№ 2383
гр. София, 30.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и девети април през две хиляди двадесет и втора година
в следния състав:
Председател:Иванка Иванова
Членове:Петър Люб. Сантиров
Виктория М. Станиславова
при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева
като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско
дело № 20211100506088 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 10312 от 13.01.2020 г., постановено по гр. дело № 29977/2016 г. по
описа на СРС, 74 състав, на основание чл. 34 ЗС вр. чл. 341 и сл. ГПК е допусната съдебна
делба между АН. В. Д. и КР. В. П. на следния съсобствен недвижим имот с идентификатор
68134.204.64.4.10 по Кадастралната карта и Кадастралните регистри на гр. София, одобрени
със Заповед № РД – 18 – 50/20.06.2016г. на Изпълнителния директор на АГКК,
представляващ апартамент № 10, находящ се в гр. София, ж.к. „******* вх. *******, със
застроена площ 67, 05 кв. м. състоящ се от една стая, хол, кухня и други сервизни
помещения при съседи по схема № 15-974387/25.10.2019г.: самостоятелни обекти на същия
етаж с идентификатори 68134.204.64.4.17 и 68134.204.64.4.9; под обекта: няма; над обекта:
68134.204.64.4.12, заедно със зимнични помещение при съседи: коридор, П.И А.Т., на
югоизток – двор, Г.И С.А. и заедно с 3. 81 % идеални части от общите части на сградата с
идентификатор 68134.204.64.4, построена в поземлен имот с идентификатор 68134.204.64
при следните квоти: 1/6 – за АН. В. Д. и 5/6 за КР. В. П..
Със същото решение е отхвърлен предявеният от АН. В. Д. против КР. В. П. иск с
правно основание чл. 30 ЗН за възстановяване на запазена част на АН. В. Д. от наследството
на М.К. П.а, починала на 13.08.2010г., накърнена с договор за дарение от 07.06.2006г.
Със същото решение АН. В. Д. е осъдена да заплати на КР. В. П. на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК сумата от 300, 00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение съобразно
1
отхвърлената част от исковете. АН. В. Д. е осъдена да заплати на основание чл. 77 ГПК по
сметка на СРС сумата от 80, 00 лв., представляваща дължима държавна такса за разглеждане
на иска по чл. 30 ЗН.
Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от съделителката
АН. В. Д. с оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати от
първоинстанционния съд необоснованост на изводите му, предвид събраните пред СРС
доказателства. Сочи, че съдът неправилно е приел за установено, че решение по дело №
11538/2011г. по описа на СГС 1-4 състав е влязло в сила, от което следвало и че по
отношение на въпроса дали сделката за дарение е нищожна не е постановен окончателлен
съдебен акт. Твърди, че определението, постановено в о.с.з., проведено на 04.12.2018г., с
което е прекратено производството като недопустимо в частта относно иска за прогласяване
на нищожността на дарението е постановено в нарушение на процесуалните правила,
защото не е обективирано като извод в доклада по делото, което лишило страната от
възможност за защита. Твърди, че искът за възстановяване на запазена част не се погасява с
пет годишна давност, тъй като не е иск за вземане или друг вид облигационно отношение, а
се погасява с десет годишна давност. Сочи, че давността започва да тече от момента на
узнаване за извършеното наследство, в конкретния случай от 14.10.2011г. Твърди, че след
подаването на искова молба за възстановяване на запазена част е започнала да тече нова
давност, която не е изтекла към периода на настоящето производство. Претендира
разглеждане на иска за сумата от 10 000, 00 лв., представляваща обезщетение за ползването
на наследствения имот от другия съделител. Моли съда да отмени решението и да върне
делото за продължаване на съдопроизводствените действия по разглеждане на искането за
прогласяване на нищожността на извършеното дарение.
Въззиваемият К.П. не е подал в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК отговор на въззивната
жалба и не взема становище по нея.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирани лица - страни
в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо, постановено е в рамките на правораздавателната
власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на
искането за съдебна защита.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по
следните съображения:
Във връзка с оплакването на ищцата за неправилна констатация на
първоинстанционния съд относно наличието на влязло в сила решение по въпроса за
нищожността на извършеното от наследодателката й дарение следва да бъде посочено, че
2
оплакването е неоснователно, тъй като по така представения въпрос е налице влязло в
сила Решение № 651 от 05.04.2016г. на Софийски апелативен съд, г.к. 7 състав, което не е
допуснато до касационно обжалване с Определение № 851 от 23.11.2016 г., постановено по
гр.д. № 3213/2016 г. по описа на ВКС, с което е потвърдено решение на СГС от 27.07.2015
г., 1-14 състав, в частта, с която е бил отхвърлен искът за прогласяване на нищожност на
Нотариален акт №52, том 5, рег. № 12 630, дело № 767/2006г. за дарение на 4/6 ид.ч. от
апартамент, находящ се в гр. София, ж.к. ******* ет. 1 като сключен без съгласието на
дарителката.
Съгласно разпоредбата на чл. 298, ал. 1 ГПК обективните предели на постановеното и
влязло в сила съдебно решение следва да бъдат зачетени и в настоящето производство, от
което следва, че по безспорен начин е установено, че дарението, обективирано в Нотариален
акт №52, том 5, рег. № 12 630, дело № 767/2006г., с което наследодателката на ищцата М.
П.а е дарила на КР. В. П. 4/6 ид.ч. от процесния недвижим имот не е нищожно, а е
действително и като такова е породило целените с него правни последици, а именно КР. В.
П. е придобил по договор за дарение 4/6 ид.ч. от процесния недвижим имот.
Същото обстоятелство е взето предвид и от Софийски градски съд при разглеждане
на частната жалба, подадена срещу определението на първоинстанционния съд за
прекратяване на производството по чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД като недопустимо поради наличие
на влязло в сила решение, явяващо се абсолютна отрицателна процесуална предпоставка за
пререшаване на поставения въпрос - в този смисъл Определение № 14162/11.06.2019г.,
постановено по ч.гр.д. № 3212/2019 г., по описа на СГС.
Ето заащо неоснователно се явява оплакването във въззивната жалба, съгласно което
първоинстанционният съд неправилно е определил размера на притежаваните от
съделителите идеални части, като е приел, че в полза на КР. В. П. е налице действително
извършено дарение.
Във връзка с оплакването на въззивницата, че определението на първоинстанционния
съд, постановено в о.с.з., проведено на 04.12.2018г., с което е прекратено производството
като недопустимо в частта относно иска за прогласяване на нищожността на дарението е
постановено в нарушение на процесуалните правила, защото не е обективирано като извод в
доклад по делото и което е лишило страната от възможност за защита следва да бъде
посочено, че същото е изцяло неоснователно. Постановеното определение за прекратяване
на производството по същността си е преграждащо по смисъла на чл. 274, ал. 1 ГПК и като
такова подлежащо на обжалване. Същото е било обжалвано от ищцата във връзка, с което е
образувано ч.г.д. 3212/2019г. пред СГС като с Определение № 14162/11.06.2019г. СГС, г.о.,
IV – Д състав е потвърдил преграждащото определение на СРС № 505033, постановено в
о.с.з. от 04.12.2018г. по гр. д. № 299977/2016г. на СГС, ГО, 74 състав по гр.д. в частта, в
която производството по чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД пред СРС е било прекратено и същото е
влязло в сила на 08.07.2019 г., видно от отбелязването направено върху него. С оглед на
обстоятелството, че процесуалният ред за защита срещу постановеното преграждащо
определение е изчерпан преценката относно законосъобразността на постановяването му не
3
би могла да бъде направена в хода на настоящето производство.
Следва да бъде обсъдено и направеното оплакване във въззивната жалба за
неправилна преценка относно погасяването на иска за възстановяване на запазена част от
наследство съгласно разпоредбата на чл. 30 ЗН. По начало всички вземания и права се
погасяват по давност с изтичане на определен срок, освен ако в закона е постановено друго.
В закона не е посочено изрично дали искът за възстановяване на запазена част се погасява
по давност. Поради това при липса на специален срок следва да се приеме, че искът за
намаляване на завещания и на дарения се погасява с общата петгодишна давност по чл. 110
ЗЗД, като правото да се иска отмяна на дарения, с които е накърнена запазена част на
наследника, възниква от откриването на наследството и именно от този момент започва да
течението на петгодишния давностен срок – в този смисъл е и Постановление № 7 от
28.XI.1973 г., на Пленума на ВС. От друга страна, на наследника обаче могат да не бъдат
известни направените от наследодателя завещания. Това следва и от правилото на чл. 55
ЗНасл., според което наследникът с право на запазена част може да иска намаление на
завещания, открити след като той е приел наследството, а приемането на наследството,
може да се извърши в петгодишен срок от откриването на наследството по силата на чл. 50
ЗНасл, поради което е прието, че течението на давността за възстановяване на запазена част
чрез отмяна на завещание започва да тече от момента, в който наследодателя е започнал да
упражнява правата си по завещанието, която хипотеза обаче не е приложима в конкретния
случай.
Поради което настоящият състав приема, че първоинстанционният съд
законосъобразно е приел, че е погасен по давност иска на ищцата за възстановяване на
запазена част чрез отмяна на дарение, доколкото същият е предявен на 06.06.2016г., а
наследството е било открито на 13.08.2010г. Именно от този момент е започнал да тече 5-
годишният давностен срок, който към момента на депозиране на исковата молба е изтекъл и
доколкото своевременно – с отговора на исковата молба е направено правопогасяващо
възражение на ответника, с което се е позовал на изтеклата в негова полза погасителна
давност, то в съответствие с материалния закон искът е отхвърлен като неоснователен.
С влязло в сила на 08.07.2019 г., видно от отбелязването направено върху него,
Определение №14162/ 11.06.2019г., постаномвено по гр. д. №3212/2019г. по описа на СГС,
ГО, IV – Д въззивен състав е потвърдено Определение №505033/2016г. на СРС, ГО, 74
състав, в частта, в която е прекратено образуваното производство по иска за обезщетение за
лишаване на ищцата от ползването на процесния недвижим имот като недопустим с оглед
на етапа, в който се намира производството по делба – а именно първа фаза на
производството по делба. Тъй като исковете по сметки се разглеждат във фазата по
извършване на съдебната делба и с оглед обстоятелството, че по отношение на този въпрос е
постановен окончателен съдебен акт, то въззивният съд не следва да се произнася по
същество на оплакването.
В конкретния случай с оглед на изложеното се установява, че между страните е
възникнала съсобственост вследствие на наследствено правоприемство и по договор за
4
дарение от 07.06.2006 г., обективиран в НА №5, том V, рег. № 12630, дело №797/2006г. на
нотариус В. Б. като квотите в съсобствеността са следните: 5/6 ид.ч. за В. П. и 1/6 ид.ч. за А.
Д., който извод съвпада изцяло с направения от СРС.
По изложените правните съображения и поради съвпадане на крайните изводи на
двете съдебни инстанции решението следва да бъде потвърдено.
При този изход на делото пред настоящата съдебна инстанция в полза на въззиваемия
и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 273 ГПК следва де се присъдят направените
разноски за настоящата съдебна инстанция в размер на 1 200, 00 лв. Следва да се посочи, че
искането за намалява поради прекомерност на адвокатско възнаграждение на въззиваемия
съделител, обективирано в молбата на адв. П. от 29.04.2022 г. е преклудирано, тъй като от
протокола от проведеното на 29.04.2022 г. о.с.з. е видно, че същият е запознат със списъка
на разноските и изрично е посочил, че няма възражение. Ето защо акустиката в залата е
несъотносима към списъка за разноски.
С оглед на правилата, установени в разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК,
въззивното решение подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 10312 от 13.01.2020 г., постановено по гр. дело №
29977/2016 г. по описа на СРС, 74 състав.
ОСЪЖДА АН. В. Д., ЕГН ********** да заплати на КР. В. П., ЕГН **********, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 273 ГПК сумата от 1200,00 лв., представляваща разноски
за адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен
съд по правилата на чл. 280 ГПК в едномесечен срок от връчването на препис на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5