Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 2720 01.07.2019 година град Пловдив
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, XVI граждански състав, в публично заседание на осемнадесети юни две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛЕКСАНДЪР ТОЧЕВСКИ
при участието на секретаря Ангелина Димитрова,
като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 4337 по описа на съда за 2019 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е иск с правна квалификация по чл. чл. 422 от ГПК, вр. с чл. 240 от ЗЗД.
Ищецът „ЕОС Матрикс” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, кв. Малинова Долина, ул. „Рачо Петков- Казанджията” № 6, сграда Матрикс Тауър, ет. 4-6, представлявана от *** Р.М.-Т., чрез пълномощника си *** П.К., е предявил против Т.Н.Д., ЕГН: **********,***, иск за признаване на установено, че ответникът му дължи присъдената по частно гр. дело № 16865/ 2013 г. на ПРС, IV гр. с-в, със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 10402/ 23.10.2013 г. сума в размер на 1 196, 01 лева- главница, дължима по договор за потребителски кредит от 25.10.2010 г., сключен с „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД, прехвърлена с договор за цесия от 29.09.2011 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението- 22.10.2013 г. до окончателното изплащане, както и разноските в заповедното производство.
Ищецът твърди, че с договор за потребителски кредит от 25.10.2010 г., сключен между ответника и „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД, на лицето бил отпуснат кредит в размер на 1 196, 01 лева, който следвало да бъде издължен на 24 равни анюитетни вноски с първа падежна дата- 21.11.2010 г. Съгласно ОУ кредитополучателят трябвало да върне сумата по кредита, заедно с лихвите, таксите и разноските, съгласно сроковете и условията по договора. При забава в изпълнението, кредитът ставал предсрочно изискуем, като се дължала допълнително и мораторна лихва. С договор за цесия от 29.09.2011 г. „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД прехвърлил на ищеца вземането по договора, описано в приложение № 1, като считано оттогава ищецът вече се явявал частен правоприемник и нов кредитор на вземането. В случая не било необходимо за възникване качеството на цесионера да се уведомява длъжникът за извършеното прехвърляне. С исковата молба се представяло уведомление за цесията, което при връчването му на ответника представлявало съобщение за извършената цесия. С оглед това, че кредиторът не бил изпълнил задълженията си по кредита, се предприели действия за принудително удовлетворяване на вземането. За събиране на сумите се образувало заповедно производство, по което била издадена заповед за изпълнение, както и изпълнителен лист, а след това се образували и две изпълнителни дела. Длъжникът обаче успешно провел производство по реда на чл. 423 от ГПК и в тази връзка се предявявал настоящият установителен иск. В този смисъл се моли за постановяване на решение, с което да се признае за установено вземането по издадената заповед за изпълнение. Претендират се и разноски. Прави се искане за разглеждане на делото в отсъствие на страната, както и възражение за прекомерност на разноските на другата страна. В съдебно заседание страната не се явява и не се представлява, като взема писмено становище по спора.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът не е подал отговор, но с молба депозира становището си по иска. Твърди, че според задължителната практика на ВКС съдът служебно проверявал действителността на договора, дори и при ненаведени от страните основания, ако се касаело за нарушения на добрите нрави, неравноправни клаузи във вреда на потребителя или нарушаване на императивни правни норми, като нормите в защита правата на потребителите били именно такива. Твърди се, че договорът за кредит бил недействителен, поради несъответствие с императивните изисквания на специалния закон- ЗПК. На първо място, имало противоречие с чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК, защото в договора не бил уговорен начинът за прилагане на възнаградителната лихва от 30, 045 %. За същата не бил посочен размер в лева, нямало и информация как тя била изчислена. На второ място, била нарушена нормата на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, защото липсвало посочване на общата дължима сума от потребителя. Нямало данни как е формиран ГПР, а само се посочвала неговата стойност от 34, 55 %, без да е ясно какво се включва в него, а така потребителят не знаел колко точно ще е оскъпяването по кредита. На трето място, в договора не фигурирала информация за правата на потребителя, посочени в чл. 11 ал. 1 т. 12 от ЗПК, което също обуславяло недействителност на кредита. Също така липсвала и информацията по чл. 11 ал. 1 т. 20 от ЗПК, уреждаща правото на отказ на потребителя от договора. Поради недействителността на договора, претенцията се явявала неоснователна, защото била заявена на договорно основание, а такова не съществувало. Моли се за отхвърляне на иска. Претендира присъждане на разноски по реда на чл. 38 от Закона за адвокатурата. В съдебно заседание чрез пълномощника си поддържа отговора. Представя и писмена защита.
След преценка на събраните по
делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът от
фактическа страна установява следното:
Със заповед за изпълнение на парично
задължение № 10402/ 23.10.2013 г. по чл. 410 от ГПК, издадена по частно гр.
дело № 16865/ 2013 г. на ПРС, IV гр.
с-в, е разпоредено ответникът да заплати на ищеца сумата
в размер на 1 196, 01 лева- главница, дължима по договор за потребителски
кредит от 25.10.2010 г., сключен с „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД,
прехвърлена с договор за цесия от 29.09.2011 г., ведно със законната лихва
върху главницата от датата на подаване на заявлението- 22.10.2013 г. до
окончателното изплащане, както и разноските в заповедното производство в размер
на 25 лева.
С определение № 107/ 16.01.2019 г.,
постановено по В. ч. гр. дело № 4/ 2019 г., Окръжен съд- Пловдив, е приел
подаденото от длъжника възражение по чл. 423 ал. 1 т. 1 от ГПК срещу издадената
заповед за изпълнение и е спрял изпълнението й. В тази връзка съдът е указал на
кредитора да предяви иск за установяване на вземането си в месечния срок от
връчване на съобщението. Искът е предявен в преклузивния
едномесечен срок, поради което е допустим и подлежи на разглеждане по същество.
С договор за потребителски кредит от 25.10.2010 г., сключен между ответника и „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД, на лицето бил отпуснат кредит в
размер на 1 196, 01 лева, който следвало да бъде издължен на 24 равни анюитетни вноски с първа падежна дата- 21.11.2010 г. Към
договора са представени общите условия по кредита, както и погасителен план.
С договор за цесия от 29.09.2011 г. „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД е прехвърлил вземането по процесния кредит на ищеца, видно от Приложение № 1 към
договора, като до длъжника е изготвено и уведомление за извършената цесия.
При така установената по делото фактическа
обстановка, съдът от правна страна намира следното:
На първо място, следва да се посочи, че
независимо от обстоятелството, че ответникът не е представил отговор в срока по
чл. 131 от ГПК, подаденото от него становище с оспорване на действителността на
договора за кредит няма основание да не бъде обсъждано и следва да се коментира
по делото. Това е така, защото от една страна в него не са наведени твърдения,
които биха могли да се преклудират в срока за отговор
(като давност например), а от друга- трайната и задължителна практика на ВКС
изисква съдът винаги да извършва проверка на действителността на договора, дори
и при ненаведени от страните основания, ако се касае за нарушение на добрите
нрави, за неравноправни клаузи във вреда на потребителя и за нарушение на
императивни правни норми. Нормите в защита на правата на потребителя като по-
слабата икономически страна в едно облигационно отношение са императивни правни
норми, поради което за спазването им се дължи и служебно произнасяне.
Няма спор по делото, че между „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД и ответника е
възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит. Заемодателят
цесионер е небанкова финансова институция по смисъла
на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства,
които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства. Ответникът пък е физическо лице, което при сключване на договора е
действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по
смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК.
Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява
такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици
важат изискванията на специалния закон- ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени
изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7-
9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко
едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази
недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото
последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде
обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено
на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
Първото възражение за нищожност на договора е
свързано с твърдението на ответника, че в случая не били спазени изискванията
на чл. 11 ал. 1 т. 12 от ЗПК. Според цитираната законова норма, договорът за
потребителски кредит трябва да съдържа „информация за правото на потребителя
при погасяване на главницата по срочен договор за кредит да получи при
поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора,
извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и
предстоящите плащания; погасителният план посочва дължимите плащания и
сроковете и условията за извършването на тези плащания; планът съдържа разбивка
на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата,
изчислена на базата на лихвения процент, и когато е приложимо, допълнителните
разходи; когато лихвеният процент не е фиксиран или когато допълнителните
разходи могат да бъдат променени съгласно договора за кредит, в погасителния
план се посочва ясно, че информацията, съдържаща се в плана, е валидна само до последваща промяна на лихвения процент или на
допълнителните разходи съгласно договора за кредит“. Няма спор, че в конкретния
договор информация за това право на потребителя да получи извлечение от сметка
със съответните данни не се съдържа, поради което на основание чл. 22 от ЗПК
договорът е недействителен, защото не е спазено императивно изискване на
закона. Без значение е обстоятелството, че в чл. 4 ал. 1 от общите условия към
договора е възпроизведено съдържанието на част от нормата на чл. 11 ал. 1 т. 12
от ЗПК, защото изискването на закона е тези права на кредитополучателя да са
посочени в договора. Не ОУ, а индивидуалният договор определя правата и
задълженията на страните и именно в този смисъл законодателят е предвидил, че
съответната информация трябва да е включена в договора. Няма спор, че в случая
клиентът е приел и подписал ОУ, но това обстоятелство не санира
посочения порок. В специалния ЗПК изрично е записано в чл. 11 ал. 1 в 27
самостоятелни пункта какво трябва да съдържа договора, докато за общите условия
не са предвидени подобни изисквания, поради което не може да се приеме, че те
заместват липсващото императивно съдържание на съглашението по кредита при
отсъствие на изрична нормативна регламентация за това. Без значение е дали
клиентът е поискал и съответно дали е получил или не информация от банката за
кредита си под формата на погасителен план, защото дали страната по един
договор се е възползвала или не от предоставено й по този договор свое право
няма отношение по въпроса за валидността на съглашението, когато то не отговаря
на императивните законови изисквания. Нормата на чл. 22 от ЗПК е категорична,
че при неспазване на някое от изброените задължителни елементи от съдържанието
на договора за потребителски кредит, той е недействителен, без да е предвидена
законова възможност липсващата информация да се извлича от приложения към
договора или приети от страните общи условия.
Второто релевирано
в отговора основание за недействителност на договора за потребителски кредит е
свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата
дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно
по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се
отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени
всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита,
както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо
в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не
същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да
преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 34,
55 %, а възнаградителната лихва- 30, 045 %, но от
съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи
се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява
разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това
поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е
оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността
в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.
Допълнително следва да се посочи, че в
договора не е посочен начина на прилагане и на изчисляване на възнаградителната лихва, нито пък същата е посочена като
размер в лева, което пък се явява в противоречие с изискването на чл. 11 ал. 1
т. 9 от ЗПК.
Предвид констатираната от съда нищожност на
договора на посочените основания, законодателят е предвидил в чл. 23 от ЗПК, че
когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи по кредита. В случая ищецът претендира главница, лихви и такса,
но доколкото настоящото производство е такова по чл. 422 от ГПК, предявеният
иск трябва да е идентичен по основание и размер на претенцията в заповедното
производство. При положение, че съдът приема, че договорът е недействителен,
тази сума, търсена като главница в процеса, няма как да бъде прието за
установено, че подлежи на връщане на договорно основание, защото връщането й
произтича от института на неоснователното обогатяване- че всеки, който е
получил нещо при липса на основание, дължи връщането му. Както вече се посочи,
тук сумата се претендира от ищеца въз основа на договора между страните, т.е.
на договорно основание, в която връзка е била издадена и заповедта за
изпълнение по чл. 410 от ГПК. Хипотезата обаче на чл. 23 от ЗПК визира връщане
на дадено по едно недействително правоотношение и в тази връзка искът следва да
се отхвърли изцяло, доколкото произнасяне на решаващия състав за връщане на
заема по нищожния договор би довело до промяна в основанието на претенцията,
което е недопустимо. За кредитора съществува възможност да търси съответната
сума в отделно производство на друго основание- извъндоговорно
такова, където да реализира правото си да получи връщането на даденото поради
липса на основание.
С оглед недействителността на кредита поради
несъответствие с императивните изисквания на закона, се явява безпредметно да
се излагат съображения досежно редовността на
цесията, изпълнението по договора, остатъчните суми по дълга и т.н., защото
тези въпроси биха били относими само, ако съществуваше
един действителен договор за потребителски кредит, по който те да се изследват.
Доколкото не се доказа да съществува
присъденото вземане в полза на заявителя, следва да се приеме, че заповедта за
изпълнение е била издадена неправилно, защото предявената претенция е
неоснователна и като такава тя следва да се остави без уважение.
С оглед изхода на делото, а именно-
отхвърляне на исковата претенция, на основание чл. 78 ал. 3 от ГПК на ответника
се дължат направените по делото разноски. Такива се претендират още с отговора,
но единствено за адвокатско възнаграждение. Ответникът обаче е представляван от
свой пълномощник в процеса, на когото той не е заплатил хонорар, а същият моли
за определяне на неговото възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за
адвокатурата. По делото страната се представлява безплатно от *** Б., поради
затрудненото си материално положение, което обстоятелство по смисъла на чл. 38
ал. 1 т. 2 от ЗА представлява основание за оказването на безплатна адвокатска
помощ. Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността съдът
да определи размер на адвокатското възнаграждение, което с оглед цената на иска
тук следва да бъде изчислено съгласно чл. 7 ал. 2 т. 2 от Наредба № 1/
09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като
същото възлиза в размер от 313, 72 лева, до който следва да се възложи в тежест
на ищцовата страна.
Поради изложеното, съдът
Р
Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявения от „ЕОС Матрикс” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, кв. Малинова Долина, ул. „Рачо Петков- Казанджията” № 6, сграда Матрикс Тауър, ет. 4-6, представлявана от *** Р.М.-Т., против Т.Н.Д., ЕГН: **********,***, иск за признаване на установено, че ответникът дължи присъдената по частно гр. дело № 16865/ 2013 г. на ПРС, IV гр. с-в, със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 10402/ 23.10.2013 г., сума в размер на 1 196, 01 (хиляда сто деветдесет и шест лева и една стотинка) лева- главница, дължима по договор за потребителски кредит от 25.10.2010 г., сключен с „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД, прехвърлена с договор за цесия от 29.09.2011 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението- 22.10.2013 г. до окончателното изплащане, както и разноските в заповедното производство в размер на 25 (двадесет и пет) лева.
ОСЪЖДА „ЕОС Матрикс” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, кв. Малинова Долина, ул. „Рачо Петков- Казанджията” № 6, сграда Матрикс Тауър, ет. 4-6, представлявана от *** Р.М.-Т., да заплати на *** Д.Г.Б.,***, в качеството му на пълномощник на ответника Т.Н.Д., ЕГН: **********,***, разноските по настоящото дело за адвокатско възнаграждение в размер на 313, 72 (триста и тринадесет лева и седемдесет и две стотинки) лева, определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ : /п/
Вярно с оригинала.
АД