РЕШЕНИЕ
№ 11884
гр. София, 28.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 41 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и девети септември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА
при участието на секретаря Д. К. Д.
като разгледа докладваното от МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА Гражданско
дело № 20211110171077 по описа за 2021 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 235 ГПК.
Образувано е по искова молба, подадена от М. П. С., с която срещу [фирма] е предявен
осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за сумата от 147,67 лева,
представляваща недължимо платена сума по договор за потребителски кредит №
[номер]/02.03.2017 г. ведно със законната лихва от предявяване на иска /10.12.2021 г./ до
окончателното плащане.
Ищецът твърди, че е сключил с ответника договор за кредит № [номер] на 02.03.2017 г., по
силата на който ответникът му е предоставил сумата 1000 лева при уговорен годишен
лихвен процент в размер 49.90 %, а той се задължил да върне сума в размер на 1147,67 лева,
в срок от 9 дни от сключване на договора, включително да заплати такса за експресно
разглеждане в размер 137,64 лева. Твърди, че сключеният договор е нищожен поради
противоречието му с чл. 22 ЗПК, поради неспазване на предвидената от закона форма, тъй
като не са изпълнени задълженията на ответника да предостави преддоговорна информация,
не е получил съгласие на потребителя за сключване, тъй като електронните документи са
неподписани поради неспазване на процедурата за удостоверяване на техния действителен
автор, както и поради неспазване на изискуемия по закон шрифт 12. Твърди, че договорът е
нищожен и поради липсва на елемент от същественото му съдържание, а именно липсва
посочване на общия дълг, погасителен план, посочване на ГПР по кредита, елементите,
които включва и методиката за изчисляването му, а отделно от това надхвърля допустимия
1
по закон размер съгласно чл.19, ал.4 ЗПК, тъй като в него е следвало да е включена таксата
за експресно разглеждане на документите за отпускане на кредита. Развива съображения за
нищожност и неравноправност на клаузата за заплащане на такса за експресно обслужване.
Заявява доводи, че грешното посочване на ГПР в договора следва да се приравни на
хипотеза на непосочен ГПР по см. на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, респ. целият договор да се
обяви за недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Обосновава становище, че платеното,
извън чистата стойност на кредита, подлежи на връщане, поради липса на основание за
задържането му от ответника. Отделно от това твърди, че клаузата за възнаградителна лихва
противоречи на добрите нрави, тъй като надвишава трикратния размер на законната лихва.
В условията на евентуалност твърди, че договорът е унищожаем, тъй като е сключен поради
липса на финансови средства за основни потребности и неизгодни условия, както и че
отделни клаузи от договора са нищожни поради противоречието им с добрите нрави.
Ответникът оспорва иска с твърдения, че договорът е сключен в електронна форма при
спазване на изискванията на закона, след което е изпратен на посочен от ищеца електронен
адрес. Твърди, че е предоставил по силата на договора за кредит на ищеца сума в размер на
1000 лева за период от 9 дни с падеж на задължението 11.03.2017 г., като начислените суми
по договора са, както следва: 10,03 лева - договорна лихва и 137,67 лева - такса за експресно
разглеждане на кредита. Сочи, че отпуснатата по силата на договора за кредит сума е била
преведена по банкова сметка на ищцата. Поддържа, че ГПР е определен в максимално
допустимия размер съгласно чл.19, ал.4 ЗПК, а законът не предвиждал ограничения на
отделни компоненти. Развива съображения, че таксата за експресно разглеждане не е сред
услугите, попадащи в обхвата на чл.19, ал.1 ЗПК, поради което не следва да бъде включена в
ГПР. Пояснява, че тази такса се заплаща от потребителя за предоставена от кредитора
услуга – по-бързо разглеждане на документите за отпускане на кредита и възмездява
кредитора за това, че ангажира приоритетно свои служители и работници, които да оценят
кредитоспособността на лицето, което иска да сключи договора. Твърди, че възнаградителна
лихва, уговорена до границата, определена от чл.19, ал.4 ЗПК, не е нищожна, тъй като
законът допуска това. Оспорва доводите на ищцата за нищожност на договора поради липса
на задължителни елементи от съдържанието на същия като сочи, че в него е посочен общият
дължим размер на сумите и срока за плащане, а доколкото се дължи връщане на цялата
сума, а отделни погасителни вноски, за действителността на договора не е необходим
погасителен план. Оспорва договорът за кредит да е сключен при крайна нужда и явно
неизгодни условия.
След съвкупна преценка на събраните в хода на съдебното дирене доказателствата и
съобразявайки становищата на страните, съдът приема за установено от фактическа
страна следното:
С доклада по делото, приет без възражения от страните, съдът на основание чл. 146, ал. 1, т.
4 ГПК е обявил за безспорни и ненуждаещи се от доказване в производството следните
обстоятелства: че ответникът е предоставил на ищеца сума в размер на 1000 лева, че ищецът
е заплатил по договора преди определената като падежна дата сумата от 1147,67 лева, от
2
които 1000 лева - главница, 10,03 лева - възнаградителна лихва и 137,64 лева - такса за
експресно разглеждане.
По делото е представен сключен между страните от разстояние договор за кредит №
[номер]/02.03.2017 г., по силата на който ответникът е предоставил потребителски кредит на
ищцата в размер на 1000 лева, със срок на издължаване 9 дни /падеж 11.03.2017 г./ при
посочен в договора размер на годишния лихвен процент /ГЛП/ 40,68 % и размер на
годишния процент на разходите /ГПР/ 49,9 % ГПР. Видно е, че договорът за кредит съдържа
уговорка, че кредитополучателят дължи и сумата от 137,64 лева – такса за експресно
разглеждане на кредита.
Като доказателства по делото са представени и Общите условия към договора за кредит.
Съгласно същите таксата за експресно разглеждане е за предоставяне на допълнителна,
незадължителна услуга по искане на кредитополучателя за експресното разглеждане от
кредитора на искането за отпускане на кредит, което гарантира експресна обработка на
кандидатурата на кредитополучателя за отпускане на кредит при срокове и условия,
посочени в ОУ. В клаузата на чл. 2.2, раздел „Одобряване на кредита“, кредиторът дава
право на кредитополучателя изрично да заяви получаването на допълнителна
незадължителна услуга за експресно разглеждане на кандидатурата, която гарантира
експресна обработка на документите и получаване на отговор по искането за отпускане на
кредит до 15 минути от изпращането му. В противен случай чл. 2.1 от ОУ предвижда, че
кредиторът следва да даде своя отговор по искането за отпускане на кредит в срок от 7
календарни дни от получаването му, а ако седмият ден е неработен ден – в първия следващ
работен ден. Таксата за експресно разглеждане се определя спрямо сумата и периода на
кредита /чл. 2.4/ и се дължи само ако кредитът бъде одобрен /чл. 2.5/.
В чл. 3 „Сключване на договора за кредит“ е описана процедурата по сключване на договора
от разстояние, в т.ч. и се съдържа договореност, че страните се съгласяват съобщенията по
ел.поща, потвърждаващи приемането на договора за кредит, да имат значението на
саморъчни ел.подписи по см. на чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕП. След сключването на договора за
кредит, кредиторът превежда сумата по кредита на кредитополуателя.
Съгласно чл. 4 от ОУ „Изчисление на ГПР“ същият представлява процент, отразяващ
общите разходи по кредита /настоящи и бъдещи/, като напр. лихва, комсиисонни, преки и
косвени разходи. Според тази клауза от ОУ ГПР не включва разходите, възникнали в
резултат от неизпълнение на договорни задължения, както и разходите за допълнителни
незадължителни услуги, предоставени на кредитополучателя по негово искане.
В хода на съдебното дирене, проведено пред настоящата инстанция, е прието заключението
на съдебно-счетоводната експертиза, изготвено от вещо лице, притежаващо съответната
компетентност и по отношение на който експерт в производството не са налице данни за
зависимости и отношения със страните. Ето защо и като приема, че заключението е
изготвено обективно и дава професионален отговор на поставените пред изследването
задачи, съдът ползва същото при изграждането на изводите си относно правнорелевантните
за спора факти. От същото се установява следното:
3
В процесния случай заплатената по договора възнаградителна лихва в размер на сумата от
10,03 лева е изчислена при фиксиран ГЛП 40,68 %, както е посочено в договора. Посоченият
в договора ГПР /49,9%/ е формиран при включване единствено на главницата и
възнаградителната лихва, като при включване в ГПР на всички дължими суми по договора
/главница, възнаградителна лихва и такса за експресно разглеждане/, ГПР ще достигне
размер от 598,89 %.
При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните правни
изводи:
Претенцията на ищеца намира своето правно основание в разпоредбата на чл. 55, ал. 1 пр. 1
от ЗЗД. Касае се за вземане за връщане на суми, дадени при начална липса на основание /по-
конкретно дадени по нищожен договор/. В условията на евентуалност ищецът твърди
основание за унищожаемост на договора, като сключен поради липса на финансови средства
за основни потребности и неизгодни условия, както и нищожност на отделни клаузи поради
противоречието им с добрите нрави.
Спорен между страните е въпросът относно валидността на процесния договор за кредит, с
оглед което съдът следва да даде отговор на същия.
От представените в производството писмени доказателства съдът приема, че се касае за
договор, сключен между страните от разстояние. Предоставянето на финансови услуги от
разстояние е регламентирано в Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние,
като съгласно чл. 6 ЗПФУР „договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние е
всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне
на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето
на предложението до сключването на договора страните използват изключително средство
за комуникация – едно или повече.“ Дефиниция за „средство за комуникация от разстояние“
е дадена в § 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР - това е всяко средство, което може да се използва за
предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице едновременно физическо присъствие
на доставчика и на потребителя.
Разпоредбата на чл. 18, ал. 1 ЗПФУР задължава доставчика да доказва, че е: 1. изпълнил
задълженията си за предоставяне на информация на потребителя; 2. спазил сроковете по чл.
12, ал. 1 или 2 и 3, получил съгласието на потребителя за сключването на договора и, ако е
необходимо, за неговото изпълнение през периода, през който потребителят има право да се
откаже от сключения договор.
За доказване на електронни изявления се прилага ЗЕДЕУУ, като съгласно чл. 3 „електронен
документ е всяко съдържание, съхранявано в електронна форма, по-специално текстови или
звуков, визуален или аудио-визуален запис.“. Законът придава значение на подписан
документ само на този електронен документ, към който е добавен квалифициран електронен
подпис (чл. 13, ал. 3), но също така допуска страните да се съгласят в отношенията помежду
си да придадат на обикновения електронен подпис стойността на саморъчен (чл. 13, ал. 4).
Възпроизвеждането на електронния документ върху хартиен носител не променя
4
характеристиките му. Съгласно чл. 184, ал. 1, изр. 1 ГПК, той се представя по делото върху
такъв носител, като препис, заверен от страната. Ако другата страна не поиска
представянето на документа и на електронен носител, преписът е годно и достатъчно
доказателство за авторството на изявлението и неговото съдържание /в този см. Решение №
77 от 17.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2040/2014 г., IV г. о., ГК/.
С оглед изложеното по-горе и като взе предвид че с ОУ /чл. 3/ страните са уговорили начина
на сключване на договора от разстояние, както и че електронните им изявления имат
значението на такива, подписани с ел.подпис, съдът приема, че тези доводи на ищцата,
ангажирани с исковата молба, са неоснователни. Договорът за кредит не е нищожен на
соченото основание – поради нарушаване на изискването за форма - чл. 10, ал. 1 ЗПК.
За пълнота следва да се посочи, че всички изложени от ищцата с исковата молба
съображения досежно нищожността на договора за кредит, произтичаща от неизпълнение на
задълженията на ответника да предостави преддоговорна информация, неполучаването на
съгласие от страна на ищеца за сключване на договора, поради липса на подпис върху
електронните документи, също са неоснователни. Безспорно на посочения в Общите
условия сайт - [електронен адрес] /който домейн е изписан и върху представения от ищеца
договор за кредит/ са предоставени приложимите Общи условия, преддоговорна
информация и проект за договор, като от първите е видно, че е спазено изискването на чл.
10, ал. 1 ЗПФУР, както и на чл. 18, ал. 1, т. 1 ЗПФУР. Страницата е активна, общодостъпна и
позволява извършването на информативна справка от всяко лице. Електронната система за
кандидатстване и сключване на договори от разстояние на [електронен адрес], съдържа
алгоритъм, който е описан в Общите условия и съдържа задължителна възможност за
изрично съгласие на всеки етап от регистрацията, запознаването с условията, приемането им
и сключването на договора от разстояние, който изключва преминаването към всяка
следваща фаза /от отправянето на поканата, отправянето на предложението, приемането му,
приемането на Общите условия, предоставянето на преддоговорната информация и т. н., до
сключването на договора/ без даване на съответното съгласие в предходната и съответно -
приключването на процедурата по сключване на договора без полагането на обикновен
електронен подпис съгласно чл. 1.8 от Общите условия, където е посочено, че на всяка
страница се натиска бутон "Подпиши". Различните етапи от регистрацията се визуализират
само за потребителя, ползващ съответното средство за комуникация от разстояние и
единствено той може да ги отпечата като изображение върху хартиен носител. Закономерно
е ищецът да е предоставил всички изискуеми данни – три имена, ЕГН, адрес, телефон, имейл
и банкова сметка. При кредитодателя е генерирано единствено подписаното /по см. на чл.
13, ал. 4 ЗЕДЕУУ/ крайно електронно изявление, от което биха могли да произтекат
съответните последици – права и задължения, в случая по договор за кредит.
Следователно, при спазването на изискванията на чл. 18, ал. 1 ЗПФУР и при наличието на
предпоставките на чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕУУ, следва да се приеме, че представеният по делото
електронен документ – договор за кредит, възпроизведен на хартиен носител, е саморъчно
подписан документ и се ползва с формална доказателствена сила по смисъла на чл. 180
5
ГПК.
Относно доводите за нищожност на договора за кредит поради противоречието му с
императивни разпоредби на ЗПК, съдът приема следното:
На първо място следва да се посочи, че систематичното тълкуване на чл. 10а, ал. 1 и ал. 2
ЗПК кредит разкрива целта на законодателя да разграничи таксите, дължими за
допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, и таксите, предвиждани
за действия по усвояване и управление на кредита, като разрешава първите и забранява
вторите.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът следва да съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
В аспекта на горното следва да се посочи, че таксата за експресно разглеждане на документи
при кандидатстване на потребителя за отпускане на кредит е свързано с отпускането
/усвояването/ на кредита, поради което такса не се дължи. Включването на същата като
задължение за потребителя по договора за кредит чрез клаузите от ОУ, регламентиращи
същата /дадената дефиниция, чл. 2, ал. 2 – ал. 5/, се явява в пряко противоречие с нормата на
чл. 10а ЗПК, с оглед което и е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Освен това
посочената клауза се явява и неравноправна, доколкото възлага допълнителна финансова
тежест за потребителя, оскъпява „цената на кредита“ и по съществото си представлява
реализирана за кредитора печалба.
На следващо място с оглед заявените от ищеца възражения срещу действителността на
процесния договор, съдът дължи обсъждане на доводите за нарушение на императивните
норми на чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 ЗПК във връзка с изискванията на закона към
годишния процент на разходите по договор за потребителски кредит.
По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците
за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит.
В процесния договор за потребителски кредит е посочен ГПР 49,90%, т. е. формално е
6
изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Така посоченият размер не надвишава
максимално допустимия по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Според настоящия състав на съда обаче този
размер обаче не отразява действителния процент на разходите в случая, тъй като същият не
включва част от разходите по кредита, а именно – таксата за експресно разглеждане на
кандудатурата на потребителя за отпускане на кредит от страна на кредитора. Този разход
също следва да се включи в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на
ЗПК.
По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга
е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Както се посочи и по-напред, тази такса е всъщност печалба за кредитора, надбавка към
главницата, поради което трябва да е част от ГПР, като в случая това законово изискване не
е спазено. Обратно, с клаузата на чл.4 от ОУ изрично е посочено, че тази такса не се
включва при изчисляването на разходите по кредита, на която договора ответникът
акцентира с отговора на исковата молба. Това твърдение не се споделя от съда по
изложените по-горе мотиви.
При това положение се налага извод, че договорът за потребителски кредит не отговаря на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него липсва посочен действителният
размер на разходите по кредита. Текстът на последната норма не следва да се възприема
буквално, а именно - при посочен, макар и неправилно ГПР, да се приема, че е изпълнено
изискването на закона за съдържание на договора. Годишният процент на разходите е част е
същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с
оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на
договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни
продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е посочен ГПР при
съобразяване на всички участващи при формирането му елементи, което води до неяснота за
потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК. Подвеждащото оповестяване на този елемент от изискуемото съдържание
на договора съставлява порок, изключващ валидността на договора съгласно чл. 22 ЗПК. В
този случай потребителят следва да върне само чистата стоиност на кредита, но не дължи
лихви и или други разходи по кредита, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК.
Между страните не е спорно обстоятелството, а и това се установява от заключението на
съдебно-счетоводната експертиза, че ищцата е погасила във връзка с процесния договор
сумата от 1147,67 лева, а отпуснатия размер на кредита е сумата от 1000 лева. Ето защо
искът се явява основателен за пълния предявен размер и следва да бъде уважен.
7
За пълнота следва да се посочи, че доводите на ищцата, че клаузата за възнаградителна
лихва противоречи на добрите нрави, тъй като надвишава трикратния размер на законната
лихва, са напълно неоснователни. Законът не поставя императивно изискване относно
размера на възнаградителната лихва, дължима като цена по кредита. В този аспект страните
са ограничени от правилото на чл. 9 ЗЗД и това на чл. 19, ал. 4 ЗПК, доколкото размерът на
лихвения процент участва при образуване размера на ГПР. Заплатената от ищцата сума за
възнаградителна лихва обаче не се дължи по изложените вече съображения, а именно
констатираната недействителност на договора за кредит на основание чл. 22 ЗПК.
С оглед изводите, до които съдът достигна, не следва да се разглеждат наведените в
условията на евентуалност основания на иска за връщане на заплатената от ищцата сума от
147,67 лева поради унищожаемост на договора, като сключен при крайна нужда и явно
неизгодни условия и поради нищожност на отделни клаузи от същия поради противоречието
им с добрите нрави.
По разноските:
При този изход на спора, разноски се следват само на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
Същите са в размер на 300 лева, от които 50 лева за държавна такса и 250 лева - депозит за
вещо лице. На основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв. ответното дружество следва да
бъде осъдено да заплати на процесуалния представител на ищеца адвокат И. Н. адвокатско
възнаграждение в минимален размер от 300 лева.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК [ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място],
[улица], да заплати на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 23 ЗПК на М. П.
С., ЕГН **********, с адрес: [населено място], [улица], [жилищен адрес], сумата от 147,67
лева, представляваща недължимо платени суми по договор за кредит № [номер]/02.03.2017
г., ведно със законната лихва, считано от 10.12.2021 г. до окончателното изплащане на
сумата.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК [ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място],
[улица], да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на М. П. С., ЕГН **********, с адрес:
[населено място], [улица], [жилищен адрес], сумата от 300 лева, представляваща разноски за
производството.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК [ЕИК], със седалище и адрес на управление - [населено място],
[улица], да заплати на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв. на адвокат И. Н., ЕГН
**********, личен № [номер], с адрес: [населено място], [улица], [жилищен адрес],
адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 300 лева за осъществено безплатно
процесуално представителство на М. П. С. в първоинстанционното производство.
Решението може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от връчването на препис на
8
страните пред Софийски градски съд.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9