РЕШЕНИЕ
№ 14
гр. гр. Хасково, 08.01.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на единадесети декември през две хиляди двадесет и
трета година в следния състав:
Председател:Валентина Ж. Иванова
при участието на секретаря Галя В. Ангелова
като разгледа докладваното от Валентина Ж. Иванова Гражданско дело №
20235640101287 по описа за 2023 година
Производството е образувано по искова молба на Е. С. М., ЕГН
**********, с адрес - гр.************, чрез Еднолично адвокатско дружество
„Димитър Милев“, БУЛСТАТ *********, представлявано от управителя Д.
М. М., съдебен адрес: гр.София, бул.“Ал.Стамболийски“ № 125-2, ет.5, офис
5.3, против “МАКРОАДВАНС“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление - гр.София, район Средец, ул.“Г.С.Раковски“ № 147, ап.14, с
която e предявен иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът твърди, че на 13.12.2021г. сключил с ответника договор за
потребителски кредит от разстояние № 150413. Страните се договорили
отпуснатият заем да бъде в размер на 2200 лева, като кредитът следвало да
бъде погасен за 24 месеца. Посочено било, че размерът на годишната лихва е
41.00%, а размерът на годишния процент на разходите - 49.65%. Размерът на
общата сума, която следвало да върне ищецът, възлизала на 3145.48 лева. В
чл. 10 от процесния договор било уговорено, че кредитополучателят дължи
неустойка с обезщетителен характер, в случай, че не предостави обезпечение
съгласно реда и условията на чл. 20 от Договора. Неустойката била в размер
на 15.18 лв. плюс 0,230% от усвоения размер на кредита, за първия ден на
1
забава и 0,230% от усвоения размер на кредита за всеки следващ ден, за който
кредитът не е обезпечен. В чл. 20 било уговорено, че в срок до три дни от
сключване на договора кредитополучателят следва да предостави поръчител,
физическо лице, с брутен доход поне 1400 лв. и др. Съгласно погасителния
план, на ищеца била начислена неустойка в размер на 3294.72 лв., тъй като не
представил в срок надлежни поръчители или друг вид обезпечение, посочени
в процесния договор. Така вместо първоначалната ежемесечна вноска по
кредита в размер на 131.06 лв., същата се променяла и се увеличавала със
137.28 лв. на месец или ставала 268.34 лв. на месец. Общата сума, която
следвало да бъде заплатена по договора, била в размер на 6440.20 лв. Тъй като
целта на заемните средства била за задоволяване на лични нужди, според
ищеца същият притежавал качеството потребител и към договора били
приложими ЗПК и ЗЗП. Поддържа се в исковата молба, че така уговорената
клауза за неустойка в чл. 10 от Договор за паричен заем, е нищожна поради
противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД/ и поради това, че
е уговорена при неспазване на нормите на чл. 11, чл. 19 ал. 4 ЗПК във вр. с
чл. 22 ЗПК, както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП като се излагат следните
съображения: С уговорената неустойка се целяло да се заобиколи
предвидения максимален размер на Годишен процент на разходите /ГПР/ - чл.
19, ал. 4 ЗПК. Това вземане формално било посочено като обезщетение за
неизпълнение само и единствено с цел да не бъде включено при
изчисляването на ГПР и така същият да остане под установената граница от
50%. Действително обаче същото отговаряло на всички критерии, посочени в
§ 1, т. 1 от ЗПК. То представлявало разход, пряко свързан с договора за
потребителски кредит, известен бил на кредитора и следвало да се заплати от
потребителя. Това се потвърждавало и от С.я погасителен план, от които било
видно, че разходът за неустойка бил включен и дължим още с подписването
на договора. Очевидно било, че договарянето на този разход като неустойка
имало единствено за цел увеличаване възнаграждението на кредитора над
максимално допустимия размер, поради което на основание чл. 21 ЗПК тази
клауза била недействителна. Дадената на потребителя възможност да осигури
обезпечение в тридневен срок не можело да обоснове обратния извод. Срокът
бил твърде кратък и било житейски логично да се предположи, че
потребителите на подобен тип кредити са материално затруднени, съответно
не могат да осигурят поръчител с големи трудови доходи. Освен това
2
следвало да се има предвид, че в ЗПК било предвидено изрично задължение
на кредитора да оцени кредитоспособността на длъжника. С предоставянето
на потребителя на заемната сума кредиторът счел, че заемателят отговаря на
критериите му за кредитоспособност, поради което изискването на
допълнително обезпечение било лишено от всякакъв смисъл. В случай че
кредиторът действително е искал такова да му бъде осигурено, то следвало да
се изиска преди предоставянето на кредита, каквато била обичайната
практика. Възнаградителната лихва в размер на 41 % за срока на договора се
равнявала на 945.48 лв., а неустойката в размер на 3294.72 лв. била над
четири пъти по - голяма от нея или в размер на около 200%, с което реалният
ГПР ставал близо 240 %. Определянето в Договора на сумата в размер на
3294.72 лв. като неустойка за неизпълнение на задължение целяла единствено
заобикаляне на забраната чл. 19, ал. 4 ЗПК. На следващо място ищецът счита,
че уговорената неустойка излизала извън присъщите й обезщетителна,
обезпечителна и санкционна функция и на основание чл. 26 ал 1 ЗЗД била
нищожна. Същата противоречала на закона и добрите нрави, като излизала и
извън пределите на предвидената в чл. 9 ЗЗД договорна свобода. Нарушавали
се основните принципи за справедливост и добросъвестност в отношенията
между потребител и кредитор. Съгласно т.3 от Тълкувателно решение №
1/2009г. от 15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, преценката за нищожност следвало
да се извърши в зависимост от специфичните за всеки конкретен случай
факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии,
като естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение,
обезпечение на поетото задължение с други, различни правни способи, вида
на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена,
съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора
вреди от неизпълнението. Процесната неустойка била предвидена за
неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, а не за
същинското задължение по договора за връщане на заетата сума. Същата в
случая била в размер на почти 110 % от предоставения заем, без да ставало
ясно изобщо какви вреди обезщетява, след като кредиторът сам оценил
кредитоспособността на длъжника и одобрил отпускането на кредита, преди
да му е предоставено обезпечението. От изложеното следвало, че с
договарянето на тази неустойка заемодателят целял единствено да се обогати.
Излизало се извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна
3
функция. Цитираната клауза била екзорбитантна, нарушаваща добрите нрави
и противоречаща на чл. 26 ал. 1 и чл. 9 ЗЗД. Следвало също да се има
предвид, че за неизпълнението на задължение за предоставяне на обещано
обезпечение в чл. 71 ЗЗД била предвидена достатъчно тежка санкция. Налице
било и заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1 пр. 2 ЗЗД на
разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК. С процесната клауза за неустойка в полза
на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за
неизпълнението на акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което
обаче не произтичали вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечавала
вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника в
срок, но именно тези вреди се обезщетявали и чрез мораторната лихва по чл.
33, ал. 1 ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва
било недопустимо. Клаузата на чл. 14 от Договора била изцяло
неравноправна и нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от Закона за
защита на потребителите /ЗЗП/. Същата задължавала потребителя при
неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока
неустойка. Ищецът твърдя, че тази клауза не била индивидуално уговорена,
съгласно чл. 146 от ЗЗП. Обръща се внимание и на това, че в процесния
договор не бил посочен годишен лихвен процент или по - скоро в договора
бил посочен лихвен процент от 41 %, а в погасителния план - 38,95%, като не
ставало ясно кое от двете е вярното. Така според ищеца били налице
основания целия Договор за потребителски кредит да се приеме за
недействителен, което по същество водело до недействителност и на самата
неустоечна клауза. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът следвало да
съдържа годишния процент на разходите и общата сума, дължима по кредита.
Съзнателното погрешно посочване от кредитора на ГПР, както и
непосочването на компонентите, които влизат в него, с цел заобикаляне
ограниченията на ЗПК следвало да се тълкува, като цялостно неизпълнение на
задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което било основание за
недействителност на целия договор по чл. 22 ЗПК. Предвид гореизложеното
за ищеца се породил правен интерес от предявяване на иск с правно
основание чл. 26 от ЗЗД за обявяване на клаузата на чл. 10 от процесния
договор за недействителна поради противоречие със закона, добрите нрави,
както и заобикаляне на закона. По тези съображения, моли съда да постанови
решение, с което да бъде обявена нищожността на предвидената в чл. 10 от
4
Договор за паричен заем № 150413, сключен между страните, клауза,
предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 3294.72 лева.
Претендират се и направените по делото разноски, вкл. и за адвокатско
възнаграждение.
В едномесечния срок по чл. 131, ал. 1 от ГПК е депозиран писмен
отговор на искова молба от ответника, който признава предявения иск. Счита,
че не е дал повод за завеждане на делото, поради което моли, при
постановяване на крайния съдебен акт, на основание чл. 78 ал.2 ГПК,
разноските да бъдат възложени изцяло в тежест на ищеца. Прави възражение
за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение.
При така установеното по делото и като взе предвид, че ищецът прави
искане съдът да се произнесе съобразно направеното признание на иска,
съдът направи следните правни изводи:
При наличие на признание на иска от ответника, както и при наличие на
направено от ищеца искане съдът да се произнесе съобразно направеното
признание, като следва нормата на чл.237, ал.2 от ГПК, съдът мотивира
решението си основно върху направеното признание. Освен това съдът
направи констатации и относно липсата на пречки по чл.237, ал.3 от ГПК по
предявения иск с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, а именно – признатото
право не противоречи на закона и добрите нрави и няма пречки страната да се
разпорежда с него. Ето защо, съдът достига до извода, че следва да бъде
уважен предявения иск с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД.
По отношение на разноските съдът намира, че не са налице
предпоставките за прилагането на чл.78, ал.2 от ГПК. Действително с
отговора на исковата молба ответникът е признал иска, но доколкото ищецът
не разполага с друг ред за защита на накърнените си права, освен чрез
предявяване на настоящия иск за обявяване нищожността на оспорената
договорна клауза, разноските по делото следва да бъдат възложени в тежест
на ответника. На ищеца се дължат разноски в размер на 131.80 лева,
представляващи платена държавна такса, които следва да му бъдат присъдени
изцяло, на основание чл.78, ал.1 от ГПК. По делото е представен договор за
правна помощ и съдействие за ищеца, съгласно който му е предоставена
безплатна правна помощ от Еднолично адвокатско дружество „Димитър
Милев“ на основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗАдв. - оказване на адвокатска защита
5
на материално затруднени лица. Съгласно чл.38 от ЗАдв. адвокатът може да
предостави безплатна правна помощ в изрично посочените в разпоредбата
хипотези, в които попада и настоящият случай. Съгласно чл.38, ал.2 от ЗАдв.
на адвоката се определя възнаграждение в размер не по-малък от
предвидения в Наредбата за минималните размери на адвокатските
възнаграждения. На основание чл.7, ал.2, т.2 от Наредба №1/09.07.2004, съдът
определя адвокатско възнаграждение за Еднолично адвокатско дружество
„Димитър Милев“ в размер на 755.36 лева, която сума е с включено ДДС и
следва да бъде присъдена в полза на пълномощника на ищеца. Възражението
за прекомерност на адвокатското възражение на ищеца е неоснователно, тъй
като същото е определено съобразно предвидения в Наредба №1/09.07.2004г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения, минимум.
Водим от горното и на основание чл.237, ал.1 във вр. с ал.2 от ГПК,
съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожна клаузата, съдържаща се в чл.10 от
Договор за паричен потребителски кредит № 150413 от 13.12.2021г., сключен
между Е. С. М., ЕГН **********, от гр.*************** и
„МАКРОАДВАНС“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
– гр.София, Район „Средец“, ул.“Г.С.Раковски“ № 147, ап.14, предвиждаща
заплащане на неустойка в размер на 3294.72 лева, на основание чл.26, ал.1,
предл.3 от ЗЗД, във вр. с чл.143, ал.1 и чл.146, ал.1 от ЗЗП.
ОСЪЖДА „МАКРОАДВАНС“ АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление – гр.София, Район „Средец“, ул.“Г.С.Раковски“ № 147,
ап.14, да заплати на Е. С. М., ЕГН **********, от гр.***************,
направените по делото разноски в размер на 131.80 лева, представляващи
платена държавна такса.
ОСЪЖДА „МАКРОАДВАНС“ АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление – гр.София, Район „Средец“, ул.“Г.С.Раковски“ № 147,
ап.14, да заплати на Еднолично адвокатско дружество „Димитър Милев“,
вписано в регистър БУЛСТАТ под № *********, фирмено дело № 24/2021г.
по описа на 24 с-в на Софийски градски съд, с адрес на упражняване на
6
дейността – гр.София, бул.“Александър Стамболийски“ № 125-2, ет.5, офис
5.3, представлявано от Д. М. М. – Управител, сумата от 755.36 лева,
представляваща дължимо адвокатско възнаграждение по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Хасково в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Хасково: /п/ не се чете.
Вярно с оригинала!
Секретар: К. Х.
7