№ 1239
гр. София, 08.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 106-ТИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и втори ноември през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:МИРОСЛАВ Т. ПЕТРОВ
при участието на секретаря ПАВЕЛ АЛЬ. БОЖИНОВ
като разгледа докладваното от МИРОСЛАВ Т. ПЕТРОВ Административно
наказателно дело № 20211110207680 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 59 - 63 ЗАНН.
Образувано е по жалба от М. ОРЛ. Л., ЕГН ********** срещу
наказателно постановление № 1/29.03.2021 г., издадено от Т. А. Т. – главен
инспектор на Инспектората към Висшия съдебен съвет /ИВСС/, с което на
основание чл. 408а, ал. 2 от Закона за съдебната власт ЗСВ, обн. в ДВ бр. 64
от 07.08.2007 г./ му е наложено административно наказание „глоба“ в размер
на 400,00 /четиристотин/ лева за нарушение на чл. 175в, ал. 1, т. 4 във вр. с чл.
175а, ал. 1, т. 1 ЗСВ.
В депозираната жалба са инвокирани оплаквания за допуснати
съществени процесуални нарушения в предходната фаза на
административнонаказателното производство, изводими от липсата на
компетентност на наказващия орган и непредявяване на съставения АУАН,
довели до ограничаване правото на защита на привлеченото към отговорност
лице. Отправена е молба за цялостна отмяна на атакувания санкционен акт
като незаконосъобразен. Претендират се разноски.
В съдебното заседание жалбоподателят, редовно призован, не се
явява и не изпраща представител, който да изрази становище по фактите и
приложимия по делото закон.
1
Въззиваемата страна, редовно призована, представлява се от юрк. Б.
В., с пълномощно по делото, която оспорва жалбата и пледира за пълна
доказаност на вмененото административно нарушение, в каквато насока
изтъква конкретни аргументи. В допълнение са представени и писмени
бележки. Претендира се присъждането на разноски за юрисконсултско
възнаграждение.
Софийски районен съд, като разгледа жалбата и изложените в нея
твърдения и след като се запозна със събраните по делото доказателства,
доводите и възраженията на страните по реда на чл. 14, чл. 18 и чл. 107, ал. 5
НПК, намира за установено следното:
Жалбата е подадена в законоустановения срок, от процесуално
легитимирано лице и съдържа всички изискуеми реквизити обуславящи
нейната редовност, което предпоставя пораждането на предвидения в закона
суспензивен и деволутивен ефект, а разгледана по същество се явява
ОСНОВАТЕЛНА.
ОТ ФАКТИЧЕСКА СТРАНА:
С акт за установяване на административно нарушение №
1/14.01.2021 г., съставен от Н. Д. Ж. – експерт в специализираната
администрация на ИВСС и в присъствието на М. Б. Я. и А. Й. А. – свидетели
при съставянето на акта е констатирано, че жалбоподателят Л. не е подал в
ИВСС декларация за имущество и интереси по чл. 175а, ал. 1, т. 1 ЗСВ в
законоустановения едномесечен срок от изтичането на една година от
изгубване на качеството, което е основание за деклариране, а именно от
17.09.2019 г. – датата, считано от която е бил освободен от заеманата
длъжност „съдия“ в Софийски районен съд на основание чл. 165, ал. 1, т. 2
ЗСВ, съгласно решение на Съдийската колегия на Висшия съдебен съвет по т.
22 от протокол № 29 от заседание, проведено на 17.09.2019 г. Срокът за
подаване на процесната декларация е изтекъл на 19.10.2020 г. /първият
последващ присъствен ден/, като такава не е била депозирана и към момента
2
на изготвянето на АУАН.
В акта е отразено, че с демонстрираното бездействие на 20.10.2020
г. в гр. София е била нарушена разпоредбата на чл. 175в, ал. 1, т. 4 във вр. с
чл. 175а, ал. 1, т. 1 ЗСВ. Същият е съставен при условията на чл. 40, ал. 2
ЗАНН, като препис е връчен на въззивника Л. по месторабота чрез служители
на Столична община, при условията на отказ, което обстоятелство е
удостоверено с подписите на двама свидетели.
Въз основа на горепосочения акт е издадено атакуваното
наказателно постановление № 1/29.03.2021 г. от Т. А. Т. – главен инспектор
на ИВСС, с което на основание чл. 408а, ал. 2 ЗСВ, при цялостно
възпроизвеждане на фактическите констатации от акта, на жалбоподателя Л. е
наложено административно наказание „глоба“ в размер на 400,00
/четиристотин/ лева за нарушение на чл. 175в, ал. 1, т. 4 във вр. с чл. 175а, ал.
1, т. 1 ЗСВ.
Препис от НП е връчен лично на въззивника Л. на 05.05.2021 г.,
видно от приложената по делото разписка, като жалбата, инициирала
производството пред настоящата съдебна инстанция е депозирана в
законоустановения 7-дневен срок в регистратурата на СРС на 12.05.2021 г.,
видно от поставения печат върху същата.
ОТ ПРАВНА СТРАНА:
Административнонаказателното производство е строго формален
процес, тъй като чрез него се засягат правата и интересите на физическите и
юридически лица в по-голяма степен. Предвиденият в ЗАНН съдебен контрол
върху издадените от административните органи наказателни постановления е
за законосъобразност. От тази гледна точка съдът не е обвързан нито от
твърденията на жалбоподателя, нито от фактическите констатации в акта или
в наказателното постановление /арг. чл. 84 ЗАНН във вр. чл. 14, ал. 2 НПК и
т. 7 от Постановление № 10 от 28.09.1973 г. на Пленума на ВС /, а е длъжен
служебно да издири обективната истина и приложимия по делото закон. В
тази връзка на контрол подлежи и самият АУАН по отношение на неговите
функции – констатираща, обвинителна и сезираща.
В настоящия случай атакуваното наказателно постановление следва
3
да бъде отменено на формално основание, поради наличието на допуснато
съществено процесуално нарушение от категорията на абсолютните, довело
закономерно до накърняване правото на защита на жалбоподателя Л..
Напълно резонни са възраженията в жалбата, касателно липсата на
компетентност на наказващия орган. От приобщените по делото писмени
доказателства се изяснява, че издателят на оспореното НП – Т. А. Т. е избрана
на 02.04.2015 г. за главен инспектор в ИВСС, на основание чл. 84, т. 8, чл. 86,
ал. 1 и чл. 132а, ал. 2 от Конституцията на Република България /КРБ/ и чл. 42,
ал. 1 и чл. 46 ЗСВ, с решение на 43-то Народно събрание и е встъпила в
длъжност на 09.04.2015 г. Както уместно отбелязва привлеченото към
административнонаказателна отговорност лице, мандатът на главния
инспектор на ИВСС е петгодишен, който извод произтича от изричния
нормативен регламент на чл. 132а, ал. 2 КРБ, като в процесния случай същият
е изтекъл на 02.04.2020 г., имайки предвид, че неговото начало не е
обусловено от момента на встъпване в длъжност. При това положение е
повече от очевидно, че към датата на издаване на НП – 29.03.2021 г. лицето Т.
А. Т. не е притежавала посоченото длъжностно качество, респективно не е
разполагала с властнически правомощия да санкционира въззивника Л.,
досежно твърдяното административно нарушение.
В решение № 13 от 15.12.2010 г. по к. д. № 12/2010 г. на
Конституционния съд на Република България, докладчик-съдия Ц. Ц.
/обн. в ДВ бр. 102/2010 г./ е подчертано недвусмислено, че мандатът е
институт на публичното право, който се определя като „особена публична
служба в интерес и в полза на обществото за определен срок“. В посочения
акт е дадено задължително тълкуване на Конституцията, макар и по различен
повод, като е прието, че по отношение на Инспектората към Висшия съдебен
съвет в чл. 132а, ал. 10 КРБ уредбата относно условията и реда за избиране и
освобождаване на главния инспектор и инспекторите е предоставена изцяло
на обикновения законодател, с изключение на срока на техния мандат, чиято
продължителност е конституционно регламентирана. Въпросите относно
избирането и освобождаването на обсъдената категория длъжностни лица са
уредени в ЗСВ, както следва: Чл. 44. (Изм. - ДВ, бр. 50 от 2012 г.) (1) (Изм. и
доп. – ДВ, бр. 62 от 2016 г., в сила от 9.08.2016 г.) Народното събрание
избира главен инспектор и инспектори не по-рано от 6 месеца и не по-късно
4
от два месеца преди изтичането на техния мандат; Чл. 48. (1) Главният
инспектор и инспекторите се освобождават от длъжност преди
изтичането на мандата им при: 1. подаване на оставка; 2. влизане в сила на
съдебен акт за извършено престъпление; 3. (изм. - ДВ, бр. 33 от 2009
г.) трайна фактическа невъзможност да изпълняват задълженията си за повече
от една година; 4. лишаване от право да упражняват юридическа професия
или дейност; 5. тежко нарушение или системно неизпълнение на служебните
задължения, както и действия, които накърняват престижа на съдебната власт;
6. неизпълнение на задължението по чл. 47, ал. 2; 7. (нова – ДВ, бр. 62 от 2016
г., в сила от 9.08.2016 г.) влизане в сила на решение за установяване на
конфликт на интереси.; Чл. 49. (Изм. – ДВ, бр. 29 от 2019 г.) При
освобождаване на основание чл. 48, ал. 1 на главния инспектор или на
инспектор Народното събрание избира нов главен инспектор с мандат
по чл. 132а, ал. 2 от Конституцията или инспектор с мандат по чл. 132а,
ал. 3 от Конституцията. От анализа на цитираната нормативна уредба се
налага несъмнен извод, че правомощията на главния инспектор и
инспекторите се прекратяват ex lege т.е. по силата на закона с изтичането на
срока на техния мандат или пък предсрочно, при изчерпателно изброените
хипотези на чл. 48, ал. 1 ЗСВ, при които се провежда нов избор, поставящ
началото на нов мандат. И в двата случая обаче не е предвидена правна
възможност за изричното или имплицитно продължаване на срока на
мандатите, като именно от момента на прекратяването /в широк смисъл/ се
поражда и правото им по чл. 50, ал. 1 ЗСВ - при изтичане на мандата или
при предсрочното му прекратяване на основание чл. 48, ал. 1, т. 1 главният
инспектор и инспекторите, подали молба до съответната колегия на Висшия
съдебен съвет в 14-дневен срок от деня на изтичане или предсрочно
прекратяване на мандата, могат да бъдат възстановени на длъжност с една
степен по-висока от заеманата преди избора. Този подход на нормотвореца не
е самоцелен и намира пълна подкрепа в разбирането, че „…уреждането на
мандатите е съобразно съвременните демократични принципи на
изграждане и осъществяване на държавната власт. Изключена е
безсрочността при упражняване на власт и това е завоевание на
демократичната държава. В крайна сметка всяка власт произтича от
суверена и е израз на народовластие. Безсрочността е негово отрицание“
/вж. т. 2.1. от цитираното решение на КС на РБ/.
5
Съгласно чл. 1, ал. 2 от върховния закон на Република България
цялата държавна власт произтича от народа, като видно от ал. 3 – никоя част
от народа, политическа партия или друга организация, държавна институция
или отделна личност не може да си присвоява осъществяването на
народния суверенитет. Народът е този, който пряко или опосредено чрез
свои легитимни избраници учредява държавната власт и предоставя на
определени физически лица упражняването й за предварително фиксиран
срок. Формата на управление и на държавно устройство в страната,
установените демократични ценности и гражданското общество предполагат
нулева конституционна търпимост спрямо безсрочното изпълнение на
функциите на държавен орган от дадена личност, независимо от привидно
правомерните подбуди за обезпечаване пълнотата на неговия персонален
състав и осигуряването на „приемственост“. Подобно погрешно и
противоконституционно разбиране, манифестирано от издателя на
оспореното НП Т. А. Т. в значителен времеви период, тангира с недопустима
узурпация на властническите правомощия на фигурата на главния инспектор
на ИВСС и противоречи на мандатността като основен принцип за
функционирането на публичните власти, тяхното разделение и държавността.
В контекста на изложените базисни разсъждения, този съдебен
състав категорично не приема трактовката на процесуалния представител на
въззиваемата страна в представените по делото писмени бележки, че „липсва
акт, въз основа на който избраната за главен инспектор на ИВСС, г-жа Т. Т.
да е освободена от заеманата длъжност“, както и че продължавайки да
изпълнява тези функции „се гарантират последователност и приемственост в
държавните органи и тяхната дейност“. Както беше отбелязано,
конституционно установеният мандат на главния инспектор и инспекторите
при ИВСС не може да бъде продължен и правомощията им се прекратяват с
неговото изтичане, без да е необходим изричен акт на Народното събрание
/апропо, на съда не е известно предходният главен инспектор на ИВСС А. К.
да е била освободена с нарочен акт на Парламента/, тъй като същият е
предвиден в обществен интерес, защитава демокрацията и устоите на
правовата държава, предотвратява трансформацията на държавната власт в
диктатура и не на последно място – представлява своеобразна гаранция за
независимост на държавния орган при осъществяване на предоставените му
функции. Доводи за противното не могат да се изведат и от демонстрирания
6
правен нихилизъм от върховния законодателен орган в страната, който е
абдикирал в продължителен период от време от вменените му с
Конституцията задължения за рекрутиране на състава на ИВСС и чиято
пасивност предизвиква конституционна криза, досежно невъзможността
посоченият държавен орган да функционира в съответствие със закона. В
този ред на мисли, ако тезата на юрк. В. условно бъде приета за правилна, то
за да се обезпечи последователност, приемственост и непрекъснатост в
дейността на ИВСС, това би означавало да се допусне главният инспектор и
инспекторите да продължат мълчаливо да изпълняват функциите си и при
евентуално предсрочно прекратяване на мандатите им при условията на чл.
48, ал. 1, т. 2, 4 и 5 ЗСВ - влизане в сила на съдебен акт за извършено
престъпление, лишаване от право да упражняват юридическа професия или
дейност или тежко нарушение или системно неизпълнение на служебните
задължения, както и действия, които накърняват престижа на съдебната власт,
до избирането на нови такива, а това е правен абсурд. Сериозна житейска и
юридически обоснована критика по отношение на установената
„дългогодишна законодателна практика, основана не на Конституцията, а
на нейното погрешно прилагане, наричана накратко с думата
“приемственост” се съдържа и в особеното мнение на конституционния
съдия Р. Я. по решение № 1 от 07.03.2006 г. по к. д. № 8/2005 г. на
Конституционния съд на Република България /обн. в ДВ бр. 23/2006 г./:
„Самолюбивият интерес, присъщ на човека на власт, е да дава предимство
на собственото си желание за значимост и по правило е склонен да залага
делото в името на властта. След време „тя става цел на естествените му
егоистични импулси“. В крайна сметка човешкият опит е показал, че
трайното упражняване на власт от едно лице може да има за последица
постигането и на негативни резултати. Тези в общи линии са
основанията Конституцията да определя различни по време периоди от
време, през които властта може да бъде упражнявана от едно лице. Като
най-сериозна гаранция срещу поменатите негативни тенденции животът е
показал, че това е подмяната… За илюстрация: след изтичане на
конституционния срок...същите лица…упражняват същите правомощия в
пълен обем…На това състояние на нещата се поставя етикетът
„изпълняващ длъжността до встъпване в длъжност на новоназначения“.
Тази практика не представлява нищо друго освен убедителен пример, как се
7
напуска съдържателният аспект на понятието „конституционен срок“ и
напълно се игнорира съдържанието му.“
Липсата на компетентност, независимо от нейните разновидности –
материална, персонална, териториална или по време, представлява хипотеза,
граничеща с недопустим административен произвол. Органите на държавната
власт могат да упражняват функциите си дотолкова, доколкото това е
предвидено в съответния нормативен акт. Напускайки тези рамки, действията
им се окачествяват като незаконосъобразни и представляват неправомерно
вмешателство в чужда правна сфера.
Визираният драстичен процесуален порок представлява
самостоятелно основание за отмяна на атакуваното наказателно
постановление, а това не налага аналитичното обсъждане на
доказателствените материали и последващата преценка по същество дали
твърдяното административно нарушение е налице. Така издаденото НП не
могло да установи факта на извършеното деяние и неговото авторство,
респективно да доведе до законосъобразното ангажиране на
административнонаказателната отговорност на въззивника, чието
санкциониране представлява недопустима държавна принуда от страна лице,
не разполагащо с властнически правомощия, поради изтеклия му мандат като
главен инспектор на ИВСС и което на практика съзнателно, самоволно и
целенасочено извършва действия, попадащи в кръга на посочената служба,
без да има право да я заема, считано от 02.04.2020 г.
С оглед изискването за прецизност, съдът намира за необходимо да
отбележи, че не споделя оплакването в жалбата за нарушаване на
разпоредбата на чл. 40, ал. 2 ЗАНН, тъй като въззивникът Л. е бил редовно
призован за съставянето на акта и не се явил, а впоследствие е отказал
предявяване на възведеното „административно обвинение“, което
обстоятелство е удостоверено с подписите на двама свидетели.
Съдът констатира, съобразно изложените фактически и правни
доводи, че така протеклата фаза на административнонаказателното
производство по установяване на административно нарушение и по налагане
на административно наказание е опорочена, поради допуснато съществено
процесуално нарушение от категорията на абсолютните, довело закономерно
до ограничаване правото на защита на жалбоподателя.
8
Ето защо, съдът намира, че така издаденото наказателно
постановление следва да бъде отменено изцяло като незаконосъобразно, а
това обстоятелство обезпредметява обсъждането на останалите релевирани от
страните доводи, досежно неговата правилност.
Неоснователно е искането в жалбата за присъждане на разноски,
доколкото по делото не са представени доказателства за реалното им
извършване.
На основание чл. 3 от Закона за отговорността на държавата и
общините за вреди, съдът е нормативно задължен да разясни на
жалбоподателя Л., че разполага със субективно право да претендира
обезщетение от ИВСС за евентуално претърпените от упражнената спрямо
него репресия имуществени и/или неимуществени вреди, след влизане в сила
на решението на въззивния съд.
В заключение, настоящият съдебен състав намира за необходимо
да отбележи, че не би могъл да се превърне в безмълвен констататор на
наличните по делото фактически данни за евентуално престъпно
посегателство по чл. 274, ал. 1 НК – „Който самоволно извърши действие,
което спада в кръга на службата на длъжностно лице, която той не
заема…се наказва с….“, поради което препис от НП и от настоящото
решение следва да се изпратят на Софийска районна прокуратура с оглед
извършването на суверенна преценка за осъществен състав на умишлено
престъпление от общ характер.
Така мотивиран, на основание чл. 63, ал. 1, предл. 3 ЗАНН,
Софийски районен съд, НО, 106 състав
РЕШИ:
ОТМЕНЯ изцяло наказателно постановление № 1/29.03.2021 г., издадено
от Т. А. Т. – главен инспектор на Инспектората към Висшия съдебен съвет
/ИВСС/, с което на основание чл. 408а, ал. 2 от Закона за съдебната власт
/ЗСВ, обн. в ДВ бр. 64 от 07.08.2007 г./ на жалбоподателя М. ОРЛ. Л., ЕГН
********** е наложено административно наказание „глоба“ в размер на
400,00 /четиристотин/ лева за нарушение на чл. 175в, ал. 1, т. 4 във вр. с чл.
9
175а, ал. 1, т. 1 ЗСВ, като незаконосъобразно.
ПРЕПИСИ от НП и от настоящото решение да се изпратят на
Софийска районна прокуратура с оглед извършването на преценка за
осъществен състав на умишлено престъпление от общ характер по чл. 274, ал.
1 НК.
Решението подлежи на касационно обжалване пред
Административен съд - София град, на основанията предвидени в НПК,
и по реда на Глава Дванадесета от АПК, в 14-дневен срок от получаване
на съобщението за изготвянето му.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10