РЕШЕНИЕ
№ 347
гр. ХАСКОВО, 13.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ХАСКОВО, III-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание
на петнадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ТОШКА ИВ. ТОТЕВА
Членове:АННА ВЛ. ПЕТКОВА
ЙОНКО Г. ГЕОРГИЕВ
при участието на секретаря Р. М. К.
като разгледа докладваното от АННА ВЛ. ПЕТКОВА Въззивно гражданско
дело № 20255600500524 по описа за 2025 година
Производството е въззивно по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 114/15.04.2025 година, постановено по гр.д. № 31/2025
година, РС-Димитровград е осъдил С. Л. Н. да заплати на С. К. С. сумата 1500
лева по неформален договор за заем от м. юни 2023 година, ведно със
законната лихва върху главницата от 09.01.2025 година до окончателното
изплащане. С оглед изхода на делото, направените от ищеца деловодни
разноски са възложени в тежест на ответника.
Недоволен от така постановеното решение е останал С. Л. Н.. С
подадената въззивна жалба се въвеждат оплаквания за неправилност –
незаконосъобразност и необоснованост на съдебния акт, както и допуснати
съществени нарушения на процесуалните правила. Въззивникът счита, че
ищецът не е провел пълно и главно доказване на твърденията си по иска.
Твърди, че действително получил процесната сума от ищеца, но като аванс за
бъдеща строителна услуга, която ищецът така и не конкретизирал и не
поискал. Възразява и срещу размера на възложените в негова тежест
деловодни разноски. С тези и останалите доводи, изложени във въззивната
жалба, прави искане за отмяна на решението в неговата цялост и за
1
отхвърляне на предявения иск като неоснователен и недоказан.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемият С. К. С., чрез
упълномощен адвокат, подава писмен отговор, с който оспорва въззивната
жалба и изразява становище за правилност – законосъобразност и
обоснованост на атакувания съдебен акт. Моли за потвърждаване на
решението и за присъждане на деловодни разноски за въззивната инстанция.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и
правилността на обжалваното решение, като съобрази доводите на страните,
констатира следното:
Въззивната жалба, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е
подадена в срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен
интерес от обжалване, поради което е допустима и следва да бъде разгледана
по същество.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част. В обхвата на така посочените предели на въззивна проверка, съставът
на ХОС намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо.
По отношение на правилността на първоинстанционния съдебен акт,
съобразно разпореждането на чл. 269 ал. 1, изр. второ ГПК, въззивният съд е
ограничен от посочените в жалбата оплаквания.
По оплакванията на въззивника съдът намира следното:
При разглеждането на спора районният съд е събрал всички
съотносими към спора и сочени от страните доказателства. Въз основа на тях
е достигнал до правилни и законосъобразни фактически, а след това и правни
изводи. Не са допуснати процесуални нарушения при събиране на
доказателствата по делото. Анализът им е съвкупен, правилен и пълен. Във
въззивното производство не се представиха нови допустими и релевантни
доказателства, които да са основание да бъде направен извод, различен от
направения от първоинстанционния съд.
Предявен е осъдителен иск, който районният съд правилно е привел
към правната норма на чл. 240 от ЗЗД. Ищецът излага фактически твърдения
за сключен неформален договор за заем с ответника, за реално предаване на
сумата 1500 лева на същия, както и че до настоящия момент, въпреки
постигнатата устна уговорка - заемът да се върне не по-късно от м.август 2023
година, - ответникът не е изпълнил задължението си да върне сумата.
Ответникът е оспорил иска с твърдения, аналогични на тези,
въведени с въззивната жалба – договорът за заем не бил сключен, с ищеца
били постигнали съгласие, че ще предостави на ответника сумата 1500 лева
2
под формата на аванс за строителна услуга, която ответникът ще извърши на
ищеца в бъдеще. Ответникът признава, че е получил сумата 1500 лева от
ищеца, но настоява, че не той, а ищецът е неизправната страна, тъй като С. С.
и до настоящия момент не му бил възложил никаква работа, съгласно
договорката. С отговора на исковата молба ответникът е направил искане за
събиране на гласни доказателства – разпит на двама свидетели, които не е
конкретизирал. Впоследствие, в хода на делото, ответникът не се е явил и не е
представил доказателствата си. Не са направени искания в тази насока и с
въззивната жалба.
В хода на първоинстанционното производство е разпитан като
свидетел Е. Н. Б., посочен от ищеца, който твърди, че е присъствал при среща
между ищеца и ответника, на която ответникът е поискал от ищеца заем в
размер на 1500 лева, ищецът се е съгласил и му е предоставил тази сума, като
страните са постигнали уговорката за връщане на заема в рамките на един-два
месеца. Свидетелят обяснява, че е запознат в детайли с действителното
правоотношение на страните, тъй като самият той, по искане на ответника, е
намерил човек (ищеца), който да предостави на С. Н. заем. Свидетелят
потвърждава, че ищецът пред него е изтеглил на банкомат сумата 1500 лева и
я е предал на ответника, а последният се е съгласил да ги върне за два-три
месеца. Свидетелят обяснява, още, че след като ищецът си е дал сметка, че
ответникът няма възможност да му върне заетата сума, е предложил на
последния да му свърши някаква строителна работа. С. приел, но от тогава
само лъжел ищеца и в крайна сметка така и не върнал парите.
При така установените факти РС-Димитровград е приел, че страните
са обвързани с облигационно правоотношение по договор за заем, сключен с
предаването на сумата 1500 лева от ищеца (заемодател) на ответника
(заемател). На база събраните гласни доказателства РС е установил срока за
връщане на заетата сума, както и безспорния по делото факт, че тази сума до
настоящия момент ответникът не е върнал на ищеца. С тези изводи РС е
стигнал до заключението за основателност на предявения иск в пълния му
размер.
Тези изводи се споделят от ХОС. От доказателствата по делото, а
именно показанията на свидетеля Е.Н.Б., които съдът кредитира като
последователни, логични и необорени от останалия доказателствен материал,
3
се установява, че между страните е налице неформален договор за заем по
смисъла на чл. 240 ал. 1 ЗЗД. Сумата от 1500 лева е реално предадена от ищеца
на ответника през м. юни 2023 г., при уговорка тя да бъде върната в срок до
два месеца. Ответникът не оспорва получаването на сумата, а само сочи, че
същата представлявала аванс за бъдеща строителна услуга. Това твърдение
обаче остава изцяло недоказано – не са ангажирани никакви доказателства за
съществуването на облигационно отношение с такъв предмет, нито за
конкретни договорености относно обем, срок и цена на предполагаемата
услуга. В тежест на ответника е било да докаже различното основание на
получаването на сумата (чл. 154, ал. 1 ГПК). Той не е изпълнил това свое
задължение, повече от това, показанията на св. Б. оборват ответната теза и
установяват, че разговорите за отработването на взетите на заем пари са били
водени между С. С. и С. Н. едва след като ищецът вече е бил формирал за
себе си извод, че ответникът няма да му върне заетата сума. Меродавна е
волята на страните към момента на сключването на договора, а тя е била
именно за сключване на договор за заем, а не за изработка, респ. строителна
услуга, както настоява въззивникът. Поради което правилно първата
инстанция е приела, че сумата е получена на основание договор за заем и
подлежи на връщане.
Оплакването за неправилно възлагане на разноските е също
неоснователно. При уважаване на иска изцяло, правилно районният съд е
възложил разноските в тежест на ответника съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК.
Своевременно, а именно до приключване на устните състезания пред първата
инстанция, ответникът не е направил възражение по чл. 78 ал. 5 от ГПК за
прекомерност на заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение. Ето защо
той следва да възстанови на ищеца цялата сума, заплатена за адвокатския
хонорар за първоинстанционното производство, а именно – сумата 450 лева,
както и заплатената ДТ върху цената на иска.
Обезпечителното производство по чл. 389 и сл. ГПК е акцесорно по
отношение на главното производство – неговата цел е да гарантира
ефективното осъществяване на признатото по съдебен ред вземане. Затова
съдебната практика последователно приема, че разноските за допуснато
обезпечение на иска следва да се разглеждат като част от общите разноски по
делото и да се присъждат съобразно крайния му изход. В конкретния случай
по делото е установено, че ищецът е направил разноски за обезпечаване на
4
предявения иск – държавна такса и адвокатско възнаграждение за
производството по допускане на обезпечението. Искът е уважен изцяло, като
съдът е приел, че претенцията е основателна и доказана. Следователно
обезпечителните мерки са се оказали не само необходими, но и оправдани, тъй
като са целели запазване възможността за изпълнение на едно признато с
влязло в сила съдебно решение вземане. Поради това правилно първата
инстанция е приложила принципа на отговорността за разноски съобразно
изхода на спора и е възложила в тежест на ответника не само разноските по
съществото на делото, но и тези, направени в хода на обезпечителното
производство.
Изводите на РС-Димитровград и ХОС съвпадат, като въззивният съд
споделя и останалите мотиви на РС-Димитровград, ето защо препраща към
тях на основание чл. 272 от ГПК.
С оглед извода за неоснователност на въззивната жалба, въззивникът
следва да възстанови на въззиваемия направените от последния деловодни
разноски за производството пред ХОС. Видно от представения по делото
договор за правна защита и съдействие, който в тази част има характера на
разписка, въззиваемият е заплатил на упълномощения от него адвокат сумата
550 лева. И във въззивното производство не се прави възражение по чл. 78 ал.
5 от ГПК, ето защо въззивникът следва да бъде осъден да заплати на
въззиваемия пълния размер на заплатения адвокатски хонорар.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 114/15.04.2025 година, постановено по
гражданско дело № 31/2025 година по описа на РС – Димитровград.
ОСЪЖДА С. Л. Н. с ЕГН **********, с адрес ** да заплати на С. К. С. с
ЕГН ********** с адрес ***, сумата 550 лева – деловодни разноски за
въззивното производство.
5
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6