Р
Е Ш Е
Н И Е
гр. София, 2.07.2020
г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- Б въззивен състав, в публично съдебно
заседание на тринадесети февруари през две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ:
Станимира Иванова
мл. съдия Марина
Гюрова
при участието на секретаря Капка Лозева, като
разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 4195 по описа за 2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
Решение от 11.12.2018 г., постановено по гр.д.№ 9784/ 2018 г.
на Софийски районен съд, ІІ ГО, 71 състав, по предявени от „Т.С.“ ЕАД- *** установителни искове по чл.422 ГПК вр.
чл.79, ал.1 ЗЗД е признато за установено, че М.Н.Г. /ЕГН **********/ дължи на „Т.С.”
ЕАД /ЕИК********/ сумата 1 502.17 лв.,
представляваща стойност на доставена в имот: апартамент № 80, находящ се в гр. София, ул.„********, вх.В, през периода от
м.05.2014 г. до м.04.2016 г. топлинна енергия, включая
дължима сума по обща фактура № **********/ 31.07.2014 г. за отоплителен сезон
1.05.2013 г.- 30.04.2014 г., ведно със законната лихва от 9.05.2017 г. до
окончателното й изплащане, както и сумата 56.48 лв.-
за разпределение на топлинна енергия за периода м.05.2014 г.- м.04.2016 г., за
които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по гр.д.№ 29218/ 2017
г. на СРС, 71 състав. Предявените от „Т.С.“ ЕАД- *** срещу М.Н.Г. установителни искове по чл.422 ГПК вр.
чл.86 ЗЗД са отхвърлени за сумата 273.19 лв.- лихва за забава върху главното
вземане, изтекла през периода от 15.09.2014 г. до 26.04.2017 г., и за сумата 12.12
лв.- законна лихва за забава върху сумата за дялово разпределение за периода
15.09.2014 г.- 26.04.2017 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК по гр.д.№ 29218/ 2017 г. на СРС, 71 състав. На основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът М.Г. е осъден да заплати на ищеца „Т.С.” ЕАД сумата 447.83 лв.- разноски за исковото
производство, и сумата 73.80 лв.- разноски
за заповедното производство- гр.д.№ 29218/ 2017 г. на СРС, 71 състав, а на
основание чл.78, ал.3 ГПК ищецът „Т.С.” ЕАД е осъден да заплати на ответника М.Г.
сумата 66.67 лв.- разноски
за исковото производство.
Постъпила е въззивна жалба от „Т.С.” ЕАД- *** /ищец по делото/, в
която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното
от СРС решение в отхвърлителната му част /относно претендираните лихви за забава/, с искане да бъде
постановена отмяната му и да бъде постановено решение за признаване дължимостта на останалата част от процесните
вземания, с присъждане на разноски по делото.
Подадена е въззивна жалба срещу цитираното първоинстанционно
решение и от ответника М.Н.Г., в която са изложени оплаквания за неправилност и
необоснованост на същото в частта му, в която са уважени исковете и в частта
относно разноските, с искане да бъде постановена отмяната му и да бъде
постановено решение за отхвърляне на исковете, с присъждане на разноски по
делото.
Насрещните главни страни взаимно оспорват
подадените по делото въззивни жалби.
Третото
лице- помагач на ищеца- „Т.С." ЕООД- *** не изразява становище по жалбите.
Предявени
са установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД.
Софийски
градски съд,
като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на
страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбите са подадени в срока по чл.259, ал.1 ГПК и са процесуално допустими. Разгледана по същество, жалбата на ищеца е неоснователна, а жалбата на ответника- основателна.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Атакуваното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо.
По същество постановеното от СРС решение е
неправилно в обжалваната от ответника част- относно признатите за дължими
главница от 1502.17 лв.- стойност на топлинна
енергия, и главница от 56.48 лева- такса за услугата дялово
разпределение, и в частта относно присъдените на ищеца разноски, и следва да
бъде отменено. В останалата част, обжалвана от ищеца, решението е правилно и
следва да бъде потвърдено.
Основателността на предявените по делото установителни искове е предпоставена
от установяване пасивната материално- правна легитимация на ответника да
отговаря по същите.
Основният
спорен по делото въпрос е дали между страните е съществувало валидно договорно
правоотношение за продажба на топлинна енергия. Действащата през процесния период нормативна уредба предвижда две
алтернативни основания, при които такова договорно отношение възниква- писмен
договор по чл.149 ЗЕ или наличие на вещно право /право
на собственост или вещно право на ползване/ върху самостоятелен обект в топлоснабдена сграда- етажна собственост- чл.153, ал.1 ЗЕ.
Нормата на чл.153, ал.1 ЗЕ легитимира като потребител на топлинна енергия по
силата на закона собственика на топлоснабдения имот,
освен ако имотът е обременен с вещно право на ползване, в който случай
потребител се явява третото лице- ползвател, което разрешение съответства и на
общата уредба на задълженията на носителя на ограниченото вещно право по чл.57
ЗС, възлагаща в негова тежест разноските, свързани с ползването на вещта. Тази хипотеза е приложима,
Л.2 на Реш. по гр.д.№ 4195/ 2019 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
доколкото относно доставката на топлинна
енергия до определен топлоснабден имот няма сключен
писмен договор /чл.149 ЗЕ/, явяващ се по правило основен източник на
облигационните правоотношения. Сключването
на писмен договор при условията на договорна автономия /чл.8 и чл.9 ЗЗД/ е
приложимо и в областта на продажбата на топлинна енергия, като чл.149, ал.1,
т.6 ЗЕ изрично предвижда, че продажбата на топлинна енергия се извършва въз
основа на писмени договори при общи условия, сключени между доставчика на
топлинна енергия и клиентите /потребителите/ в сграда- етажна собственост. При
наличието на такъв договор, сключен относно доставката на топлинна
енергия в процесния имот, е без значение дали
освен страната по така възникналото договорно правоотношение /клиент,
потребител/ има и друго лице, притежаващо вещни права върху имота.
В случая в подадения
по делото писмен отговор на исковата молба по чл.131 ГПК ответникът М.Г. е
оспорил горепосочените обстоятелства /наличието на вещно право върху имота или
на писмен договор за доставката на топлинна енергия/, поради което и съобразно
чл.154, ал.1 ГПК в тежест на ищеца е било да докаже обосноваващите спорното
право факти и обстоятелства, каквото доказване от негова страна в процеса не е
проведено. Не са представени от ищеца никакви доказателства, легитимиращи
ответника М.Г. като собственик или вещен ползвател на процесния
апартамент през исковия период, както и такива за наличието на сключен между
страните писмен договор по смисъла на чл.149, ал.1, т.6 ЗЕ /подадена от Г. молба- декларация за
откриването на клиентска партида за абонат на топлинна енергия, приета от топлопреносното
предприятие/. Не представляват доказателства за притежавано право на
собственост върху имота, вкл. и преценени съвкупно, приложените към исковата
молба акт за изключване на отопление от 1997 г., изходяща от ответника
декларация, датираща също от 1997 г., че радиаторите в жилището са студени,
както и списък на етажните собственици в сградата, приложен към протокол от
2001 г., в който името на ответника изобщо не фигурира. Противоречиви са и съставените
на името на ответника М.Г. документи за доставената и начислена от топлопреносното предприятие топлинна енергия, вкл.
съставените от топлинния счетоводител индивидуални справки за отопление и топла
вода. Освен, че в тях са посочени различни административни адреси на имота /жк „********, и ул.“********бл.********/, различни са и абонатните
номера на топлоснабдения имот, т.е. не може да се
приеме, че претендираната стойност на доставена
топлинна енергия касае конкретен притежаван от ответника топлоснабден
имот.
Предвид горното, при установената в процеса
фактическа и правна обстановка се налага приемането на извод, че ответникът М.Г.
не е пасивно материално- правно легитимиран да отговаря по предявените искове.
Не се установява същият да е имал качеството потребител на топлинна енергия за
битови нужди нито по силата на закона /чл.153, ал.1 ЗЕ/, тъй като не е доказано
да е бил притежател на вещно право на собственост или на ограничено вещно право
на ползване върху имота, нито е бил страна по сключен с „Т.С.“ ЕАД индивидуален
писмен договор за доставка на топлинна енергия- няма твърдения, нито
доказателства да е подал молба- декларация за откриването на партида при ищеца.
При това положение,
предвид непроведеното от ищеца пълно главно доказване на производящите
спорното материално право факти и отнасяне на неблагоприятните последици от
недоказването в негова вреда, исковете му по чл.422 ГПК вр.
чл.79, ал.1 ЗЗД, предявени срещу ответника М.Г., като недоказани и неоснователни
следва да бъдат отхвърлени.
Следва да се
отбележи, че и при доказано по делото облигационно правоотношение между
страните, ответникът би бил задължен само за част от процесната
сума, претендирана като стойност на потребена топлинна енергия, тъй като правопогасяващото
му възражение за давност за сумата по изравнителната сметка, за която е
издадена обща фактура на 31.07.2014 г. /на стойност 526.46 лв./, е основателно
за почти цялото вземане, без това за м.04.2014 г., за което единствено с
подаване на заявлението по чл.410 ГПК на 9.05.2017 г. давността е била
прекъсната.
Неоснователна е и
претенцията на ищеца за признаване дължимостта на главница
от 56.48 лв., претендирана като такса за дялово
разпределение, тъй като не е обосновано, нито доказано от същия да е титуляр на
такова вземане срещу ответника.
Неоснователността
на иска по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД относно
главницата обуславя извод за неоснователност на иска за признаване дължимостта и на акцесорно
вземане за лихви за забава по чл.86, ал.1 ЗЗД.
Неоснователна, по изложените по-
горе съображения, е жалбата на ищеца „Т.С.“ ЕАД, която следва да бъде
отхвърлена.
При
тези съображения, поради несъвпадане изводите на двете съдебни инстанции по
съществото на спора постановеното от СРС решение следва да бъде отменено като
неправилно в обжалваната от ответника част и вместо това да бъде постановено
решение за отхвърляне на предявените от „Т.С.“ ЕАД установителни
искове за сумите 1 502.17 лева-
главница /стойност на топлинна енергия/, и 56.48
лева- такса за дялово разпределение, като неоснователни
и недоказани. На отмяна подлежи решението и в частта относно присъдените на
ищеца разноски. В останалата част решението на СРС като правилно следва да бъде
потвърдено.
При
този изход на спора на основание чл.78, ал.3 ГПК и чл.273 вр.
чл.78, ал.1 ГПК жалбоподателят- ищец дължи да заплати на жалбоподателя-
ответник сумата 438.37 лв.- разноски за първо-инстанционното
производство /допълнително/, и сумата 306 лв.- разноски за въззивното
производство, представляващи заплатено адв.
възнаграждение, чийто размер е намален по възражението за прекомерност по
чл.78, ал.5 ГПК, заявено в писмена молба на „Т.С.“ ЕАД от 12.02.2020 г., и
държавна такса за въззивното обжалване /55.04 лв./.
Водим
от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е
Ш И :
Л.3 на Реш. по гр.д.№ 4195/ 2019 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
Водим
от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ Решение от
11.12.2018 г., постановено по гр.д.№ 9784/ 2018 г.
на Софийски районен съд, ІІ ГО, 71 състав, в
частта, в която по предявени от „Т.С.“ ЕАД- *** установителни
искове по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД е признато
за установено, че М.Н.Г. /ЕГН **********/ дължи на „Т.С.” ЕАД /ЕИК********/ сумата
1 502.17 лева /главница/,
представляваща стойност на доставена в имот: апартамент № 80, находящ се в гр. София, ул. „********, вх.В, през периода
от м.05.2014 г. до м.04.2016 г. топлинна енергия, включая
дължима сума по обща фактура № 0056090 776/ 31.07.2014 г. за отоплителен сезон
01.05.2013 г.- 30.04.2014 г., ведно със законната лихва от 09.05.2017 г. до
окончателното й изплащане, както и сумата 56.48 лв.-
за разпределение на топлинна енергия за периода м.05.2014 г.- м.04.2016 г., за
които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по гр.д.№ 29218/ 2017
г. на СРС, 71 състав, а също и в частта
относно присъдените на „Т.С.“ ЕАД на основание чл.78, ал.1 ГПК разноски в
размер на 447.83 лв.- за
исковото производство, и в размер на 73.80 лв.-
за заповедното производство /гр.д.№ 29218/ 2017 г. на СРС, 71 състав/, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Т.С.”
ЕАД- *** /ЕИК********/ срещу М.Н.Г. /ЕГН **********/ установителни искове по чл.422 ГПК вр.
чл.79, ал.1 ЗЗД за признаване за установено, че М.Н.Г. /ЕГН **********/ дължи
на
„Т.С.” ЕАД- *** сумата
1502.17 лв. /хиляда петстотин и
два лева и 17 ст./, представляваща стойност на доставена в имот: апартамент №
80, находящ се в гр. София, ул.„********, вх.В, през
периода м.05.2014 г.- м.04.2016 г. топлинна енергия, включая
дължима сума по обща фактура № **********/ 31.07.2014 г. за отоплителен сезон
01.05.2013 г.- 30.04.2014 г., ведно със законната лихва от 09.05.2017 г. до
окончателното й изплащане, и сумата 56.48 лв. /петдесет и шест лева и 48 ст./- такса за дялово разпределение
на топлинна енергия за периода м.05.2014 г.- м.04.2016 г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по гр.д.№ 29218/ 2017 г. на СРС,
71 състав.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД- *** /ЕИК********/
да заплати на М.Н.Г. /ЕГН **********/
сумата 438.37 лв. /четиристотин тридесет и осем лева и 37 ст./- разноски
за първо-инстанционното производство /допълнително/,
на основание чл.78, ал.3 ГПК.
ПОТВЪРЖДАВА Решение от
11.12.2018 г., постановено по гр.д.№ 9784/ 2018 г.
на Софийски районен съд, ІІ ГО, 71 състав, в
останалата част, в която предявените от „Т.С.” ЕАД- *** /ЕИК********/ срещу М.Н.Г. /ЕГН **********/ установителни искове по чл.422 ГПК вр.
чл.86, ал.1 ЗЗД са отхвърлени за сумата 273.19 лв.- лихви
за забава върху главното вземане, дължими за периода 15.09.2014 г.- 26.04.2017
г., и за сумата 12.12 лв.- лихва за забава върху сумата за дялово разпределение
за периода 15.09.2014 г.- 26.04.2017 г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК по гр.д.№ 29218/ 2017 г. на СРС, 71 състав, а също и в частта относно присъдените на ответника М.Г. разноски
по чл.78, ал.3 ГПК в размер на 66.67 лв.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД- *** /ЕИК********/
да заплати на М.Н.Г. /ЕГН **********/
сумата 306 лв. /триста и шест лева/-
разноски за въззивното
производство, на основание чл.273 вр. чл.78, ал.1 ГПК.
Решението е постановено при участието на „Т.С.”
ЕООД- ***- като трето лице- помагач на ищеца „Т.С." ЕАД- *** в
производството по делото.
Решението не подлежи на касационно обжалване-
съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.