Р Е Ш Е Н И Е
№ ............
гр. София, 11.01.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Д въззивен
състав, в публично съдебно заседание на осми декември две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
мл. съдия М.
МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Ели Гигова,
като разгледа докладваното от младши съдия Малоселска в.гр.дело № 16247 поописа за 2019 г. на СГС, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение
№ 135577 от 02.06.2017 г., постановено по гр. д. № 76149 по описа за 2016 г. на
СРС, 151 състав, е признато за установено по предявените искове с правно основание чл.
422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150 от ЗЕ от „Т.С.“ ЕАД, че М.В.Т. дължи
следните суми: сумата от 1716,10 лева – главница за ползвана топлоенергия за
периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г. за топлоснабден имот, находящ се на
адрес: гр. София, ул. „*******, аб. № 16662, ведно със законната лихва от 24.10.2016
г. до изплащане на вземането; сумата от 124,12 лева – мораторна лихва,
начислена за периода 15.09.2015г. – 28.09.2016 г., като е отхвърлен като
неоснователен иска за главница за горницата над уважения размер до пълния
предявен такъв.
Решението е
постановено при участието на трето лице помагач на страната на ищеца – „Т.С.“ ЕООД.
С допълнително решение № 281013/29.11.2017 г. на основание чл. 241, ал. 1 ГПК съдът е постановил разсрочване на изпълнението на вземанията на ищеца, за
които исковете са уважени, на 15 /петнадесет/ равни месечни вноски.
С определение № 1669/04.01.2019 г., постановено по реда на чл. 248 ГПК, СРС е изменил решението в частта за разноските, като е осъдил ответницата
да заплати на ищеца сумата от общо 249,52 лв., от които 167,62 лв. – разноски в
исковото производство и 81,89 лв. – разноски в заповедното производство.
Срещу така постановеното
решение са постъпили жалби и от двете главни страни в производството.
В жалбата,
подадена от ответницата М.Т., се поддържа, че решението е постановено в
нарушение на материалния закон и процесуалните правила. Съдът не съобразил, че
ответницата не е дала повод за завеждане на делото, тъй като била в
невъзможност да покрива задълженията си съгласно падежите на същите, а ищецът
не уважил молбата й за разсрочено погасяване на дълга. Неправилно първият съд
възложил разноски в нейна тежест. СРС не взел предвид доказателствата за
извършени от ответницата плащания, представени в хода на съдебното дирене.
Заявява искане за отмяна на постановеното решение, както и желанието си
изпълнението на задълженията й към ищеца да бъде разсрочено с оглед затрудненото
й материално и здравословно състояние.
Не е постъпил
отоговор на въззивната жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД.
Третото
лице-помагач не изразява становище по въззивната жалба на ответника.
Ищецът „Т.С.“ ЕАД
обжалва решението в частта, с която е допуснато разсрочване на изпълнението на
задълженията на 15 равни месечни вноски. По делото не били представени
достатъчно доказателства, от които да се установяват предпоставките на чл. 241 ГПК. Периодът бил неоправдано дълъг и несъобразен с размера на задължението.
Претендират се разноски за въззивната инстанция.
С отговор на
въззивната жалба ответницата Т. заявява, че финансовите й затруднения са
установени по делото. Моли въззивната жалба на дружеството да бъде оставена без
уважение.
Решението в
частта, с която е отхърлен искът за главница за цена на топлинна енергия за
разликата над уважения размер до пълния претендиран такъв, е влязло в сила поради
необжалването му. Постановеното по реда на чл. 248 ГПК определение, с което
решението е изменено в частта за разноските, също е влязло в сила.
Софийски
градски съд, IV-Д въззивен състав, като
прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните
жалби пороци на атакуваните съдебни актове, приема следното:
Предявени са за
разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл.
79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ, и с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен
състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не са допуснати
нарушения на императивни материални норми, както и на процесуалния закон.
По същество въззивният
съд намира, че решението на СРС, допълнено по реда на чл. 241 ГПК, е правилно.
Въззивният съд обаче следва, по реда на чл. 235, ал. 3 ГПК да зачете настъпилите
след приключване на съдебното дирене пред първоинстанционния съд обстоятелства,
за които в съдебното заседание пред въззивната инстанция са приети писмени
доказателства. Последното променя изхода от спора и налага частична отмяна на
обжалваното решение по отношение на размера на главния предявен иск с оглед
погасяване чрез плащане на част от главното вземане за стойност на топлинната
енергия за исковия период.
За пълнота на
изложението въззивният съд посочва, че фактическата обстановка се установява,
както е посочена в обжалваното решение. Страните не спорят, че ответницата
притежава право на собственост върху топлоснабдения имот, както и че през
процесния период на адреса на същия ищецът е доставял топлинни услуги, чиято
стойност възлиза на претендираната сума за главница. Не е спорно също така, че
ответницата не е погасявала задълженията си за заплащане стойността на
топлинната енергия в цялост и в срок, с оглед което са се кумулирали задължения
за процесния период в претендираните от дружеството размери.
С оглед изразените
във въззивните жалби становища и доводи на двете страни спорни между тях
продължават да са обстоятелствата дали задълженията на ответницата към ищеца за
исковия период са изцяло погасени, дала ли е повод за завеждане на исковете
/следва ли да понесе разноски, сторени от ищеца, за производството/, както и
налице ли са предпоставките на чл. 241 ГПК за допускане разсрочване на
изпълнението на части с оглед здравословното и финансово състояние на
ответницата Т..
В хода на
първоинстанционното производство са приети писмени доказателства, от
съдържанието на които се установява, че ответницата Т. е извършвала плащания по
банкова сметка ***. Същите правилно са преценени от районния съд, който с
решението си приел, че задължението за топлинна енергия, предмет на делото
/това за периода 01.05.2014 г. – 30.04.2016 г./ е погасено частично със сумата
от 200 лв., платена на 31.01.2017 г. Така направеното погасяване е съобразено
от първия съд, като с решението СРС отхвърлил иска за частта, погасена чрез
плащане.
Останалите
представени платежни документи, на които ответницата се позовава и във
въззивното производство, в която връзка сочи неправилно интерпретиране на
събраните по делото доказателства от страна на първостепенния съд, не създават
у настоящия съдебен състав несъмнено убеждение, че с направените плащания
ответницата е погасила част от задълженията си, попадащи в предмета на
настоящия спор. Видно е от съдържанието
на същите, че действително удостоверяват направени от ответницата плащания,
както следва: на 03.05.2016 г. сума в размер на 220 лв., на 30.05.2016 г. сума
в размер на 50 лв., на 21.11.2016 г. сума в размер на 200 лв. и на 31.01.2017
г. сума в размер на 200 лв. Като основание на тези плащания е посочен единствено
абонатния номер: 016662. Всяко от тези плащания не е индивидуализирано нито с
издадена от ищеца фактура, нито с посочване на период, за който длъжникът е имал
намерение да погаси задължението си към „Т.С.“ ЕАД. Същевременно ответницата
заявява, че между страните са били образувани и други граждански производства, по
които е извършвала плащания, както и че полага усилия за погасяване и на текущите
си задължения към топлопреносното предприятие. Прецененявайки тези изявления по
реда на чл. 176 ГПК и в светлината на правилата, инкорпорирани в нормата на чл.
76 ЗЗД, въззивният съд приема, че ответницата не е доказала по делото, че е
направила изявление кое точно от задълженията си към кредитора погасява. Ето
защо не са налице основания тези плащания да бъдат отнесени за погасяване на
процесните вземания на ищеца към ответника.
Същевременно в
съдебното заседание, проведено на 08.12.2020 г. пред въззивния съд, са приети
писмени доказателства, установяващи извършени за сметка на ответницата Т.
плащания към „Т.С.“ ЕАД, както следва: на 18.08.2017 г. сума в размер на 200
лв. с основание за плащането „топлинна енергия 05.14 г. – 04.16 г. аб. №
016662“, както и на 02.01.2018 г. сума в размер на 156,99 лв, а като основание
на плащането е посочено „погасяване по гр.д. № 76149/2016 г.СРС, аб. № 016662“.
Обсъжданите писмени доказателства не са оспорени от страна на въззиваемия ищец,
с оглед което въззивният съд намира, че същите надлежно установяват валидно
частично погасяване на задължения за главница за топлинна енергия, възникнали
през и включени в исковия период. Следователно,
като съобрази настъпилия до приключване на съдебното дирене правопогасяващ
частично вземането на ищеца факт /плащане на сума в размер на общо 356,99 лв./
въззивният съд приема, че първоинстанционното решение следва да бъде отменено в
посочената част, а искът за главница да бъде отхвърлен за разликата от 1359,11 лв. до присъдения с решението размер от 1716,10
лв. /за сумата от 356,99 лв., заплатена на ищеца в хода на производството/.
В останалата част
решението, с оглед липсата на доводи във въззивната жалба, подадена от
ответницата, следва да бъде потвърдено.
По жалбата на
въззивника-ищец „Т.С.“ ЕАД срещу разсрочването на задължението по реда на чл.
241 ГПК:
Съдът приема, че допълнителното
решение на СРС /имащо характер на определение/ е правилно, като на основание
чл. 278, ал. 4 във вр. с чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите,
изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите изложени в жалбата,
следва да се добави и следното:
В разпоредбата на
чл. 241, ал. 1 ГПК са залегнали социално-етични съображения на законодателя да
не се достига при изпълнението на решението до обществено неоправдано морално и
материално затруднение на осъдения, когато изпълнението на части, наложено с
оглед имотното му състояние и другите обстоятелства, не ще доведе до такива
последици за носителя на материалното право. Посочената разпоредба указва, че
съдът може да разсрочи изпълнението, което означава да определи срокове за
изпълнение на присъденото вземане на части. Т. е. безспорно е, че разсрочване
може да има само при парични вземания или при вземания за родово определени
вещи.
Действително по
принцип отлагането на изпълнителната сила е възможно само за осъдителни съдебни
решения, а искът по чл. 422, ал. 1 ГПК по изрично разпореждане на закона е
установителен. Същевременно независимо от това, че тази претенция е
установителна, кредиторът се ползва от изпълнително основание - издадената
заповед за изпълнение на парично задължение, поради което няма пречка при
постановяване на решението си съдът да отсрочи или разсрочи изпълнението. Нещо
повече, да се отрече това право, би означавало да се ограничат признати от
закона права на ответника само по волята на ищеца, който е предпочел пътя на
заповедното производство.
Въззивният състав
на съда приема, че от представените от страна на ответницата писмени
доказателства се установява затруденото й материално положение, ниските й
доходи, а също и влошеното й здравословно състояние. Същевременно от приетите
доказателства за извършени към ищеца плащания личи стремежът на ответницата да
погасява задълженията си за топлинна енергия, с оглед което правилно СРС е
уважил искането й изпълнението на задължението да бъде разсрочено. Като взе
предвид размера на доходите на Т., както и статутът й на пенсионер, съдът
приема, че разсрочването на вземането на 15 равни вноски не е неоправдано
дълго. Ето защо въззивната жалба, подадена от „Топлофикация София“ е
неоснователна, а произнасянето на съда по реда на чл. 241 ГПК следва да бъде
потвърдено.
По разноските
за първоинстанционното производство:
С оглед изводите,
до които съдът достигна, решението на СРС, изменено с определение по реда на
чл. 248 ГПК, следва да бъде потвърдено и в частта за разноските. Неоснователни
са доводите на въззивника Т., че не е дала повод за завеждане на делото. Както
се посочи и по-горе, е налице забава в заплащане на задълженията за топлинна
енергия за процесния период, предвид което ищецът е упражнил правото си да
предяви иск в защита на субективните си материални права, длъжник по които е
ответницата. Следователно и доколкото исковете са преценени като основателни,
правилно СРС е присъдил на ищеца разноски, които са в минимален размер.
По разноските
за въззивната инстанция:
Независимо, че
решението на първоинстанционния съд се отменя частично по изложените по-горе
мотиви, доколкото основателността на иска за главница е установена, а
отхвърлянето на същия е поради извършено в хода на производството частично
плащане, и предвид че решението, постановено по реда на чл. 241 ГПК се
потвърждава, то въззивните жалби следва да се третират като неоснователни за
целите на разпределяне на отговорността за разноски по делото. Ето защо
разноските за въззивното производство следва да останат за сметка на всяка
страна така, както са направени.
Така мотивиран,
Софийски градски съд, IV-Д въззивен
състав
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 135577 от 02.06.2017 г., постановено по гр.
д. № 76149 по описа за 2016 г. на СРС, 151 състав, в частта, с която е признато
за установено по предявения иск с правно основание чл.
422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150 от ЗЕ от „Т.С.“ ЕАД, че М.В.Т.
дължи на ищеца сумата над 1359,11 лв. до присъдения с решението размер от
1716,10 лв. /за сумата от 356,99 лв./ – главница за ползвана
топлоенергия за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г. за топлоснабден имот,
находящ се на адрес: гр. София, ул. „*******, аб. № 16662, като вместо това
постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Т.С.“ ЕАД иск с правно основание чл.
422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150 от ЗЕ за признаване за
установено, че М.В.Т. дължи на ищеца сумата над 1359,11 лв. до присъдения с
първоинстанционното решение размер от 1716,10 лв. /за сумата от 356,99 лв.,
заплатена на ищеца в хода на производството/ – главница за ползвана
топлоенергия за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г. за топлоснабден имот,
находящ се на адрес: гр. София, ул. „*******, аб. № 16662.
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 135577 от 02.06.2017 г., постановено
по гр. д. № 76149 по описа за 2016 г. на СРС, 151 състав, в частта, с която е
признато за установено по предявените искове с правно основание чл. 422 ГПК,
вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150 от ЗЕ от „Т.С.“ ЕАД, че М.В.Т. дължи
следните суми: сумата до 1359,11 лв. – главница за ползвана топлоенергия за
периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г. за топлоснабден имот, находящ се на
адрес: гр. София, ул. „*******, аб. № 16662, ведно със законната лихва от
24.10.2016 г. до изплащане на вземането; сумата от 124,12 лева – мораторна
лихва, начислена за периода 15.09.2015г. – 28.09.2016 г., както и в частта за
разноските, в която решението е изменено по реда на чл. 248 ГПК с определение №
1669/04.01.2019 г.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 281013/29.11.2017 г., с което на основание
чл. 241, ал. 1 ГПК е допуснато разсрочване на изпълнението на вземанията на
ищеца, за които исковете са уважени, на 15 /петнадесет/ равни месечни вноски.
Решението е
постановено при участието на трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД на страната на „Т.С.“
ЕАД.
Решението е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.