Р Е Ш Е Н И Е
№
гр.Русе, 04.09.2020
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РУСЕНСКИЯТ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, в открито заседание на пети август през две
хиляди и двадесета година, в състав:
Председател: ДИАН В.
Членове: ВИЛИАНА ВЪРБАНОВА
ИВАЙЛО ЙОСИФОВ
при
секретаря Наталия Георгиева и с участието на прокурора Диана Неева, като
разгледа докладваното от съдия Йосифов к.а.н.д
№ 276 по описа на съда за 2020 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е касационно по чл.63, ал.1, изр.2 от ЗАНН във вр. чл.208 и сл. от глава XII от АПК.
Образувано е по касационна жалба от
Министерство на земеделието, храните и горите, чрез процесуалния му представител,
против решение № 359 от 18.03.2020 г., постановено по АНД № 2503/2019 г. по
описа на Районен съд - Русе, с което е отменено наказателно постановление (НП)
№ НП-386 от 15.11.2019 г., издадено от министъра на земеделието, храните и
горите. С наказателното постановление, на основание чл.41, ал.1, т.2 от Закона
за опазване на земеделските земи (ЗОЗЗ) и за нарушение по чл.2, ал.1 от ЗОЗЗ и
чл.3, ал.2, изр.първо от ППЗОЗЗ, на ответника по касационната жалба – В.
Георгиев В., е наложено административно наказание “глоба” в размер на 800 лева.
Като касационни основания се сочат допуснати от въззивната инстанция съществени
нарушения на процесуалните правила във връзка с оценката на доказателствата и
нарушение на материалния закон. Иска се отмяната на обжалваното решение и
решаване на спора по същество чрез потвърждаване на наказателното постановление.
Претендира присъждането на
юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът по касация - В. Георгиев В.,
чрез процесуалния си представител, е депозирал писмено възражение, в което
изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Сочи, че
въззивната инстанция правилно е приела, че актът за установеното
административно нарушение бил съставен след изтичане на срока по чл.34, ал.1,
изр.2 от ЗАНН, както и че деянието, за което е наложена санкцията, е
несъставомерно поради липсата на субективния елемент от състава на нарушението.
Моли съда да постанови решение, с което да остави в сила решението на районния
съд. Претендира присъждането на направените разноски за адвокатско
възнаграждение.
Представителят на Окръжна прокуратура
– Русе дава заключение за неоснователност на жалбата. Сочи, че въззивното
решение е правилно и следва да бъде оставено в сила.
Съдът, като взе предвид изложените в
жалбата оплаквания, становищата на страните и събраните по делото
доказателства, след касационна проверка на обжалваното решение по чл.218, ал.2
от АПК, приема за установено следното:
Касационната жалба е процесуално
допустима – подадена е в срок, от надлежна страна, срещу невлязъл в сила
съдебен акт, поради което подлежи на разглеждане. Разгледана по същество,
жалбата е основателна.
Въз основа на събраните от въззивната
инстанция доказателства се установява, че
административнонаказателното производство срещу В.Г.В. е започнало със
съставянето на АУАН № 15 от 04.10.2019 г. за това, че към дата 03.09.2019 г.
използва земеделска земя за неземеделски нужди, без разрешение за промяна на
предназначението й, установено с констативен протокол № РД-1091 от 03.09.2019
г. – нарушение на чл.2, ал.1 от ЗОЗЗ и чл.3, ал.2, изр. първо от ППЗОЗЗ, във вр.
с чл.22, пр. първо от Наредба № 19 от 25.10.2012 г. за строителството в
земеделските земи без промяна на предназначението им, във вр. с чл.2, ал.1, т.1
и чл.11, ал.1, т.4 от същата, като е извършил строителство на масивна сграда на
два етажа, дървени навеси с обслужващо предназначение № 1 и № 2, площадка за
отдих с басейн (2 бр.) и външна бетонова настилка, тип паваж, за достъп до
сградите в имота, които не са свързани с ползването на земеделската земя. Въз основа на така съставения АУАН било издадено и оспореното
пред районния съд наказателно постановление с фактическо описание и правна
квалификация на нарушението, идентични на посочените в АУАН. За така
установеното нарушение на ответника по касация, на основание чл.41, ал.1, т.2
от ЗОЗЗ, било наложено административно наказание „глоба“ в размер на 800 лева.
При така
установената по делото фактическа обстановка районният съд е приел от правна
страна, че при съставянето на АУАН било допуснато съществено нарушение на
процесуалните правила, изразяващо се в неспазване на предвидения в чл.34, ал.1,
изр.второ от ЗАНН тримесечен давностен срок. Въззивната инстанция приела, че
всички признаци от състава на нарушението, както и личността на нарушителя,
станали известни на компетентните контролни органи още при извършване на
проверката на 16.04.2019 г., за която бил съставен констативен протокол от
същата дата. Посочил, е че тримесечният срок по чл.34, ал.1, изр.второ от ЗАНН
е изтекъл на 16.07.2019 г., а АУАН е съставен едва на 04.10.2019 г., спрямо
която дата бил изтекъл посоченият тримесечен срок, считано и от датата на
изготвяне на втория констативен протокол от 20.06.2019 г.
Като
допълнителен аргумент за незаконосъобразността на наказателното постановление
районният съд е посочил, че липсва и субективният елемент от състава на
нарушението. Приел е, че издадените от различни органи административни актове -
заповед на кмета на Община Русе за одобряване на подробен устройствен план за
единия от обединените имоти, издаденото от главния архитект на същата община
разрешение за строеж върху този имот, удостоверението за въвеждането на
построената в него сграда в експлоатация, промяната на начина на трайно
ползване на земята, одобрено от ОСЗ – Русе и разрешението за поставяне на два
броя навеси в имота, издадено от главния архитект на Община Русе, са създали у
ответника по касация – В.В., представата за наличието на правно основание за
извършената върху земеделската земя строителна дейност и са го освободили от
задължението да преценява и изследва законосъобразността на това основание. По
тези съображения въззивната инстанция приела, че деянието не е съставомерно от
субективна страна, тъй като не е било виновно извършено от В. в нито една от
двете форми на вината.
Решението на РС - Русе е неправилно.
Според приетото в т.2 от Тълкувателно
постановление № 1 от 27.02.2015 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2014 г., ОСНК и ОСС
на Втора колегия на ВАС, разпоредбата на
чл.11 от ЗАНН, в частта й относно обстоятелствата, изключващи отговорността,
препраща към уредбата във връзка с погасяване на наказателното преследване по
давност в НК. Изпълнителното деяние на процесното нарушение по чл.41, ал.1, т.2
от ЗОЗЗ се изразява в използването на земеделска земя за неземеделски нужди без
разрешение за промяна на предназначението й. То се осъществява чрез действие и
трае през определен период, през който земеделската земя се ползва за
посочените неразрешени цели, като по този начин деецът създава едно трайно противоправно
състояние, което продължава до неговото прекратяване. Следователно, нарушението
по чл.41, ал.1, т.2 от ЗОЗЗ е от категорията на продължените, поради което и на
основание чл.80, ал.3 от НК давността за преследването му започва да тече от
прекратяването му. От доказателствата по делото не се установява изпълненият
върху земеделската земя строеж, без решение за промяна на предназначението й от
комисията по чл.17, ал.1, т.1 от ЗОЗЗ, да е бил премахнат, за да се приеме, че
осъществяването на нарушението е било преустановено. По тези съображения
неправилен се явява направеният от въззивната инстанция извод за това, че към
датата на съставяне на АУАН тримесечният срок по чл.34, ал.1, изр.2 от ЗАНН е
изтекъл.
Не се споделят и изводите на
контролираната инстанция относно несъставомерността на нарушението поради
липсата на вина на дееца. Напротив, от събраните в хода на въззивното
производство писмени доказателства се установява и субективната страна на
нарушението. По делото са налице данни, че по отношение на имот № 025004 в
местността „Над село“ от землището на с.Николово през 2017 г. в Общинска служба
„Земеделие“ – Русе, по искане на съсобствениците и въз основа на представени
доказателства, вкл. и стар план на с.Николово, била извършена промяна на начина
на трайно ползване (НТП) на имота в „жилищна територия“ като от ОСЗ – Русе е
издадена и скица № Ф05490/08.12.2017 г. Със заявление вх.№ 01-284481 от
26.07.2018 г. съсобствениците В. В., М. К. и В. К. са изразили лично волята си
пред СГКК – Русе, подавайки
цитираното заявление, имот № 025004, който е земеделска земя, да бъде обединен
с поземлен имот № 025011. Във връзка със заявление вх. № 01-425884 от
30.10.2018 г. на СГКК – Русе, подадено от съсобствениците, е била извършена
промяна в трайното предназначение на територията от „земеделска“ в
„урбанизирана“. Според писмо изх. № 20-40636 от 14.06.2019 г. на СГКК – Русе,
като основание за изменението са ползвани предоставените документи за собственост,
като в представен нотариален акт от 2011 г. имот № 025004 е посочен като
съседен имот – селскостопанска територия, в нотариален акт от 2012 г. имотът
също е посочен като земеделска територия, а в нотариални актове от 2018 г.
относно НТП за същия имот вече е посочено – жилищна територия. Следва обаче да
се има предвид, че само по себе си отразяването в СГКК, че имотът се намира в
урбанизирана територия, не води до промяна на предназначението на земята.
Отразяването в КККР няма правопораждащ ефект, без да е проведена съответната
процедура по ЗОЗЗ. Промяната на начина на трайно ползване на земеделската земя
не води до промяната на нейното предназначение, тъй като при тази промяна
предназначението на земята като земеделска се запазва, а се променя единствено
видът на нуждите, за които се иска тя (арг. и от чл.78а, ал.1 от ППЗСПЗЗ, в
който е ясно посочено, че промяната на НТП касае ползването на земята за други земеделски нужди). По тази причина
в процедурата по чл.78а от ППЗСПЗЗ очевидно не може да се постигне промяна на
предназначението на земеделската земя за неземеделски нужди, което става с
решение на комисията по чл.17, ал.1 от ЗОЗЗ.
Отразяването в нотариалния акт на
начина на трайно ползване също няма конститутивен ефект. Освен това са налице
данни, че в полза на Сабина Милкова Орлинова (предходен собственик на имот №
025004 и съпруга на наказаното с процесното НП лице), е било издадено
положително становище, изх. № СБ-02-951/1 от 09.08.2017 г. на директора на ОД
„Земеделие“ – Русе по реда на Наредба № 19 от 25.10.2012 г. за строителството в
земеделските земи без промяна на предназначението им, за изграждане на обект:
„Дървен навес за малогабаритен селскостопански инвентар“. С подаването на това
заявление съпругата на жалбоподателя е демонстрирала формираното у нея съзнание,
че имотът представлява именно земеделска земя, за строителството в която е
приложим посочения ред. Предвид съпружеската връзка с ответника по касация и
последващите извършени от тях правни действия следва да се приеме, че
последният също е знаел, че имотът, върху който е извършено строителството,
представлява именно земеделска земя. Установява се, че за имот с идентификатор
51679.25.156 по КККР на с.Николово в архивите на общинската администрация няма
изработен и одобрен подробен устройствен план. Гореизложеното води на извод, че
процесното нарушение е доказано и от субективна страна. Към констатираното нарушение
АНО правилно е приложил относимите законови разпоредби. Правилно е
индивидуализирал и наложеното наказание. Като е
приел противното и на това основание е отменил процесното НП, районният съд е
постановил неправилно решение. То следва да бъде отменено, а при решаване на
спора по същество наказателното постановление - да бъде потвърдено.
Предвид основателността
на касационната жалба и на основание чл.63, ал.5 във вр. с ал.3 от ЗАНН
вр.чл.143, ал.4 от АПК, в полза на касатора следва да бъде присъдено
юрисконсултско възнаграждение както за касационното, така и за въззивното
производство, в което също е направено искане за присъждане на разноски. Това
възнаграждение, на основание чл.27е от Наредбата за заплащане на правната помощ,
съдът определя в размер на 80 лева за всяка инстанция. Както се приема и в
Тълкувателно решение № 3 от 13.05.2010 г. по тълк. д. № 5/2009 г. на ВАС,
възнаграждението се присъжда в полза на юридическото лице, в чиято структура се
намира представляваният от юрисконсулта едноличен административен орган, т.е. в
полза на МЗХГ, което министерство е юридическо лице съгласно чл.42, ал.2 от ЗА.
Мотивиран така и на основание чл.221,
ал.2, изр.1, пр.2 и чл.222, ал.1 от АПК вр. чл.63, ал. 1 от ЗАНН, съдът
Р Е Ш
И:
ОТМЕНЯ решение № 359 от 18.03.2020 г.,
постановено по АНД № 2503/2019 г. по описа на Районен съд - Русе, с което е
отменено наказателно постановление № НП-386 от 15.11.2019 г., издадено от министъра
на земеделието, храните и горите и вместо него постановява:
ПОТВЪРЖДАВА
наказателно
постановление № НП-386 от 15.11.2019 г., издадено от министъра на земеделието,
храните и горите, с което, на основание
чл.41, ал.1, т.2 от ЗОЗЗ, за нарушение по чл.2, ал.1 от ЗОЗЗ и чл.3, ал.2,
изр.първо от ППЗОЗЗ, на В.Г.В., с ЕГН **********, е наложено административно наказание
“глоба” в размер на 800 лева.
ОСЪЖДА В.Г.В., с ЕГН **********, да заплати
на Министерството на земеделието, храните и горите, представлявано от министъра
на земеделието, храните и горите Д.Т., сумата от 160 лева – юрисконсултско възнаграждение за въззивното и
касационното производства.
Решението
е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
ОСОБЕНО МНЕНИЕ
на съдията Ивайло Йосифов – член на
касационния състав и докладчик по к.а.н.д. № 276 по описа за 2020 г. на Административен съд – Русе
Не съм съгласен с мнението на
мнозинството от съдебния състав, според което районният съд е допуснал
нарушение на материалния закон, приемайки за недоказан субективния елемент от
състава на нарушението по чл.41, ал.1, т.2 от ЗОЗЗ, поради което на основание
чл.21, ал.6 от ГПК вр.чл.144 от АПК вр.чл.63, ал.1, изр.второ от ЗАНН мотивирам
настоящото особено мнение.
Макар въззивната инстанция да не е
дала изрична правна квалификация на приложения правен институт, то от
изложените в мотивите на съдебния акт съображения става ясно, че това е
институтът на фактическата грешка (чл.14 от НК). При нея деецът няма знание
относно фактическите обстоятелства, принадлежащи към състава на престъплението.
Законът не изисква от нарушението по
чл.41, ал.1, т.2 от ЗОЗЗ да са настъпили определени вредни последици, поради
което то е от категорията на формалните и от субективна страна е достатъчно
деецът да има познание за обективните свойства на своето деяние. Следователно,
за да е деянието съставомерно по този текст, последният трябва да е съзнавал,
че земята е земеделска и че липсва разрешение за промяната на предназначението
й, както и че нуждите, за които той я използва, нямат земеделски характер, т.е.
извършването на нарушението е възможно само при наличие на пряк умисъл. В този
смисъл е и трайната практика на ВКС, според която разграничението в чл.11, ал.2
от НК с алтернативно очертания в този текст волеви момент на умисъла на пряк и
евентуален може да бъде проведено само при резултатните престъпления, но не и
при формалните (на просто извършване) престъпления, които са възможни само при
пряк умисъл. Липсата на знание за който и да е посочените обективни признаци на
състава на нарушението по чл.41, ал.1, т.2 от ЗОЗЗ изключва умисъла за
извършването му поради фактическа грешка на дееца съобразно разпоредбата на
чл.14, ал.1 от НК.
Така е и в случая. Напълно споделям
тезата на въззивната инстанция, според която, изхождайки от презумпцията за
добросъвестно упражняване от държавните органи на правомощията им и за
съответствие на удостоверените в актовете им обстоятелства с обективната
действителност, не може да се вменява в задължение на лицата, в чиято полза са
издадени тези актове, да преценяват волята на държавния орган и да извършват
проверка дали тези актове са издадени след изпълнение на всички законови
предпоставки.
От доказателствата по делото се
установява, че за единия от впоследствие обединените имоти – ПИ № 025011 в
землището на с.Николово, общ.Русе, местността „Над село“, е процедиран ПУП по
чл.110, ал.1, т.3 от ЗУТ – ПЗ (план за застрояване) при условията на чл.59,
ал.1 от ЗУТ, одобрен със заповед № РД 01/1571 от 10.07.2012 г. на кмета на
Община Русе. С плана за застрояване се приема нова малкоетажна жилищна сграда,
свободно разположена в северната част на имота, както и нов басейн с размери
4/12 м., ситуиран на 3 м. от западната странична имотна граница. Въз основа на
тази заповед съгласуваните и одобрени инвестиционни проекти, главният архитект
на Община Русе е издал разрешение за строеж № 600/08.10.2012 г. Както правилно
е посочил районният съд, съгласно чл.26 от ЗОЗЗ разрешение за строеж се издава
само при наличието на влязло в сила решение на комисиите по чл.17, ал.1 от ЗОЗЗ
за промяна на предназначението на земеделската земя. Нещо повече, издадените
разрешения за строеж се подлагат на задължителна служебна проверка за
законосъобразност от органите на ДНСК и след влизането им в сила те не подлежат
на отмяна – чл.156, ал.1 и ал.5 от ЗУТ.
Следователно, при така одобреното
разрешение за строеж и при съществуващата презумпция за добросъвестно
упражняване на предоставените на административните органи правомощия, още към
момента на издаването на този административен акт за ответника по касация са
били налице предпоставки, които обосновават изпадането му във фактическа грешка
относно предназначението на земята. По делото липсват доказателства, които да
разколебаят убеждението му, че предназначението на земята не е земеделско по
смисъла на чл.2, ал.2 от ЗОЗЗ. Напротив, така разрешеният строеж е бил
реализиран и въведен в експлоатация съгласно удостоверение № 183/08.11.2017 г.,
издадено от главния архитект на Община Русе.
По същия начин стоят нещата и с другия
имот, с който ПИ № 025011 е бил обединен и нанесен в кадастралната карта, а
именно ПИ № 025004. Изводи във вреда на ответника по касация не могат да се
правят от обстоятелството, че в полза на съпругата на същия – С. М. О.
(предходен собственик на имот № 025004)
е било издадено положително становище с изх. № СБ-02-951/1 от 09.08.2017
г. на директора на ОД „Земеделие“ – Русе по реда на Наредба № 19 от 25.10.2012
г. за строителството в земеделските земи без промяна на предназначението им, за
изграждане на обект: „Дървен навес за малогабаритен селскостопански инвентар“.
Този обект така и не е бил реализиран, по думите на наказаното лице в
представеното писмено разяснение (л.153 от въззивното дело), поради установена
грешка в начина на трайно ползване на ПИ № 025004. Според разяснението В. е
считал земята не за земеделска, а за жилищна, поради което предприел действия
за промяна на НТП на този имот в ОСЗ – Русе, а впоследствие, след одобряване на
кадастралната карта на с.Николово, и за обединяване на ПИ № 025011 и ПИ №
025004 и промяна на начина на трайно ползване на имота в кадастралната карта.
Тези твърдения на наказания се потвърждават и от обяснителната записка,
изготвена от лице, правоспособно да извършва дейности по кадастъра, за обект
изменение на КВС с нанасяне на навес в ПИ № 025004, в която е отразено, че
проектът е изготвен във връзка с актуализиране на КВС за с.Николово, тъй като
записаното НТП за имота било сгрешено, поради това, че било записано НТП – друг
вид земеделска земя вместо считаното за коректно НТП – жилищни територии.
Исканото изменение на НТП от декември 2017 г. е одобрено от ОСЗ – Русе като в
издадената скица от 04.12.2017 г. ПИ № 025004 е посочен с НТП жилищна
територия. Със същия НТП е посочен и съседния имот, с който ПИ № 025004
по-късно е обединен - ПИ № 025011. Така, вместо да бъде реализирано намерението
за поставяне на дървен навес в ПИ № 025004 съгласно издаденото положително
становище с изх. № СБ-02-951/1 от 09.08.2017 г. на директора на ОД „Земеделие“
– Русе, след обединяването на двата имота и нанасянето им в кадастралната карта
като ПИ с идентификатор 51679.25.156, в частта от обединения имот,
представляваща бившия ПИ № 025004, са поставени два броя навеси, но по
разрешение за поставяне № 24/25.03.2019 г. на главния архитект на Община Русе,
издадено на основание чл.56, ал.2 от ЗУТ.
Въз основа на доказателствата по делото
следва да се приеме, че наказаното лице е било в грешка относно
предназначението на имота като е считало, че той съставлява урбанизирана
територия с жилищно предназначение, а не земеделска земя, поради което правилно
районният съд е приел, че извършеното деяние е несъставомерно по чл.41, ал.1,
т.2 от ЗОЗЗ. Тази грешка не може да бъде определена като „юридическа“, която
безспорно не е извинителна, съгласно принципа, че незнанието на закона не
извинява никого (Ignorantia
legis neminem excusat),
а е фактическа по своето естество и попада в приложното поле на чл.14, ал.1 от НК. Това е така, защото тя не се отнася до самите законови разпоредби, при
които е допустимо да бъде извършено промяната на предназначението на
земеделската земя и последващото й застрояване, а до конкретни фактически
обстоятелства - наличието на облагоприятстващи и влезли в сила административни
актове, по силата на които посоченото строителство, респ. поставяне на
преместваеми обекти, върху земеделската земя, макар и незаконосъобразно поради нарушение
на чл.12, ал.2 и чл.59, ал.1 от ЗУТ и липса на положително решение на комисията
по чл.17, ал.1, т.1 от ЗОЗЗ, все пак е било разрешено.
За придобитите имоти на наказаното лице
бил начисляван данък върху недвижимите имоти и такса битови отпадъци, което
отново демонстрира, че общинската администрация не ги третира като земеделска
земя, тъй като за последната такива не се дължат – арг. от чл.10, ал.3 от ЗМДТ.
Тези публични задължения били заплатени от ответника по касация, макар и в хода
на въззивното производство – на 28.01.2020 г.
По изложените в особеното ми мнение
съображения намирам, че субективната страна на вмененото на наказаното лице
административно нарушение не е доказана по несъмнен начин, както изисква
чл.303, ал.2 от НПК, а напротив – от доказателствата се установява нейната
липса, поради което правилно НП е било отменено от въззивната инстанция като
незаконосъобразно.
СЪДИЯ: