РЕШЕНИЕ
№ 2161
гр. Пловдив, 18.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и шести октомври през две хиляди двадесет и
първа година в следния състав:
Председател:Александър В. Точевски
при участието на секретаря София Г. Чаушева
като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело №
20215330108522 по описа за 2021 година
Предявени са искове с правна квалификация по чл. 422 от ГПК, във връзка с чл. 79 и чл.
92 от ЗЗД.
Ищецът „Теленор България” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, ж.к. „Младост 4”, Бизнес Парк София, сграда 6, представлявано от **********
Д.К.К., заедно с М.С.- член на СД, чрез пълномощник адв. З.Ц., е предявил против Е. А. Х.,
ЕГН: **********, от ************************, иск за признаване на установено, че
ответникът му дължи присъдените по частно гр. дело № 612/ 2020 г. на РС- Асеновград, IV
нак. с-в, със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 290/
18.05.2020 г., сумата в общ размер на 1 307, 31 лева- главница, дължима по договор за
мобилни услуги № ********* и договор за лизинг от 14.02.2018 г., договор за мобилни
услуги № ********** от 14.02.2018 г., договор за мобилни услуги № ********** и договор
за лизинг от 03.03.2018 г. и договор за мобилни услуги № ********** и договор за лизинг от
03.03.2018 г., във връзка с което вземане са издадени следните фактури с № **********/
20.02.2018 г., № **********/ 20.03.2018 г., № **********/ 20.04.2018 г. и № **********/
20.06.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване
на заявлението в съда- 08.05.2020 г. до окончателното й погасяване, както и разноските по
делото в общ размер на 386, 15 лева.
В исковата молба за твърди, че между страните били сключени следните договори:
договор за мобилни услуги № ********* и договор за лизинг от 14.02.2018 г. (за
предоставяне на мобилен номер ********** и за предоставяне на мобилен апарат Nokia 3
Black), договор за мобилни услуги № ********** от 14.02.2018 г. (за предоставяне на
1
мобилен номер **********), договор за мобилни услуги № ********** и договор за лизинг
от 03.03.2018 г. (за предоставяне на мобилен номер ********** и за предоставяне на
мобилен апарат Huawei Y6 2017 Grey) и договор за мобилни услуги № ********** и договор
за лизинг от 03.03.2018 г. (за предоставяне на мобилен номер ********** и за предоставяне
на мобилен апарат Huawei P9 Lite mini Black). Клиентът обаче не бил изпълнил свои
парични задължения, поради което му били издадени следните 4 броя фактури: №
**********/ 20.02.2018 г., № **********/ 20.03.2018 г., № **********/ 20.04.2018 г. и №
**********/ 20.06.2018 г. Първата фактура включвала месечни абонаментни такси, а
втората и третата- освен месечни абонаментни такси и лизингови вноски за мобилните
апарати. Последната четвърта фактура била издадена за неустойки във връзка с
предсрочното прекратяване на договорите по вина на абоната, като по договорите и общите
условия била предвидена такава отговорност на клиента. По отношение на договорите за
лизинг, цената на апаратите не била напълно изплатена, но договорите не били развалени,
като вноските по тях се явявали дължими. Общата дължима сума по всички четири фактури
била в размер на 1 307, 31 лева, като изискуемостта на сумите по фактурите настъпвала в
15- дневен срок от издаването им. Длъжникът до момента не бил извършил плащания, като
за събиране на сумите било подадено заявление по чл. 410 от ГПК, по което се образувало
частно гр. дело № 612/ 2020 г. на РС- Асеновград, IV нак. с-в, като се издала заповед за
изпълнение, връчена на длъжника по реда на чл. 47 ал. 5 от ГПК. В тази връзка се
предявявал настоящият установителен иск за съществуване на вземането по заповедта.
Претендират се и разноски. В съдебно заседание страната не се явява и не се представлява,
като взема писмено становище по спора.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от особения представител на
ответника, с който искът се оспорва. Твърди се, че договорните отношения между страните
били възникнали преди повече от три години, в която връзка се прави възражение за изтекла
погасителна давност, която преклудирала правото на мобилния оператор да събира
принудително вземането си. В случая била приложима кратката тригодишна давност,
доколкото се касаело за периодични плащания. Моли за отхвърляне на иска. В съдебно
заседание назначеният особен представител на ответника моли за отхвърляне на иска.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства и с оглед наведените от страните
доводи, намира за установено от фактическа страна следното:
Със заповед за изпълнение на парично задължение № 290/ 18.05.2020 г. по чл. 410 от ГПК,
издадена по частно гр. дело № 612/ 2020 г. на РС- Асеновград, IV нак. с-в, е разпоредено
ответникът да заплати на ищеца сумата от 1 307, 31 лева- главница, дължима по договор за
мобилни услуги № ********* и договор за лизинг от 14.02.2018 г., договор за мобилни
услуги № ********** от 14.02.2018 г., договор за мобилни услуги № ********** и договор
за лизинг от 03.03.2018 г. и договор за мобилни услуги № ********** и договор за лизинг от
03.03.2018 г., във връзка с което вземане са издадени следните фактури с № **********/
20.02.2018 г., № **********/ 20.03.2018 г., № **********/ 20.04.2018 г. и № **********/
20.06.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване
на заявлението в съда- 08.05.2020 г. до окончателното й погасяване, както и разноските по
2
делото в общ размер на 386, 15 лева.
Така издадената заповед за изпълнение е връчена на длъжника по реда на чл. 47 ал. 5 от
ГПК, като съдът е указал на кредитора да предяви иск за установяване на вземането си в
месечния срок от връчване на съобщението. Искът е предявен в преклузивния едномесечен
срок, поради което е допустим и подлежи на разглеждане по същество.
Като писмени доказателства по делото са приети в оригинали процесните договори- за
мобилни услуги- 4 броя, ведно с приложенията към тях, както и за лизинг- 3 броя, заедно с
погасителен план, процесните фактури- 4 броя, справка за потребление на абоната и общи
условия на оператора.
При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:
Видно от представените договори за мобилни услуги, между страните са възникнали
валидни облигационни правоотношения, по силата на които операторът е предоставил на
абоната телефонни номера и мобилни апарати, при съответни месечни такси и срокове на
действие на договорите, срещу задължението за заплащане на уговорената цена на услугата-
абонаментни такси и вноски. Във всеки един от договорите се съдържа описание на
тарифните планове и ценовите условия, като са посочени задълженията на абоната и
последиците от неизпълнението им, свързани с начисляване на неустойки. Договорите
откъм съдържание отговарят на законовите изисквания за договори, сключени при общи
условия, като те включват необходимите реквизити за страни, предмет, срок и описание на
услугите, а липсващите елементи могат да бъдат заместени от общите условия, които са
неразделна част от тях. Те са приети с положения подпис на абоната, който по този начин е
декларирал, че е запознат с тях и е получил екземпляр от същите. От горното следва, че не
са налице основанията за наличие на предпоставките за нищожност на договорите за
мобилни услуги поради противоречието им с нормата на чл. 228 от ЗЕС, като същите са
редовни от външна страна и обвързват страните с договорените им задължения.
Ответникът има задължението да заплаща цената за предоставените му услуги, като в
негова тежест е да установи, че го е изпълнил, но по делото въобще не се ангажират
писмени доказателства за погасяване на сумите по фактурите. Дали дадена фактура е
достигнала или не до знанието на потребителя е обстоятелство, което няма никакво
отношение към задължението му за заплащане на предоставяните услуги. Във всяка фактура
и приложенията й е направена подробна разпечатка за вида, продължителността и
стойността на ползваните услуги по договора. Действително задълженията като конкретни
суми са посочени в процесните фактури, но основанието за плащане представляват не
фактурите, а ползваните услуги, които абонатът е потребил и оттук няма значение дали
фактурата е получена или подписана от клиента. Отделно от това, следва да се посочи, че
според публично известните ОУ операторът предоставя 15- дневен срок от издаване на
фактурата за доброволното й плащане, а след това и още 6- месечен срок за оспорване на
дължимите суми, ако те са били формирали неправилно, като няма данни абонатът да е
упражнил това свое право. След като клиентът има сключен договор, по който получава
изпълнение, той следва да дължи и насрещно такова, като липсата на доказано изпълнение
от негова страна е предпоставка за осъждането му да заплати ползваните услуги.
3
По отношение на фактурите, включващи задължение за заплащане на лизингови вноски,
следва да се има предвид, че между страните са сключени договори за лизинг, в които с
положения в тях подпис, абонатът е декларирал, че му е предадена годна за употреба вещ
(мобилно устройство), която отговаря на съответните технически характеристики. С всеки
от договорите съответните устройства са предоставени за ползване срещу месечно
възнаграждение в размер на определени вноски, които е следвало да се заплащат. За
вноските по погасителния план, за които изпълнение липсва и са издадени фактури за
начислените суми по договорите, формиращи цената на устройствата, исковата претенция
следва да се уважи. Дори нещо повече, всички договори за лизинг са двугодишни и с
изтичане на срока им падежът е настъпил, с което и изискуемостта на общо основание.
Абонатът не е представил доказателства, че е върнал устройствата на ищеца, за да се
освободи от задължението си да заплати цената им след края на срока на договорите, поради
което следва да се приеме, че той дължи цената им, доколкото в противен случай ще се
обогати неоснователно, защото задържа устройствата, но без да плаща цената им.
По отношение обаче на неустойката за предсрочно прекратяване, съдът намира, че тя е
нищожна поради накърняване на добрите нрави и не поражда задължения за ответника.
Макар в ОУ на оператора да е предвидено, че при неплащане в срок на издадените фактури
за мобилни услуги, ищецът може да прекрати едностранно договора, което е и основанието
за начисляване на неустойка, възлизаща в размер на сумата от стандартните за съответната
програма три месечни абонаментни такси, подобна клауза противоречи на добрите нрави,
тъй като нарушава принципа на справедливост и излиза извън обезпечителните и
обезщетителните функции, които законодателят определя за неустойката. Основната цел на
така уговорената клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на ищеца за сметка на
потребителя, тъй като не се държи сметка за цената на самата услуга и евентуалните вреди
на търговеца. Доколкото противоречието е още при уговарянето, то въобще не е налице
валидна клауза за тази неустойка и същата не е породила действие.
Съобразно чл. 92 от ЗЗД, неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи
като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Така
функциите, които изпълнява, са обезпечителна и обезщетителна, като идеята на
обезпечителната функция е да се гарантира точното изпълнение на поетите задължения. В
конкретния случай уговореният размер на неустойката макар и да не е равен на цената на
самата услуга за оставащия период от договора, позволява на доставчика да получи цената
на абонамента за три месеца напред, независимо от това, че след прекратяването той не
предоставя услугата. Още повече, че неустойката се начислява в размер на стандартната, а
не на преференциалната месечна такса, уговорена между страните, като по този начин се
създават условия за неоснователно обогатяване на оператора и се нарушава принципа за
справедливостта. Такава неустойка при предсрочно прекратяване, дължима макар и само в
размер на три абонаментни вноски по стандартния план на договорите, противоречи на
добрите нрави по смисъла на чл. 26 ал. 1, предложение трето от ЗЗД, като и тук искът се
явява неоснователен.
Конкретните размери на дължимите суми се установяват от писмените доказателства. По
4
отношение на претенциите за месечни абонаментни такси и ползвани услуги са издадени
общо 3 броя фактури- с № **********/ 20.02.2018 г., № **********/ 20.03.2018 г. и №
**********/ 20.04.2018 г., или общо задължение от 269, 56 лева, която сума е дължима и
следва да бъде присъдена с решението.
По отношение на лизинговите вноски, за които също се изложиха съображения за
дължимостта им е в размер на общо 287, 08 лева по фактури № **********/ 20.03.2018 г. и
№ **********/ 20.04.2018 г., колкото се претендират и с исковата молба и в който размер те
следва да се присъдят.
Относно размера на неустойката по договорите по фактура № **********/ 20.06.2018 г. тя
е в размер на 750, 67 лева, за която сума искът се явява неоснователен и следва да се
отхвърли.
В отговора е направено и възражение за изтекла давност по отношение на главницата,
което следва да бъде разгледано като въведено в процеса. Няма спор, че давността в случая
е тригодишна, като периодично дължимо (месечно) плащане по договор и началният й
момент тече от момента, в който вземането е станало изискуемо. Тъй като в случая
съответното вземане се обективира в конкретна фактура, то следва, че от падежа на
задълженията по всяка една фактура започва да тече погасителната давност. Първата (най-
ранно издадената във времеви аспект) фактура е от м. март 2018 г., но за нея не е изтекла
тригодишната давност, защото същата е била прекъсната с подаване на заявлението по чл.
410 от ГПК (на 08.05.2020 г.), представляващо началният момент на иска по чл. 422 от ГПК.
Оттук- възражението се явява изцяло неоснователно и като такова то не може да породи
своите правни последици.
В заключение следва да се приеме, че в полза на ищеца съществува частично съответното
парично вземане, по отношение на което вече е била издадена заповед за изпълнение. Искът
е основателен за сумите за потребени и незаплатени далекосъобщителни услуги и лизингови
вноски, а неоснователен- за неустойката за предсрочно прекратяване на договорите.
Вземането за разноски по заповедта също е дължимо, но според мотивната част на точка 12
от ТР № 4/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС за него съдът в исковото производство следва да се
произнесе с изричен осъдителен диспозитив, който да се отрази в настоящото решение.
Доколкото обаче претенцията е само частично уважена, то и разноските в заповедното
производство, направени от заявителя за държавна такса и за адвокатско възнаграждение,
също следва да присъдят по съразмерност, като на страната се присъди по- малко от
претендираната сума. Изчислени съобразно уважените вземания за главница, но без
неустойката, разноските в полза на ищеца- заявител следва да възлизат на сумата от 164, 41
лева, като разликата до пълния им присъден в заповедното производство размер от 386, 15
лева, остава за сметка на страната, която неоснователно е претендирала установяване на
сума в по-висок размер.
Предвид изхода на делото- частичното уважаване на исковите претенции, на основание
чл. 78 ал. 1 и ал. 3 от ГПК, всяка от страните принципно има право да получи разноски по
съразмерност. Ответникът не претендира разноски, доколкото е представляван от назначен
му особен представител в процеса, на когото по правило се дължи възнаграждение, внесено
5
от ищеца, за което вече е бил издаден РКО след поискване. Ищецът пък е направил следните
разноски в процеса, за които е представил списък по чл. 80 от ГПК и доказателства за
действителното им заплащане: държавна такса в размер на 26, 15 лева (лист 6), депозит за
особен представител на ответника в размер на 321, 51 лева (л. 54) и адвокатско
възнаграждение, претендирано в размер на 385, 81 лева с ДДС (л. 11). Така по съразмерност,
на ищеца се дължат разноски от общо 312, 30 лева.
По изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че със заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК № 290/
18.05.2020 г., издадена по частно гр. дело № 612/ 2020 г. на РС- Асеновград, IV нак. с-в, Е.
А. Х., ЕГН: **********, от ************************, ДЪЛЖИ на „Теленор България”
ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Младост 4”,
Бизнес Парк София, сграда 6, представлявано от ********** Д.К.К., заедно с М.С.- член на
СД, сумата от 556, 64 (петстотин петдесет и шест лева и шестдесет и четири стотинки) лева,
дължима по договор за мобилни услуги № ********* и договор за лизинг от 14.02.2018 г.,
договор за мобилни услуги № ********** от 14.02.2018 г., договор за мобилни услуги №
********** и договор за лизинг от 03.03.2018 г. и договор за мобилни услуги № **********
и договор за лизинг от 03.03.2018 г., представляващи месечни абонаментни такси и
ползвани услуги, както и лизингови вноски, във връзка с което вземане са издадени
следните фактури с № **********/ 20.02.2018 г., № **********/ 20.03.2018 г. и №
**********/ 20.04.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
постъпване на заявлението в съда- 08.05.2020 г. до окончателното й погасяване, като
ОТХВЪРЛЯ иска за признаване на установено, че дължи още и сумата от общо 750, 67
(седемстотин и петдесет лева и шестдесет и седем стотинки) лева- неустойки по фактура №
**********/ 20.06.2018 г. за предсрочно прекратяване на договорите, поради нищожност на
клаузата за неустойка.
ОСЪЖДА Е. А. Х., ЕГН: **********, от ************************, да заплати на
„Теленор България” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
ж.к. „Младост 4”, Бизнес Парк София, сграда 6, представлявано от ********** Д.К.К.,
заедно с М.С.- член на СД, разноските в заповедното производство, изчислени по
съразмерност, възлизащи общо на сумата от 164, 41 (сто шестдесет и четири лева и
четиридесет и един) лева, както и разноските по настоящото дело, изчислени по
съразмерност, възлизащи общо на сумата от 312, 30 (триста и дванадесет лева и тридесет
стотинки) лева.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: __/п/____________________
6