Р Е Ш Е Н И
Е №262150
гр. Пловдив, 02.08.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ПЛОВДИВ, Гражданско
отделение, XV- ти граждански състав, в
публично заседание на четиринадесети май две хиляди двадесет и първа година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ ГОЛЧЕВ
при секретаря Катя Янева, като разгледа докладваното
от съдията гр. д. № 14512 по описа за 2020
г. на Районен съд- Пловдив, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано
по депозирана искова молба на Н.Г.У., ЕГН **********, против „Медицински
университет – Пловдив“, ЕИК *********, с която са предявени обективно,
кумулативно съединени искове с правна квалификация чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ.
В исковата молба се твърди,
че между страните съществувало трудово правоотношение, като ищецът заемал
длъжността „******“ към Факултета по дентална медицина, Катедра по ****.
Твърди, че със заповед № **** от **** г. на **** на Медицински университет –
Пловдив, считано от ***** г., на основание чл. 334, ал. 1 от КТ трудовото
правоотношение било прекратено. Излагат се съображения, че извършеното
прекратяване на трудовото правоотношение се явява незаконосъобразно. Заповед № *****
година била незаконосъобразна поради неспазване при издаването й на
разпоредбите на Закона за висшето образование, Закона за развитието на
академичния състав в Република България, както и на Правилника за устройството
и дейността на МУ Пловдив - специални норми пряко приложими към възникването,
изменението и прекратяването на трудовите правоотношения на лицата, заемащи
академични длъжности.
Твърди се, че по силата на
трудов договор за допълнителен труд (чл. 111 от КТ) до издаването на процесната
заповед, ищецът заемал академичната длъжност „****“, в Катедра по ***** (КЛЧХ),
към Факултета по дентална медицина (ФДМ), поради което счита, че прекратяването
на трудовото правоотношение (ТПО) е възможно първо на специалните основания,
уредени в Закона за висшето образование (арг. чл. 58 и чл. 58а от ЗВО) и в
Закона за развитието на академичния състав на Република България (арг. чл. 35
от ЗРАСРБ). Разпоредбите на двата нормативни акта са специални спрямо Кодекса
на труда и уреждат изчерпателно конкретни основания за освобождаване от
длъжност на служители, заемащи ***** длъжности. Наличието на специални
основания не изключва освобождаването на хабилитирани и нехабилитирани ***** на
общите основания за прекратяване на ТПО предвидени в Кодекса на труда, но само
доколкото същите са приложими и при съобразяване със специфичните изисквания на
ЗВО и ЗРАСРБ. Сочи се, че за прекратяване на ТПО с преподаватели във висши
учебни заведения КТ се прилага субсидиарно - само за неуредените в ЗВО и ЗРАСРБ
въпроси и при липса на специални норми в ЗВО (арг. чл. 59 от ЗВО).
Изтъква се, че
прекратяването на трудов договор за допълнителен труд на основание чл. 334, ал,
1 от КТ, без спазване на процедурите, уредени в ЗВО, ЗРАСРБ и правилника за
устройството и дейността на съответното виеше училище, би било приложимо само в
случаите, когато назначеният служител не заема академична длъжност и не
изпълнява преподавателска дейност.
В случай, че се приеме, че
за прекратяване на ТПО са приложими общите основания за прекратяване на трудов
договор по КТ, без да се приложат първо основанията по специалните закони,
счита, че с издаване на процесната заповед не е спазена процедурата за
освобождаване на нехабилитирани ***** в МУ - Пловдив, уредена в Правилника за
устройството и дейността на МУ - Пловдив. Излага се, че нормативно закрепен
правен принцип е висшите училища да се ползват с академична автономия (чл. 19,
ал. 1, изр, първо от ЗВО), която включва академични свободи, академично
самоуправление и неприкосновеност на територията на висшето училище (по арг. на
чл. 19, ал. 3 от ЗВО) . За реалното осъществяване на академичното
самоуправление чл. 37 от ЗВО предоставя на всяко виеше училище правото да
регламентира с правилници всички въпроси на неговото устройство и дейност,
които не са уредени в закона.
Поддържа се, че при
издаването на процесната заповед за прекратяване на трудовото правоотношение липсвало предложение (решение)
на Катедрения съвет на Катедрата по ****** - задължителен елемент от процедурата
по прекратяване на ТПО, съгласно ПУДМУ - Пловдив, предвид компетентността на КС
да се произнася с решения по дисциплинарни проблеми и кадрови предложения -
арг. чл. 45, ал. 3 от ПУДМУ - Пловдив. При издаването на процесната заповед за
прекратяване на трудовото правоотношение липсвало и предложение (решение) на
Факултетния съвет към Факултета по дентална медицина - задължителен елемент от
процедурата по прекратяване на ТПО, съгласно ПУДМУ - Пловдив, предвид
компетентността на ФС да се произнася с решения по въпроси от дейността на
факултетните звена - арг. чл. 35, ал, 5, т. 9, чл. 26,ал. т. 10 и т. 14 от
ПУДМУ - Пловдив.
При издаването на процесната
заповед за прекратяване на трудовото
правоотношение липсвало и предложение от ***** на Факултета по дентална
медицина - задължителен елемент от процедурата по прекратяване на ТПО, съгласно
ПУДМУ - Пловдив, предвид компетентността на декана да прави предложение до
ректора за освобождаване на нехабилитирани преподаватели - арг. чл 39, ал. 6 и
чл 26, ал. 9, т. 4 от ПУДМУ – Пловдив.
При издаването на процесната
заповед за прекратяване на трудовото
правоотношение липсвало решение на академичния съвет на МУ - Пловдив за
съкращаване на щатната бройка за длъжността, съответно решение за освобождаването
му на друго основание, предвид функциите и компетентността на академичния съвет
да разглежда въпроси свързани с кадровата политика в университета. Предвид
функциите и компетентността на академичния съвет да определя кадровата политика
в МУ – Пловдив, то решение на АС за прекратяване на ТПО за длъжност „*****“ е
задължителен елемент от процедурата при издаване на заповедта за уволнение.
С оглед изложеното, предвид
разпоредбите на ЗВО, ПУДМУ - Пловдив и КТ за освобождаването му от длъжност се
изискват изявления на ръководни органи - катедрен и факултетен съвет, както и *****
на ФДМ и академичния съвет, а не еднолично решение на ***** на МУ - Пловдив.
Изземването на компетентността и функциите на катедрения и факултетен съвет,
както и на *** и **** съвет от страна на ректора на МУ - Пловдив чрез
едноличното решение на п. М. за уволнението му счита, да е грубо нарушение на
принципа на академична автономия и самоуправление на висшето училище.
Оспорва се и правното
основание за прекратяване на трудовия договор. В Заповед № ***** година било
посочено като правно основание за прекратяване на договора чл. 334, ал. 1 от КТ, който текст според ищеца урежда единствено правото на всяка от страните по
договор за допълнителен труд да прекрати трудовия договор, като отправи
предизвестие до насрещната страна. Предвид липсата на конкретно посочено правно
основание за прекратяване на ТПО, счита прекратяването на трудовия договор за
незаконосъобразно.
Моли се съдът да признае за
незаконно уволнението и като такова да го отмени, като ищецът бъде възстановен
на предишната работа, както и да му се присъди обезщетение за оставане без
работа, съгласно разпоредбата на чл. 225 КТ в размер на сумата от 5250 лв. за
периода 29.09.2020 г. – 29.03.2021 г., както и законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда– 03.11.2020
г. до окончателното изплащане на вземането. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е
депозиран отговор на исковата молба, с който предявените искове се оспорват
като неоснователни.
Сочи се, че нито една от
хипотезите на чл. 58 и чл. 58а ЗВО и чл. 35 ЗРАСРБ не са били налице спрямо
ищеца, за да се приложат същите. ТПО е прекратено на различно, самостоятелно
основание, относимо само към договорите за допълнителен труд. След като
специалният закон не съдържа регламентация на този вид договор, но същата се
съдържа в общия закон – КТ, то тогава единствено следва да се приложи общия
закон. Това правило било потвърдено и от разпоредбата на чл. 59 ЗВО, която
изрично препраща към КТ за неуредените от тази глава на ЗВО въпроси. Поддържа
се, че ищецът изпълнявал своите задължения на основание трудов договор № *****
г. за допълнителен труд по чл. 111 КТ и чл. 73 ЗЛЗ. Наред с общите основания, КТ
предвижда специално основание за прекратяване на трудов договор за допълнителен
труд, а именно с предизвестие от 15 дни, както изрично било посочено в чл. 334,
ал. 1 КТ. Сочи, че прекратяването на трудовото правоотношение по посочения ред,
се извършва с едностранно волеизявление, като не е необходимо страната, като
отправя предизвестието и съдържащото се в него волеизявление, да го мотивира,
като е достатъчно в него ясно и безусловно да бъде изразена в писмена форма
волята за прекратяване на трудовото правоотношение след изтичането на
15-дневния срок. В случая, предизвестяване не е имало, което по никакъв начин
не се отразява на законността на уволнението. Именно предвид това, в заповедта
било отразено, че на лицето се дължи обезщетение за неспазено предизвестие в
размер на 15 календарни дни. Счита, че всички предпоставки за законосъобразно
извършване на уволнението били налице, тъй като съществуващото между страните
ТПО било за допълнителен труд и работодателят в лицето на **** на МУ – Пловдив
/като негов органен представител/ и в рамките на своята компетентност – чл. 32,
ал. 1, т. 3 ЗВО, чл. 21, т. 4 ПУДМУ – Пловдив, издал заповедта за прекратяване
на ТПО като в последната коректно било вписано задължението на работодателя да
изплати и обезщетение за неспазено предизвестие за 15 календарни дни. С това,
счита, че трудовоправната връзка между страните била валидно прекратена,
считано от 28.09.2020 г.
Счита, че разпоредбите на
ПУДМУ – Пловдив, цитирани в исковата молба, не обосновават извод за
незаконосъобразност на Заповед № **** г. на **** на МУ, поради изземване на
компетентността и функциите на други ръководни органи. Излага, че *** съвет е
натоварен с определяне на кадровата политика, което правомощие е общо и
насочено към обявяването на конкурси по реда на ЗРАСРБ, като е неотносимо към
възникването/прекратяването на отделните ТПО. Що се отнася до изискуемото,
съгласно чл. 38, ал. 5, т. 4 ПУДМУ предложение от Факултетен съвет, отправено
до ***** на университета при освобождаване от длъжност на преподавател по чл.
58, ал. 1, т. 3 и чл. 58а от ЗВО, то същото счита да е неприложимо, доколкото в
настоящия случай не сме изправени пред визираните в ЗВО хипотези.
Завява, че законовата
регламентация, в редакцията към издаване на процесната заповед, предоставя
единствено на ректора компетентността за прекратяване на трудовите договори –
чл. 32, ал. 1, т. 3 ЗВО, като съгласно ЗВО няма друг орган на висшето училище,
който да има функции, относими към прекратяваното на ТПО на това правно основание.
Счита, че следва да се има предвид и обстоятелството, че ТПО на ищеца е
възникнало на основание чл. 73 ЗЛЗ- възможност, работещите в университетски
болници да сключват допълнителен трудов договор за осъществяване на *****
дейност във висшето училище, като повече от година преди прекратяване на ТПО на
ищеца с МУ – Пловдив, същият прекратил ТПО с болницата в която работил – УМБАЛ
„*****“. Предвид това и по аргумент от чл. 48, ал. 4 ЗВО, следва, че ищецът
изгубил качеството работещ в университетска болница, респ. възможността да се
счита като част от академичния състав на МУ – Пловдив.
Поддържа се и че претенцията
по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ за възстановяване на ищеца на заеманата преди това
длъжност е неоснователна. С допълнително споразумение от **** г. на основание
чл. 119 КТ, трудовият договор на ищеца бил изменен, като той бил преназначен на
академична длъжност „*****“ на основание параграф 5, ал. 5 ПЗР на ЗРАСРБ.
Заемането на длъжността „*****“ обаче, съгласно чл. 14 ЗРАСРБ ставало
единствено на срочен трудов договор, а според чл. 54, ал. 3 ЗВО неговата
максимална продължителност била 5 години. Размерът от 5 години бил определен
именно с измененията и допълненията на закона с ДВ, бр. 17 от 25.02.2020 г.,
като до този момент срокът бил дефиниран като „трудов договор за определено
време“. Съгласно параграф 5, ал. 5 от ПЗР на ЗРАСРБ, лицата по ал. 4, т. 2 се
преназначават на академичната длъжност „*****“, ако в срок до 4 години от
влизането в сила на този закон не придобият образователна и научна степен „******“.
Предвид това, безсрочен трудов договор на асистент не може да съществува, т.е.
изтичането на максимално допустимия срок на такъв трудов договор също е
основание за неговото прекратяване и то по силата на закона.
В случай, че съдът приеме,
че трудовото правоотношение с ищеца не е валидно прекратено с оспорваната
заповед, то се релевира възражение за недействителност поради противоречието му
с императивни правни норми, а именно: чл. 14 ЗРАСРБ и чл. 54, ал. 3 ЗВО. Сочи
се, че максимално допустимият като времетраене петгодишен срок за
съществуването на ТПО, при което ищецът да заема позицията„****“ е изтекъл на *******
г.
С оглед изложеното моли предявените искове да
бъдат отхвърлени. Претендират се разноски.
Съдът, след като
съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателствени материали,
поотделно и в тяхната съвкупност, съобразно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, счита
за установено следното от фактическа страна:
По делото не се спори, а и от представените
информационни източници се установява, че между страните е съществувало валидно
учредено трудово правоотношение по силата на Трудов договор от ****** г. за
полагане на допълнителен труд, по силата на който ищецът е заемал при ответника
длъжност „*****“ /л.11/, като с Допълнително споразумение към трудовия договор
от 07.01.2015 г. /л.124/, ищецът бил назначен на длъжността „*****”. Не е
спорно и обстоятелството, че трудовото правоотношение между страните е
прекратено със заповед № ***** г. на ***** на Медицински университет Пловдив на
основание чл. 344, ал.1 КТ.
От представената по делото справка за
актуалното състояние на трудовите договори на ищеца, издадена от ТД на НАП
Пловдив /л.152/, се установява, че ищецът работи при работодателя „***** АГП
ППДМ ООД, считано от ***** г., като не са налице данни за прекратяване на
правоотношението. Записаното основание на трудовия договор е 01 – безсрочен
трудов договор съобразно Наредба за изменение и допълнение на наредба № 5 от
2002 г. за съдържанието и реда за изпращане на уведомлението по чл. 62, ал. 5
от кодекса на труда. От справката се установява и че същият е работил при
работодателя – Медицински университет Пловдив за периода 01.01.2001 г. –
20.09.2020 г. с вписано основание 11 -
допълнителен трудов договор съобразно Наредба за изменение и допълнение
на наредба № 5 от 2002 г. за съдържанието и реда за изпращане на уведомлението
по чл. 62, ал. 5 от кодекса на труда, както и че е работил при УМБАЛ „****” АД
за периода 31.03.1992 г. – 20.03.2019 г. с вписано основание 01 - безсрочен
трудов договор. Посоченото се установява и от приобщените заповед № ***** г. за
прекратяване на трудовото правоотношение между УМБАЛ „*****” АД и ищецът на
основание чл. 325, ал.1 КТ /л.179/ и трудов договор от ***** г., сключен между
ищеца и ***** АГП ППДМ ООД /л.184/.
От представената справка за изплатено
трудово възнаграждение на ищеца от месец юли 2020 г. /л.302/, се установява, че
преди прекратяване на трудовото правоотношение между страните, получаваното от
същия брутно трудово възнаграждение възлиза на сумата от 895 лева.
По делото са представени и Атестационни
листове на ищеца и отчети за академично развитие, научна и **** дейност във
връзка със заеманата от него длъжност /л.203-206, 221-224, 258-259, 269-270/,
от които се установява, че същият е извършвал ***** и научно-изследователска
дейност.
Съдът,
като прецени събраните по делото доказателства, обсъди възраженията, доводите и
исканията на страните, счита за установено от правна страна следното:
Предявени са обективно, кумулативно съединени
искове с правна квалификация чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, вр. чл. 225,
ал. 1 КТ. Претенциите на ищеца за възстановяване на заеманата преди уволнението
длъжност и за заплащане на обезщетение за времето, през което е останал без
работа вследствие на уволнението, е обусловена от основателността на тази за
признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна.
В настоящият случай, между страните не
се спори, че е съществувало валидно учредено трудово правоотношение по силата
на Трудов договор от ****** г. за полагане на допълнителен труд, по силата на
който ищецът е заемал при ответника длъжност „*****“ /л.11/, като с
Допълнително споразумение към трудовия договор от ****** г. /л.124/, ищецът бил
назначен на длъжността „*******”. Основният спорен въпрос в настоящото
производство е приложимо ли е общото основание за прекратяване на трудовото
правоотношение по КТ /в частност нормата на чл. 334, ал.1 КТ/ или следва да се
приложимат специалните правила на Закона за висшето образование.
Като принципно положение, освобождаването
от длъжност на членовете на ***** състав и ***** във висшите учебни заведения
се подчинява на два паралелни режима – единият е уреден в разпоредбата на чл. 58
от Закона за
висшето образование, а другият – в чл. 35
ЗРАСРБ (режимът
по чл.35 от Закона за развитието на академичния състав на Република България е
приложим само в изрично посочени хипотези в същата разпоредба). Законът за
висшето образование, с нормите на чл.58 и чл.58а създава специални
основания за прекратяване на трудовите правоотношения с тези лица предвид
специфичната ***** дейност - например при доказано по установения начин
плагиатство, отнемане на научното звание и научната степен, две последователни
отрицателни атестации, при осъждане на лишаване от свобода за извършено
умишлено престъпление, когато не може да им се осигури изпълнението на
преподавателска дейност и не съществуват възможности за прехвърляне или
преквалификация в сродна научна дисциплина, след решение на съвета на основното
звено и/или на филиала и пр. Тези специални основания за освобождаване от
длъжност обаче, не изключват общите основания за прекратяване на трудовото
правоотношение по КТ,
когато те са осъществени.
При наличие на предвидени специални
основания по чл. 58
ЗВО
обаче, не може законосъобразно да бъде освободено от длъжност лице от *****
състав на висшето учебно заведение, което осъществява ****** дейност,
независимо дали са налице общите основания за прекратяване на трудовото
правоотношение по Кодекса на
труда. Основанията за уволнение по Кодекса на
труда се прилагат по отношение на членовете на академичния
състав на висшите учебни заведения, само когато такива не са предвидени в
специалния закон, т.е. членовете на академичния състав се освобождават от
длъжност в хипотезите на чл.58, ал.1 от Закона за
висшето образование. Посоченото се отнася за членовете на
академичния състав както по основен, така и по допълнителен трудов договор. / в тази връзка- Решение № 29 от 18.02.2021
г. по гр. д. № 2474 / 2020 г. на Върховен касационен съд, 4-то Г.О./.
В случаите, когато член на **** състав
осъществява ***** и научно изследователска дейност, в съответствие с утвърден план
и програма ( както е в настоящия случай ), той не може да бъде уволнен на
основание чл. 334 КТ с
писмено предизвестие от работодателя, тъй като уволнението би било незаконно на
това основание. В този случай, следва да се приложи специфичното основание по
чл. 58, ал. 1, т. 3 от ЗВО, ако са налице предпоставките, визирани в посочената
норма /в тази връзка- Решение № 96 от
14.07.2017 г. по гр. д. № 3150 / 2016 г. на ВКС, 4- то ГО, Решение № 172 от
15.01.2020 г. по гр. д. № 3825 / 2018 г. на ВКС, 3- то ГО/.
В настоящия случай съдът счита, че
ищецът се явява член на *****състав на Медицински университет – Пловдив,
доколкото съобразно последното изменение на трудовото правоотношение между
страните, същият заема длъжността „******”. Съобразно нормата на чл. 2 от
Закона за развитието на академичния състав в Република България, **** състав
включва лицата, заемащи ****** длъжности във висшите училища и научните
организации, както и други лица, определени в Закона за
висшето образование, като в ал. 3 на посочената разпоредба са
изброени академичните длъжности, между които и т.1 „******”. От изложеното
следва, че доколкото ищецът е заемал длъжността „******”, то същият е бил част
от ****** състав на университета. Както бе посочено, обстоятелството, че същият
е на допълнителен трудов договор, а не на основен такъв, се явява ирелевантно
досежно членуването му в академичния състав, в която връзка с цитираното
Решение № 29 от 18.02.2021 г. по гр. д. № 2474 / 2020 г. на Върховен касационен
съд, 4- то ГО, изрично се посочва, че: „според чл.58, ал.1 ЗВО,
членовете на академичния състав се освобождават от длъжност в хипотезите на
същата разпоредба и няма законово основание да бъде ограничено действието на
специалната норма само по отношение на членовете на академичния състав с
основен трудов договор.”
При анализа на събрания доказателствен
материал по делото се установява безспорно, че ищецът е член на академичния
състав на Медицински университет Пловдив и извършва ***** дейност по трудово
правоотношение за допълнителен труд на длъжността „**** “. Със заповед № ******
г. на Ректора на Медицински университет Пловдив, трудовото правоотношение е
прекратено с предизвестие на основание чл. 334, ал. 1 КТ.
При наличие на специално основание за прекратяване на трудовото правоотношение в Закона за
висшето образование обаче, не може законосъобразно да бъде
освободено от длъжност лице от ***** състав на висшето учебно заведение,
независимо дали са налице общите основания за прекратяване на трудовото
правоотношение по Кодекса на
труда, поради което уволнението се явява незаконосъобразно. Както бе
посочено, основното разграничение дали работодателят може да приеме общото
основание по чл. 334, ал.1 КТ или следва да приложи специалното основание по
чл. 58, ал.1 ЗВО, е дали работникът – член на ****** състав, е осъществявал *****
и научно-изследователска дейност. От представените атестационни листове и
отчети от трудовото досие на работника, несъмнено се установява, че същият е
осъществявал ***** и научно-изследователска дейност. Поради изложеното и общото
основание, предвидено в чл. 334, ал.1 КТ за прекратяване на допълнителен трудов
договор се явява неприложимо. Посочено обуславя незаконност на уволнението и
неговата отмяна.
Претенцията с правно основание чл. 344,
ал. 1, т. 2 КТ за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност на
ищеца е обусловена от основателността на тази за признаване на уволнението за
незаконно и неговата отмяна. Поради изложеното, ищецът следва да бъде
възстановен на длъжността „****“ в Катедра по *****към Факултета по дентална
медицина при Медицински университет Пловдив.
Във връзка с наведеното възражение в
отговора на исковата молба за недействителност на сключеното Допълнително
споразумение към трудовия договор от **** г. към Трудов договор от ***** г. за
полагане на допълнителен труд, доколкото в същото не е уговорен срок за заемане
на длъжността „*****”,съдът счита следното: съобразно нормата на чл. 44, ал. 2
от Правника за прилагане на Закона за
развитието на академичния състав в Република България,
на длъжност "******" може да бъде назначено и лице, което не е *****.
Назначаването се извършва от ***** на висшето училище или от **** на научната
организация по предложение на ***** на първичното звено, съгласувано с ***** на
приемащото структурно звено, на трудов договор за срок не по-дълъг от четири
години. От изложеното следва, че уговарянето на безсрочен трудов договор за
заемане на длъжността „*****т” противоречи на закона, което се явява едно от
визираните в нормата на чл. 74, ал.1 КТ основание за недействителност на
трудовия договор. Разпоредбата на чл. 75, ал.1 КТ обаче предвижда при
добросъвестно поведение на работника /по отношение на наличието на което липсва
спор между страните/, недействителността да има действие занапред. Доколкото по
силата на закона съществуващото правоотношение за длъжността „****”, без срок
на договора, не може да бъде запазено, в съответствие с изискванията на ЗРАСРБ,
на чл. 67, ал. 3 КТ и чл. 118, ал.
1 КТ,
работодателят следва да предложи изменение в трудовото правоотношение, чрез
преназначаване на длъжност „*****“, със свързаните с това промени в срока на договора
и трудовото възнаграждение. Едва при отказ на служителя, за работодателя не би
останала друга възможност, освен да прекрати завареното трудово правоотношение
/така Решение № 303 от 09.01.2017 г. по
гр. д. № 2135 / 2016 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение/.
Изначалното приемане, че срокът на трудовия договор е изтекъл, респ. работникът
не може да бъде възстановен на заеманата от него длъжност, би довело до придаване обратно действие на недействителността на
трудовия договор, което предвид липсата на недобросъвестно поведение от страна
на работника, се явява недопустимо. Изложеното обуславя извод, че следва работникът да бъде възстановен на
заеманата преди уволнението длъжност, след
което работодателят да изпълни изискванията на чл. 67, ал. 3 КТ и чл. 118, ал.
1 КТ.
Досежно предявения иск по чл. 344 ал.1
т. 3, вр. чл. 225 ал.1 КТ, то основателността на същия се обуславя от наличието
на следните материалноправни предпоставки: 1. да е налице противоправно
поведение на работодателя, изразяващо се в незаконно упражняване на
потестативното право да прекрати с едностранно волеизявление съществуващото с
ищеца трудово правоотношение; 2. ищецът да е претърпял вреди, изразяващи се в
невъзможността да получава трудово възнаграждение по трудово правоотношение в
продължение на шест месеца след уволнението – в конкретния случай, че за
периода 29.09.2020 г. – 29.03.2021 г. и 3. причинно-следствена връзка между
незаконното уволнение и оставането без работа.
В конкретния случай, несъмнено се
установи незаконност на извършеното уволнение. От представеното по делото
извлечение за сключени трудови договори на ищеца, издадено от ТД на НАП
Пловдив, се установи, че ищецът не е полагал трудово правоотношение по друг
допълнителен трудов договор за процесния период. Съобразно представената
справка за изплатено трудово възнаграждение на ищеца от месец юли 2020 г.
/л.302/, се установява, че преди прекратяване на трудовото правоотношение между
страните, получаваното от същия брутно трудово възнаграждение възлиза на сумата
от 895 лева, респ. дължимата сума за процесния шестмесечен период от време
възлиза на 5370 лева. Доколкото с исковата молба е заявена претенция за
заплащане на сумата от 5250 лева и предвид диспозитивното начало при
разглеждане на граждански дела, то предявеният иск следва да бъде напълно
уважен до размер на заявеното от ищеца, а именно за сумата от 5250 лева. Върху
посочената сума следва да се присъди и законна лихва, считано от датата на
подаване на исковата молба в съда /03.11.2020г./ до окончателното й изплащане.
В тази връзка неоснователно се явява
възражението на ответника в депозираната писмена защита, че претенцията за
заплащане на обезщетението за оставане без работа се явява недоказана.
Действително, съобразно представеното удостоверение от ответника, последният
пълен работен месец на ищеца е май 2020 г. Въпреки изложеното, в представената
справка за изплатено възнаграждение за месец юли 2020 г. ( л. 302 ) е посочен
размерът на месечното брутно трудово възнаграждение на ищеца. Именно то служи
за определяне на основание чл. 162 ГПК на неговия размер, при вече доказано
основание на вземането.
Съобразно гореизложеното, предявените
обективно, кумулативно съединени искове с правна квалификация чл. 344, ал. 1,
т. 1, т. 2 и т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ следва да бъде уважени.
По
предварителното изпълнение на решението:
Разпоредбата на чл. 242 ал. 1 от ГПК
предвижда постановяване на предварително изпълнение на решението, когато се
присъжда издръжка, възнаграждение и обезщетение за работа. Законодателят не е
изброил конкретно кои обезщетения за работа подлежат на предварително
изпълнение, поради което следва да се приеме, че такива са всички вземания с
характер на обезщетение, които възникват за работника във връзка с изпълнението
на неговите трудови функции и работния процес. Вземанията по чл. 242 ал. 1 от ГПК, за които е предвидено предварително изпълнение, са от категория,
обезпечаваща посрещане на ежедневни нужди, свързани с нормалното съществуване
на индивида. Именно предвид това, процесуалният закон разписва, че съдът
допуска служебно предварително изпълнение на решението и това принудително
изпълнение не може да бъде спряно дори и при представено обезпечение за взискателя
/Определение № 9 от 2011 г. по ч.гр. д.№
658/2010 г., Г.К., ІV ГО на ВКС/. Съобразно гореизложеното, то следва да се
допусне предварително изпълнение на решението в частта, с която в полза на
ищеца е присъдено обезщетение по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ.
По
разноските:
Съобразно изхода на спора и на основание
чл. 78 ал.1 ГПК в полза на ищеца се поражда право на разноски. Представени са
доказателства за договорен и реално заплатен адвокатски хонорар в размер от 730
лв. Релевирано е изрично възражение от ответната страна за прекомерност, което
съдът счита за основателно. По делото са предявени три обективно, кумулативно
съединени иска, като са проведени и три открити съдебни заседания. Предвид
това, в полза на ищеца следва да бъде присъден пълния размер на претендирания
адвокатски хонорар.
Доколкото ищецът е освободен от заплащане
на такси и разноски, на основание чл. 78, ал. 6 КТ, следва ответникът да бъде
осъден да заплати в полза на Държавата, по сметка на РС- Пловдив сума в размер
на 310 лева, представляваща дължими държавни такси по Тарифата за държавните
такси, които се събират от съдилищата по ГПК
( по 50 лева за двата неоценяеми иска по чл. 344 ал.1 т.1 КТ и чл. 344 ал.1 т.2 КТ и 210 лв. за оценяемия иск по чл. 344, ал. 1, т. 3 ,вр. чл. 225, ал. 1 КТ ).
Мотивиран от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА уволнението на Н.Г.У., ЕГН: **********, извършено със
Заповед № ******г., издадена от ***** на Медицински университет Пловдив, с която
е прекратено трудовото правоотношение между страните на основание чл. 334, ал.1 КТ, считано от ***** г., ЗА НЕЗАКОННО И
ГО ОТМЕНЯ.
ВЪЗСТАНОВЯВА Н.Г.У., ЕГН: **********, на заеманата преди
уволнението длъжност „****“ в Катедра по ***** към Факултета по дентална
медицина при Медицински университет- Пловдив.
ОСЪЖДА Медицински университет Пловдив, БУЛСТАТ: *********, ДА ЗАПЛАТИ на Н.Г.У., ЕГН: **********,
сума в размер на 5 250 лева / пет хиляди двеста и петдесет лева/,
представляваща обезщетение по чл. 225, ал.
1 от КТ за
оставане без работа вследствие на незаконното уволнение за периода 29.09.2020
г. – 29.03.2021 г., ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от
датата на подаване на исковата молба в съда / 03.11.2020г./ до окончателното й
погашение.
ОСЪЖДА, Медицински университет Пловдив, БУЛСТАТ: *********, ДА ЗАПЛАТИ на Н.Г.У., ЕГН: **********,
сума в размер на 730 /седемстотин и тридесет/ лева, представляваща сторени разноски
в рамките на първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА Медицински университет Пловдив, БУЛСТАТ: *********, ДА ЗАПЛАТИ в полза на Държавата- бюджет
на Съдебната власт, по сметка на Районен съд- Пловдив сума в размер от 310 /триста и десет/ лева, представляваща дължими държавни
такси в настоящото производство.
ДОПУСКА на основание чл. 242, ал. 1 ГПК предварително
изпълнение на решението в частта, с която в полза на ищеца Н.Г.У., ЕГН: **********,
е присъдено обезщетение по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ.
Решението
подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен
срок, считано от съобщаването му на страните.
Частта
на решението, с която е допуснато предварително изпълнение, на основание чл.
244 ГПК подлежи на обжалване с частна жалба в седмичен срок, считано от
връчването му на страните.
Препис
от решението да се връчи на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:/п/
Николай
Голчев
Вярно с оригинала.
ЕН