите на данъчното облагане . При произнасянето си административният орган е нарушил приложимите европейски правни норми, уредени в Регламент (ЕО) № 883/2004 и Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета. Погрешна е тезата на ответника ,че центърът на негови жизнени интереси е Германия , защото той притежава собствено жилище в Република България, където живее и учи неговата дъщеря . Голяма част от социалните му контакти са в Република България. Твърди се, че не е подавал заявление за отпускане на парично обезщетение за безработица към компетентната институция на Федерална Република Германия. Неговата заетост в Германия е с временен характер. Той не е придобивал статут на постоянно пребиваващ във ФР Германия . Отправеното към съда искане е за отмяна на атакувания индивидуален административен акт, с връщане на заявлението за ново разглеждане. Претендира се присъждане на съдебно-деловодни разноски.

В съдебно заседание жалбоподателят чрез представител по пълномощие поддържа жалбата на изложените в нея основания. В депозирани писмени бележки подробно се аргументира правната му позиция по спора.

Ответникът по жалбата – директорът на ТП на НОИ – Варна, чрез процесуален представител, в депозиран писмен отговор на жалбата, както и в съдебно заседание оспорва жалбата. Излага съображения за законосъобразност на атакувания акт. Иска се от съда да остави в сила обжалваното решение , като се претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

След като разгледа оплакванията, изложени в жалбата, доказателствата по делото и становищата на страните, административният съд приема за установено от фактическа и правна страна следното:

На 19.04.2023 г. И. И. е подал заявление до директора на ТП на НОИ -варна за отпускане на парично обезщетение за безработица, посочвайки, че последното му трудово правоотношение е с работодател „Hotrex“GmbH – Германия, което е прекратено на 10.04.2023 г., като декларира, че за последните 24 месеца, предхождащи месеца на прекратяване осигуряването – от м. 04.2022 до м. 04.2023 г. е работил за посочения немски работодател. Заявлението е било придружено от заявление за удостоверяване на осигурителните периоди от друга държава-членка на ЕС със СЕД U002 – Германия за времето от 29.12.2015 г. до 05.03.2016 г. с работодател „Deva Asset Hotelmanagement“ GmbH – Германия и от 05.08.2016 г. до 10.04.2023 г. с работодател „Hotrex“ GmbH – Германия, като е посочено, че причината, поради която е прекратено трудовото правоотношение, е „уволнение от работодателя“. Във връзка с прилагането на чл. 65, § 2 от Регламент № 883/2004 г. И. е депозирал и декларация за определяне на пребиваването, с която е заявено, че през периода последната заетост на И. децата му и преобладаваща част от роднините му и социалните му контакти са живели в Република България, като притежава и собствено жилище в Република България /л. 63-67 от адм. преписка/.

На 24.04.2023 г. е било издадено разпореждане за спиране на адм. производство с цел събиране по служебен път на удостоверяване на осигурителните периоди и доходи на заявителя със СЕД U002 и СЕД U004 от компетентната институция на Федерална Република Германия / л. 61 от адм. преписка/.

На 26.09.2023 г. от компетентната институция на Германия е бил получен структуриран електронен документ СЕД U017, с който е потвърден осигурителния период на жалбоподателя от 05.08.2016 г. до 10.04.2023 г., като причината за прекратяване на трудовото правоотношение е „уволнение от работодателя“. В СЕД U004 е посочено, че осигурителният доход на жалбоподателя за периода 01.04.2021 г. до 10.04.2023 г. е в размер на 24 416,79 евро.

На 24.10.2023г. е било издадено разпореждане за възобновяване на производството /л. 44 от адм. преписка/.

Със заявление вх. № 302-7014/21.11.2023 г., рег. № 031-00-1933-2/22.11.2023 г. И. е декларирал, че е започвал работа, считано от 14.11.2023 г. /л. 42-43 от адм. преписка/.

Приложен към преписката нот. акт сочи , че на 29.12.2020г. И. И. е закупил апартамент в [населено място], [жк] ,[адрес] /л. 17-19/.

Според извлечение от информационните масиви на НЗОК И. е регистриран към общопрактикуващ лекар в [населено място] / л. 20 .

Според извлечение от регистъра на трудовите договори към НОИ последната трудова заетост на И. в България е от 13.11.2023г., а преди това - от 01.04.2016 г до 25.07.2016 г. /л. 21/.

Според приложено към преписката извлечение от НБД „Население“ И. е неженен, има майка , която живее в [населено място] , има и дъщеря , родена през 2002г. , чийто постоянен и настоящ адрес е [населено място] , [улица] , идентичен с адреса на нейната майка /л. 22-23/ .

На 05.10.2021 И. е променил постоянния си адрес от [населено място] , бул. „    „ №     на [населено място] , [жк] , №    , вх.   , ап.    /л. 24/ .

На 14.12.2023 г. с разпореждане № 031-001933-3 ръководителят на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Варна е отказал отпускането на парично обезщетение за безработица на И. П. И., на основание чл. 54ж, ал. 1 от КСО във връзка с чл. 11, § 3, б. „а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. В мотивите си административният орган е посочил , че българската институция не е компетентна да предостави парично обезщетение за безработица, тъй като държавата-членка по пребиваването на лицето съвпада с държавата-членка по последната му заетост – Германия. Счетено е, че Република България не може да бъде определена за център на жизнените интереси на заявителя, поради обстоятелството, че И. е работил и пребивавал в Германия непрекъснато в периода от 05.08.2016 г. до 11.04.2023 г.

Това разпореждане е било връчено на И. на 19.12.2023 г. лично. На 02.01.2024 г. той е подал жалба по административен ред , в която е посочил погрешна преценка относно държавата по пребиваване.

Директорът на ТП на НОИ – Варна с решение № 2153-03-11/02.02.2024 г. е отхвърлил жалбата, приемайки за неоснователни оплакванията на И.. Посочил е правилно определена държава на пребиваване - Федерална Република Германия, тъй като лицето в продължение на 9 години без прекъсване живее и работи на нейна територия и не е бил икономически обвързан с Република България. Лицето е подлежало на социално осигуряване в Германия, което свидетелства за създадена дълготрайна и стабилна връзка с държавата-членка по последна заетост на лицето.

Решението е било връчено на И. на 06.02.2024 г. /л. 12 от адм. преписка/.

От свидетелските показания на Д. И. / майка на жалбоподателя/ се установява, че И. работи от 2016 г. в едно село в Германия , като готвач към детска кухня. По време на отпуските се връща в България , отсядайки при нея в [населено място] , общо около 20 дни годишно. Докато е в Германия , живее в предоставен апартамент от немския му работодател . Жалбоподателят е заминал за Германия, понеже е останал без жилище, след като се е разделил с жена, с която е живеел на съпружески начала до 2016 г. и от която има дъщеря. Заминал е в Германия, за да спести пари , за да си купи собствено жилище.

Свидетелката М. И. / сестра на жалбоподателя / посочва, че от 2015 г. И. работи в Германия , като всяка година се прибира четири-пет пъти общо за около 20 дни Пояснява, че преди той да си закупи жилище в [населено място], е отсядал или при майки си, или при сестра си , които живеят в [населено място]. Свидетелката заявява, че жалбоподателят има дъщеря, за която се грижи финансово .

Изложената фактическа установеност налага следните правни изводи:

С определение № 3243/29.03.2024г. съдът се е произнесъл по допустимостта на жалбата, а при нейното разглеждане по същество съдът прецени същата за основателна.

Обжалваното решение на директора на ТП на НОИ – Варна представлява изричен отказ за отпускане на парично обезщетение за безработица. Същото е издадено от компетентен орган, в кръга на неговата териториална и материална компетентност, съобразно изискванията на чл. 117, ал. 3 във връзка с ал. 1, т. 2, буква „б“ от КСО.

Обжалваният индивидуален административен акт е постановен в съответствие с изискуемата по чл. 117, ал. 3, изречение първо от КСО и чл. 59, ал. 1 и ал. 2 от АПК, във връзка с чл. 117, ал. 5 от КСО, писмена форма и съдържа фактическите и правните основания за издаването му в достатъчно подробен вид, позволяващ осъществяването на ефективен съдебен контрол за материална законосъобразност.

Лишено от основателност е оплакването на И. за допуснато съществено нарушение на административнопроизводствените правила, защото не всяко нарушение на разписаната административна процедура представлява съществено такова. След като адм. орган е събрал доказателства по пет от общо шест критерия по определяне пребиваване , пасивността му по събиране на данни за данъчно облагане не е съществен процесуален пропуск.

При изследване за материалната законосъобразност на атакувания изричен отказ съдът съобрази, че държава по произход на И. И. е Република България, а държавата по негова последна заетост при подаване на заявлението е ФР Германия. Тези две държави членуват в Европейския съюз, поради което към настоящия казус приложение намира регулацията на Регламент (ЕО) № 883/2004 за координация на системите за социална сигурност, както и Регламент ЕО) № 987/2009 по неговото прилагане .

В персоналния обхват на Регламент № 883/2004г. попадат граждани на държава членка, лица без гражданство и бежанци, които пребивават в държава-членка, които са или са били подчинени на законодателството на една или повече държави-членки, както и към членовете на техните семейства и към преживелите ги лица /чл. 3/, а сред материалният му обхват попадат обезщетенията за безработица / арг. чл. 4 , б. „з“ от Регламента /.

Както бе посочено по-горе държавата по последна заетост на И. И. е Германия и същата по аргумент на чл.1, б“ т“ от цитирания регламент е компетентната държава-членка по конкретния случай.

Основен мотив на обжалвания изричен отказ е , че държавата по последна заетост на И. е и държава на негово пребиваване , поради което е неприложим чл. 65, §2 и 5 на Регламент № 883/2004 г.

Новелата на чл. 65, §2 от Регламент № 883/2004 г. гласи , че напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване.

Безработното лице по първото и второто изречение на параграф 2 получава обезщетения в съответствие със законодателството на държавата - членка по пребиваване, както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Тези обезщетения се предоставят от институцията по пребиваване / чл. 65 , §5 от Регламента / .

Съгласно решение U3 от 12.06.2009 г. напълно безработно лице в съответствие с чл.65, §2 от Регламент № 883/2004г. е лице , което вече не поддържа никаква връзка с държавата-членка на заетост / например понеже трудовоправното договорно отношение вече е прекратено или срокът му е изтекъл / .

И. е напълно безработно лице, защото на 10.04.2023г. е било прекратено трудовото му правоотношение с немски работодател поради негово уволнение и той на 19.04.2023г. е подал в България заявление за отпускане на парично обезщетение за безработица.

Предвид предписанието на чл. 65 от Регламент № 883/2004г. е от значение изясняване коя е държавата по пребиваване на И..

Според чл.1, §3, б. „и“ от Регламент № 883/2004г. „пребиваване“ означава мястото, където лицето обичайно .

Разпоредбата на чл.11 от Регламент № 987/2009 г. посочва критериите , по които се определя пребиваването : продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки; положението на лицето, включително естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост; семейното положение и роднинските връзки на лицето; упражняването на неплатена дейност; жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му; държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане.

Доказателствените източници , събрани в съдебното производство , сочат за деветгодишна непрекъсната заетост на И. като готвач във ФР Германия и този дълъг период на отсъствие от България ответникът посочва като основен аргумент за център на жизнени интереси на заявителя в държавата по заетост. Това разбиране е погрешно предвид произнасянето на Съда на Европейския съюз по дело С-90/97 г. – „ продължителността на пребиваване в държавата членка, в която се иска изплащането на въпросното обезщетение, не може да се счита за присъщ елемент на понятието за пребиваване по смисъла на член 10а от Регламент № 1408/ 71. По-специално, когато, както в настоящия случай, заето лице, при завръщане в държавата си на произход, след като е упражнило правото си на свободно движение, е заявило ясно по време на кандидатстване за подпомагане на доходите, че възнамерява да остане в своята Държава на произход, където живеят близките му роднини - въпреки че изразява готовността си, ако възникне необходимост в контекста на някаква бъдеща работа, да пътува от време на време до други държави-членки - не може да се счита, че той не отговаря на условието за пребиваване в рамките на смисъла на член 10а само защото периодът на пребиваване, завършен в неговата държава на произход, е твърде кратък“.

В това решение се цитира Регламент № 1408/71 г. , който е отменен с Регламент № 883/2004г., но даденото тълкуване от СЕС е валидно поради идентичните принципни постановки в тези два общностни акта.

При изследване на другите признаци , касаещи определяне на пребиваването съдът съобрази, че И. е несемеен т.е. през 9-годишния му престой не е създал семейство в Германия , а освен това той има дъщеря с български произход , която живее в България. Неговите роднини- майка и сестра, също живеят в България . Именно заради тези негови родствени връзки в България ежегодното ползване на отпуски от И. не е в Германия, а в България . Не се установиха данни за упражняване от него неплатена дейност в някоя от тези две държави. Въпреки получената от адм. орган информация от регистъра на трудовите договори към НОИ , че на 13.11.2023г. И. е сключил трудов договор с български работодател , това обстоятелство не е било анализирано от ответника заедно с другите критерии и поради тази причина необосновано е неговото заключение за център на жизнени интереси на И. . След като жалбоподателят е приключил заетостта си в Германия и завръщайки се в България е започнал работа при български работодател, е ясно неговото намерение да живее в държавата по произход , където са неговите близки и роднини .

На следващо място, въпреки продължителната 9-годишна трудова заетост на И. в Германия със спестените средства той е закупил през 2020 г. жилище в България , вместо да си закупи такова в Германия , където е работил през тези години. Това е доказателство ,че той дори и 9 години да е работил в тази държавна, няма намерение за трайно установяване в Германия . Този факт също дава сведение и за причината за неговото преместване в Германия- получаване на по-добри доходи , за да може да си закупи жилище в България , което е сторил през 2020г. В този смисъл дори и прилагането на правило на т. 2 от чл.11 на Регламент № 987/2009 г. също сочи на извод, че центърът на жизнени интереси на И. е България / неговата държава по произход/, а не Германия - държавата на негова заетост .

Обективираното в изричния отказ на ответника разбиране , че след като заявителят няма принос към осигигурителната система на България за 9-годишен период , не следва да получи парично обезщетение за безработица от компетентна институция на Република България е неправилно, защото не кореспондира с правната регулация на европейското право, което се ползва с примат спрямо националното законодателство . Основно достижение на Европейския съюз , чийто член е и България, е свободното движение на работници, което гарантира не само свобода на избора на държава-членка по полагане на труд, но също така и възможност за получаване на обезщетенията , визирани в чл. 3 от Регламент № 883/2004г. при спазване на принципите за равно третиране и сумиране на периоди.

В контекста на изложеното съдът счита за неприложимо цитираното от ответника определение на СЕС по дело С-30/22 г. , защото фактите са различни . По това съдебно производство държавата на заетост е и държава по пребиваване, докато настоящият случай не е такъв.

В обобщение обжалваният изричен отказ е незаконосъобразен индивидуален адм. акт, който подлежи на отмяна. Следва преписката да се върне за ново разглеждане при съобразяване на дадените от съда указания по тълкуване и прилагане на закона , както и за изследване регламентацията на КСО по конкретния случай като приложимо законодателство.

При този изход на делото, срочно предявената претенция на жалбоподателя за присъждане на съдебно-деловодни разноски следва да бъзе разгледана. Същият представи списък на разноските, включващ адв. хонорар от 1 200 лв. с доказателства за неговото заплащане по банков път и в брой . Има и доказателства по делото за платена държ. такса от 10 лв. Ответникът направи възражение за прекомерност по чл. 78 ГПК. Съгласно правилото на чл. 8, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/2004г. минималното адвокатско възнаграждение за процесуално представителство, защита и съдействие по административни дела по Кодекса за социално осигуряване е 500 лева.

Според разрешението, дадено с т. 3 от Решение на СЕС по дело С-438/22 "Член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.".

В определение № 4082/ 04.04.2024 г. по адм. дело № 5871/2023г. ВАС посочва, че задължението на националния съд да откаже да приложи националната правна уредба, определяща минималните размери на адвокатските възнаграждения, дори когато те отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги не ограничава правомощието на съда да ползва тези цени (на висшия орган на съсловната организация) като критерий и коректив на уговореното и платено или дължимото без да е платено (при осъщественото от юрисконсулта процесуално представителство) възнаграждение, представляващо част от отговорността за разноски, при отчитане на действителната фактическа и правна сложност на делото (арг. от чл. 78, ал. 5 ГПК), обема и качеството на осъществената от страната процесуална защита / .

В тази връзка , ползвайки за аналог регламентацията на Наредба № 1/2004 г., както и отчитайки отсъствието на фактическа или правна сложност на делото, провеждането само на едно открито съд. заседание справедливата пазарна цена на предоставена правна услуга от адв. С. С. е 500 лв.

Мотивиран от изложените съображения и на основание чл. 172, ал. 2, предложение второ от АПК, А. съд – Варна

 

 

ОТМЕНЯ решение № 2153-03-11/02.02.2024 година на директора на ТП на НОИ - Варна, с което е потвърдено разпореждане № 031-00-19330-3/14.12.2023 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Варна.

ВРЪЩА преписката на административния орган за ново произнасяне при спазване на задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени с настоящото решение.

ОСЪЖДА Национален осигурителен институт да заплати на И. П. И., с [ЕГН], от [населено място], [жк] [адрес], сумата от 510 /петстотин и десет / лева, представляваща съдебно-деловодни разноски

Решението не подлежи на обжалване на основание чл. 119 от КСО.