№ 350
гр. Пазарджик, 28.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и осми септември през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Минка П. Трънджиева
Членове:Венцислав Ст. Маратилов
Димитър П. Бозаджиев
при участието на секретаря Лилия Г. Церовска
като разгледа докладваното от Венцислав Ст. Маратилов Въззивно
гражданско дело № 20225200500354 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 и следващите от Гражданския
процесуален кодекс.
С решение на Пещерски районен съд № 260276 от 12.04.2021г.
постановено по гр.д.№1152/2020г. по описа на същия съд, е признато за
установено по отношение на Д. П. П. с ЕГН-********** от гр.П. ,ул.“С.Н.“
№ 60 ,че „П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адресна
управление - гр. С., бул.“Б.“,бл.53Е,вх.В,чрез пълномощника юркС. -К., има
валидно и изискуемо вземане срещу нея в размер на 624.52 лева,
представляваща главница лева по договор за паричен заем № ********** от
28.06.2018, ведно със законната лихва върху нея ,считано от 28.08.2020
година до окончателното й изплащане. Със същото решение е прекратено
производството по делото по отношение на иска на „П.К. Б. „ЕООД гр.С. за
признаване за установено по отношение на Д. П. П. от гр.П., че същата
дължи на „П.К.Б.“ гр.С. сумата от 4242.40 лева -главница по договор
паричен заем № ********** от 28.06.2018, ведно със законната лихва върху
нея, считано от 28.08.2020 година до окончателното й изплащане, за която е
издадена Заповед № 130 от 11.06.2020 година по ч.гр.д.№ 639/2020г. като
1
недопустим поради влизане в сила на тази заповед в посочената
част. ОТХВЪРЛЕН е иска на „П.К.Б. „ЕООД гр.С. за признаване за
установено по отношение на Д. П. П. от гр.П., че същата дължи на „П.К.Б.“
гр.С. сумата от 1695.33 лева-договорено възнаграждение, за периода от
22.10.2011г. до 28.08.2019г. ; както и иска за сумата от 339.27 лева-лихва ,за
периода от 23.08.2018 година до 28.08.2019 година , както и иска на
„П.К.Б.“ ЕООД гр.С. за осъждане на Д. П. П. от гр.П., да заплати сумата от
4268.70 лева, представляваща възнаграждение за закупен пакет от
допълнителни услуги по договор паричен заем № ********** от
28.06.2018, ведно със законната лихва върху нея до окончателното й
изплащане.
Решението се обжалва с въззивна жалба подадена в срока по чл.259
ал.1 от ГПК от ищеца в производството пред първата инстанция „П.К.Б.“
ЕООД, ЕИК-*********, в частта с която съдът е отхвърлил вземането на
дружеството за договорено възнаграждение, като се поддържа, че съдът
неправилно е приел, че размерът на възнаградителната лихва надвишава
трикратния размер на законната лихва, поради което противоречи на
добрите нрави, както и че уговорения ГПР /годишен процент на разходите/
не отговаря на изискванията на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК, водещо до
недействителност на договора за потребителски кредит на основание чл.22
и чл.23 от ЗПК. Жалбоподателят поддържа, че ответника длъжник по ДПК
№********** дължи на кредитора договорно възнаграждение в размер на
1695.33лв и че процесния договор е действителен. В тази връзка изтъква, че
ДПК отговаря на всички императивни изисквания с посочени параметри,
задължения по основание и размер, разписани на разбираем и достъпен език
при възможност потребителят да се обърне към кредитен експерт за
разяснения и допълнителни обяснения преди да го подпише; че ДПК
отговаря за заявените от заемополучателя параметри, посочени в искането
му, като на последния му е представен и стандартен европейски
формуляр/СЕФ/ с предоставена му преддоговорна информация по ЗПК и
посочени параметри, съответстващи на ДПК, за което последният се е и
надлежно подписал; че кредитополучателят е получил предоставената му в
заем сума, като се е съгласил с цената на кредита още на преддоговорния
етап, с възможност да се откаже от договора съгласно чл.7.1 от ОУ към
договора. Поддържа, че в ДПК е посочено методиката на формирания ГПР,
2
при спазена нормата на чл.19 ал.4 от ЗПК, като е уговорен глобален
фиксиран лихвен процент от 41.17%, с посочени точния процент на ГЛП и
ГПР и точния размер на дължимите суми от длъжника. Счита, че ГЛП от
41.17% отговаря на законовите ограничения и не противоречи на добрите
нрави. Акцентира на свободата на договаряне, като по своя свободна воля
страните са се съгласили да сключат ДПК с ГЛП от 41.17% и ГПР от
49.89%., като заемателят се е съгласил с тази цена на кредита на
преддоговорния етап и при възможност за сравняване на различни
предложения. Поддържа, че на критериите за поведение, установени в
обществото имащи характеристиките на добрите нрави във връзка с
потребителското кредитиране от небанкови институции, ГЛП от 41.17% и
ГПР от 49.89 % не им противоречат, тези параметри са действителни и са в
границите на посочените от БНБ лихвени проценти на предлагане на
потребителски кредити от небанкови финансови институции. Поддържа, че
страните по ДПК могат да уговарят възнаградителна лихва и неустойка за
забавено плащане на парични задължения над размера на законната лихва и
тяхната свобода на договаряне не е ограничена от нормата на чл.10 ал.2 от
ЗЗД, тъй като е определен от закона само размера на законната лихва без
предвиден максимален процент на договорните лихва. Счита, че понятието
добри нрави е обща правна категория, приложима към конкретни
граждански и търговски правоотношения, като при преценката дали
уговорения размер на договорната лихва противоречи на добрите нрави
следва да се отчете характера на договора, целта му и задължението на
кредитора да предостави договорената сума в уговорения срок и
възможността потребителя да я върне разсрочено и на вноски макар и с
лихва, като насрещната престация за заплащане на възнаградителна лихва
следва да се съизмерява както със стойността на отпуснатия заем, така и със
срока за който се уговаря връщане на заетата сума и с обстоятелството,
дали заемът е обезпечен. Счита, че възнаградителната лихва представлява
цена за предоставеното ползване на заетата сума и че когато е налице явна
нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената за това цена,
се нарушава принципът на добросъвестност при участие в облигационните
отношения, независимо спецификата на заемната сделка. Твърди
жалбоподателят, че законодателят по предвидения от него ред /ЗПК/
предприема регулация на предоставените от търговците кредитни услуги,
3
като ограничава размера на възнаградителната лихва по отношение на
ДПК, при което счита, че е налице ограничаване на волята на страните не с
добрите нрави, а с императивни правила на закона-чл.19 ал.4 от ЗПК.
Счита, че размерът на ГПР не надхвърля петкратния размер на законната
лихва по просрочени вземания за целия период на кредита поради което
поддържа, че няма нарушение на законовото изискване, както и да добрите
нрави, като уговорения размер на оскъпяването на заетите парични
средства не противоречи на добрите нрави защото не злепоставя интереса
на икономически по-слабата страна в облигационното правоотношение.
Моли да се отмени обжалваното решение по отношение отхвърлената
претенция за договорно възнаграждение в размер на 1695.33лв и се уважи
иска .
В срок е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ответника Д.
П. чрез пълномощника си адв.Ф., в който се излагат доводи за правилност
на решението в обжалваната му част. Моли същото да се потвърди.
Поддържат се доводите развити в производството пред първата инстанция
още с подаването на отговора на исковата молба. Цитира се и съдебна
практика както и такава на СЕС. Претендира присъждане на разноски на
основание чл.38 ал.2 от ЗАдв. за оказана безплатна правна помощ.
Постъпила е и частна жалба с вх.№262755 от 15.07.2021г. от „П.К.Б.“
ЕООД против определение №260252 от 24.06.2021г. на Пещерски районен
съд, постановено по гр.д.№1152/2020г. по описа на съда в частта за
разноските. Счита, че неправилно съдът е присъдил разноски на длъжника
Д. П. в заповедното производство в размер на 415лв и 830лв разноски в
заповедното производство. Излагат се доводи за недължимост на
разноските в такива размери, тъй като са прекомерни и че следва да бъдат
редуцирани до 50лв за заповедното производство и до предвидения законов
минимум в исковото производство.
Постъпило е и писмено становище на насрещната страна по реда на
чл.248 от ГПК от Д. П. чрез адв. Ф., с която се моли да бъде оставена без
уважение частната жалба. Коментират се приложимите норми от Наредба
№1 за минималните размери за адвокатските възнаграждения като се
акцентира на приложимост на нормата на чл.7 ал.7 във връзка с чл.7 ал.5 от
Наредбата с оглед на материални интерес който се защитава, която следва
4
да се прилага по аналогия. Цитира се съдебна практика на ВКС на РБ. Моли
да се потвърди обжалваното определение като не бъдат редуцирани
присъдените от съда възнаграждения за адвокат за двете производства.
Пазарджишкият окръжен съд при условията на чл.269 от ГПК
провери валидността и допустимостта на обжалваното решение, а по
неговата правилност съобрази изложеното във въззивната жалба на
„П.К.Б.“ ЕООД и за да се произнесе взе в предвид следното:
Предявен е иск с правно основание в чл.422 ал.1 от ГПК във връзка
с чл.240 от ЗЗД и по чл.86 от ЗЗД.
В исковата си молба против Д. П. П., с ЕГН-********** от гр.П.,
ул.С.Н.“ №60, ищецът „П.К.Б.“ ЕООД,ЕИК-*********, със седалище и адрес
на управление в гр.С., бул.“Б.“ №49,бл.53Е,вх.“В“ чрез пълномощника си
юрисконсулт Г. К. твърди, че предявява срещу ответницата установителен
иск относно вземането на заявителя в заповедното производство против
длъжника Д. П. по договор за потребителски кредит/ДПК/ №********** в
общ размер на 6901.52лв, от които главница от 4866.92лв; договорно
възнаграждение от 1695.33лв дължимо за периода от 22.10.2018г. до
28.08.2019г.; лихва за забава -339.27лв, дължима от 23.08.2018г.-изпадането
на длъжника в забава до 28.08.2019г.-датата на предсрочната изискуемост.
Претендира присъждане и за законната лихва от датата на подаване на
заявлението-09.06.2020г. Предявен е и осъдителен иск за вземането за
възнаграждение по сключено споразумение за предоставяне на пакет от
допълнителни услуги в размер на 4268.70лв, ведно със законната лихва която
претенция е била първоначално отхвърлена в заповедното производство.
Поддържа ищецът, че вземането му произтича от сключен между страните
ДПК №********** при параметри- сума на кредита -5000лв; срок на кредита-
36месеца; размер на месечната вноска -243.98лв, дата на погасяване на
вноската-22-ро число на месеца; годишен процент на разходите /ГПР/ -49.89
%; годишен лихвен процент/ГЛП/-41.17%;лихвен процент на ден-0.11, общо
дължима сума по кредита 8783.28лв. Параметрите на закупен Пакет
допълнителни услуги /ПДУ/ са-възнаграждение от 4519.80лв, размер на
вноската по пакета от 125.55лв или общо задължение по договора от
13303.08лв; общ размер на месечната вноска по договора от 369.53лв и 22-ри
ден от месеца за погасяване. Сключването на договора било предхождано от
искане на потребителя П. от 27.06.2018г. за отпускане на потребителски
кредит-П.К. Стандарт със зададени параметри, дадени разяснения, подадена
декларация, че е запозната с ОУ/общите условия / на търговеца, уточнено
искане за вътрешно рефинансиране с част от отпускания кредит на друго
нейно задължение- за сумата от 4451.89лв по договор №**********; искане
за закупуване на ПДУ и уведомяване, че това не е условие за сключване на
ДПК, последвало одобряване на кредита от ищеца, при което бил сключен
ДПК №********** на дата 28.0.2018г. както и одобрение за закупуване на
ПДУ, за което подписала споразумение за предоставянето му. Получила и
5
допълнителна преддоговорна информация във формата на Стандартен
европейски формуляр. Твърди се, че общия размер на договорното
задължение по кредита бил предварително определен в погасителния план, с
уговорено между страните разсрочено плащане по погасителен план. Твърди
се, че неизплатеното договорно възнаграждение от длъжника е в размер на
1693.33лв, дължимо за периода от 22.10.2018г. до 28.08.2019г. Неизплатеното
уговорено възнаграждение за закупен ПДУ бил в размер на 4268.70лв.Твърди
се, че дружеството е изправна страна по договора, като е извършило
рефинансиране, а с остатъка от заемната сума от 548.11лв е преведен на
потребителя по посочена банкова сметка. Потребителят не изпълнил
договорните си задължения и преустановил плащанията, изпаднал в забава,
като направил само три плащания -на 20.09.2018г.-388.80лв; на 15.10.2018г.-
310лв и на 31.10.2018г.-още 58.80лв. или общата сума по направените
погашения по ДПК са в размер на 757.60лв. Ищецът твърди, че с тази сума са
погасени една пълна първа погасителна вноска и частично плащане от
355.25лв по втората вноска, плюс плащане по начислени лихви за
просрочени вноски по погасителен план от 12.82лв. А поради плащане на
вноските със забава са начислени лихви в размер на 352.09лв, към момента
частично заплатени и се дължи остатък от 339.27лв. С плащанията
потребителят погасил и 20лв начислени такси по Тарифата от общо дължими
50лв по чл.17.4 от Общите условия към ДПК. Твърди, че след отнасяне на
направените плащания по договора, оставащото неизплатено задължение
съгласно погасителния план към ДПК №**********, е в размер на
11170.22лв, от които главница от 4866.92лв; договорно възнаграждение -
1695.33лв; възнаграждение за закупен ПДУ от 4268.70лв; лихва за забава
от 339.27лв.Твърди, че поради неплащане потребителят-ответник изпаднал в
забава като на основание чл.12.3 от ОУ към ДПК и при просрочване на една
месечна погасителна вноска с повече от 30календарни дни, настъпвало
автоматично прекратяване на ДПК и обявяване на неговата предсрочна
изискуемост, с което договорът е автоматично прекратен, а задълженията по
него са обявени за предсрочно изискуеми на 28.08.2019г., за което
прекратяване и трансформирането му в предсрочно изискуем кредиторът
уведомил потребителя Д. П. с уведомително писмо въпреки липсата на
задължение за такова уведомяване. Писмото с обратна разписка било
изпратено на адреса идентичен с този записан в ДПК, получено от снахата на
адресата, съгласила се да получи пратката и да я предаде на титуляра на
договора, с което до потребителят достигнало изявлението на кредитора за
обявена и настъпила предсрочна изискуемост със задължение последният да
заплати всички дължими суми към датата на обявяване на предсрочната
изискуемост на последната вноска. Посочва, че неизплатеното договорно
възнаграждение от потребителя е от 1695.33лв, дължимо за периода от
22.10.2018г. до 28.08.2019г./дата на предсрочната изискуемост/,
представляваща възнаградителна лихва /договорно възнаграждение/ до датата
на обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Ищецът не претендира
договорно възнаграждение за периода след 28.08.2019г. За ДПК се сочи, че
той е сключен съгласно заявените от потребителя параметри съгласно
6
искането му за отпускане на потребителски кредит “П.К. Стандарт“, след
предварително предоставен СЕФ и изискуемата се по закон преддоговорна
информация по ЗПК, при изготвен и връчен на потребителя погасителен план
и след издадено писмено съгласие на потребителя с параметрите на договора;
Че последната /ответницата/ е сключила Споразумение за предоставяне на
допълнителни услуги СПДУ, което не е задължително условие за отпускане
на кредита и че сключването му зависи само от потребителя, като ДУ
включват опции за разглеждане на искането за кредит в кратък срок,
отлагане на плащания на вноски, намаляване размера на месечните вноски;
промяна на датата на падеж и да получава бързо и лесно допълнителни
парични средства, като ползването на тези ДУ става след закупуване на
пакета и е свързано с гаранция за потребителя при използването им, че няма
да се обедни, да изпадне в забава, да утежни финансовото си състояние.
Кредиторът ищец поддържа, че предоставените ДУ гарантират спокойствието
на потребителя и възможността му да се справи с всяка неблагоприятна
ситуация при избор за потребителя да закупи пакета, от което не зависи
отпускането на кредита. Твърди се, че СППДУ е сключено по повод на ДПК
на 28.06.2018г., неразделна част е от ДПК, съгласно чл.18 .1 и чл.18.2 от ОУ
към ДПК. Посочва се, че възнаграждението за предоставяне на посочените
допълнителни услуги става изискуемо с подписването на Споразумението,
плащането на което е разсрочено за срока на ДПК на равни месечни вноски и
добавено към месечните вноски за погасяване на главницата, като
възнаграждението за периода между настъпилата и следващата падежна дата
е изискуемо в пълен размер. Твърди се, че ответникът дължи възнаграждение
на кредитора по сключеното СППДУ и затова, че се е възползвал от първата
услуга по пакета-приоритетно разглеждане на искането за отпускане на
кредит плюс възможност във всеки момент потребителят да се възползва от
всички останали услуги. Акцентира ищецът, че договорът/ДПК/ е сключен
след постигане на съвпадение на насрещните волеизявления на страните по
основните му елементи и отговаря на законовите изисквания и съдържа
всички реквизити изискуеми по ЗПК за съдържанието на договора, при
регламентирана в ОУ процедура по сключването му и при оказване на помощ
от кредитен експерт на потребителя при попълване и оформянето му, като
потребителят още при подписване на искането си за кредит е бил информиран
за общо дължимата сума по ДПК, с която последният се е съгласил,
включително и по размера на ГПР, ГЛП и общо дължимата сума в края на
периода при изразена воля от негова страна за приемането им. И че
последният е имал възможност да се откаже от договора ако не е
удовлетворен, за което да уведоми кредитора и да върне по сметката му
преведената сума и лихвата, начислена н периода от усвояването на
средствата по ДПК до датата на връщане на главницата, съобразно чл.7 от
ОУ, както е имал възможност да измени договора чрез предсрочно погасяване
на кредита от които опции последният не се е възползвал. Вместо това
потребителят усвоил предоставената му в заем сума ,поел е изпълнение на
уговореното в ДПК съгласно погасителния план към него и е правил
плащания, тоест, че потребителят е запознат с условията по договора и
7
Споразумението, съгласил се е с цената на кредита, наясно е с общата
дължима сума която трябва да върне при необективирано желание да се
откаже от сключения договор. Моли да се приеме за установено, че
съществува вземане в полза на „П.К.Б.“ ЕООД срещу длъжника Д. П. П., с
ЕГН-**********, възникнало на основание неизпълнение ДПК №**********
в общ размер на 6901.52лв, формирано от главница от 4866.92лв;
договорно възнаграждение от 1695.33лв дължимо за периода от 22.10.218г.
до 28.08.2019г.; лихва за забава от 339.27лв, дължима от 23.08.2018г. /дата
на изпадане на длъжника в забава/ до 28.08.2019г.-дата на предсрочната
изискуемост, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението-
09.06.2020г. до изплащане на вземането. По предявения осъдителен иск
дружеството ищец моли да се осъди длъжника Д. П. П. да му заплати сумата
от 4268.70лв представляваща задължение на ответника по неизпълнен
договор за потребителски кредит №********** представляваща
възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги ведно със законната
лихва
В срока по чл.131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответницата Д.
П. П. подаден чрез пълномощника й адв.Д. Ф. от САК. Излагат се доводи за
частична недопустимост на установителния иск за главницата от 4866.92лв
предвид влязла в законна сила заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК.
Изводът се основава на подадено от ответницата възражение по чл.414 от
ГПК по ч.гр.д.№639/20г. по описа на РС-П., с направено признание от
последната за дължимост на част от усвоената с процесния договор за кредит
главница в размер на 4242.40лв и оспорена единствено разликата над
4242.40лв до претендираните от заявителя-кредитор 4866.92лв.Цитира се ТР
№4/13 на ОСГТК на ВКС за правото на длъжника да оспори само част от
претендираните вземания и влизането на заповедта в сила при условията на
чл.416 от ГПК когато възражението не е подадено в срока по чл.414 ал.2 от
ГПК. Твърди се, че с депозираното възражение не е оспорена дължимостта на
цялото вземане за главница, а е признато вземането частично до размера на
4242.40лв, поради което заповедта по чл.410 от ГПК се стабилизира, влиза в
сила и представлява абсолютна отрицателна пречка правният спор да бъде
пререшаван в производство по чл.422 от ГПК. Поддържа, че ответницата не
дължи главница по ДПК за разликата над 4242.40лв, както и не дължи
договорна и мораторна лихва и възнаграждение, защото вземанията имат
основание в изначално недействителна кредитна сделка, която се
квалифицира от ответницата като нищожна поради недействителност на
съществен елемент от договорното съдържание по чл.11 ал.1 т.9 от ЗПК-
договорна лихва която не е породила валидни последици на основание
противоречие с добрите нрави-чл.26 ал.1 пр.3 от ЗЗД, на основание чл.21 от
ЗПК във връзка с чл.11 ал.1 т.3 от ЗПК и както поради неравноправността й,
довело до значителна нееквивалентност на насрещните престации по
договора, злепоставяне на интересите на потребителя с цел извличане на
собствена изгода на кредитора. Договорът бил нищожен и поради неспазване
на изискванията на чл.1 ал.1 т.10 във връзка с чл.22 от ЗПК и следващите се
от това последици по чл.23 от ЗПК, за връщане от потребителя само на
8
чистата стойност на паричния заем, което е сторено и без да дължи лихва и
други разходи по заема. По въпроса за уговорената нищожна като
противоречаща на добрите нрави възнаградителна лихва, като неравноправна
съгласно чл.143 от ЗЗП и като заобикаляща изискванията на ЗПК по смисъла
на чл.21 от същия закон, се поддържа, че с договорения лихвен процент от
41.17% се нарушават добрите нрави, принципите за прозрачност, обективност
и балансираност на интересите между страните, поради което уговореното
възнаграждение от 8303.08лв формирано от договорната лихва и от скритата
лихва под формата на цена на допълнителния пакет от услуги. Поради липса
на императивни разпоредби на закона по отношение размера на
възнаградителната лихва ответницата поддържа, че съдебната практика
трайно приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща
възнаградителна лихва надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а
за обезпечени кредити-двукратния размер-/решение №906 от 30.12.2004г. по
гр.д.№1106/ 2003г.-ВКС 2 г.о; решение №378 от 18.05.2006г. по гр.д.
№315/2005г.- на ВКС 2-ро г.о.; решение№1270 от 09.01.2009г. по гр.д.
№5093/2007г. на ВКс 2-по г.о.; определение №901 от 10.07.2015г. по гр.д.
№6295/2014г., 4 г.о.
Изхождайки от цитираната практика ответницата сочи, че в конкретния
случай по процесния ДПК предвид необезпечеността на кредита, договорната
лихва не може да надхвърля повече от три пъти законната лихва, формирана
от ОЛП плюс 10пункта и че договорена лихва от 41.17% годишно към която
следва да се добави скритата лихва под формата на заплащане на ПДУ,
надхвърля три пъти законната. А с пакета 120пъти, което представлява
нарушение на добрите нрави. Счита, че е налице основание за нищожност на
уговорената възнаградителна лихва по чл.21 от ЗПК, доколкото посочения в
договора фиксиран ЛП 41.17% не отговаря на действително приложения в
заемното правоотношение лихвен процент поради това, че уговореното
възнаграждение за ПДУ представлява добавък към договорната лихва-скрита
лихва и че в нарушение на чл.11 ал.1 т.9 във връзка с чл.10 ал.1 от ЗПК
кредиторът не е оповестил на потребителя действителната цена на кредитния
ресурс. Акцентира се, че процесните услуги по ПДУ представляват действия
по усвояването и управлението на кредита за които съгласно чл.10а ал.2 от
ЗПК кредиторът има забрана да получава възнаграждение, защото те са
иманентни, характеризиращи самата услуга по кредитирането, за която
заемателят получава цена чрез договорната лихва, в която са калкулирани
както печалбата така и разходите. А от друга страна възнаграждението за
пакета се престира за услуги които са хипотетични при възможност изобщо
да не бъдат оказани от кредитора на потребителя, но въпреки това кредиторът
събира цена на тези услуги. Счита, че договарянето на престации дължими
към всяка месечна погасителна вноска и за неизвършени услуги разкрива
природата на взимането за ПДУ като същото представлява печалба за
кредитора срещу предоставения от него капитал и че наименованието на
взимането като възнаграждение за ПДУ е с цел да се преодолее
ограничението по чл.19 ал.3 от ЗПК. По този начин според ответника,
кредиторът е създал предпоставки да получи допълнителна парична облага
9
от предоставения кредитен ресурс, независимо че променя наименованието
на престацията, като тази облага съставлява печалба за него и като такава е
следвало да бъде обявена на потребителя като елемент на договорната лихва.
Твърди се, че възнаградителната лихва е уговорена неравноправно по
смисъла на чл.143 от ЗЗП доколкото при сключване на ДПК потребителят не
е могъл да прецени обхвата на поетото от него задължение, бил е заблуден от
търговеца, че ще дължи цена на кредита в размер на 41.17% и че в нарушение
на чл.147 ал.1 от ЗЗП на заемателят не е било оповестено от кредитора по
обективен и прозрачен начин ,ясно и разбираемо какви са икономическите
последици от поетото от него задължение и какъв е действителния размер на
възнаградителната лихва и че кредиторът вместо да разпише действителната
цена на заемния капитал, той е заблудил потребителя, че заплаща цена за
допълнителни услуги. Цитира се нормата на чл.147 ал.1 от ЗЗПК и
транспонираната в т.5 от Директива 93/13/ЕИО за принципа на обективност,
прозрачност и равнопоставеност на уговорките, според които договорните
клаузи следва да се съставят на ясен и разбираем език, като това не се отнася
само формално и граматически до разбираемостта на уговорките, но и до
свеждане до знанието на потребителите на икономическите последици от
поемането на задълженията им и във връзка на всяка уговорка с другите
договорни клаузи и изисква за яснота и разбираемост клаузата така да е
формулирана, че да е разбираема не само от граматическа гледна точка, така
се потребителят да може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми
критерии, произтичащите за него икономически последици, а при съмнение
относно смисъла на определено условие, то се тълкува по благоприятен за
потребителя начин-чл.147 ал.2 от ЗПК-Сочи се съдебна практика-решение
№98 от 25.07. 2017г. по т.д.№535/16г. на ВКС Второ т.о., решение по дело С-
186/16; съображения 60,70,71 и 72 от решение по дело С-26/13;решение от
23.04. 2015г. по дело С-96/14;решение от 26.02.2015г. по дело С-
143/13;решение по дело С-472/10;решение по съединени дело С-154/15,С-
307/15 и С-308/15 от 21.12.2016г. Твърди се, че доставчикът на кредитен
ресурс е нарушил изискванията на справедливостта и добросъвестността и
неравноправно не е разяснил на потребителя какъв е размерът на дължимата
от него действително приложена в правоотношението възнаградителна
лихва, поради което разписаната в договора лихва от 41.17% не е породила
валидни правни последици съгласно чл.146 ал.1 от ЗЗП. Излага се и довод, че
лихвата е задължителен реквизит от съдържанието на ДПК и че
невключването й в договора има за правна последица изначална
недействителност на кредитната сделка-чл.11 ал.1 т.9 във връзка с чл.22 от
ЗПК. Счита ответницата, че в случая е неприложима нормата на чл.26 ал.4 от
ЗЗД защото ДПК не би могъл да се сключи без недействителната му част,
доколкото е нормативно уреден като възмезден и кредиторът не би го
сключил без определено възнаграждение за отпуснатия кредити че поради
неспазване на императивните изисквания към договора за кредит сред които е
и точното определяне на възнаградителната лихва -чл.11 ал.1 т.9 от ЗПК, ДПК
се явява изцяло недействителен. Допълва ,че нищожността н клаузата
регламентираща част от реквизитите на ДПК-лихвения процент-представлява
10
част от същественото съдържане на договора, което прави цялото заемно
съглашение нищожно, което съответства и на Директива 93/13 относно
неравноправните клаузи, допускаща обявяването му за нищожен в неговата
цялост при съдържащи се една или няколко неравноправни клаузи /дело -
453/10 Perenicova и Perenic,т.35 и С-397/11- Erika Joros-т.47. Счита ,че е
неприложима и втората хипотеза на чл.26 ал4 от ЗЗД за възможен договор да
е само частично недействителен доколкото нищожните клаузи на ДПК
относно определянето на процента на възнаградителната лихва не биха могли
да се замесят по право с повелителни норми на закона поради невъведени от
законодателя императивни размери на цените на кредитите и липса на
компетентност на националните съдилища да изменят съдържанието на
неравноправните договорни клаузи, като договорът следва да продължи да
действа без друго изменение освен произтичащото от премахването на
неравноправните клаузи, като в обратната хипотеза /позволено на национален
съд да изменя съдържанието на неравноправните клаузи/ би способствало за
премахването на възпиращия ефект, който се упражнява от продавачите и
доставчиците чрез самото неприлагане на неравноправните клаузи спрямо
потребителя-дело -618/10- Banco Espaniol de Credito Sa, дело № С-488/11, Dirk
Frederik Asbeek Brusse и Katarina de Man Garabito.Твърди се, че изискванията
на чл.11 ал.1 т.9 от ЗПК са нарушени поради неразписване на условията за
прилагане на лихвения процент по кредита, представляващи предварително
разяснени на потребителя и съответно инкорпорирани в договора
предпоставки за прилагането на лихвения процент според което да става ясно
как се начислява този процент на възнаградителна лихва- дали върху цялата
сума по кредита, дали върху остатъка от главницата при отчитане на
извършените погашения от длъжника в определен срок или по някакъв друг
свободно избран от страните начин и че следва по ясен и прозрачен начин да
се разпише в договора дали уговорената лихва е фиксирана през целия период
на действие на договора или е променлива и при какви условия тя може да
бъде изменяна, което представлявало информация от съществено значение за
защита на интересите на потребителя доколкото от нея зависело каква ще
бъде реалната цена, която потребителят ще плати за предоставения му заем.
Коментира се правото на информация на потребителя за характеристиките и
цената на услугите /чл.1 ал.2 т.1 и т.3 от ЗЗП и чл.5 от ЗЗП/.В тази връзка
поддържа, че не е достатъчно записването на лихвен процент в определен
размер с допълнението че е годишен и че липсва неяснота върху каква
стойност се начисляват тези 41.17%, дали е фиксиран или променлив за
преценка от потребителя, като непредставянето на посочената информация
досежно основен елемент на договора-стойността на финансовата услуга
преди сключването на договора и невключването й в условията по контракта
на кредита, счита, че е увреждащо за потребителя и е основание за
нищожност на договора по чл.22 от ЗПК поради неизпълнен изискване на
чл.11 ал.1 т.9 от ЗПК.
Твърди ответницата, че ДПК е изначално недействителен тъй като
поради по-високия действителен лихвен процент нараства и стойността на
годишния процент на разходите/ГПР/ предвид и на обстоятелството, че
11
възнаградителната лихва е един от компонентите му съгласно чл.19 ал.1 от
ЗПК, но че същият не е обявен на потребителя и не е посочен в договор в
действителния му размер, в нарушение на чл.5 и чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК. Без
да именува престацията за овъзмездяване на ДПУ като такса, съгласно
условията на споразумението, дължимото по него възнаграждение се събира
за оказване на услуги, поради което сочи, че това възнаграждение следва да
отговаря на законовите условия за начисляването и за събирането на такси, по
чл.10 ал.2 и чл.10а ал.2 и ал.4 от ЗПК и че случая тази такса представлява
скрита лихва и е допълнително оскъпяване на кредита, която
недобросъвестно не е обявена като възнаградителна лихва на потребителя по
реда на чл.5 от ЗПК и не е включена по ясен начин в разписания в договора
лихвен процент от 41.17%. Поддържа, че целта на таксите и комисионните по
смисъла на чл.10а ал.1 от ЗПК е да се покрият административните разходи на
кредитора по предоставяне на допълнителни услуги свързани с ДПК, но
различни от основната услуга по предоставянето на кредит при
ограничението, че кредиторът не може да изисква заплащане на такси за
действия, свързани с управлението на кредита, защото последните са част от
дейността му по предоставяне на кредит-чл.10 ал.2 от ЗПК, както и д събира
повече от веднъж такса за едно и също действие, и че видът ,размерът и
действието за което се събира таксата трябва да бъдат точно описани в
договора без право за кредитора да събира такси и комисионни, които не са
предвидени в него. В случая, ответникът твърди, че чрез предвидено
получаване от кредитора на възнаграждение за допълнителни услуги се
нарушават добрите нрави и императивните изисквания на чл.10 ал.2 и чл.10а
ал.1 и ал.4 от ЗПК и се внася неравновесие в кредитното правоотношение
защото се заплаща общо възнаграждение за услуги без разписан размер на
таксата, дължима за всяко едно от тези действия и че с таксите не се покриват
административни разходи на кредитора, че това заплащано от потребителя
възнаграждение е предварително и е дължимо само за „възможността за
предоставянето“ на посочените в споразумението услуги и че е без значение
дали някоя от тези услуги ще бъде използвана. Твърди, че съдебната практика
приема, че когато е налице значителна нееквивалентност на насрещните
престации това представлява нищожност на съглашението поради
противоречие с добрите нрави и че в случая злоупотребата на кредитора с
договорната свобода е по-драстична защото потребителят заплаща висока
стойност за престации, които могат изобщо да не бъдат извършени. Счита, че
уговорката за плащане на възнаграждение за процесните 5/пет/ допълнителни
услуги по предоставяне на заемния ресурс и управлението на кредита пряко
противоречат на чл.10а ал.2 от ЗПК забраняваща събирането на такси и
комисионни за действия свързани усвояване и управление на кредита.
Повтаря, че възнаграждението за ПДУ представлява допълнителна печалба-
добавък към възнаградителната лихва, без същата да е обявена на
потребителя по реда на чл.5 от ЗПК и недобросъвестно непосочена като
такава в условията на договора. Допълва, че това възнаграждение в
нарушение на закона не е включено в обявените в договора ГПР и ГЛП, като
за упражняването на правата на потребителя за отлагане на вноски, за
12
намаляване на погасителните вноски, промяна на падеж и за ползване на
улеснената процедура за получаване на допълнителни парични средства, не
става автоматично, а с подписване на нови споразумения за всяка една услуга
и че не се касае за услуга предоставяна по силата на ДПК която да бъде
възмездна, а за нова услуга, чието предоставяне ще се реализира след
евентуално постигане на ново съгласие между страните . Акцентира се, че
услугите за отлагане на погасителни вноски, за намаляване на погасителни
вноски и за смяна на падеж съставляват услуги в случай на забава на
кредитополучателя, за които по правило потребителят дължи обезщетение в
размер на лихвата за забава съгласно чл.33 ал.1 от ЗПК, като в случая с
възлагането в негова тежест на допълнителна такса за управление на кредита
в случай на забава противоречи на нормата н чл.33 ал.1 от ЗПК. /решение
№345 от 09.01.2019г. по т.д.№1768/2018г. на ВКС, II т.о./. Признава се, че
единствената реална услуга предоставена от кредитора на потребителя по
ПДУ е за приоритетно разглеждане на искането за отпускане на процесни
кредит и че договорното условие да се заплаща за услуга свързана с
икономическата дейност на кредитора от осъществяването на която той
реализира печалба нарушава изискванията на морала и чл.10а ал.2 от ЗПК.
Твърди се, че реално е налице допълнително предоставени услуги, а чрез
нарушаване на добрите нрави и чрез заобикалян на императивна норма на
чл.19 ал.4 от ЗПК и при несъблюдаване на основния правен принцип,
забраняващ неоснователното обогатяване се калкулира допълнителна лихва
/печалба/ към договорната възнаградителна лихва, която обаче не е обявена
на потребителя и не е формулирана по ясен и прозрачен начин в параметрите
на договора чрез включването й в записаните ГПР и ГЛП. Затова ответницата
поддържа довод за нищожност като противоречащи на добрите нрави и като
неравноправни по смисъла на чл.143 т.19 от ЗПК клаузите по раздел VI от
ДПК, в които е посочено, че ГПР е от 49.90%, а действителния ГПР е в
различен размер от посочения, с което потребителят е бил въведен в
заблуждение относно стойността на разходите, които ще прави по
обслужването на заема, като се цитира и чл.19 ал.3 от ЗПК какво се включва в
общите разходи по кредита и какво точно изразява ГПР от общия размер на
предоставения кредит. На следващо място потребителят допълва, че освен
невключването в ГПР като разход на възнаграждението за допълнителни
услуги/чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК/ кредиторът не е включил като разход в ГПР от
49.89% и другите реално извършени разходи по чл.10а от ЗПК, като в ГПР по
ясен и разбираем начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори
длъжника и пряко свързани с кредитното правоотношение, като в случая
липсвало ясна разписана методика на формиране на ГПР по чл.19 ал.1 и ал.2
от ЗПК с посочване на кои компоненти точно са включени в него и как се
формира посочения в договора ГПР от 49.89%, представляващо нарушение на
основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин и с
инкорпориране на всички разходи, които ще извърши потребителя пряко
свързани с кредитното правоотношение. Цитира се съдебна практика решение
от 20.09.2018г. по дело С-448/17, според което на непосочването на ГПР в
договор за кредит трябва да се приравни ситуация, като тази по главното
13
производство, в което договорът съдържа само математическа формула за
изчисляването на ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това
изчисляване данни. Твърди се, че единственото посочване от кредитора на
абсолютни стойности на лихвения процент по заема и на ГПР без разписана
методика за формирането на ГПР по кредита и кои компоненти са включени и
как е формиран размера на ГПР от 49.89%, като освен възнаградителната
лихва в съдържанието на договора не са включени други действия,
индивидуализирани по вид и размер на дължимите такси за извършването им
поради което кредиторът не е имал право да формира размер на ГПР от
49.89%. Твърди се, че според закона задължение е на кредитора да посочва в
договора размера на ГПР за да могат потребителите да получат информация
за стойността на всички плащания и да вземат информирано решение за
съответствие на кредита с техните потребности и финансови възможности да
го обслужват. Цитира се решение на СЕС от 21.04. 2016г. по дело С-377/14 за
информацията която следва да получи за общия разход по кредита под
формата на процент, изчислен по математическа формула, позволяваща на
потребителя да сравни офертите за кредит на пазара и да прецени обхвата на
поетите от него задължения/ определение от 04.03.2004г. Cofinoga; С-264/02,
EU:С:204:127, т.26 и определение от 16.11.2020г., Pohotovost,С-76,
EU:С2010:685,т.70/.Твърди се, че кредиторът е заблудил потребителя като е
посочил по-висока стойност на ГПР и по този начин неравноправно е създал
предпоставки да претендира от потребителя престиране на недължими
разходи по кредита. И че посочването в договора на размер на ГПР който е
реално прилагания представлява заблуждаваща търговска практика съгласно
чл.68д ал.1 и ал.2 т.1 от ЗЗП. Поддържа, че с преюдициално заключение по
дело С-453/10 е прието, че използването заблуждаващи търговски практики,
е един от елементите на които може да се основе преценката за
неравноправния характер на договорните клаузи съгласно чл.143 и
следващите от ЗЗП. Твърди, че клаузата в ДПК, сочеща неверен ГПР е в
пряко противоречие с изискванията на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК и на чл.143 т.19
от ЗЗП и като заблуждаваща потребителя е неравна и не е породила правно
действие съгласно чл.146 ал.1 от ЗЗП. Счита, че нищожността на основание
чл.21 от ЗПК на клаузата, регламентираща основен реквизит от същественото
съдържание на ДПК-ГПР има за правна последица изначална
недействителност на цялото заемно правоотношение на основание чл.22 от
ЗПК. Цитира се нормата на чл.23 от ЗПК за нищожност на ДПК по чл.22 от
ЗПК поради невключване в съдържанието на съществените му реквизити-ГПР
и ГЛП и неразписани условия за прилагането на лихвения процент въпреки
императивното изискване за това, води като следствие връщане от
потребителя само на чистата сума по кредита призната в подаденото
възражение от длъжника по чл.414 от ГПК в размер на 4242.40лв,като
разликата до 5000лв от 757.60лв, не се дължи като погасена чрез извършени
от ищцата плащания. Счита за недължимо вземането за мораторна лихва.
Цитира се Решение от 27.03.2014г. по дело С-565/12 на СЕС според което
чл.23 от Директива 208/48/Е№ на ЕПС от 3.04.2008г. относно ДПК не
допуска прилагането на национална санкционна система по силата на която в
14
хипотеза на нарушаване от кредитора на преддоговорното му задължение да
оцени кредитоспособността на кредитополучателя като направи справка в
съответната база данни, кредиторът изгубва правото си на договорна лихва,
но се възползва по силата на закона от лихва в размер на законоустановения
лихвен процент, която е изискуема от постановяването на съдебното
решение, с което кредитополучателят се осъжда да изплати все още
дължимите суми, който лихвен процент освен това се увеличават 5 пункта,
ако след изтичането на срок от 2/два/месеца от постановяването не се е
издължил при незабавна изискуемост на главницата по кредита разглеждана
в главното производство, дължима все още поради неизпълнение от
кредитополучател, сумите които кредиторът действително може да получи в
резултат на прилагането на санкцията за изгубване на правото на лихва, не са
значително по-малки от тези които би получил, ако беше спазил
задължението си да направи проверка на кредитоспособността на
кредитополучателя. С този довод ответникът обосновава извода си, че при
недействителност на ДПК не се дължат никакви лихви, като законът не прав
разграничение между възнаградителна и мораторна лихва и поради което не
се държи мораторна лихва върху призната от ответницата главница от4
242.40лв. Счита исковото производство за недопустимо за размера на
претенцията за главница над признатата във възражението по чл.414 от ГПК
сума от 4242.40лв като в тази част заповедта по чл.410 от ГПК е
стабилизирана, и моли да се отхвърлят изцяло останалите предявени искове
установителен и осъдителен. Претендира разноски за адвокат за оказана
безплатна правна помощ по чл.38 ал.2от ЗА.
Пазарджишкият окръжен съд за да се произнесе взе в предвид
следното:
Установява се по инициирано заповедно производство по чл.410 от ГПК
/ч.гр.д.№639/20202г. по описа на РС-П./ е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 от ГПК №130 от 11.06.2020г., и поправена
очевидна фактическа грешка в заповедта с разпореждане № 897 от 25.06.
2020г./, с която е разпоредено длъжникът Д. П. П., с ЕГН-... от гр.П., ул.“С.Н.“
№60 и длъжникът Д.В.С., ЕГН-********** от гр.П., ул.“С.Н.“ №60, вх.“Б“,
ет.1, ап.13, да заплатят солидарно на кредитора „П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление в гр.С., бул.“Б.“ №49, бл.53 Е,
вх.“В“, сумата от 4866.92лв главница; непогасено падежирано договорно
възнаграждение в размер на 1695.33лв за периода от 22.10.2018г. до
28.08.2019г.;лихва за забава в размер на 339.27лв за периода от 23.08.2018г.
до 28.08.2019г.,ведно със законната лихва, считано от 28.08.2010г. до
окончателното изплащане и разноски от 224лв за държавна такса и 50лв за
юрисконсултско възнаграждение като вземането произтича от неизпълнение
на задължение по ДПК №********** от 28.06.2018г.
С разпореждане №824 от 11.06.2020г. постановено в същото заповедно
производство, е отхвърлено заявлението на „П.К.Б.“ ЕООД против двамата
длъжници за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК за
непогасено възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги в
15
размер на 4268.70лв и такса по Тарифа за извънсъдебно събиране на
вземането в размер на 30лв за периода 06.09.2018г. до 28.08.2019г. по ДПК
№********* от 28.06.2018г., потвърдено с окончателно определение на
Пазарджишки окръжен съд №260049 от 28.09.2020г. по в.ч.гр.д.№641/2020г.
по описа на същия съд, влязло в законна сила на същата дата.
Претендираните от кредитора суми в заповедното производство са по
повод сключен между старните ДПК,предхождан от направено искане от
потребителя за отпускане на потребителски кредит, предоставена на
потребителя преддоговорна и допълнителна информация, като договорът е
сключен на 28.06.2018г. заедно със споразумение за възмездно предоставяне
от кредитора на ПДУ. Според клаузите на ДПК кредитополучател е Д. П. П., а
солидарен длъжник е Д.В.С.. Параметрите на кредита са -заем от 5000лв, срок
на връщане на заемната сума от 36месеца или 3календарни години, месечна
вноска по кредита 243.98лв, ГПР от 49.89%, ГЛП от 41.17%, процент на ден
0.11 или общо дължима сума по кредита от 8783.26лв. Отделно от това в
договора са вписани и параметрите на сключеното между страните
споразумение за предоставен ПДУ, а именно възнаграждение за закупен ПДУ
от 4519.80лв, която сума по размер почти доближава размера на отпускания
на потребителя кредит от 5000лв, и ставаща /възнаграждението за ПДУ/
незабавно изискуемо, но плащано разсрочено за целия срок на действие на
ДПК от 125.55лв, или окончателна рекапитулация на задълженията на
потребителя по ДПК и по споразумението-задължение е от 13303.08лв , общ
размер на месечната вноска от 369.53лв, при уговорена дата на месечно
погасяване-22-ри ден от месеца. В Общите условия на „П.К.Б.“ ЕООД към
договор за потребителски кредит е записано, че за ползвания кредит
кредитополучателят дължи на кредитор годишна лихва в размер определен в
ДПК/41.17%/, като общия размер на договореното възнаграждение съгласно
погасителния план е от 3783.28лв/ което представлява около 76% от
стойността на кредита. Ролята на солидарния длъжник Д.В.С. е да отговаря
за задълженията на кредитополучателя към кредитоискателя при условията в
чл.121 и следващите от ЗЗД при условията на солидарност, тоест налице е
обезпечено вземане на кредитора по ДПК чрез ангажиране отговорността и на
солидарен длъжник ,отговарящ наравно с кредитополучателя за всички
задължения по кредита.
В нито един от документите няма посочено как е формиран ГЛП и ГПК в
посочените в договора стойности и какви компоненти са включени в същите.
Няма спор,че срещу така издадената заповед за изпълнение по чл.410 от
ГПК е постъпило възражение от кредитополучателя Д. П. П. чрез
пълномощника си адв. Д. Ф. по чл.414 от ГПК в което длъжникът признава
задължението по кредита до размера на сумата от 4242.490лв и оспорва като
недължима разликата над 4242.40лв и до претендираните 4866.92лв, като се
оспорва като недължимо вземането за договорно възнаграждение в размер на
1695.33лв, както и частично претендираната лихва за забава в размер на
339.27лв за периода 23.08.2018г. до 28.08.2019г., и че същата е недължима за
главницата за разликата над 4242.40лв и до претендираните 4886.92лв.С
16
постановеното първоинстанционно решение от Пещерски районен съд,№
260276 от 12.04.2021г. по гр.д.№1152/2020г. по описа на същия съд, е
признато за установено по отношение на Д. П. П. с ЕГН ********** от гр.П.
,ул."С.Н." № 60, че „П.К. Б.“ ЕООД с ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. С., бул.“Б.“,бл.53Е,вх.В, чрез пълномощника юркС. -
К. има валидно и изискуемо вземане срещу нея в размер на 624.52 лева,
представляваща главница лева по договор за паричен заем № ********** от
28.06.2018 ,ведно със законната лихва върху нея, считано от 28.08.2020г. до
окончателното й изплащане.
Със същото решение е прекратено производството по делото по отношение
на иска на „П.К. Б. „ЕООД гр.С. за признаване за установено по отношение на
Д. П. П. от гр.П., че същата дължи на „П.К.Б.“ гр.С. сумата от 4242.40 лева -
главница по договор паричен заем № ********** от 28.06.2018, ведно със
законната лихва върху нея, считано от 28.08.2020 година до окончателното й
изплащане, за която е издадена Заповед № 130 от 11.06.2020 година по ч.гр.д.
№ 639/2020г. като недопустим поради влизане в сила на тази заповед в
посочената част. ОТХВЪРЛЕН е иска на „П.К.Б. „ЕООД гр.С. за признаване
за установено по отношение на Д. П. П. от гр.П., че същата дължи на „П.К.Б.“
гр.С. сумата от 1695.33 лева-договорено възнаграждение, за периода от
22.10.2011г. до 28.08.2019г. ; както и иска за сумата от 339.27 лева-лихва ,за
периода от 23.08.2018 година до 28.08.2019 година , както и иска на „П.К.Б.“
ЕООД гр.С. за осъждане на Д. П. П. от гр.П., да заплати сумата от 4268.70
лева ,представляваща възнаграждение за закупен пакет от допълнителни
услуги по договор паричен заем № ********** от 28.06.2018, ведно със
законната лихва върху нея до окончателното й изплащане.
Първоинстанционното решение е обжалвано от ищеца „П.К.Б.“ ЕООД само
в частта относно отхвърления иск за претендираното договорното
възнаграждение от 1695.33лв.
Жалбата е процесуално допустима, но по същество е неоснователна
Размерът на договорното възнаграждение е начисляван на база в ДПК
размер на ГЛП от 41.17%. Налице е нищожност на клаузата поради явно
нарушение на добрите нрави, което води до нищожност на целия ДПК. Такъв
висок размер на договорната лихва е несъответен нито на данните по делото,
нито на размера на кредита, нито на времето за което се сключва този кредит
нито на факта, че кредитът е обезпечен с поемането на солидарна отговорност
от едно трето лице съдлъжник, което обезпечава изпълнението на кредита,
нито съществува такъв висок риск за кредитора който да обоснове толкова
висок размер на договорната лихва, както и установения размер на скритата
печалба от кредита чрез възнаграждението за ПДУ гарантираща му
допълнителен приход почти равен на стойността на заема, тоест след като
кредиторът е предвидил толкова много явни и скрити гаранции за вземането
си по кредита, необяснимо е защо размерът на договорната лихва е три пъти
по-голям от законната лихва. След като кредитът е обезпечен със солидарен
длъжник, след като е предвидена скрита печалба от отпускания заем под
формата на възнаграждение за ПДУ, след като се касае за сравнително кратък
17
период на кредитното правоотношение-36месеца, след като кредитът е
сравнително нисък по размер /по малък от 10 минимални месечни работни
заплати за страната-510лв за 2018г.-ПМС №316/2019г./ , необяснимо е защо
кредиторът приема, че погасяването на този кредит е изключително
несигурно и че финансовият риск за него е толкова голям, че за
гарантирането му трябва да се този изключително висок ГЛП който да
тангира и към максималния по закон размер на ГПР от 50% -пет пъти размера
на законната лихва /чл.19 ал.4 от ЗЗП/ по просрочени задължения. Фактът, че
първоинстанционния съд е постановил единствено връщане на главницата по
ДПК приемайки, че същият е нищожен, като в тази част няма депозирана
жалба и искане за отмяна, като жалбата касае само един от елементите на
договора- договорната лихва, при положение, че с исковата молба
претендират установителни претенции за суми по други елементи на
договора-главница, лихва за забава и осъдителна претенция за
възнаграждение за пакет допълнителни услуги, които претенции са взаимно
свързани и произтичат от действителността на договора за потребителски
кредит, като в случая по отношение на тези претенции решението е влязло в
законна сила, като претенцията за главница е уважена на основание
нищожност на целия договор за потребителски кредит на основанията
посочени в отговора на исковата молба, а другите претенции са отхвърлени
също поради нищожност на целия договор за потребителски кредит,
позовавайки се на нормата на чл.23 от ЗПК / когато договорът е обявен за
недействителен, така както приема исковият съд, потребителят връща
само чистата стойност на кредита, без да дължи лихви или други разходи
по кредита/ част от който ДПК е и споразумението за предоставяне на ПДУ,
тоест с влязло в сила решение и със сила на присъдено нещо е прието, че
договорът е нищожен, тоест, няма как да се приеме, че за някои претенции
договорът ще бъде действителен, а за други е нищожен, след като се приема
изначална недействителност на целия договор за потребителски кредит, което
като следствие води и до неоснователност на претенцията за договорна лихва.
Съдът макар да намира за неприложима в пълна степен практиката на ВКС от
2004г и 2007г. относно размера на договорната лихва, предвид въведените в
последствие максимални размери на ГПР, с измененията на закона от 2014г.-
чл.19 ал.4 от ЗПК (Нова – ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.),
който не може да бъде по-голям от 5/пет/пъти размера на законната лиха от
една страна, а от друга безусловно предвиденото по закон, че ГПР включва
всички общи разходи по кредита настоящи и бъдещи /чл. 19 ал.1 от ЗПК/ като
неразделна част от него се явява законната лихва, тоест последната в най-
добрия за кредитора случай би могла да бъде равна на ГПР, в хипотеза когато
ГПР е формиран само от размера на договорната лихва, то в този случай
такъв максимален размер на договорната лихва/41.17 %/ би бил оправдан
единствено и само когато се касае за изключително високорисков кредит,
отпускан на лице за което кредиторът е установил, че е във висока степен
недостатъчно платежоспособно, като кредитът е отпускан без каквото и да
било обезпечение, на значително висока стойност е и е за по-продължителен
период от време, при което рискът за кредитора, който е небанкова финансова
18
институция по смисъла на чл.3 от ЗКИ, която отпуска кредити, които не са
набрани чрез публични средства каквито примерно са банките, е
изключително голям.
В случая, размерът на договорната лихва е неоправдано висок и
представлява сериозно нарушение на добрите нрави. Ищецът не е доказал
наличието на конкретен кредитен риск който да мотивира кредитора да
предлага такъв изключително завишен размер на законната лихва по
процесния договор при гарантирано обезпечение от втори съдлъжник по
договора, отговарящ наравно и солидарно с кредитополучателя при условията
на чл.122 от ЗЗД, още повече че се касае за заем за вътрешно рефинансиране
/погасяване на друг предходен кредит на същия потребител към същия
кредитор по признание на ищеца/, тоест ищецът/кредитодателя/ в достатъчно
висока степен е гарантирал вземането си само поради факта на включената в
договора фигура на солидарния длъжник, както и на установената скрита
допълнителна печалба / освен от договорната лихва/ от кредита, формирана
от възнаграждението по пакета допълнителни услуги. В тази хипотеза,
кредиторът спокойно и безпроблемно би следвало и е могъл да уговори
договорна лихва по кредита дори в нивата на само законната лихва и пак би
реализирал достатъчно висока печалба с оглед и на липсата на установени
други съществени разходи по кредита които да се покриват с нея.
Съдът не намира за основателни доводите на кредитора изложени във
въззивната му жалба. Както се посочи договорът не отговаря на всички
императивни изисквания на закона, и най-вече на уговорките относно
размерите на ГПР и ГЛП, които са несъответни на закона и на добрите нрави,
тъй като значително надвишават/ в пъти/ размера на законната лихва, налице
е и скрита печалба явяваща се допълнителен разход за потребителя, която не
е обявена нито като част от договорната лихва формираща печалбата на
кредитора нито като част от ГПР, формиращ всички разходи по кредита.
Това води до съществено нарушаване на добрите нрави от кредитора по
отношение на тези две величини, като взето заедно с уговореното
възнаграждение по ПДУ което по своя характер и естество е допълнителна
скрита печалба /срещу възнаграждението не се предоставят услуги от
кредитора извън дейностите по ДПК/, което води като краен резултат до
абсолютна недействителност /нищожност на целия договор за потребителски
кредит като противоречащ на добрите нрави/. Волята на потребителя е
опорочена по начин и със средства на кредитора, че той не е бил коректно и
навреме уведомен от кредитора за всички разходи по кредита и на последният
не му е съобщено ,че в тези разходи /печалбата за кредитора/ следва да се
включват и разходите които прави за възнаграждение за пакета допълнителни
услуги. Налице е заблуждаващо поведение от страна на търговеца по начин,
че да не съобщи на потребителя всички онези параметри които формират
разходите по кредита и са включени в ГПР и кои параметри формират ГЛП,
за да може потребителят да вземе информирано решение дали да сключи
договора за кредит или да откаже. Дружеството ищец не установи, че в ГПР е
включило абсолютно всички разходи по кредита включително и несъмнения
разход за потребителя свързан с отпускания кредит- възнаграждението за
19
пакета допълнителни услуги, като пряка и непосредствена последица от
сключването на договора за ПК и имащи пряко отношение към общите
разходи по кредита доколкото, това са несъмнено разходи по самия ДПК , а
не за други разходи нямащи нито пряка нито косвена връзка с дейностите по
този договор. Обстоятелството поддържано от кредитора, че сключването на
ПДУ не е условие за сключване на ДПК не отменя извода на съда, че двата
документа са взаимно свързани и взаимно се допълват и са взаимозависими,
като клаузите от ПДУ пряко влияят върху клаузите на ДПК и водят до
промени в първоначално залегналите параметри в ДПК и в погасителния
план по отношение намаляване на месечните вноски, промяна на датата на
погасяване, намаляване на броя на погасителните вноски, приоритетно
разглеждане на искането за отпускане на кредит, все дейности по
непосредственото отпускане и управление на кредита, които следва да се
съотнесат към чл.10а ал.2 от ЗПК-плащане на такси и комисионни за
действия свързани с усвояването и управлението на кредита, което е
недопустимо, защото същите следва да бъдат безусловно включени в ГПР и в
ГЛП, той като представляват тяхна неразделна част и участват
непосредствено във формирането им. Правилно кредиторът сочи, че
възнаградителната лихва е цената за предоставеното ползване на заетата
сума, само че в случая общата възнаградителна лихва е фактически е
формирана от два показателя- явна възнаградителна лихва с параметрите
посочени в ДПК и скритата възнаградителна лихва фомирана от твърда сума,
съставляваща възнаграждението за ПДУ, при което цената /печалбата/ за
кредитора се увеличава повече от два пъти -3783,28лв +4519,80лв =8303.03лв,
което представлява 1.66пъти по-голяма от размера на отпускания кредит и то
само в рамките на 3 /три/ календарни години, което е абсолютно недопустимо
и представлява съществено нарушаване на добрите нрави, и води до
нищожност на целия ДПК. Без да се обсъждат останалите въведени доводи в
жалбата и само на това основание и поради нищожност на клаузата за
договорната лихва, както и на целия ДПК, исковата претенция се явява
изцяло неоснователна и като такава следва да се отхвърли.
Предвид изложеното решението в обжалваната му част ще следва да се
потвърди.
Въззивната инстанция напълно споделя и доводите на
първоинстанционният съд изложени към обжалваното решение и на
основание чл.272 от ГПК препраща към тях.
Неоснователна е и частната жалба на „П.К.Б.“ ЕООД против определение
№260252 от 24.06.2021г. относно присъдените разноски на ответника в
производството пред първата инстанция, както и тези в размер на 415лв за
заповедното производство. Разноските в заповедното производство са
дължими на общо основание тъй като се касае за самостоятелен процес с
участието и на двете страни в производството от един определен етап от
развитието на процеса. Подаването на възражение по чл.414 от ГПК против
издадената заповед за изпълнение доколкото с него се защитава точно
определен материален интерес, като независимо от обема на защитата,
20
осъществявана в това производство от длъжника, същата подлежи на
възмездяване с оглед изхода на спора включително и чрез определяне на
адвокатско възнаграждение по цитираната НМРАВ и в хипотези на
осъществено безплатно процесуално представителство на материално
затруднено лице-длъжник в производството. В случая, същото се отнася и за
разноските в заповедното производство от 415лв, които не са прекомерни
предвид защитавания материален интерес / чл.7 ал.7 във връзка с чл.7 ал.2
т.2-1/2 от 5206.19лв =2603.09лв = 413лв за заповедното производство-
присъдени от първоинстанционния съд 415лв/. Съответно за исковото
производство-материален интерес- 6303.30лв за отхвърлени претенции на
ищеца и прекратено производство на същия за 4242.40лв, или адвокатско
възнаграждение от 849лв за всички искове/ чл.7 ал.2 т.4 от Наредбата/,
/присъдени са 830лв или в по-малък размер/. В този смисъл обжалваното
определение за разноските ще следва да се потвърди изцяло като правилно,
обосновано и законосъобразно.
Предвид изхода на спора, в полза на пълномощника на ответницата Д. П. по
жалбата, а именно на адвокат Д. Ф. ще следва да се присъди адвокатско
възнаграждение за осъществена безплатна правна помощ на материално
затруднено лице съгласно чл.38 ал.1 и ал.2 от ЗА в размер на 348.85лв
съгласно чл.7 ал.2 т.1 от НМРАВ.
Водим от горното, Пазарджишкият окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение на Пещерски районен съд № 260276 от
12.04.2021г. постановено по гр.д.№1152/2020г. по описа на същия съд, В
ЧАСТТА С КОЯТО Е ОТХВЪРЛЕН иска на „П.К.Б. „ЕООД, гр.С.
*********, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. “Б.“, бл.53Е,
вх.В за признаване за установено по отношение на Д. П. П. от гр.П., че
същата дължи на „П.К.Б.“ гр.С. сумата от 1695.33 лева-договорено
възнаграждение, за периода от 22.10.2011г. до 28.08. 2019г. по договор за
паричен заем № ********** от 28.06.2018, ведно със законната лихва върху
нея, считано от 28.08.2020г. до окончателното й изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА определение №260252 от 24.06.2021г. на Пещерски
районен съд, постановено по гр.д.№1152/2020г. по описа на съда, в частта за
разноските дължими от „П.К.Б.“ ЕООД в полза на Д. П. П..
ОСЪЖДА „П.К.Б.“ ЕООД гр.С., ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. С., бул. “Б.“, бл.53Е,вх.В, ДА ЗАПЛАТИ в полза на
адвокат Д. Ф.-САК, с адрес на кантората: гр.С., ул.“П.П.“ №1, ет.5 ,ап.14, на
основание чл.38 ал.2 от Закона за адвокатурата разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 348.85лв /триста четиридесет и осем лева и
осемдесет и пет стотинки/ за осъществено безплатно процесуално
представителство на въззиваемата във въззивното производство Д. П. П., с
21
ЕГН-********** от гр.П., ул.“С.Н.“ № 60 като материално затруднено лице.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
22