Р E Ш
Е Н И Е
№
............... /04.03.2020
г.,
гр.
Панагюрище
В ИМЕТО НА НАРОДА
Районен съд –
Панагюрище, в проведеното на седемнадесети февруари две
хиляди и двадесета година публично
съдебно заседание, в състав:
Районен
съдия: Магдалена Татарева
при участието на секретаря Иванка Палашева разгледа докладваното от съдията
Татарева гр.д. № 576/2019 г. по описа на съда
Производството
е по реда на чл. 422 ГПК във вр. с чл. 79 ЗЗД във вр с чл. 9 ЗПК, чл. 92 ЗЗД и чл.
86 ЗЗД
Производството е образувано по обективно кумулативно съединени искове с
правна квалификация чл. 422 във връзка с чл. 415 ГПК във вр. с чл. 9 ЗПК
предявени от „А.з.к.н.п.з.” ЕООД, ЕИК ********* срещу М.П.З. ЕГН **********, за
приемане на установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на
ищеца сумата от 633,55 лв.,
представляващи непогасена главница по договор за потребителски
кредит № 2491854 от 11.02.2016 г. сключен между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и М.З., 19,29 лв. - договорна лихва за периода от 26.02.2016г.
до 13.01.2017г.,421,00 лв.- неустойка за
неизпълнение на договорно задължение; 165,96 лв. – лихва за забава от 14.01.2017 г. до 30.05.2019 г. -дата подаване
заявлението в съда, които вземания са прехвърлени на ищеца въз основа на рамков
договор за прехвърляне на парични задължения от и приложение № 1 от 01.03.2019
г. . към него, за които суми е издадена заповед за изпълнение по реда на чл.
410 ГПК по ч.гр.д. № 430/2019 г. по описа на Районен съд - Панагюрище.
Ищецът основава исковата си претенция на следните
фактически твърдения: Между ответникът
и „Изи Асет Мениджмънт“ АД на 11.02.2016 г. е сключен договор за
потребителски кредит № 2491854, по силата на който дружеството е
предоставило на ответника сума пари в размер на 3000,00 лева. Твърди се, че
подписвайки договора за кредит, кредитополучателят е удостоверил, че е получил от кредитора
заемната сума, като се е задължил да върне на кредитодателя в сроковете и при
условията, посочени в договора, като е следвало да заплати сума в размер на
3530,64 лв. на 24 двуседмични погасителни вноски за периода от 26.02.2016 г. до
13.01.2017 г., всяка в размер на 147,11 лв. Твърди се, че съгласно чл. 4 от
договора ответникът се е задължил в 3-дневен срок от усвояване на сумата да
представи на заемодателя едно от обезпеченията посочени изчерпателно в договора,
което задължение не е изпълнено от ответника, поради което е начислена
неустойка в размер на 2526 лв. – допълнителна сума начислена като задължение
към всяка погасителна вноска в размер на още 105,25 лв. Сочи се, че до момента
ответникът е заплатил общо сумата в размер на 5027,80 лв., като към настоящия
момент са останали незаплатени претендираните в настоящото производство
вземания. Сочи се, че падежът на задължението е настъпил на 13.01.2017 г., от
която дата следва да се начислява лихва за забава. В исковата молба се излагат
твърдения, че процесните вземания са прехвърлени на ищеца от кредитодателя по
силата на Рамков договор за прехвърляне на парични задължения (цесия) от
30.01.2017 г., както и Приложение № 1 от 01.03.2019 г. към него, като ответникът
е уведомен за станалата цесия по см. на чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Моли се за уважаване на предявените искови
претенции. Претендират се разноски.
Ответникът,
получил препис от исковата молба с приложенията на 07.10.2019 г., в
законоустановения срок по чл. 131 ГПК е подал отговор на исковата молба, в
който се излагат доводи за нищожност на неустойката поради нейната
прекомерност. Твърди се, че липсва погасителен план, поради което не може да се
достигне до извод в какъв размер са дължимите месечни вноски и каква част от
главницата и лихвата се погасява с тях. Сочи се, че лихвата е прекомерна. Моли
се да се провери служебно действителността на клаузите на договора.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно
и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното:
Районен съд-Панагюрище е сезиран с четири обективно
кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК във
вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 9 ЗПК и чл. 86 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД.
Предявените искове са процесуално допустими, тъй
като са предявени в законоустановения едномесечен срок по чл. 422, ал. 1 ГПК.
Видно от данните по делото указанията по чл. 415 ГПК са връчени на заявителя –
ищец на 27.06.2019 г., а исковата молба е подадена на 25.07.2019 г. (п.кл.) от
процесуално легитимирана страна- заявител в заповедното производство.
По делото е представен и приет като доказателство
договор за паричен заем № 2491854 от 11.02.2016 г. сключен между „Изи Асет
Мениджмънт" АД – кредитодател и М.П.З. – кредитополучател, предложение за
сключване на договор и Тарифа към него, от който се установява, че кредитодателят предоставил на ответника сума пари в размер на 3000 лв.,
която сума кредитополучателят се задължила да върне на равни вноски платими
всеки две седмици –24 бр. Всяка в размер на 147,11 лв. Между страните бил
уговорен фиксиран годишен лихвен проценс – 35,00 %, както и ГПР – 41,42 %.
Посочено е, че общата дължима сума е в размер на 3530,64 лв.
В чл. 4 от договора е уговоренa дължимост на неустойка в размер на 2526 лв., в случай неизпълнение на задължението за представяне на едно от обезпеченията посочени
в чл. 4, ал. 1 от процесния договор.
По делото е приложен и приет като доказателство Рамков договор за
прехвърляне на парични задължения (цесия) от 30.01.2017 г. сключен между „Изи
Асет Мениджмънт“ АД и „А.з.к.н.п.з.“ ЕООД и Приложение № 1 от 01.03.2019г. към
него, по силата на който ищецът е закупил вземането на кредитодателя „Изи Асет
Мениджмънт“ АД към ответника М.З. възникнало от процесния договор за
потребителски кредит. Като доказателство по делото е приложено и пълномощно от
цедента в полза на цесионера, с който е упълномощен изрично да уведоми
длъжниците за станалата цесия по см. на чл. 99, ал. 3 ЗЗД.
По делото е приложено и прието като писмено доказателство уведомление по
см. на чл. 99, ал. 3 ЗЗД за станалата цесия изпратено до длъжника З., което е
получено лично от нея на 14.03.2019 г.
По делото е допусната и приета без възражения на страните съдебно-счетоводна
експертиза изготвена от вещото лице Л.А.. От заключението на вещото лице се
установява, че заемната сума в размер на 3000 лв. е усвоена на 11.02.2016 г. В
заключението на вещото лице е посочено, че датата на преустановяване на
плащанията по кредита е 31.01.2019 г. към която дата са направени плащания в общ
размер на 4982,80 лв., с които са погасена неустойка в размер на 2105,00 лв.,
договорна лихва в размер на 511,35 лв. и главница в размер на 2366,45 лв.,
поради което остава дължима главница в размер на 633,55 лв., договорна лихва в
размер на 19,29 лв., неустойка в размер на 421,00 лв., законна лихва в размер на 152,58 лв. В своето заключение
вещото лице е посочило, че начислената по договора неустойка в размер на
2526,00 лв. надвишава пет пъти размера на законната лихва, който размер възлиза
на сумата от 1408,90 лв. Ценено съобразно правилата на чл. 202 ГПК съдът изцяло
дава вяра на заключението на вещото лице, доколкото със същото се дава
обоснован отговор на всички поставени по делото въпроси, като вещото лице
притежава необходимата компетентност за изготвяне на заключението.
При така установено от фактическа страна, съдът от правна страна намира
следното:
Уважаването на предявените искове е обусловено от
доказване на следните материално правни предпоставки: валиден договор за цесия, по който е съобщено
на длъжника за станалото прехвърляне на вземането му, валиден договор за
потребителски кредит № 2491854, по който
е предоставена на ответника сума пари и нейния размер; настъпила изискуемост на
задължението и размер на дължимата главница; че по силата на договора
ответникът е поел задължение за заплащане на сумата от 2526,00 лв. – неустойка
и падежа на същата, както и сумата в размер на 530,64 лв. – възнаградителна
лихва изпълнение на задълженията на кредитора произтичащи от императивните
правила за защита на потребителите относно предоставяне на необходимата писмена
информация за съдържанието на условията по кредитите, вкл. обективните
критерии, въз основа на които разходите могат да се изменят; индивидуалното
договаряне на условията по договора, както и да обосноват договарянето на
размера на лихвите и неустойката. Съобразно разпоредбата на чл. 154 ГПК, ищецът
носи доказателствената тежест да установи при пълно и главно доказване наличието
на посочените предпоставки.
Съгласно чл. 9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски
кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
От данните по делото се установява, че между „Изи Асет
Мениджмънт“ АД и М.З. е сключен договор за кредит от 11.02.2016 г., по силата,
на който търговското дружество е предоставило на ответника кредит в размер на 3000 лв. Уговорен е между страните фиксиран
годишен лихвен процент и неустойки. Предвид изложеното, съдът приема, че между
ответника и „Изи Асет Мениджмънт“ АД са възникнали правоотношения по чл. 9 и
сл. ЗПК.
Съгласно трайната съдебна практика съдът е длъжен служебно да следи за
съответствето на договора с императивните правила на ЗЗП и ЗПК, които права на
потребителя са му предоставени в съответствие с Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г.
От доказателствата по делото –
рамков договор за покупко-продажба на вземания от 30.01.2017 г. и приложение №
1 от 01.03.2019 г. сключен между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и „А.з.к.н.п.з.“ ЕООД
се установява, че между страните по договора е прехвърлено вземането на цедента
към ответника по делото, за което прехвърляне длъжникът е уведомен преди
подаване в съда на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК. Ето защо следва да се приеме, че ищецът материално
легитимиран носител на вземанията претендирани с исковата молба.
В случая видно от данните по делото в полза на ответника е отпуснат кредит
в размер на 3000 лв., като ответникът до приключване на съдебното дирене в
настоящата инстанция е направил плащания в общ размер на 4982,80 лв.
Наред с главницата ищецът е
отправил искане за установяване дължимостта на сума в размер на 421,00 лв.-
неустойка. Разпоредбата на чл. 16 от ЗПК предвижда императивно задължение на
кредиторът да оцени кредитоспособността на потребителя преди да предостави
кредит на последния. Същевременно в исковата молба се твърди, а и това се
установява от чл. 4 от процесния договор, че претендираното вземане за
неустойка, произтича от клауза на договора за кредит, съгласно която неустойка
се дължи, в случай, че заемателят (т.е. потребителят) не предостави в тридневен
срок от сключване на договора за заем- обезпечение на задълженията си
посредством поръчителство на две физически лица, които отговарят на изисквания
посочени в договора или банкова гаранция с бенефицер- заемодателят. Съдът намира,
че такава клауза де факто прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция (цедент на процесното вземане) за предварителна оценка
на платежоспособността на длъжника, вменени ѝ с нормата на чл. 16 от ЗПК,
върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на
задълженията. Т.е. клаузата за предоставяне на обезпечение след сключване на
договора, цели да заобиколи цитираната норма, респективно по силата на чл. 21,
ал.1 от ЗПК същата е нищожна. Ето защо нищожна се явява и уговорената неустойка
за неизпълнение на това договорно задължение, поради което искът по отношение
вземането за неустойка в размер на 421,00
лв. следва да се отхвърли.
Освен така изложеното процесната
неустойка се явява нищожна на още едно основание – нищожност, поради
противоречие с добрите нрави. Автономията на волята на страните да определят
свободно съдържанието на договора и в частност да уговарят разходи по договора
за кредит е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието
на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, както и на
добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно
значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази
на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал.1 ЗЗД). Добрите нрави не
са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи
принципи или произтичат от тях, като за спазването им при искове, при които
съдът следи служебно за интересите на някой от страните, какъвто е настоящият
случай съдът следи служебно. Един от тези принципи е принципът на
справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да
се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Условията и предпоставките
за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от
принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения.
Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави
следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на
договора (така и Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по Тълкувателно дело
№ 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС). В конкретния случай по делото не се събраха
доказателства, макар изрично дадените от съда указания с определението, с което
е изготвен проекто-докладът, обявен за окончателен, които да обосноват
договарянето на общия размер на начислената неустойка, която е в размер на 2526,00
лв. при отпуснат кредит в размер на 3000 лв. или същата е в размер над 80% от
отпуснатия кредит. Този факт сам по себе си е основание да се приеме, че
принципът на добрите нрави е нарушен, като уговорките за заплащане на
посочената неустойка са в противоречие на принципа за добрите нрави. Очевидно е,
че същата е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции, доколкото размерът на същата надхвърля с повече от 1000
лв. петкратния размер на законната лихва (видно от заключението на
допуснатата съдебно-счетоводна експертиза), с която се съизмерява евентуалната
вреда за кредитора от забавената парична престация на длъжника. Ето защо следва
да и на това основание да се приеме, че е неоснователен искът с правно
основание чл. 422 ГПК, във вр. с чл. 415 ГПК във вр. с чл. 92 ЗЗД, тъй като
неустойката се явява нищожна.
От заключението на вещото лице се
установява, че дължимата от кредитопучателя главница е в размер на 633,55 лв. Доколкото,
обаче, вземането за неустойка уговорено в общ размер на 2526,00 лв. се явява
нищожно и предвид това, че с направените от ответника плащания ищецът е приел
за погасена неустойка в размер на 2105,00 лв., то следва да се приеме, че
задължението за главница изцяло е погасено, доколкото липсва задължение за заплащане
на неустойка с оглед поредността на погасяване вземанията на ищеца (чл. 76 ЗЗД
и уговореното в договора)- лихва и главница, то със сумата от 2105,00лв. е
погасена изцяло дължимата договорната лихва в размер на 19,29 лв. за периода от
26.02.2016 г. до 13.01.2017 г., както и главница в размер на 633,55лв. Предвид
изложеното следва да бъдат отхвърлени изцяло предявените искове- този за
неустойка, като неоснователен, поради нищожност на клаузата, от която произтича
вземането, а тези за главница и договорна лихва като неоснователни, поради погасяването
им чрез плащане.
Предвид неоснователността на
главния иск за главница, неоснователен се явява и иска за заплащане на лихва на
основание чл. 86 ЗЗД.
За пълнота на
изложението следва да се добави, че съобразно задължителните разяснения дадени
с т. 13 по Тълкувателно дело № 4 от 18.06.2014г. по тълкувателно дело № 4/2013
г. на ОСГТК, ВКС издадената заповед за изпълнение не подлежи на обезсилване,
при отхвърляне на иска предявен по реда на чл. 415 ГПК във вр. с чл. 422 ГПК.
Ето защо не следва да се постановява диспозитив за обезсилване на издадената
заповед относно главницата.
По отношение на разноските:
При този изход на делото и на основание т. 12 от
Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. постановено по тълкувателно дело №
4/2013 г. на ОСГТК, ВКС настоящата съдебна инстанция е длъжна да се произнесе
по искането за присъждане на разноски в заповедното производство. Доколкото предявените
искове изцяло са отхвърлени, то такива не се дължат на ищеца. Посоченото е
относимо и за разноските направени пред настоящата съдебна инстанция.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК разноски се
дължат в полза на ответника, но в преклузивния за това срок не е направено
искане за присъждането им, нито са представени доказателства за реално сторени
разноски, поради което съдът не следва да се произнася.
Мотивиран от изложеното, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ исковете, за приемане за установено на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с
чл. 79 ЗЗД във вр.с чл. 9 ЗПК и чл. 92 ЗЗД, предявени от „А.з.к.н.п.з.“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление *** срещу М.П.З.,
ЕГН **********, с адрес ***, че ответникът дължи на ищеца сумите както
следва: 633,55 лв.
- непогасена главница по договор за потребителски кредит № 2491854 от 11.02.2016 г. сключен между „Изи Асет
Мениджмънт“ АД и М.З., 19,29 лв. -
договорна лихва за периода от 26.02.2016г. до
13.01.2017г., 421,00 лв.- неустойка за неизпълнение на договорно задължение; 165,96 лв. – лихва за забава от 14.01.2017 г. до 30.05.2019 г. -дата подаване
заявлението в съда, които вземания са прехвърлени на ищеца въз основа на рамков
договор за прехвърляне на парични задължения от и приложение № 1 от 01.03.2019
г. . към него, за които суми е издадена заповед за изпълнение по реда на чл.
410 ГПК по ч.гр.д. № 430/2019 г. по описа на Районен съд – Панагюрище.
Решението
може да се обжалва, с въззивна жалба, в двуседмичен срок от съобщаването му на
сраните пред Окръжен съд – Пазарджик.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: