Р
Е Ш Е
Н И Е
N553
гр.Русе, 20.12.2017 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
РУСЕНСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ в
публичното заседание на дванадесети декември през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИСКРА БЛЪСКОВА
ЧЛЕНОВЕ:
М. ВЕЛКОВА
ГАЛИНА
МАГАРДИЧИЯН
при секретаря ЕВА ДИМИТРОВА и в присъствието на прокурора
като разгледа докладваното
от съдията ВЕЛКОВА В. гр. дело N813 по описа за 2017
година, за да се произнесе,
съобрази следното:
Производството
е по чл.258 и сл. от ГПК.
Постъпила е
въззивна жалба от А.Б.А. чрез пълномощника му адв.Д. Ч. *** против решение № 1286/02.10.2017 г.,
постановено по гр.д.№ 2146/2017 г. на Русенския районен съд в частта, с която са
отхвърлени предявените от него против Г.Г.Г. обективно
съединени иск с правно основание чл.31, ал.2 от ЗС- за заплащане на обезщетение
за ползване на съсобствен
недвижим имот и иск с правно основание чл.86 от ЗЗД- за заплащане на
обезщетение за забава. Твърди се, че решението е неправилно като постановено
при неправилно приложение на материалния закон по изложените в жалбата
съображения. Претендира се отмяна на решението в обжалваните части и
постановяване на ново, с което исковете бъдат уважени изцяло. Претендира
направените разноски за производството .
Ответницата
по жалбата Г.Г.Г. счита жалбата за неоснователна по
съображенията, изложени в отговора. Иска съдът да потвърди решението като
правилно, както и да й се присъдят направените разноски за въззивната
инстанция.
След преценка на доводите на страните,
доказателствата по делото и съобразно правомощията си, визирани в чл.269 от ГПК, въззивният съд приема следното:
Жалбата е
подадена от надлежна страна- ищецът, имащ процесуално право на жалба, в законоустановения срок и срещу подлежащ на съдебен контрол
акт, поради което е допустима.
Разгледана
по същество жалбата е основателна.
Производството
е образувано по предявените от жалбоподателя против Г.Г.Г.
обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.31, ал.2 от ЗС- за
заплащане на обезщетение за ползване на съсобствен
недвижим имот в размер на 7125 лв. за периода 16.05.2012 г.-03.04.2017 г. и за
заплащане на обезщетение за забава с правно основание чл.86 от ЗЗД в размер на
875 лв. за същия период.
От
събраните по делото доказателства е установено, че страните са бивши съпрузи.
Същите по време на брака си са придобили правото на собственост върху недвижим
имот- апартамент с площ от 106.10 кв.м., находящ се в
гр.Русе, ж.к.“***. С решение №127/20.11.2007 г., постановено по гр.д.№
3386/2007 г. на РРС и влязло в сила на
20.12.2007 г., е бил прекратен с развод гражданският брак между страните като
ползването на семейното жилище- гореописания апартамент е било предоставено на
жената, на която е било предоставено и упражняването на родителските права
спрямо непълнолетното дете С. А.Б.,
роден на *** г.
Установено
е също, че в процесното жилище след развода са живели
ответницата по жалбата и детето им С., който на *** г. е навършил пълнолетие.
След навършването на пълнолетие същият е продължил да живее в апартамента. От
м. март 2014 г. ответницата по жалбата живее и работи в гр.Ветово, а жилището
се полза от пълнолетния син на страните и неговото семейство. Жалбоподателят от
2011 г. няма самостоятелен достъп до него. През посочената година ответницата е
сменила патрона на апартамента и не е предоставила ключ от него на ответника. Липсата
на достъп до жилището е станало причина
за конфликт между страните- на 22.04.2012 г. жалбоподателят е направил
опит да влезе в апартамента, тъй като въпреки уговорката им, ответницата не му
осигурила такъв. На посочената дата същият със съгласието на бившата си съпруга
и в присъствието на полицейски служители е взел от апартамента негови лични
вещи.
С покана,
връчена на 16.05.2012 г., жалбоподателят е поканил ответницата да му заплаща
обезщетение за лишаването му от ползване на собствената му ½ ид.ч. от съсобствения недвижим
имот.
Жалбоподателят
и до момента няма ключ от апартамента. Такъв не му е предоставен нито от
ответницата по жалбата, нито от пълнолетния им син, обитаващ жилището.
По делото е
назначена експертиза за определяне размера на месечния наем за апартамента за процесния период.
С
обжалваното решение първоинстанционният съд е уважил
исковете за сумата от 1782.62 лв.- обезщетение за ползване на съсобствената вещ за периода 17.05.2012 г.- 28.02.2014 г.,
както и за сумата в размер на 714.79 лв.- мораторна
лихва и е отхвърлил исковете в останалата им част по съображения, че след
01.03.2014 г. ответницата не дължи обезщетение, тъй като не живеела в имота, а за
периода след посочената дата материално правно легитимиран по иска е
пълнолетния син на страните. Прието е също, че за периода 17.5.2012 г.- 28.02.2014
г. размерът на дължимото обезщетение следва да се определи като се съобразят
както правата на страните в съсобствеността, така и тяхното морално задължение
да предоставят право на ползване на жилището и на техния пълнолетен син.
Решението в обжалваната част е валидно и
допустимо. Същото е неправилно като постановено при неправилно приложение на
материалния закон.
Съгласно
разпоредбата на чл.31, ал.2 от ЗС, когато общата вещ се използува лично
само от някои
от съсобствениците, те дължат обезщетение
на останалите за ползата, от
която са лишени, от деня
на писменото поискване.
В задължителните указания на ВКС,
дадени в ТР №7/2012 г. на ОСГК е посочено, че когато един от съсобствениците
упражнява фактическата власт върху цялата
вещ по начин,
че препятства достъпа на друг
съсобственик и се ползва /или при
необходимост може да се ползва/
от нейните полезни свойства, съобразно предназначението й за задоволяване на свои нужди
или потребности - той ползва лично
по смисъла на чл.31, ал.2 от ЗС общата вещ. За личното
ползване е ирелевантно по какъв начин
ползващият съсобственик си служи с вещта
- чрез непосредствени свои действия, чрез действия, осъществени от член на неговото
семейство или чрез трето лице,
на което безвъзмездното той я е предоставил. От значение е само
обстоятелството, че с действията си засяга
правата на другите съсобственици, като им пречи
да ги реализират. Препятстването от страна на ползващия съсобственик
- макар и по силата на правомерно
поведение - на възможността друг съсобственик да упражни субективното си материално право
да ползва своята част от
общата вещ - нарушава забраната по ал.1 от ЗС да не се
пречи и поражда установеното в чл.31, ал.2 от ЗС право на обезщетение. Последното е регламентирано като средството за защита
на лишените от възможност пряко
да си служат
с общата вещ съобразно притежавания дял съсобственици и е компенсация срещу неправомерното ползване на един от
съсобствениците. Поради това,
че не може
да получи реално ползване, съответстващо на правата му в съсобствеността
- съсобственикът има право на парично
обезщетение. Задължението за заплащане на обезщетение от страна на
ползващия съсобственик възниква с получаване на писмено поискване
от лишения от възможността да ползва общата
вещ съсобственик. Писменото поискване по чл.31, ал.2 от ЗС е едностранно волеизявление за заплащане на
обезщетение, на което законодателят е регламентирал единствено формата, но не
и съдържанието.. Веднъж отправено, писменото поискване се разпростира
неограничено във времето докато трае съсобствеността или се прекрати
ползването от съсобственика. Правото на обезщетение се дължи само
за времето, през което съсобственикът
е лишен от възможността да си служи с общата
вещ съобразно своя дял. То не възниква когато
съсобственик отказва да приеме предоставената
от ползващия съсобственик част от общата вещ,
съответстваща на дела му или
му е дадена възможност да ползва
общата вещ заедно с него, защото в този случай
няма лишаване от ползване, а нежелание да се
ползва. Размерът на обезщетението
се определя в съответствие с наемното възнаграждение, при съобразяване обема, за който ползващия
имота съсобственик-длъжник надхвърля своята квота или дял
в съсобствеността.
Претенцията за обезщетение по чл.31, ал.2 от ЗС ще е основателна когато неползващ съсобственик е отправил писмено искане и то е получено от
ползващия съсобственик и въпреки това: той
или член на неговото семейство
продължава пряко и непосредствено да си служи с цялата
обща вещ, съобразно предназначението й, за задоволяване на свои /лични
или на семейството
си/ потребности, без да зачита
конкурентните права на друг съсобственик,
той или член
на неговото семейство не си
служи пряко и непосредствено с цялата обща вещ, но
имайки достъп до нея, не
допуска друг съсобственик да си служи с нея
/например като държи ключа/, ползващият
съсобственик е допуснал на безвъзмездно основание /с договор за заем за
послужване/ трето за собствеността лице, което само
или заедно с него ползва общата
вещ.
В процеса в доказателствена тежест на
жалбоподателят е да установи посочените в закона и в ТР предпоставки,
обуславящи основателността на иска.
В настоящият случай жалбоподателят е установил наличието на елементите
от фактическия състав на чл.31, ал.2 от ЗС.
Безспорно е установено, че страните са бивши съпрузи, които по време на
брака си са придобили правото на собственост върху процесното
жилище и същото е било в режим на съпружеска имуществена общност. След
прекратяването на брака с развод, СИО е била прекратена и същата се е трансформирала в обикновена
съсобственост при равни права- по ½ ид.ч.
След развода ползването на жилището е било предоставено на ответницата,
на която е било предоставено и упражняването на родителските права спрямо непълнотелното към този момент дете на страните- С. А.Б.,
роден на *** г. Същият и след навършване на пълнолетие е продължил да живее в
апартамента- заедно с майка си до м. март 2014 г., а впоследствие със
семейството си.
От 2011 г. жалбоподателят няма самостоятелен достъп до жилището-
ответницата е сменила патрона и до момента не му е предоставила ключ. Липсата
на достъп до жилището е станало повод за
конфликт между страните през м. април 2012 г., когато жалбоподателят е пожелал
да вземе от апартамента негови лични вещи. На 22.04.2012 г. жалбоподателят е
разбил външната част на патрона, но е влязъл в апартамента със съгласието на
ответницата и в нейно присъствие е взел вещи- собственост на фирмата му. С
оглед на това твърденията й в отговора, че е разбил входната врата и е изнесъл
от апартамента скъпи вещи, е невярно и се опровергава от доказателствата по
делото, вкл. и от нейните обяснения, дадени в хода на образуваната по нейна
тъжба преписка на РРП, приложена по делото.
С покана, връчена на 16.05.2012 г. ответницата е поканена да заплаща на
жалбоподателя обезщетение за лишаване от ползването му на собствената му
½ ид.ч. от апартамента.
Доказателствата по делото сочат, че и до момента жалбоподателят няма
ключ от апартамента. Такъв не му е предоставен нито от ответницата, нито от
пълнолетния син на страните, който обитава жилището.
С оглед на така установените факти следва да се приеме, че
жалбоподателят е установил в процеса елементите от фактическия състав на чл.31,
ал.2 от ЗС за целия процесен период, поради което и
предявените от него искове са изцяло основателни.
Неправилно и в противоречие на материалния закон и задължителните
указания, дадени в горепосоченото ТР първоинстанционният
съд е приел, че ответницата дължи на жалбоподателя обезщетение за ползване само
до м. март 2014 г., а след този период пасивно материално правно легитимиран по
иска е сина на страните, тъй като само до този момент същата лично ползвала съсобствения имот.
Както вече се посочи лично ползване на съсобствената
вещ по смисъла на чл.31, ал.2 от ЗС е всяко поведение на съсобственика, което
възпрепятства или ограничава другия съсобственик да ползва общата вещ съобразно
правата си.
В настоящият случай е категорично установено лично ползване от страна на
ответницата по смисъла на цитираната правна норма. Същата през 2011 г. е
сменила ключа за жилището и до момента не е
предоставила на жалбоподателя ключ, с което го е лишила от възможността
да го ползва. Това поведение покрива съдържанието на визираното в чл.31, ал.2
от ЗС лично ползване на вещта като е ирелеватно дали
същата фактически живее в апартамента или го е предоставила за ползване на сина
на страните и неговото семейство.
Макар и да не си служи пряко и непосредствено с цялата обща вещ, но
имайки достъп до нея, ответницата не допуска жалбоподателя- съсобственик с равни права, да си служи
с нея. В този смисъл са и задължителните
указания, дадени в ТР №7/2012 г. на ОСГК на ВКС. / Като не е предоставила ключ от апартамента на
жалбоподателя, ответницата го е лишила от ползване за целия процесен
период, поради което му дължи обезщетение по реда на чл.31, ал.2 от ЗС.
С приетата по делото експертиза се установява, че средният пазарен наем
за целия апартамент на месец е 250 лв. за процесния
период. С оглед правата на жалбоподателят дължимото обезщетение е в размер на 125
лв. месечно или за претендираният период ответницата
дължи обезщетение в общ размер на 7870 лв.
Неправилно първоинстанционният съд е приел, че
при определяне на размерът на дължимото обезщетение следва да се съобразят
правата на пълнолетния син на страните.
Процесният недвижим имот е бил
семейно жилище, придоставено за ползване на
ответницата по силата на решението за развод. В тази хипотеза между бившите
съпрузи, възникват наемоподобни отношения като не се
дължи наем за жилищната площ, ползвана от ненавършилите пълнолетие деца. Това
тълкуване на чл.107 от СК /отм./ е и изрично регламентирано в чл.57, ал.2 от СК.
След навършване на пълнолетие на сина на страните, ползваната от него жилищна
площ не се приспада от дължимото обезщетение, както неправилно е прието в
обжалваното решение.
Дори и да се приеме, че следва да се зачетат правата на пълнолетния син
да ползва семейното жилище и след навършване на пълнолетие, то начина на съобразяването
на тези права е неправилно посочен в обжалваното решение. В този случай следва
да се определи необходимата жилищна площ за сина на страните и съответно
припадащата се част от наема за тази площ, която да се приспадне от размера на
дължимото обезщетение.
Ответницата в отговора на исковата молба не е навела доводи за недължимост на обезщетението в заявеният размер с оглед
зачитане на правата на сина им, а е оспорила иска по съображения, че същата
фактически не ползва вещта. С оглед на това неправилно в противоречие на закона
първоинстанционният съд е определял права на сина на
страните и е редуцирал размер на обезщетение.
Правилно първоинстанционният съд е приел, че
от момента на поканата се дължи и мораторна лихва
като е съобразил и трайно установената съдебна практика. Неправилно обаче
същият е определил размер на дължимата мораторна
лихва.
За процесният период размерът на дължимото
обезщетение по чл.31, ал.2 от ЗС възлиза на 7870 лв. Жалбоподателят е заявил
претенция в размер на 7125 лв., в който размер искът като основателен следва да
бъде уважен. Върху тази сума се дължи обезщетение за забава в размер на
законната лихва- чл.86 от ЗЗД. Въззивният съд чрез
ползването на общодостъпен софтуер изчисли, че размерът на дължимата мораторна
лихва възлиза на 1844.36 лв. Искът е претядев в
размер на 875 лв., същият е основателен и следва да бъде уважен изцяло.
Решението в обжалваните части е неправилно и следва да бъде отменено
като вместо него се постанови ново, с което исковите бъдат уважени изцяло в
заявените размери.
С оглед
разпоредбата на чл.78 от ГПК разноските за производството са в тежест на
ответницата. Същата дължи направените от жалбоподателя разноски в пълен размер
както за първоинстанционното, така и за въззивното производство. С оглед на това първоинстанционното решение следва да бъде отменено и в
частта за разноските като в полза на жалбоподателят се присъдят разноски в
размер на 1250 лв. за първата инстанция и разноски в размер на 731.85 лв.-
платени държавна такса и адвокатско възнаграждение. В полза на жалбоподателят
следва да се присъди изцяло платеното от него адв.
възнаграждение, тъй като същото е съобразено с Наредба №1/2004 г. и не се явява
прекомерно. В този смисъл направеното от ответницата възражение по чл.78, ал.5
от ГПК е неоснователно.
По изложените
съображения Русенският окръжен съд
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ решение №1286/02.10.2017 г., постановено по гр.д.№
2146/2017 г. на Русенския районен съд, в частта, с която са отхвърлени
предявените от А.Б.А. *** против Г.Г.Г. *** искове за
заплащане на обезщетение по чл.31, ал.2 от ЗС и за заплащане на обезщетение за
забава по чл.86 от ЗЗД, както и в частта за разноските и ВМЕСТО него
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Г.Г.Г., ЕГН ********** ***
да заплати на А.Б.А., ЕГН ********** ***
и сумата в размер на 5342.33 лв., представляваща обезщетение за лишаване
от ползване за периода 17.05.2012 г.- 03.04.2017 г., ведно със законната лихва,
считано от 03.04.2017 г. до окончателното плащане, сумата в размер на 160.21
лв. – обезщетение за забава за същия период, както и сумата в размер на 1981.85
лв.- разноски за двете инстанции.
В
останалата част решението като необжалвано е влязло в сила.
Решението
може да се обжалва пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
ОСОБЕНО МНЕНИЕ НА ПРЕДСЕДАТЕЛЯ
НА СЪСТАВА ИСКРА БЛЪСКОВА
Жалбата е неоснователна.
По делото не е
спорно,че процесният апартамент е СИО между страните
и че е предоставен за ползване на ответницата по жалбата с бракоразводното
решение/влязло в сила на 20.12.2007 г./,тъй като на нея са били предоставени за
упражняване родителските права върху роденото от брака им непълнолетно дете С.Безспорно
е също,че жалбоподателят и е връчил нотариална покана на 16.5.2012 г.,с която я
уведомява,че му дължи обезщетение за
ползването на жилището само от нея поради това,че го е лишила от
него.Установено е също по безспорен и категоричен начин,че синът на страните не
е напускал процесното жилище,в което и понастоящем
живее със своето семейство.От доказателствата по делото е установено,че
ответницата по жалбата не живее в това жилище от 1 март 2014 г.,от която дата е
адресно регистрирана в гр.Ветово,Русенска област,където живее и работи до
сега/св.К. К./.
Порвинстанционният
съд е уважил предявения иск за сумата 1782.67 лв.само за периода 17.5.2012
г./датата на връчване на поканата/до 1.3.2014 г./датата на постоянното
установяване на бившата съпруга във Ветово и то в размер на 1/3 от целия дължим
наем за периода.
Решението е
правилно и законосъобразно.
Вярно е,че според
разпоредбата на чл.57 ал.1 СК не се дължи наем само за ползваната площ от
жилището от ненавършилите пълнолетие деца.Според незагубилата сила т.13 на
ППВС № 5/1976 г. обаче ако децата
останат да живеят в жилището на родителите си и след навършване на
пълнолетие,те не го обитават без основание и родителите им не могат да ги
осъдят да го опразнят,което се отнася и до сина на страните,който не го е
напускал.В подкрепа на този извод е и ППВС№ 12/1971 г. относно ползването на
семейното жилище след развода.Според т.1 семейното жилище обхваща всички
помещения,които задоволяват нуждите на семейството-съпрузите,децата и другите
пълнолетни членове на семейството,а т.12 постановява,че пълнолетните деца имат
самостоятелни права,които следва да се зачитат.На това основание правилно е
прието,че съпрузите и техния син имат права върху 1/3 част от жилището и
дължимият наем за ответницата по жалбата следва да се определи само за тази
част и само за периода,в който го е ползвала.Както е подчертал и решаващият
съд,след напускането на съпругата синът ползва площ повече от правата си,но
искът на жалбоподателя не е насочен срещу него.
По изложените
съображения решението като правилно следва да се потвърди.
Председател: