№ 648
гр. София, 19.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на десети април през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Катерина Рачева
Членове:Владимир Вълков
Здравка И.
при участието на секретаря Красимира Г. Г.
като разгледа докладваното от Владимир Вълков Въззивно гражданско дело
№ 20251000500332 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 258 и следващите от Гражданския
процесуален кодекс.( ГПК).
С решение № 452/02.09.2024 г., постановено по гр.д. № 20241200100065
по описа на Окръжен съд - Благоевград, четвърти състав са отхвърлени
предявени искове от В. Н. Д. срещу Л. А. А. за сумата от 33742,50 лв. –
връщане на дадена в заем сума по неформален договор от 27.11.2018 г. и
евентуално поради дадено без основание (чл. 55 ал. 1 пр. първо ЗЗД),
съответно неоснователно обогатяване (чл. 59 ЗЗД). С решението е уважен
предявеният иск срещу В. С. Д. за сумата от 26257,50 лв. като получена без
основание.
Решението е обжалвано от В. Н. Д., наричана впоследствие ищца и
въззивник, в отхвърлителната част по отношение на Л. А. А.. С жалбата
първоинстанционният съд е упрекнат, че не е оценил правилно събраните по
делото свидетелски показания във връзка с доказано по делото, че по сметка
на В. Д. е постъпила сума от 58000 лв., послужила за погасяване на поето
задължение от ответника и В. Д.. При условия на евентуалност ищцата
поддържа теза, че придобивайки ½ ид.ч. от недвижим имот за нейна сметка,
1
въззиваемият се е обогатил неоснователно. Иска се решението да бъде
отменено в обжалваната част, а отхвърлените искове да бъдат уважени.
В отговор по въззивната жалба въззиваемият и ответник в
първоинстанционното производство – Л. А. А., представляван от адв. М. Я.,
оспорва жалбата като споделя достигнатия от първоинстанционния съд извод,
че свидетелските показания си противоречат, а и не съвпадат с другите
доказателства по делото. Позовавайки се на твърдение на В. Д. в рамките на
друго съдебно производство, поддържа теза, че сумата е била дарена. Оспорва
да е доказано получаване на сумата по смисъла на чл. 55 ал. 1 предл. първо
ЗЗД и обогатяване на въззиваемия за сметка на въззивницата с довод, че не е
доказано обедняване на ищеца и същевременно обогатяване на ответника
нито е обоснована претендираната от него по-висока част от общо
преведената сума. Твърди се и с оглед ползваните от ответника кредити
задължението към третото лице да е било погасено с общи съпружески
средства.
В съдебно заседание по съществото на спора процесуалният
представител на В. Д. – адв. П., пледира за уважаване на жалбата. Смята за
доказано, че платената сума от въззивницата е довело до обогатяване на
двамата ответнци. Намира и за нелогичен изводът на първоинстанционния
съд само ответницата да се е обогатила при положение, че и ответникът е
придобил идеална част от недвижимия имот именно с получената сума.
Съображенията са доразвити в депозирани по делото писмени бележки.
Претендират се разноски по представен списък и възнаграждение за адвокат
във въззивното производство поради безплатно поета защита на близък.
Навежда доводи в писмени бележки.
Процесуалният представител на Л. А. – адв. Я., пледира за
потвърждаване на първоинстанционното решение. Застъпва теза, че
противоречията досежно основанието на търсената сума по различни дела
компрометират свидетелските показания. Оспорва да е доказано даване на
сумата при поет ангажимент за нейното връщане. Смята и че с процесните
претенции да се цели обогатяване на бившата съпруга на въззиваемия предвид
предходно установеното дарение от въззивницата на нейната дъщеря. Също се
претендира адвокатско възнаграждение поради безплатно предоставена
услуга на близък. Наведени са доводи и в писмени бележки.
2
Жалбата е допустима – предявена е от процесуално легитимирано лице
в предвидения от закона срок.
При служебната проверка не се устаноява порок, засягащ валидността на
обжалваното решение акт, а и неговата допустимост в обжалваната част.
Предвид утвърдената съдебна практика с Постановление № 1/1979 г. на
Пленума на Върховния съд институтът на неоснователното обогатяване
разграничава четири фактически състава. При изрично разграничените
хипотези на чл. 55 ЗЗД самото разместване на блага от имуществото на едно
лице в имуществото на друго води до неоснователно обогатяване поради
отсъствие на причина за задържане на сумата. Хипотезата на чл. 55 ал. 1
предл. първо ЗЗД – без основание изисква причината да не е съществувала
никога (нито към момента на разместване на благата, нито към последващ
момент, а и не съществува правна възможност да възникне. При хипотезата на
чл. 55 ал. 1 предл второ ЗЗД макар да е обективно възможна и очаквана, тази
причина не се е проявила и няма възможност да се прояви – неосъществено
основание. При третата хипотеза макар и възникнала, впоследствие причината
за задържане на полученото е отпаднала. Ищцата твърди да има едно вземане,
което претендира, при условията на евентуалност, според възприети от нея за
приложими три различни правни рамки. Посочените в исковата молба факти
обуславят претендираното вземане от Л. А. съответно от договор за заем и
евентуално поради неоснователно обогатяване. Ищцата не твърди в процеса
преминаване на блага от нейното имущество в това на Л. А., което, както бе
посочено вече, е предпоставка за подвеждане на иска под нормата на чл. 55 ал.
1 предл. първо ЗЗД. Страните не са длъжни да знаят правото, а единствено да
опишат фактите, които, според тях, обяснява поддържаната в процеса позиция
по спора. Съдът е обвързан да разреши по същество спор, само ако
предявеното искане за защита правнологически произтича от изложените в
исковата молба правопораждащи факти. Затова и дадената от страната
квалификация на спора не ангажира съда. Съдът се нуждае от информация за
съдържанието на поставения на вниманието му проблем и дължи да определи
приложимото към него правило (чл. 5 ГПК). При общото правило на чл. 59
ЗЗД обедняването и обогатяването не се намират в пряка причинна връзка, а
3
произтичат от общ факт или група от факти, под която норма и следва да бъде
подведен предявеният иск срещу Л. А.. При липса на твърдение,
обосноваващо разграничаване на самостоятелния иск по чл. 55 ал. 1 предл.
първо ЗЗД от общата норма на неоснователното обогатяване – чл. 59 ЗЗД,
съдът не е надлежно сезиран с претенция за връщане на дадено без основание.
Постановеното решение, с което е отхвърлен непредявен спрямо Л. А. искът,
определен като основан на дадено без основание, е постановено без надлежно
сезиране и се явява недопустимо.
Поддържаната претенция и във въззивното производство води до
висящност на спора в тази му част, поради което и на основание член 270 ал. 3
изр. трето ГПК решението следва да бъде обезсилено без да е необходимо
връщане на делото доколкото искането е разгледано с решението и при
приложимия към него закон – чл. 59 ЗЗД.
Проверката на решението досежно формираните фактически и правни
изводи при разрешаване на спора, извън приложението на императивна норма
или отстояване на изрично възложен на съда интерес, е ограничена до
посочените в жалбата указания за порочността на първоинстанционното
решение (чл. 269 ГПК) като в тази насока въззивният съд следва да формира
собствени изводи.
Първоинстанционното производство е образувано по искане на В. Н. Д.
срещу Л. А. А. и В. С. Д.. В исковата молба се твърди ответниците да са
бивши съпрузи като при публична продан по време на брака си придобили
недвижим имот. Твърди се цената да е заплатена с предоставена от трето лице
сума в размер на 48 515 лв. при поето задължение от Л. А. да му прехвърли
впоследствие ½ идеална част от имота. Ответниците договорили да върнат
сумата 48515 лв., а ответникът А. лично се задължил да плати допълнително и
сумата от 9485 лв. за неизпълнения предварителен договор. През месец
ноември 2018 г. ответницата поискала от въззивницата да даде на нея и
съпруга й парични средства, чрез които да погасят задълженията си към
третото лице в общ размер от 58 000 лв. Въззивницата и ответницата
договорили сумата да бъде върната при първа възможност, но договорката не
била оформена в писмен документ. На 23.11.2018 г. въззивницата продала свой
имот, а на 27.11.2018 г. по сметка на ответницата (нейна дъщеря) превела
4
сумата от 60 000 лв. Твърди се на следващия ден задължението от 58 000 лв.
да е било погасено. Поискано е В. Д. да бъде осъдена да заплати сумата от
26257,50 лв., а Л. А. да заплати сумата от 33742,50 лв. в изпълнение на
договор за заем, евентуално поради получени средства без основание и
евентуално поради обогатяване за нейна сметка.
В отговор по исковата молба В. Д. признава сумата да й е дадена в заем,
както и че с нея са погасени задължения към И. Ф. съответно нейно в размер
на 24257,50 лв. и на Л. А. в размер на 33742,50 лв.
В отговор по исковата молба ответникът А. признава, че В. Д. и В. Д. са
майка и дъщеря, а по време на брака си с дъщерята (в отговора е допусната
фактическа грешка досежно собственото й име) с постановление за възлагане
на недвижим имот № 60179/15.08.2018 г. придобили недвижим имот, находящ
се в гр. Благоевград на ул. „***“ № 2 за сумата от 87350 лв. Твърди обаче тази
сума да е била преведена изцяло от неговата сметка. Признава също, че сума в
размер на 48515 лв. е била заплатена по неговата банкова сметка от И. Ф. въз
основа на сключен между него и ответника предварителен договор от
03.08.2018 г. за прехвърляне на ½ идеална част от същия имот. Признава и че
той и съпругата му се отказали да продават ½ идеална част от жилището,
поради което ответникът развалил договора, върнал сумата от 48515 лв. и
заплатил неустойка. Оспорва обаче сумата от 60 000 лв. да е била дадена в
заем, както и да е послужила за погасяване на твърдяните задължения.
Оспорва някога да е търсил заем от ищцата в какъвто и да било размер.
Твърди задължението да е било погасено с изтеглени 4 банкови кредита,
средства от продажба на притежаван от семейството недвижим имот и дарени
му средства от неговата леля.
На 31.07.2018 г. ответникът е наредил сума в размер на 8731 лв. с
указание да съставлява задатък по из.дело № 20167020400236.
На 03.08.2018 г. Л. А. писмено изразил съгласие да продаде на И. Ф. ½
идеална част от самостоятелн обект в сграда с идентификатор 04279.613.5.1.8
с адрес: гр. Благоевград, ул. „***“ № 2, ет. 2, ап. Б (1-ви жилищен етаж).
На 03.08.2018 г. ответникът е наредил превод на сума от 78619 лв. при
посочено основание – покупка на нед.имот и.д. 236/2016.
Няма спор, а и от неоспореното извлечение по сметка на В. Д. се
установява извършен на 27.11.2018 г. 13:48:31 превод в размер на 60000 лв. по
5
сметка на В. С. А..
Не се спори и че на 28.11.2018 г. В. А. е превела сума в размер на 58 000
лв. по сметка на И. С. Ф. при указано основание – връщане на сума и капаро
по пр.др за покупка на недвижим имот.
Свид. А. – дъщеря на ответниците по предявения иск – Л. А. и В. Д.,
сочи да е присъствала на разговори между родителите си да вземат заем от
баба й (ищцата в първоинстанционното производство). Понеже парите
трябвало да бъдат преведени по банков път малко по-експедитивно, баща й
(ответникът) разговарял с ищцата да я вземе от работа и след това да я върне.
От родителите си свидетелката чувала да коментират, че парите трябва да се
връщат, а и ищцата неколкократно коментирала, че парите не й били върнати.
Свидетелката разбрала, че парите били необходими за откупуване на дял на И.
Ф. – семеен приятел на родителите й, от имот, а сумата да била около 60 000
лв. От коментарите в семейството разбрала и че преводът бил извършен при
описаната организация.
От показанията на свид. К. се налага извод, че е присъствала на разговор
между ищцата и ответницата, при който ответницата поискала от ищцата да
даде сума около 60 000 лв., за да се издължат на човек при обещание да ги
върнат. Свидетелката разбрала, че ищцата не ги иска само за себе си, а и чула
ответницата по телефона да казва на ответника, че майка й ще даде парите. Не
е чула казаното от ответника, но чула от ответницата, че ответникът трябва да
вземе ищцата от детската градина, за да я заведе в банката. Свидетелката
разбрала и че става дума за апартамент, който се намира точно над пощата, а
на първия етаж в сградата имало зъболекарски кабинет. Впоследствие
разбрала от ответницата, че ищцата е дала парите.
При установените факти от правна страна въззивният съд намира
следното:
По предявения иск с правно основание чл. 240 ал. 1 ЗЗД
Ищцата твърди да е дала в заем на ответниците Л. А. и В. Д., процесната
сума. Тази претенция предполага в процеса да бъде установено постигнато
съгласие за получаване на конкретна сума при задължение да бъде върната.
Правоотношението възниква с получаване на сумата, което определя договора
6
за реален. Ето защо и в тежест на ищцата е да докаже дадена сума при поето
към момента на даване задължение за връщането й.
Първоинстанционното решение не е обжалвано в частта, с която
предявеният иск срещу В. А. на основание договор за заем за сумата от
26257,50 лв. е отхвърлен. Нормата на чл. 6 ал. 2 ГПК обуславя предмета на
спора от волята на неговия инициатор. Липсата на жалба срещу
отхвърлителното решение е довело до влизане на решението в сила в тази му
част, а с оглед нормата на чл. 297 ГПК влязлото в сила решение е
задължително както за страните в настоящото производство, така и за
въззивния съд. Понеже решението касае самото субективно право,
настоящият съд е обвързан да приеме, че преведената по сметка на
ответницата сума не поражда задължение в обхвата на договора за заем за нея.
В първоинстанционното производство ответниците имат качеството на
обикновени другари понеже търсената отговорност се извежда от едно и също
основание – договор за заем (чл. 215 т. 2 ГПК). С оглед правилото на чл. 216
ал. 1 изр. второ ГПК заявеното признание на иска от В. Д. не ангажира
ответника А.. Понеже естеството на правоотношението не налага еднакво
решение спрямо различни лица, за които се твърди да са обвързани от договор
за заем, влязлото в сила решение е неотносимо към висящия понастоящем
спор с ответника А.. Това налага самостоятелно изследване на твърдяното
заемно правоотношение. С оглед нормата на чл. 217 ГПК съдът дължи да цени
явилото се противоречие по основополагащ факти за така предявения иск –
поетото задължение за връщане на дадена при това условие сума, при
съобразяване на всички останали обстоятелства по делото.
Свидетелските показания отразяват изявления на ответницата Д., но не
и изявления на ответника А.. Намерението е важно за формиране на едно или
друго поведение, но правни последици произтичат едва от обективираното
действие и то доколкото еднозначно води до предписано от закона
съдържание. Отнесено към договора за заем това ще рече съгласувана воля
между участниците в правоотношението за предоставяне на сума срещу
задължение за връщането й. След като първоинстанционният съд е отрекъл
преведената по банковата сметка на В. Д. сума да я обвързва с договор за заем,
отговорността на Л. А. на така предявеното основание не може да бъде
обусловено от действията на В. Д.. Необходимо е да бъде установено
7
постигнато съгласие от негова страна за получаване на сумата при задължение
за връщане. Доказателства в тази насока не са ангажирани.
Всеки е свободен да прецени дали, кога и при какви условия да поеме
определено задължение. На тази основа волеизявилият бива обвързан да
изпълни обещаното. Ангажиране на другиго обаче предполага предварително
и изрично изразена воля от страна на представлявания да бъде обвързан от
чуждо изявление (чл. 36 ал. 1 ЗЗД). Упълномощаване не може да се
предполага. Наложително е да бъде доказана изрично изразена воля, от чието
съдържание еднозначно да следва съгласие, че извършените действия от друго
лице ще ангажират представлявания. От показанията на свид. А. става ясно, че
финансовата подкрепа е била желана и от ответника, но възпроизведените
факти не дават основание за извод, че ответникът е упълномощил ответницата
да договаря заем от негово име.
Правовият ред утвърждава изключение от очертаното общо правило,
когато задължения се поемат за посрещане на семейни нужди. По силата на
чл. 32 от Семейния кодекс СК) неучастващият в сделката съпруг бива
обвързан без оглед на обстоятелството дали и доколко е бил съгласен. В
исковата молба обаче не се твърди задължението да е било поето при тези
предпоставки. Не се търси и присъщата за тази отговорност защита –
солидарност. Напротив, ищцата иска всеки от ответниците да заплати част от
процесната сума. Предвид нормата на чл. 6 ал. 2 ГПК тази принципно
възможна хипотеза не подлежи на изследване в случая.
Правилото на чл. 172 ГПК не изключва свидетелската годност на лица,
заинтересовани в полза или вреда на една от страните по спора като
предполага възможна заинтересованост у роднини, но изисква техните
показания да бъдат подкрепени и от други обстоятелства по делото. Законът
обаче изрично допуска изключение от доказателствените правила при
отношения между роднини включително и по сватовство като игнорира
принципно утвърдената забрана за свидетелски показания за договори над
5000 лв. (чл. 164 ал. 1 т. 3 ГПК). Обичайните в българското общество
отношения между близки роднини предпоставят по-висока степен на доверие
при възникване на правоотношението. Спецификата в тези отношения не
налага формализиране включително и на имуществени отношения било то й
на значителна стойност. Същевременно обаче нарушеното доверие
8
предпоставя аналогична на останалите хипотези възможност за защита.
Родствените отношения в указаната в нормата степен по определение
предполагат и свидетели от по-близък семеен кръг. Омаловажаване на
показанията поради близка родствена връзка предпоставя неоправдана пречка
пред доказване на договор между такива роднини осуетява възможността за
доказването им. Ето защо и с оглед постигане целта на закона – обезпечаване
на ефективна защита включително и на права, произтичащи от договор на
стойност над 5000 лв., но сключени от изключително близки роднини,
роднинската връзка сама по себе си не обосновава презумпция за
заинтересованост. Такава следва да произтича от данните по делото, за да
разколебае доказателствената стойност на показанията.
Законът не разпознава приятелството като самостоятелен източник на
интерес, а в процеса не се установява други обстоятелства, които да определят
свид. К. като заинтересована в указания смисъл.
При тези съображения настоящият състав не намира пречка да цени
събраните в процеса свидетелските показания. Свидетелските показания си
съответстват досежно подлежащия на изследване факт – съдържанието на
волеизявлението преди предаване на сумата. Свидетелите възпроизвеждат
различни ситуации, което логично предпоставя разлика в детайлите. Свид. А.
сочи да е присъствала на разговор за заем от около 60 000 лв. Отразените в
съдебния протокол показания не възпроизвеждат последователен разказ, а
сочат на прескачане от тема на тема. Откъслечната информация налага
събирането й без да разкрива възприетата от първоинстанционния съд
логическа непоследователност. Възпроизведеното впечатление от чужд
разговор е различно от точното възпроизвеждане на казаното, поради което
невъзможността свидетелската А. да си спомни съдържанието на разговора не
сочи на признание, че не е чула разговора. Изричното изявление, че не помни
конкретните думи на баща си в рамките на разговора му с нейната баба не
позволява фактически извод за лично поето задължение от ответника към
ищцата да му върне парите. Последвалото уточнение, че е разбрала това сочи
на формирано впечатление, което обаче само по себе си не е достатъчно. Това
обаче не препятства отчитане на останалите, изводими от показанията й
обстоятелства. Свидетелката сочи за множество разговори на тема заем от
ищцата и описва един разговор по телефона между ответника и ищцата с
акцент върху организация на внасянето на парите. Множеството разговори
9
логично изключват възможността за разграничаването им, но и обясняват
общо формираното впечатление за споделеното между родителите й.
Ситуацията около превеждане на парите се потвърждава както от
показанията на двете свидетелки, възпроизвеждащи коментари по този въпрос
в различни разговори (свид. К. възпроизвежда такъв между ответниците), така
и от писмените доказателства, очертаващи транзакцията да е осъществена по
обедно време. От тази гледна точка и връщането към същото обстоятелство
след възпроизведени от свидетеля и следващи събития не изключва
вероятност от известно объркване, което обаче не разколебава всички
останали, последователно изложени обстоятелства.
В исковата молба не се твърди, а и ответникът лично да се е ангажирал
пред ищцата да върне поисканата от ответницата сума и то преди предаването
й. Подобен извод не следва и от събраните доказателства. Свид. А. сочи да е
чула, че баща й трябва да върне парите, но не конкретизира ответникът да е
казал това и то пред ищцата.
Освен това, с оглед реалния характер на заемното правоотношение
заетата сума следва да бъде предадена на заемополучателя. Дадената сума на
друго лице обвързва заемополучателя, само ако е поискал това. В исковата
молба не се твърди ответникът да се е съгласявал да получи сума в заем по
сметката на бившата му съпруга, а и доказателствата не позволяват подобен
извод.
В обобщение в процеса не се твърди ответникът да е заявил желание
пред ищцата да получи сумата при задължение да я върне, нито да е получил
реално сумата, нито да е потвърдил извършвани от него действия. При тези
съображения предявеният иск за връщане на търсената сума на основание
договор за заем е неоснователен и първоинстанционното решение в тази му
част следва да бъде потвърдено.
По предявения иск с правно основание чл. 59 ал. 1 ЗЗД
Както бе посочено вече разяснявайки съдържанието на общото правило
на неоснователното обогатяване ППВС 1/1979 г. определя като съществени
негови елементи 1)обогатяване; 2| обедняване, 3) връзка между тях,
произтичаща от един или няколко обща група факта (едновременно водещи до
10
обогатяване за едната и обедняване за другата страна в правоотношението),
без да съществува причинна връзка между тях (обогатяването да е следствие
от обогатяването и обратно) и 4) отсъствие на зачетена от правовия ред
причина за разместването на благата. Балансът при това правоотношение се
осигурява от припокриването на обогатяването и обедняването. Нормата на
чл. 59 ал. 2 ЗЗД изключва приложението на посочения текст при наличие на
гарантирана от правовия ред възможност за възстановяване при неоправдано
разместени блага. Обеднилият се не може да получи повече от явилия се в
патримониума му дефицит, а и обогатилият се дължи нито повече, нито по-
малко от полученото.
Страните не спорят, че към 27.11.2018 г. към И. Ф. са съществували
задължения в размер на 48515 лв. и в размер на 9485 лв. Тези вземания
еднозначно се свързват с преосмисленото намерение на ответниците по време
на брака им да се разпоредят с идеална част от свой имот. В този смисъл
обогатяването не произтича от придобитата идеална част в недвижимия имот.
Страните не спорят, че това е станало в публична продан, поради което и
собствеността е възникнала с влизане в сила на постановлението за възлагане
(чл. 496 ал. 2 ГПК). Писмено поетото задължение за продажба обаче овластява
И. Ф. да наложи обещаното прехвърляне на собствеността. Прекратеният
договор осуетява подобна възможност, но и задължава Л. А. да върне
получената по предварителния договор сума – 48515 лв. Законът свързва
неизпълнения договор и с отговорност за обезщетяване на кредитора, с което
и самите страни свързват безспорното между тях задължение в размер на 9485
лв. В обхвата на правоприлагане се включва както определянето на правната
рамка, под която да бъде подведено твърдяно право, така и оценката за
значението на посочените от страната факти. Затова и съдът не е обвързан от
довода на въззивницата за обогатяване произтичащо от придобита идеална
част. Ищцата изрично се позовава на дадена от нея сума за погасяване
задължение и на ответника А.. В тази връзка без значение остава как са били
финансирани както покупката на имота по изп.д. № 236/2016 г., така и на
имота по изп.д. № 67/2015 г., поради което безпредметно остава обсъждането
на тези обстоятелства и събраните доказателства в тяхна подкрепа.
С погасяване на задължението към И. Ф. пасивът в патримониума на
ответника А. е намален. Спори се досежно източника на погасяване.
Представените от ответника доказателства сочат като източник на приход
11
договор за потребителски кредит от 20.06.2017 г. Последвалите договори за
банков кредит са с изрично договорено предназначение – рефинансиране на
предходни договори за кредит и незначителна по размер остатъчна сума.
Представените платежни нареждания сочат на направени разходи, а не на
формирани приходи, които да послужат за погасяване на задълженията към И.
Ф.. Освен отсъствието на потенциал, липсват доказателства и ответникът да е
предприел плащания в погасяване на тези задължения. Едва получената сума
от кредитора води до погасяване на задължението на длъжника.
Доказателствата обаче позволяват еднозначен извод, че сума в размер,
покриваща безспорния дълг към И. Ф. общо в размер на 58 000 лв., е
преведена от ответницата и то след като по нареждане на ищцата тази сума е
постъпила по сметката на дъщеря й. При положение че страните не спорят
наредената сума да е постъпила по сметката на кредитора, логично следва
извод, че именно с това плащане е погасен дългът към него.
Доказателствата не подкрепят достигнатия от първоинстанционния съд
извод погасяването да е станало с общи средства на бившите съпрузи.
Действалият към датата на превода Семеен кодекс от 2009 г. ограничава
режима на съпружеска имуществена общност до придобити по време на брака
вещни права. Вземане към банка не поражда вещно право, поради което и
фактът на постъпила сума по сметката на ответницата в първоинстанционното
производство не поражда права за ответника върху тази сума. Това изключва
придадената от първоинстанционния съд общност върху средствата, с които в
случая е погасено изрично идентифицираното в исковата молба задължение, с
чието погасяване именно се свързва отговорността на ответника.
Не може да бъде споделена и развитата в писмените бележки теза, че
погашението в случая е резултат на дължим принос към общите дела.
Действително нормата на чл. 17 от СК вменява в задължение на всеки съпруг
да участва в посрещане на задълженията, относими към нужди на
семейството. Ответникът не се е позовал в рамките на производството на
посрещана със задължението към И. Ф. нужда на семейството. Напротив,
свид. А. споделя за възприето от нея предложение на бащай да продадат
апартамента и да си разделят печалбата. Подобна цел не обслужва семейни
нужди.
Освен това, имущественият принос е дължим, доколкото произтича от
12
налично за съпруга имущество. Както бе посочено вече, по аргумент от чл. 32
СК необходимостта от поемане на задължения за посрещане на тези
специфични нужди пряко ангажира и неучастващия в конкретното
правоотношение съпруг и то без оглед на неговата воля. Следователно,
законодателят разграничава хипотезата на дадено за семейството според
възможностите на съпруга и случаят на привлечени средства за посрещане
нужди на семейството. Ето защо и дори да се приеме хипотетично, че
задължението е относимо към нуждите на семейството (свид. А. е имал
предвид друг апартамент), макар и да се установява, че ответницата в
първоинстанционното производство е осигурила средствата за погасяване на
задължението към И. Ф., доколкото това не е станало с налично нейно
имущество, а с привлечена подкрепа, правилото на чл. 17 СК е неприложимо.
По изложените съображения настоящият състав приема за установено
обогатяване на ответника. Възниква въпросът дали това обогатяване
произтича от общ факт или група общи факти, които същевременно да водят и
до обедняване у ищцата.
По делото не се установява ищцата да е превела сумата на дъщеря си с
намерение да я дари. Заетата процесуална позиция от дъщерята на ищцата в
рамките на друг спор с ответника не сочи на признание на неизгоден за нея
факт. Напротив, именно този довод обосновава предявената претенция по чл.
23 от СК в предходно производство. Освен това, за основанието на
разпореждането меродавно е намерението не на получилия (дъщерята), а на
титуляра върху притежанието (майката). От свидетелските показания
еднозначно следва заявено и отстоявано очакване от страна на ищцата сумата
да й бъде възстановена.
Същевременно от свидетелските показания се налага извод средствата
да са били предоставени по сметка на ответницата в първоинстанционното
производство целево (за погасяване на дълга към И. Ф.). Зачитането на
притежанието върху определено благо изисква да се държи сметка за волята
на титуляра както при разпореждане с него, така и за придаденото
предназначение на благото. В този смисъл постъпилата сума по сметката на
ответницата в първоинстанционното производство я ангажира да осигури
реализацията на посочената цел.
От друга страна, изпълненият превод с оглед придаденото й
13
предназначение позволява еднозначен извод и че дъщерята на ищцата и
ответник в първоинстанционното производство, е приела по сметката си
сумата с конкретна цел. Следователно, макар и постъпила по сметка на
дъщерята, легитимиращо я да се разпореди с нея, сумата се явява средство за
постигане на твърдяната и в исковата молба цел на ищцата – да осигури
финансово погасяване на дълг на своята дъщеря и бившия й зет към И. Ф.. В
този смисъл налице е мандат, ангажиращ ответницата да опосреди желаното
от ищцата погасяване на чужд дълг при заявен мотив – да подпомогне
ответниците. Изпълнението на мандата изключва възможността ищцата да
търси от дъщеря си и сумата, използвана за погасяване на лично поетото от
ответника, но споделено й от дъщерята на ищцата парично задължение.
Отсъствието на предвидена от закона възможност за ищцата да си възстанови
сумата от ответницата (предвид и утвърденото с влязло в сила решение
правоотношение между тях) удовлетворява и критерия по чл. 59 ал. 2 ЗЗД.
По изложените съображения настоящият състав приема за установена
група от факти – дадена от ищцата сума с определено от нея предназначение, с
която е погасено задължение на ответника. Тези факти обуславят както
обедняването на ищцата, така и обогатяването на ответника А. в резултат на
погасения негов дълг към И. Ф..
Размерът на обогатяването на ответника е съизмерим с размера на
погасеното негово задължение. Страните не спорят досежно съвместно
формирано от ответниците решение за прекратяване на предварителния
договор, с което именно се свързва и дълга към И. Ф.. Свид. К. също сочи
ответницата в първоинстанционното производство да е търсила подкрепата на
майка си за връщане на сума, която смята да дължи заедно с ответника, а и
възпроизведеното от свид. А. впечатление от множеството разговори между
родителите й налага еднозначен извод, че решението за прекратяване на
предварителния договор, обосноваващо и погасените впоследствие парични
задължения, е взето общо.
След като законът не предписва солидарност, а такава не следва и от
съдържанието на правоотношението, за обема на обогатяване меродавни са
вътрешните отношения между ответниците. Понеже законът не предписва и
различно участие, всеки от ответниците дължи по равна част. В тази насока е
и заетата позиция от ответницата в депозирания отговор – тя признава да
14
дължи на ищцата сумата от 24257,50 лв. (половината от цената на
договорената идеална част от недвижимия имот в размер на 48515 лв.)
Ответницата в първоинстанционното производство не оспорва
посочения в исковата молба произход на вземането от 9485 лв. – поето
задължение във връзка с неизпълнено обещание за прехвърляне на
договорената идеална част. Законът допуска страна по договора да се откаже
от него като възмезди насрещната – чл. 93 ЗЗД. Тази възможност изрично е
договорена и с предварителния договор. При безспорното в случая съгласие
между ответниците да се откажат от сключения предварителен договор няма
причина единствено ответникът да бъде смятан за отговорен за произтеклото
от това решение тежести – в случая договорената отметнина с И. Ф..
По изложените съображения настоящият състав приема, че ответникът
се е обогатил от извършеното за сметка на ищцата обогатяване до половината
както от размера на главницата – 24257,50 лв., така и за отметнината и
съответно със сумата 4742,50 лв. Следователно, предявеният иск по чл. 59 ал.
1 ЗЗД срещу ответника е основателен до сумата от 29 000 лв.
При достигнатия различен извод за изхода от спора обжалваното
решение в тази му част следва да бъде отменено до указания размер и
потвърдено за разликата.
По разноските
С оглед изхода от спора и предвид правилото на чл. 236 ал. 1 т. 6 ГПК
направените от въззивницата разноски подлежат на възстановяване съответно
на уважената част от жалбата й.
Формираният различен извод по съществото на спора налага ревизия на
първоинстанционното решение и в частта по възложените разноски на
въззиваемия в тежест на въззивницата до сумата от 1596,77 лв. и в тежест на
ответника и въззиваем в настоящото производство да бъде възложена част от
заплатеното възнаграждение за адвокат по предявените срещу него искове в
размер на 1439,15 лв.
Ищцата е освободена от задължението да внесе предварително държавна
такса, поради което следващата се за уважения иск подлежи на възлагане в
тежест на въззиваемия, който възлиза съответно на 1160 лв. за
15
първоинстанционното производство и 580 лв. за второинстанционното.
Въззивницата е представлявана от адвокат, поел безплатно защитата й в
процеса. Нормата на чл. 38 ал. 2 ЗА задължава насрещната страна по спора да
възмезди отзовалия се адвокат при нормативно очертани предпоставки. В
процеса не е повдигнат спор за близост в отношенията между адв. П. и
ищцата. Ето защо и с оглед нормата на чл. 38 ал. 1 т. 3 предл. второ от Закона
за адвокатурата (ЗА) въззиваемият А. дължи да поеме този разход.
Макар и досежно остойностяване на адвокатския труд нормата на чл. 36
ал. 2 ЗА да придава меродавност на издадена от Висшия адвокатски съвет
наредба, установеното с Решение по дело C‑438/22 на Съда на Европейския
съюз противоречие на Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, този акт е лишен от регулативен потенциал. Ето защо и не
съществува възможност сам по себе си да остойности положения труд.
Настоящият състав приема сумата от 2000 лв. за съответстваща на
положения труд във въззивното производство. При установения изход от
спора в полза на адв. П. се следва възнаграждение във въззивното
производство в размер на 859,45 лв.
Естеството и обема на работата и на процесуалния представител на
въззиваемия не разкрива осезаемо различие спрямо осъществената от адв. П..
Ето защо и при установения изход от спора в полза на адв. Я. се следва
възнаграждение от 1140,55 лв.
Мотивиран от изложеното Апелативен съд-София, ГО, 1-ви състав
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА решение № 452/02.09.2024 г., постановено по гр.д. №
20241200100065 по описа на Окръжен съд - Благоевград, четвърти състав, с
което е отхвърлен предявен иск от В. Н. Д. срещу Л. А. А. за сумата от
33742,50 лв. поради дадено без основание.
ОТМЕНЯ решение № 452/02.09.2024 г., постановено по гр.д. №
20241200100065 по описа на Окръжен съд - Благоевград, четвърти състав в
частта, с която е отхвърлен предявеният иск от В. Н. Д. срещу Л. А. А. за
сумата от 29000 лв. – неоснователно обогатяване, както и за присъдените
разноски над сумата от 1439,15 лв. и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
16
ОСЪЖДА на основание чл. 59 ал. 1 ЗЗД Л. А. А. с адрес по делото: гр.
***, ул. „***“ № * да заплати на В. Н. Д. с адрес по делото: гр. ***, пл. „***“
№ *, ет. *, ап. * сумата 29 000 лв. – обезщетение за неоснователно обогатяване
след погасяване на задължения за сметка на ищцата.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 452/02.09.2024 г. в останалата обжалвана
част.
ОСЪЖДА на основание чл. 78 ал. 1 ГПК Л. А. А. с адрес по делото: гр.
***, ул. „***“ № * да заплати на В. Н. Д. с адрес по делото: гр. ***, пл. „***“
№ *, ет. *, ап. * сумата 1439,15 лв. – заплатено възнаграждение за адвокат в
производството пред ОС – Благоевград.
ОСЪЖДА на основание чл. 78 ал. 3 ГПК В. Н. Д. с адрес по делото: гр.
***, пл. „***“ № *, ет. *, ап. * да заплати на Л. А. А. с адрес по делото: гр. ***,
ул. „***“ № * сумата 1439,15 лв. – заплатено възнаграждение за адвокат в
производството пред ОС – Благоевград.
ОСЪЖДА на основание чл. 78 ал. 6 ГПК Л. А. А. с адрес по делото: гр.
***, ул. „***“ № * да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка
на Окръжен съд – Благоевград сумата 1160,00 лв. – дължима държавна такса в
първоинстанционното производство и по сметка на Апелативен съд – София
сумата 580 лв. – дължима държавна такса във въззивното производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 38 ал. 2 вр. ал. 1 т. 3 предл. второ ЗА Л. А.
А. с адрес по делото: гр. ***, ул. „***“ № * да заплати на Д. В. П. с адрес по
делото: гр. ***, ул. „***“ № * сумата 859,45 лв. – възнаграждение за
производството пред Апелативен съд-София.
ОСЪЖДА на основание чл. 38 ал. 2 вр. ал. 1 т. 3 предл. второ ЗА Л. А.
А. с адрес по делото: гр. ***, ул. „***“ № * да заплати на М. И. Я. с адрес по
делото: гр. ***, ул. „***“ № * ет. * сумата 1140,55 лв. – възнаграждение за
производството пред Апелативен съд-София.
Решението може да бъде обжалвано пред Върховния касационен съд с
касационна жалба в едномесечен срок от връчване на препис при условията на
чл. 280 ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Председател: _______________________
17
Членове:
1._______________________
2._______________________
18