№ 207
гр. Варна, 21.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и пети януари през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Юлия Р. Бажлекова
Членове:Мая Недкова
мл.с. Александър В. Цветков
при участието на секретаря Елка Н. Иванова
като разгледа докладваното от Юлия Р. Бажлекова Въззивно гражданско
дело № 20213100502904 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Г. К. П., чрез адв. А.К. срещу решение №
262399/30.07.2021г., постановено по гражданско дело № 16776 по описа за 2020г. на Районен съд –
Варна, с което е прието за установено на основание чл.422 ГПК, вр. чл.240 ЗЗД, че въззивникът
дължи на Г. АТ. Г. сумата от 1200лв. по договор за паричен заем от 30.10.2015г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 28.10.2020г. до окончателното изплащане, за които
суми е издадена заповед за изпълнение по реда на чл.410 ГПК по ч.гр.д.№13718/2020г. по описа на
ВРС, като въззивникът е осъден да заплати разноски в размер на 425лв., на основание чл.78, ал.1
ГПК.
В жалбата се излага, че решението е незаконосъобразно, неправилно, като постановено в
нарушение на съдопроизводствените правила и в противоречие с материалния закон. Счита, че
съдът не е обсъдил в съвкупност, взаимовръзка и цялост представените по делото доказателства,
поради което е достигнал до неправилни и необосновани изводи, че между страните е налице
сключен валиден договор за заем и, че процесната сума е предадена на ответника на това
основание. Сочи, че от представените доказателства не се установяват наведените от ищеца
твърдения. По подробни доводи и съображения, изложени в жалбата се претендира отмяна на
решението и постановяване на ново по същество, с което предявеният иск се отхвърли като
неоснователен и недоказан. Претендира се и заплащане на направените пред двете инстанции
съдебно – деловодни разноски. В съдебно заседание жалбата се поддържа.
Въззиваемата страна не е депозирала отговор на въззивната жалба. В съдебно заседание,
чрез процесуален представител изразява становище за неоснователност на жалбата, като моли
същата да се остави без уважение, като се потвърди обжалваното първоинстанционно решение.
Моли да бъде отменено решението на ВРС и вместо него да бъде постановено друго по
същество на спора, с което да бъде отхвърлен иска. Претендира се и заплащане на направените
пред двете инстанции съдебно – деловодни разноски.
За да се произнесе по спора, съдът съобрази следното:
1
Пред районния съд е предявен иск с правно основание чл.422 ГПК. Ищецът Г. АТ. Г. е
предявил иск за установяване съществуването на паричното задължение на ответника по делото за
сумата от 1200лв., представляваща главница, дължима по договор за паричен заем от 30.01.2015г.,
с падеж на вземането-01.11.2015г., лихва върху главницата, считано от 28.10.2020г. и разноски в
производството, след като последният е възразил срещу издадената в полза на ищеца заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК. Ищецът е обосновал правния си интерес от
търсената защита с оспорването на заповедта за изпълнение от ответника-длъжник чрез
възражение.
В условие на евентуалност е предявен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за
осъждане на ответника да му заплати сумата от 1200лв., като получена без основание, ведно със
законната лихва, считано от предявяване на иска в съда – 23.12.2020г.
С писмен отговор ответникът е оспорил предявения иск, като твърди, че не дължи на ищеца
претендираните суми. Заявил е, че двамата с ищеца са развивали съвместно търговска дейност, по
повод на която възникнали и облигационни отношения, във връзка с които всеки от тях е правил
парични преводи на другия. Ищецът превеждал определена сума на ответника, с която той
изкупувал катализатори по поръчка и за сметка на ищеца и след това му ги предавал. Твърди, че
процесната сума в размер на 1200лв. е преведена на същото основание – закупуване на
катализатори за сметка и по поръчка на ищеца. Посочва, че през м. февруари 2016г. страните
станали съдружници в „ГО-ФОР-КАТ“ ООД, като до лятото на 2019г. комуникацията в
дружеството и оперативната дейност протичали нормално, а след това, в отношенията им се
появили проблеми. Твърди, че никога ищецът не му е давал пари в заем. Липсва договорка, която
да визира постигнато съгласие за даване на пари на ответника от страна на ищеца и задължаване на
ответника да върне получената сума. Обстоятелството, че в извършения банков превод, ищецът
сам е посочил и записал като основание „на заем до 01.11.2015г.“ само по себе си не установява
валидно сключен договор. Твърди, че паричните средства по този банков превод не са дадени на
заем, тъй като между страните не е постигнато съгласие за това и ответникът не се е задължавал
да върне сумата в посочения срок. Оспорва като неоснователен и предявеният евентуален иск с
правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД, като твърди, че предаването на сумата е станало на основание
сключен между страните договор за поръчка, в изпълнение на задължението на ищеца като
поръчител да предостави средствата за изпълнението на действията по придобиване на
употребявани катализатори от автомобили, които той е възложил за извършване на ответника.
Излага твърдения, че предявяването на претенциите от страна на ищеца, след прекратяване
на съвместната им търговска дейност, цели злепоставяне и ощетяване на ответника. Посочва също,
че между страните се водят още три граждански дела, образувани по предявени от Г.Г. искове със
същите основания.
Съдът, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, заедно и поотделно,
и по вътрешно убеждение, приема за установено следното от фактическа страна:
По делото не се спори, а и от приложеното ч.гр.д. № 13718/2020г. по описа на ВРС, се
установява, че същото е образувано по заявление по чл.410 ГПК вх. № 276582/28.10.2020г. Със
заповед, № 261155/29.11.2020г. Г. К. П. е осъден да заплати на Г. АТ. Г. сумата от 1200лв.,
представляваща главница по неформален договор за заем, предоставен чрез банков кредит,
извършен на 30.10.2015г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
подаване на заявлението по чл.410 ГПК – 28.10.2020г. до окончателното изплащане на
задължението, 425лв. съдебни разноски, на основание чл.78 ГПК.
Издадената заповед е връчена на длъжника на 09.11.2020г., който в срока по чл.414 ГПК на
17.11.2020г. е депозирал възражение срещу заповедта. На 24.11.2020 г. заявителят е уведомен за
необходимостта да представи доказателства в едномесечен срок от съобщението, че е предявил
установителен иск за вземанията по заповедта. Такива са представени на 23.12.2020г.
По делото е представено заверено копие от преводно нареждане за банков превод от
30.10.2015г. Г. АТ. Г. е наредил превеждането на сумата от 1200лв. по банков път по сметка на
ответника Г. К. П. в „Уникредит Булбанк“ АД. Като основание за плащането в нареждането е
посочено „ на заем, до 01.11.2015г.“
Пред първоинстанционният съд са събрани гласни доказателства чрез разпит на
свидетелите: Н.А.Ш. /ангажиран от ищеца/ и Н.А.А. /ангажиран от ответника/.
В показанията си свид. Ш. е заявил, че познава и ищеца и ответника. Зная, за няколко
2
случая при които ищецът е давал заеми на ответника. Присъствал е при предоставянето на
конкретния случай на даването на заем по настоящото дело. Свидетелят е бил заедно с ищеца и
ответника в базата на фирмата на ищеца на „Балъм дере“, когато ответникът е поискал ищецът да
му даде на заем 1200лв. Разговорът между страните се състоял на 30.10.2015г., като парите били
дадени на същия ден. Тогава Г.Г. и Г.П. се разбрали парите да се преведат по банков път.
Уговорили се заемът да е за много кратък срок – 1-2 дена и не са се уговаряли за лихви. Договор не
бил подписан. В последствие свидетелят няколко пъти е присъствал на разговори между двамата,
в които се е обсъждал този заем. Договор не бил подписан. Свидетелят заявява също, че Г.Г. често
е давал пари на заем не само на ответника, а и на други свои приятели. Свидетелят е работил в
една фирма заедно със страните по делото през 2015г. Не знае, дали ответникът е имал сключен
трудов договор, но заявява, че идвал и работел с Г.Г., бил шофьор. Дейността на фирмата била
събиране и транспортиране на отпадъци.
Свидетелят А. е посочил в показанията си, че е работил съвместно с ответника и ищеца,
като са изкупували и преработвали автомобилни катализатори. Посочва, че Г.Г. като възложител
възлага на Г.П. да извършва логистика и му възлага да вземе стока от определен обект, да я
заплати и да я занесе в базата. Ищецът превеждал парични средства на ответника с цел работата –
за заплащане на стоката. На 30.11.2015г. сутринта свидетелят бил в сервиза, заедно с Г.П. и
правели ремонт на негов автомобил. Работили заедно почти през целия ден, като около обяд Г.П.
говорил по телефона с Г.Г.. Г.Г. позвънил по телефона и понеже Г.П. бил с мръсни ръце от
работата, включил телефона си на високоговорител. Свидетелят чул, че Г. възложил задача на Г.П.
да вземе определена стока под формата на автомобилни катализатори от определен обект и да я
предаде в базата. Казал, че за извършване на работата ще направи паричен превод, като сумата
била хиляда и няколко лева. Според свидетеля такава била практиката при работата на ищеца:
възлага работа, прави паричен превод, лицето, на което е възложил работата взема стоката и я
носи в базата.
При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните изводи:
При извършване на проверка по реда на чл.269 ГПК, въззивният съд намира, че обжалваното
решение е валидно и допустимо.
Относно правилността на решението, настоящият въззивен състав намира следното:
Предявените искове са с правно основание чл.422, вр. чл.415, ал.1 ГПК, вр.чл.240 ЗЗД и
чл.86 ЗЗД и имат за предмет установяване съществуване на вземане за връщане на сума и за
обезщетение за забава за изпълнение на това задължение.
За уважаване на предявените искова, в тежест на ищеца е да установи валидно сключен
договор за заем между страните, изпълнение на задължението на ищеца по този договор, падеж на
задължението за връщане на сумата, изпадане в забава на ответника за връщане на заетата сума,
както и активно поведение за събиране на задължението.
При така депозирания отговор, в тежест на ответника е да установи по делото, че не е приел сумата
от ищеца на основанието, посочено от него в платежното нареждане, с което същата е преведена
от ищеца по банкова сметка на ответника.
Предвид всички събрани по делото доказателства съдът намира за безспорно установено, че
задължението е възникнало за ответника във връзка със сключен на 30.10.2015г. между страните
договор за заем на сумата от 1200лв.
Заемът за потребление е реален договор и се счита за сключен от момента на постигане на
съгласието едната страна да получи заем от другата страна и сумата да бъде предадена от
заемодателя на заемателя. За да е налице валидно правоотношение по договор за заем следва освен
постигнато съгласие между страните за съществените елементи на договора, да има реално
предаване на сумата предмет на договора, като предаването на сумата е елемент от фактическия
състав на самата сделка. Договорът се счита за сключен от момента, в който заемодателят даде, а
заемополучателят получи сумата, а не от момента на постигане на съгласие. Няма пречка страните
по договора да се съгласят предаването на сумата да се счита за извършено при извършването на
определени действия от заемодателя или заемополучателя.
Съдът приема, че в настоящият случай от събраните по делото доказателства се
установява, че на 30.10.2015г. между страните е възникнало валидно правоотношение по договор
за заем за сумата от 1200лв. Не се спори между страните, а и от представеното банково нареждане
се установява, че на 30.10.2015г. сумата от 1200лв. е наредена от ищеца и е получена по банковата
3
сметка на ответника, както и че ищецът е посочил за основание за превода „заем до 01.11.2015г.“
Ответникът е оспорил, че има постигнато съглашение между страните за посоченото основание за
превеждане на сумата, като твърди и че същата е получена на основание договор за поръчка и
възлагане на работа. Съдът прима, че доколкото по делото е установено, че ищецът изрично е
посочил, че предоставя на ответника сумата в заем, че не се оспорва тази сума да е постъпила и
прието от ответника и до неговото знание в същият момент е достигнало изявлението на ищеца, че
предоставя сумата в заем, като съобрази и обстоятелството, че по делото не се установява
ответникът да е възразил своевременно пред ищеца за посоченото от него основание за
предоставяне на сумата, то следва да се приеме за установено, че между страните е възникнало
валидно правоотношение по договор за заем за сумата от 1200лв. на 30.10.2015г. Независимо от
приетото от настоящият състав на съда, че приемането на сумата без да се възрази срещу
основанието, на което тя се предоставя е достатъчно да обоснове извод за възникване на
съглашение по договор за заем за тази сума, сключването и съществените елементи на договора се
установяват от събраните по делото гласни доказателства. Показанията на свидетеля Ш., в частта
им относно дата на сключване на договора, предоставената в заем сума и срока за връщане са в
резултат на преки и непосредствени впечатления, тъй като е присъствал на договарянето между
страните и напълно и кореспондират с представените писмени доказателства.
От ангажираните от ответника доказателства не се установяват по безспорен начин
наведените от него твърдения, че преведената сума по представеното банково нареждане от
30.10.2015г. е във връзка с извършваната от страните съвместна търговска дейност или във връзка
с извършване на дейности по закупуване и доставяне на катализатори, възложени на ответника от
ищеца. Безспорно от ангажираните от ответника гласни доказателства се установява, че в периода
2015г. – 2016г. между страните са били налице и други договорни отношения, но не се установява,
че сумата в размер на 1200лв., посочена и преведена с представеното по делото банково бордеро, е
в изпълнение на задължения по такива правоотношения и конкретно по договор за поръчка,
съгласно твърденията на ответника. Съществуването на други правоотношения между страните не
представлява пречка за сключване на договор за заем между тях, нито е основание да се приеме, че
извършваните плащания и банкови преводи на суми са единствено в изпълнение на задължения по
тези правоотношения.
Предвид така установеното, съдът приема, че по делото е установено валидно възникнало
вземане на ищеца към ответника за връщане на предоставената по договора за заем от 30.10.2015г.
сума в размер на 1200лв., с падеж 01.11.2015г.
По делото не е установено връщане на заетата сума на уговорения падеж, както и към дата
на подаване на заявлението по чл.410 ГПК. Искът по чл.422 ГПК, вр. чл.240 ЗЗД следва да бъде
уважен в предявения размер от 1200лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед по чл.410 ГПК – 28.10.2020г. до
окончателното изплащане на вземането.
С оглед на горното и предвид съвпадане на правните изводи, до които е стигнал ВОС, с
установеното от ВРС по спора от правна страна, решението на първата инстанция следва да бъде
потвърдено.
Предвид изхода от спора, отговорността за разноските по делото следва да се възложи на
въззивника. Въззиваемият не е претендирал разноски за настоящото въззивно производство,
поради което и съдът не присъжда такива.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 262399/30.07.2021г., постановено по г.д.№16776/2020г. По
описа на ВРС.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване, по аргумент на чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
4
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5