№ 406
гр. Стара Загора, 30.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, IV-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на първи април през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Велина Пенева
при участието на секретаря Тонка Т. Вълчева
като разгледа докладваното от Велина Пенева Гражданско дело №
20245530104687 по описа за 2024 година
Ищецът „Изи Финанс” ЕООД твърди в исковата си молба, че на ***г., в качеството си
на кредитодател сключва с ответника, в качеството му на кредитополучател по Договор за
предоставяне на кредит от разстояние № ***. Договорът бил сключен при условията на
ЗПФУР. Сключването на самия договор се извършило въз основа на подробна информация,
достъпна на уеб адрес: www.minizaem.bg. На същия електронен адрес били публикувани и
общите условия за предоставяне на кредит от разстояние. Съгласно същите, сключването на
договора ставало след регистрация на клиента в сайта и попълване на въпросник, както и
маркиране на полето “Съгласен съм с общите условия”, с което кандидатът безусловно
приемал същите. След това кандидатът получавал и-мейл, в който се съдържала
преддоговорна информация за условията на договора. Ако кандидатът бил одобрен, той
получавал на личния си и-мейл договор и общи условия за писмено потвърждаване.
Потвърждаването ставало по следния начин: клиентът получавал чрез съобщение по
телефон на предоставения от него телефонен номер четири цифрен, уникален, код. Той
получавал втори и-мейл, в който се съдържал специален линк, като след отварянето му
следвало да въведе получения от него код. По принцип преди извършване на паричния
превод с клиента се провеждал видеозапис. По този начин той отново потвърждавал
сключването на договора за предоставяне на финансови услуги от разстояние. При
кандидатстване ответникът посочил следния телефонен номер: *** и следният имейл:
*********@*****.***. Активиращият код бил ***. Сключването на договора чрез
електронната платформа било годно доказателство по смисъла на чл. 10 от ЗПК, във вр. с чл.
9 от ЗПФУР и чл. 18, ал. 2 от ЗПФУР, във вр. с чл. 3, ал. 1 от ЗЕДЕУУ. Приложим по повод
дефиницията на това, какво е електронен документ бил чл. 3, т. 35 от Регламент (ЕС) №
1
910/2014г. на Европейския парламент и на Съвета от 23 юли 2014г. По този начин
кредитополучателят сключил договора за предоставяне на кредит от разстояние, а
кредитодателят му изпратил съобщение по телефон, с което го уведомил, че паричните
средства са преведени по посочения от него начин. Гореописания договор за кредит бил с
нищожна клауза - чл. 3 от него. С нея се предвиждало обезпечаване на договора за кредит
чрез сключване на договор за поръчителство или за банкова гаранция. При непредставяне на
обезпечение се дължала неустойка в размер на 47,40 лв. Договорът бил погасен предсрочно,
поради това заплатената неустойка възлизала на сумата от 20,54 лв. Клаузата не отговаряла
на законовите изисквания за правния институт. Тя само формално притежавала
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Това било така, тъй като правото
което подлежало на обезпечение - сключването на обезпечителен договор не е част от
същинското съдържание на договора за кредит. Поради това то не било годен обект на
обезпечение. Съответно клаузата нямало какво да обезпечава. Тя само формално отговаряла
на присъщите й характеристики. Следователно неустойката не отговаряла на законовите
изисквания, поради което тя била нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД.
Доколкото такава клауза била предвидена в договора независимо от това, то тя
противоречала на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. Наред с това,
цитираната клауза била неравноправна по смисъла на чл. 143 от ЗЗП, като водела до
значително неравновесие между правата на страните. В този смисъл имало богата и
общоизвестна практика на редица български съдилища, така и на СЕС. Поради това клаузата
се явявала нищожна по смисъла на чл.146, ал. 1 от ЗЗП. Клаузата за неустойка не била част
от същественото съдържание на договора. Напротив, тя била част от факултативното
съдържание. Поради това приложение намирал чл. 26, ал. 4 от ЗЗД, като нищожна била само
клаузата за неустойка, но тя не влечала недействителност на целия договор. Съгласно чл 146,
ал. 1 от ЗЗП нищожна била само неравноправната клауза, не целия договор. Поради това
отново не се стигало до нищожност на целия договор за кредит. Налице били основания за
прогласяване на нищожност и на договорната лихва. Основание за това била всеизвестната и
морално остаряла, но приложима от някои съдилища съдебна практика, според която
договорната лихва при необезпечени договори можело да е до 30.00%. По настоящият
договор тя била 40.15%. Поради това в случай, че настоящият състав споделял съдебната
практика от 2006г., когато ЗПФУР не бил действащ закон и поначало ВКС не можело да се е
произнесъл по договор сключен по този закон, моли да се прогласи за нищожна и клаузата за
договорна лихва, намираща се в чл. 2, ал. 1, т. 3 от договора за кредит. Въпросната клауза
също не водела до нищожност на целия договор за кредит. Тъй като и тя не била част от
същественото съдържание на договора. Договорът бил погасен предсрочно, затова
дължимата договорна лихва възлизала в размер на 2,86 лв., чиито размер е изчислен
съобразно датата й на погасяване, съгласно чл. 32 от ЗПК. Правният интерес на ищеца от
така предявения иск произлизал от следното. Дружеството желаело да приключи
отношенията си с ответната страна. Но докато съществували процесните клаузи за
неустойка и договорна лихва, винаги щяла да съществува принципна възможност М. да
предприема действия за образуване на дело срещу дружеството по повод тази клауза.
2
Съдебната практика била константна, че допуска такъв иск независимо дали договорът е
погасен или не. Счита, че за да съществува нормална икономическа среда, то било
недопустимо всеки субект, независимо дали е физическо или юридическо лице да е под
риска от завеждане на иск по всяко време, независимо дали по активен или неактивен
договор. Отделен бил въпросът дали кредитополучател по такъв договор не злоупотребява с
положението си. При всички положения това виждане не се споделяло от съда, поради това
се стремели да решат проблема, чрез съответните правни средства. Единствената
възможност за отпадане на клаузата било настоящето дело или опрощаване по чл. 108 от
ЗЗД. Опрощаването било договор, което означавало, че се искало съгласие на страните. За
ищеца не оставал друг способ, освен образуване на настоящето дело. В тази връзка моли да
се има предвид следното: От теорията било всеизвестно, че всеки може да иска прогласяване
на нищожност на договорна клауза. Дори да не е страна по договора. Поради това на още по-
голямо основание дружеството разполагало с активна легитимация да предявява настоящият
иск за прогласяване на нищожност на клаузата. Това не било право само на потребителя.
Съответно дружеството било активно легитимирано да предяви настоящата искова молба.
Искането до съда е да постанови решение, с което да прогласи за нищожна клаузата
на чл. 3 и чл. 2, ал. 1, т. 3 от Договор за кредит № *** от ***г. и сключен между „Изи
Финанс” ЕООД и Д. П. М.. Претендират се разноски.
Ответникът Д. П. М. представя писмен отговор в срока по чл. 131 ГПК.Счита
искането на ищеца, с което се иска прогласяване на клаузите на чл.2, ал.1, т.3 и чл. 3 от
Договор за предоставяне на кредит № *** от *** г. за нищожни, като основателно. Счита, че
с поведението си не е дал повод за завеждане на настоящото дело, поради което сторените
разноски следвало да останат в полза на ищеца. Подчертава, че има качество на потребител
по договор за кредит, сключен с финансова институция, какъвто се явявал настоящия ищец,
поради което съдът следвало служебно да следи за наличието на неравноправни и нищожни
клаузи в договор, сключен с потребител, какъвто бил настоящия договор за потребителски
кредит. Това задължение на съда произтичало и от целта на Директива 93/13/ЕИО и
Директива 2008/48 – да се осигурява минималната процесуална гаранция за ефективна
защита на правата и интересите на потребителите. Ищецът използвал бланкетни договори за
кредит с еднотипно съдържание. Правело впечатление, че във всеки договор за заем
фигурирало задължение за потребителя да представи обезпечение, като в случай, че не
представи такова задължението му нараствало, начислявайки му се неустойка. В настоящият
случай, самият кредитор сочел, че общата сума за плащане при непредставено обезпечение е
в размер на 254 лв. (главница 200 лв., 6,60 лв. лихва и 47,40 неустойка), като предвид
предсрочното погасяване на кредита, Д. М. заплатил общо 223,40 лв., от които 200 лв.
главница, 20,54 лв. неустойка и 2,86 лв. лихва. Предвид гореизложеното, дружеството
изначално знаело, че начисляването на суми за неустойка е незаконосъобразно и въпреки
това ги включвало като задължение към потребителя. Несъстоятелно било да се твърди, че
потребителят не е длъжен да превежда суми за неустойки. Включвайки ги като част от
задълженията на потребителя, потребителят не би имал възможност да избегне тяхното
3
заплащане, освен ако не се установи неравноправния им характер. Ищецът злоупотребил с
незнанието на Д. М., като съзнателно включил неравноправни клаузи за заплащане на
неустойки за непредставено обезпечение, в разрез със разпоредбите на ЗПК, предвид това
несъстоятелно било да се твърди, че е налице правен интерес да води настоящото дело с цел
да се установи неравноправния характер на процесните клаузи и да се присъдят в полза на
кредитора разноски за това, че е изготвил и предоставил на потребителя договор за кредит с
неравноправни клаузи. От друга страна, ответникът многократно опитвал да уреди
доброволно отношенията си с ответното дружество, но безуспешно. Напротив, служители на
ответника му обяснили, че нямат практика, при възражение за неравноправна клауза в
договор, доброволно да върнат надвнесените суми. Д. М. изпращал e-mail-и, както и
провеждал телефонни разговори, с цел избягване водене на граждански дела, но ответникът
не склонявал да решат спора.
Искането до съда е да се постанови решение, с което да обяви клаузите на чл.2, ал.1,
т.3 и чл. 3 от Договор за предоставяне на кредит № *** от *** г. за нищожни. На основание
чл.78, ал.2 ГПК моли да се възложат в полза на ищеца сторените съдебни разноски.
В срока по чл. 211 ГПК е предявен насрещен иск от Д. П. М. против „Изи Финанс“
ЕООД гр. София. Предвид направеното от кредитора признание за неравноправния характер
на клаузите на чл.2, ал.1, т.3 и чл. 3 от Договор за предоставяне на кредит № *** от *** г. и
доколкото самият кредитор посочва, че са заплатени суми по нищожни клаузи, а именно
20,54 лв. неустойка и 2,86 лв. – лихва, то за ищеца по насрещния иск Д. М. бил налице
правен интерес да иска възстановяване на тези суми.
Искането до съда е да постанови решение, с което на основание чл.55,ал.1 от ЗЗД да
осъди „Изи Финанс” ЕООД да заплати на Д. П. М. сумата в размер на 23,40 лв.
представляваща сбор от платени без основание суми 20,54 лв. за неустойка по чл. 3 от
Договор за предоставяне на кредит № *** от *** г. и 2,86 лв. лихва по чл.2, ал.1, т.3 от
Договор за предоставяне на кредит № *** от *** г., ведно със законната лихва върху сумата
от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на вземането.
Претендират се разноски.
Ответникът по насрещния иск „Изи Финанс“ ЕООД гр. София представя писмен
отговор в срока по чл. 131 ГПК. Счита, че насрещната искова молба е недопустима, поради
липса на правен интерес. Видно от първоначалната исковата молба, от страна на „Изи
Финанс“ ЕООД било заведено делото, с цел прогласяване на договора за нищожен, за да
може да възстановят сумата над главницата на М.. Не отговаряло на истината, че М. правел
опити за доброволно уреждане на спора. След преценка от отговорните служители се счело,
че това не е човек, с който може да се постигне някакво споразумение, което в
действителност да бъде изпълнено от него. Наред с това М. така и не посочил кои са тези
договори и каква е сумата, която претендира. Поради това молбата му нямало как да бъде
одобрена. Дори и да бил отчетен като надежден контрагент. Именно заради неговото
поведение счели за редно да образуват дела, за да може всички твърдения да са минали през
съд, за да няма рискове от последващи негови действия /правни/. Причината да не се сключва
4
извънсъдебно споразумение, както се правело с други такива клиенти, била в личността на
М. и в неговото отношение. Видимо преговорите с М. били най-малкото ненадеждни като
изпълняемост от негова страна. При всички положения дружеството изказало готовност да
възстанови сумата предмет на насрещния иск, което вече било направено. Щели да изчакат
края на делото, но с оглед изложеното в насрещния иск видимо нямало спор по размера,
затова го заплатили незабавно след неговото получаване. Поради това счита, че М. нямал
правен интерес от исковата молба. Ако имало правна възможност щели да заведат иск за
неоснователно обогатяване срещу самото дружество, но просто това не можело да стане. На
основание чл. 237 от ГПК признават изцяло насрещния иск. Счита се, че ищцовото
дружество не е давало повод за завеждане на насрещния иск. Напротив, завели делото с цел
да имат счетоводно основание да заплатят сумата на М. и да не се налага да разчитат на
споразумение с него, доколкото с оглед комуникацията с тях било явно, че той е най-малкото
ненадежден.
В съдебно заседание ищеца не се представлява, ответника не се представлява.
От фактическа страна:
Приложен по делото е Договор за предоставяне на кредит №***/***г., сключен
между „Изи финанс“ ЕООД и Д. П. М., в който са отразени: вид на кредита-потребителски,
сума на кредита-200лв, ГПР: 48.3%, годишен лихвен процент-40.15%, срок на кредита-30
дни, обща дължима сума при непредставяне на обезпечение по чл.3 /1/-254лв. Приложени са
Общи условия към договорите за предоставяне на кредит от „Изи финанс“ ЕООД
Приложено по делото е копие от лична карта на Д. М. П., както и имейл
кореспонденция.
Налице по делото е платежно нареждане за кредитен превод от 22.01.2025г., за сумата
от 23, 40лв с наредител „Изи финанс“ ЕООД и получател Д. М. П..
От правна страна:
Не се спори между страните, че на ***г. е сключен договор за предоставяне на кредит
№***, не се спори и по въпроса за предоставяне на сумата предмет на договора на
кредитополучателя. По изложените съображения съдът приема, че в случая е възникнало
валидно правоотношение по такъв тип договор за потребителски кредит.
В договор за кредит №***/***г. е предвидено в чл.2 ал.1 т.3 че освен връщане на
отпуснатата сума по договора за кредит потребителя дължи и заплащане на
възнаградителна/договорна лихва върху главницата, договорната лихва е дължима при
фиксиран годишен лихвен процент в размер на 40.15%. В чл.3 от договора се предвижда, че
за обезпечаване на вземанията си във връзка с предоставения кредит кредитора приема, а
потребителя се задължава в срок до три дни считано от датата на сключване на настоящия
договор да предостави на кредитора едно от следните обезпечения:банкова гаранция или две
физически лица поръчители, които да отговарят на определени в договора условия. Според
ал.2 на същата разпоредба страните се съгласяват, че неизпълнение на задължението по
предходната алинея ще причини на кредитора вреди, за чието обезщетяване се дължи
неустойка. Посочен е размера на неустойката 47,40лв.
При така събраните доказателства съдът намира, че не е спорно по делото, че между
страните е възникнало правоотношение по договор за потребителски кредит, както и, че
ищецът е потребител по смисъла на чл.9, ал.3 ЗПК, поради което за валидност на договора и
последиците му приложение ще намерят изискванията на ЗПК.
5
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т.
7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците
по чл. 22 ЗПК – недействителност на договора за потребителски кредит, като последиците са
уредени в чл. 23 ЗПК - отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи връщане
само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
Доколкото се касае за императивни разпоредби, нарушението, на които влече нищожност на
целия договор за потребителски кредит, съдът следва служебно да провери съответствието
на договора със същите. Това е така, защото ищецът има качеството потребител по смисъла
на § 13, т. 1 от ДР на Закона за защита на потребителите. Разпоредбата на чл.11, ал.1 ЗПК,
регламентираща съдържанието на договора за потребителски кредит, в т.10 въвежда
изискване за посочване в договора на годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит.
Това изискване е въведено, за да гарантира на потребителя яснота и прозрачност как се
формира задължението му, какво е оскъпяването на кредита, както и да му даде възможност
да извърши съпоставка с други кредитни продукти и направи своя избор. По правилата на
чл.19, ал.1-3 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. По смисъла на ЗПК §1, т.1 "Общ разход по кредита за потребителя" са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
Що се касае до неустойката-същата е уговорена не като обезщетение за неизпълнение
на същинско задължение на длъжника по договора за потребителски кредит, а за
допълнително изискване на кредитора за обезпечаване на задължението. С оглед на това
неустойката противоречи на разпоредбата на чл.92 ЗЗД, дефинираща неустойката като
предварително уговорено обезщетение за неизпълнението на договорно задължение,
служещо за обезпечаване изпълнението на задължението. Процесната неустойка не
обезпечава изпълнението и не обезщетява кредитора за неизпълнението на основното
договорно задължение за връщане на заетата сума, а за друго наложено от кредитора
изискване във връзка с обезпечаването на задължението. Така кредитополучателя би дължал
неустойка дори и при изпълнение на същинското си задължение по заемния договор, ако не
осигури банкова гаранция, респ. поръчители в тридневен срок от сключване на договора.
Трайната съдебна практика приема, че при обезпечени кредити може с цел печалба да
се уговаря възнаградителна лихва в двукратния размер на законната лихва, а при
необезпечени кредити, какъвто е и настоящият, до трикратния размер на законната лихва.
Лихви, уговорени над този размер, накърняват добрите нрави, като това важи както за
договорната лихва, така и за наказателната лихва. В този случай се дължи само размерът на
законната лихва. /в този смисъл Определение № 901/10.07.2015г. по д. № 6295/2014г. на
ВКС, ГК, IV г.о./. В случая размерът на годишната лихва е 40,15 %, което надхвърля
трикратния размер от 30.00 % при размер на законната лихва от 10.00 % към ***г. Или,
клаузата, с която е договорен ГЛП от 40,15%, е нищожна, като противоречаща на добрите
нрави.
По тези съображения съдът намира, че предявеният иск за нищожност на клаузите на
6
чл.2 ал.1 т.3 и чл.3 от Договор за предоставяне на кредит №***/***г. поради противоречие
със закона е основателен и следва да бъде уважен.
По насрещния иск:
Съгласно разпоредбата на чл.55 ал.1 ЗЗД, който е получил нещо без основание или с
оглед на неосъществено, или отпаднало основание, е длъжен да го върне. В тежест на ищеца
е да докаже факта на плащането, /факт, който не е спорен по делото/, а задължение на
ответника е да установи, че е налице правнозначимо основание за получаването на сумата,
респ. за задържането й. Предвид установената недействителност на горепосочените клаузи
на процесният договор за кредит и с оглед правилото на чл.23 ЗПК, съдът намира, че за
ответника не е налице основание за задържане на платените по договора суми: сумата от
20,54лв за неустойка и сумата от 2,86лв за възнаградителна лихва. В тази връзка обаче по
делото е представено платежно нареждане за кредитен превод от 22.01.2025г., за сумата от
23,40лв с наредител „Изи финанс“ ЕООД и получател Д. М. П., тоест сумата е възстановена
на ищеца по насрещния иск.
По разноските:
Ищецът по първоначалния иск е направил искане за присъждане на разноски в размер
на 150 лв. юрисконсултско възнаграждение и 50 лв държавна такса. Ответника по
първоначалния иск претендира 500 лв. адв. възнаграждение, същевременно по делото е
представен договор за правна помощ, видно от който е посочено, че адв. възнаграждение е
уговорено по реда на чл.38 ал.1 вр. с чл.38 ал.2 ЗА, тоест разноските за такова следва да се
определят от съда. Правото на адвокат да окаже безплатна адвокатска помощ на лице от
кръга на визираните в т.1–т.3 на чл.38 ал.1 ЗА, е установено със закон. По насрещния иск
ищеца претендира разноски 50 лв държавна такса и 400лв адв. възнаграждение-в тази връзка
се представя договор за правна помощ, видно от който е посочено, че адв. възнаграждение е
уговорено по реда на чл.38 ал.1 вр. с чл.38 ал.2 ЗА- разноските за такова следва да се
определят от съда. Като взе предвид връзката между първоначалния и насрещния иск съдът
счита, че следва да определи в полза на процесуалния представител на Д. М. едно адв.
възнаграждение по първоначалния иск и по насрещния иск в размер на 400лв.
Така мотивиран, Старозагорски районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА за нищожна по иск на „Изи Финанс“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр.София 1408, р-н Триадица, ЖК „Иван Вазов“ ул. Балша
№17 ап.1 представлявано от Борислав Иванов Николчев против Д. П. М. ЕГН: **********,
клаузата по чл.3 и по чл.2 ал.1 т.3 от Договор за кредит № ***/***г. поради противоречие
със закона.
ОТХВЪРЛЯ предявения от Д. П. М. ЕГН: **********, с адрес *** иск против „Изи
Финанс“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София 1408, р-н
Триадица, ЖК „Иван Вазов“ ул. Балша №17 ап.1 представлявано от Борислав Иванов
7
Николчев за сумата от 23,40 лв представляваща сбор от платени без основание суми 20,54лв
за неустойка по чл.3 от Договор за предоставяне на кредит №***/***г. и 2,86лв лихва по
чл.2 ал.1 т.3 от Договор за предоставяне на кредит №***/***г., като погасен чрез плащане в
хода на делото.
ОСЪЖДА „Изи Финанс“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр.София 1408, р-н Триадица, ЖК „Иван Вазов“ ул. Балша №17 ап.1 представлявано от
Борислав Иванов Николчев да заплати на Д. П. М. ЕГН: **********, с адрес *** сумата от
0,67лв представляваща законна лихва върху сумата от 23,40лв дължима за периода
08.11.2024г. до 22.01.2025г.
ОСЪЖДА Д. П. М. ЕГН: **********, с адрес ***, да заплати на „Изи Финанс“
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София 1408, р-н Триадица,
ЖК „Иван Вазов“ ул. Балша №17 ап.1, сумата 50лв-държавна такса и 150лв юрисконсултско
възнаграждение- направените по делото разноски.
ОСЪЖДА „Изи Финанс“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр.София 1408, р-н Триадица, ЖК „Иван Вазов“ ул. Балша №17 ап.1 да заплати на адв.В. С.
М., определено при условията на чл.38 ал.2 от ЗА сумата от общо 400лв. адвокатско
възнаграждение, за осъществено процесуално представителство на ответника по
първоначалния иск и ищец по насрещния Д. П. М..
ОСЪЖДА „Изи Финанс“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр.София 1408, р-н Триадица, ЖК „Иван Вазов“ ул. Балша №17 ап.1 да заплати на Д. П. М.
50 лв държавна такса по насрещен иск.
Решението подлежи на въззивно обжалване в двуседмичен срок от връчването му на
страните, пред Старозагорски Окръжен съд.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
8