№ 21166
гр. София, 21.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 161 СЪСТАВ, в публично заседание на
втори октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ
при участието на секретаря БОРЯНА М. ТОШЕВА
като разгледа докладваното от ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ Гражданско дело №
20231110169617 по описа за 2023 година
Предявени са искове с правно основание чл. 26, ал. 1, т. 1 ЗЗД и чл. 55, ал. 1, пр. 1
ЗЗД.
Ищецът К. А. Т. твърди в подадената искова молба от 16.11.2023 г. и молба
уточнение от 27.09.2024 г., с която е направено и увеличение на размера на осъдителните
претенции, че на 29.05.2023 г. е сключил с ответното дружество „Фератум България“ ЕООД
договор за паричен заем № **/ 29.05.2023 г., по силата на който ответникът му е отпуснал в
заем сумата 1000 лева главница при лихвен процент - 3,38%, годишен процент на разходите -
49,85 %. Твърди, че в чл. 5 от договора се предвиждало обезпечение чрез поръчителство,
предоставено от „Multitude Bank“, като е сключен договор с поръчителя, с който ищецът се
задължил да му заплати сумата 600 лева възнаграждение. Ищецът развива доводи, че
договорът е изцяло недействителен на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като
клаузата за годишен процент на разходите (ГПР) не съдържала разписване на методиката, по
която е образуван този процент, и компонентите, от които се състои. Навежда довод, че
освен възнаградителната лихва в съдържанието на договора не са включени други разходи
като попадащи в ГПК, поради което ответникът не е имал право да формира размер на Г'ПР
от 49,85 %. Наред с това поддържа, че клаузата за ГПР била неравноправна, тъй като не
оповестявала действителния му размер, защото към него не било включено
възнаграждението за предоставяне на обезпечение, което представлявало разход по кредита.
Сочи се, че договорът за поръчителство има за цел единствено начисляване на допълнителни
разходи по кредита, като невключването към ГПР противоречи на чл. 19, ал. 1 и ал. 4 ЗПК,
като на осн. чл. 19, ал. 5 ЗПК се явява нищожна. Поддържа, че договорът за заем е нищожен
и на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК, тъй като уговорката за ГЛП не съдържала
условия за прилагането му, база за изчисляването му и размер на лихвения процент на ден,
поради което следвало да се приеме, че липсва уговорен лихвен процент. На следващо място
навежда доводи заплащане на възнаграждение за учредено поръчителство. Посочва, че
договарянето, че кредитополучателя ще заплати възнаграждение па поръчителя вместо
кредитора противоречи на добрите нрави и внася неравноправно в кредитното
правоотношение по смисъла на чл. 143, т. 19 ЗЗП. За възнаградителна лихва платила 33,80
лв., а за възнаграждение по договора за поръчителство – 296,20 лв., като платената сума за
1
възнаграждение за поръчителя била платена на ответника кредитодател. Ето защо ищецът
моли съда да постанови решение, с което да прогласи за нищожен договор за паричен заем
№ **/ 29.05.2023 г. като противоречащ на закона, обективно съединен с осъдителен иск за
връщане на сумата от 33,80 лева, платена възнаградителна лихва по горепосочения договор
за периода от 29.05.2023 - 20.10.2023г., както и сумата от 296,20 лв., като платената сума за
възнаграждение за поръчителя, ведно със законната лихва от датата на подаване па исковата
молба 16.11.2023 г., до окончателното плащане. Претендира разноски.
Ответникът „Фератум България“ ООД оспорва исковете, като сочи, че при
сключване на договора ищецът е имал възможност, предвидена от ответника, да посочи свой
поръчител, сключването на договора за поръчителство не било задължително условие за
сключване на договора за кредит, а се посо;чва, ако потребителят е направил такава заявка
при подаването на заявката за кредита - следователно и уговорката е индивидуално
уговорена с потребителя. Сочи се, че искът за нищожност на договора за гаранция е
недопустим, такъв иск не е предявен, а поръчителят е самостоятелно ЮЛ. Счита, че в
конкретния случай не са допуснати нарушения на императивните изисквания на ЗПК и
възнаграждението на поръчителя не следва да се включва при изчисляване на ГПР. В случая
ищецът сам бил избрал този начин на обезпечаване на задълженията си по договора за
кредит. Ето защо моли исковете да бъдат отхвърлени. Претендира разноски. Прави
възражение за прекомерност на хонорара за адвокат на ищеца.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства и доводите на страните
съобразно чл. 12 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
По иска с правно основание чл. 26, ал. 1, т. 1 ЗЗД
Известно е, че при отрицателните установителните искове изискването по чл. 127, ал.
1, т. 4 ГПК да се посочи основанието на претенцията не важи. Основанието не е
индивидуализиращ белег на предявен отрицателен установителен иск. При такъв иск
ищецът твърди единствено отсъствието на правоотношение между него и ответника, а
ответникът е този, който трябва да въведе в процеса и да докаже наличието на валидно
правоотношение. Като реплика ищецът при такъв иск може да навежда доводи, че иначе
наличното правоотношение е недействително или да иска неговото унищожаване. В този
смисъл при отрицателните установителните искове ищецът може, без да се съобразява с
ограниченията по чл. 214, ал. 1 ГПК, по всяко време на процеса, да навежда каквито иска
„основания“ (т.е. доводи), че твърдяното от ответника правоотношение е недействително.
Обаче в случая ищецът не е предявил отрицателен установителен иск за несъществуването
на задължения по договор, а иск за прогласяването на неговата нищожност. В теорията е
изказвано становището (Сталев, Ж. Сила на пресъдено нещо в гражданския процес. С.,
2007, с. 294), че на практика исковете за нищожност на правна сделка са всъщност
разновидност на отрицателни установителни искове за несъществуване на правоотношение.
Това становище обаче в съдебната практика не се споделя. И наистина, искова молба, с която
се иска прогласяване нищожността на правна сделка, без да са посочени конкретни пороци
на сделката, всеки съд в страната би оставил без движение като нередовна. Напротив, искова
молба, с която се иска установяването несъществуването на задължение или
правоотношение с ответника, без да се сочи каквото и да е основание, е напълно редовна.
Ответникът е този, който, след като твърди, че ищецът му дължи нещо, трябва да наведе
твърдения и основания за твърденията си. Следователно касае се за различни по същността
си искове.
Исковете за нищожност на правна сделка са принципно допустими, когато съществува
правен интерес от предявяването им. Наистина, чл. 124, ал. 1, пр. 3 ГПК сочи, че могат да се
предявяват отрицателни установителни искове и никъде не сочи, че могат да се предявават
искове за прогласяване на нищожността на правни сделки. В същото време, специалната
разпоредба на чл. 114, б. „а“ ЗС вр. чл. 112, б. „а“ ЗС изрично признава допустимостта на
2
искове за нищожност на актове, респ. сделки, с които се прехвърля правото на собственост
или се учредяват, прехвърлят, изменят или прекратяват други вещни права. Оттам
принципно следва да се признае допустимостта на искове за прогласяване нищожността на
правна сделка, ако има правен интерес.
В същото време и доколкото е очевидно, че тези искове не са проста разновидност на
отрицателни установителни искове за правоотношение, следва да се установи кой е техният
предмет, какво е тяхното основание.
Нищожността на правната сделка е юридическа последица на порока, засегнал тази
сделка, и представлява правно качество на самия акт. Именно с характеристиката си на
такова качество тя става предмет на делото и на силата на пресъдено нещо при уважен иск за
прогласяване нищожността на сделката. Когато въпросното качество е налице, неговото
съществуване ще бъде потвърдено със сила на пресъдено нещо чрез обявяването на сделката
за нищожна. Когато обаче сделката е напълно действителна, правното качество „нищожност“
ще бъде отречено със сила на пресъдено нещо посредством отхвърлянето на иска; тогава ще
бъде ясно, че сделката е породила целените от страните по нея правни последици и в същото
време силата на пресъдено нещо няма да се разпростре върху тези последици.
Формулираният по-горе извод от гледната точка на юридическия силогизъм ще изглежда
така: а) първа предпоставка – неспазеното изискване за законност на правната сделка, т.е.
нарушената правна норма; б) втора предпоставка – фактът, в който с изразява нарушението
(порокът на сделката); в) извод – правопрепятстващите правни последици на порока, т.е.
правното качество „нищожност“ на сделката. Разбира се, ако някоя от предпоставките не е
налице, изводът ще се сведе до едно отричане на гореспоменатото правно качество. И в
двата случая обаче обективните предели на силата на пресъдено нещо ще се концентрират
върху извода, а не върху предпоставките на силогизма. Силата на пресъдено нещо ще отрече
или потвърди съществуването на правното качество „нищожност“, а пороците и нарушените
изисквания за законосъобразност на правната сделка ще послужат само като
индивидуализиращи признаци на правното качество, съставляващо предмет на силата на
пресъдено нещо. Изцяло в този смисъл, макар и относно исканията за прогласяване на
нищожността на административните актове, Раданов, В. Нищожността на
административния акт като предмет на силата на пресъдено нещо. – В: Съвременно право –
проблеми и тенденции. С., 2011, с. 91-92.
Следователно предмет на иск за прогласяване на нищожността на правна сделка е
правното качество „нищожност“ на сделката, а основание на иска по см. на чл. 127, ал. 1, т. 4
ГПК е конкретният твърдян порок на сделката от ищеца. Оттук по необходимост следва, че
въвеждането на нов порок на правната сделка с искане за прогласяването на нищожността й
представлява не изменение на основанието на иска по см. на чл. 214, ал. 1 ГПК, а
предявяването на изцяло нов иск. Следва също така и, че докато отрицателните
установителни искове за несъществуване на право или правоотношение са възможни и
съответни на вида спорни права или правоотношения между страните по делото, то
положителните установителни искове за нищожност на правна сделка са numerus clausus,
като е недопустимо както добавянето на нови основания за нищожност на правна сделка,
непредвидени в материалния закон, така и разширителното прилагане на основанията за
нищожност, предвидени в материалния закон.
Ищецът не е предявил установителен иск за признаване, че не дължи суми по
договора, а за признаване нищожността на договора. Този иск при това не е отрицателен
установителен иск, а положителен. Всеки порок на сделката по чл. 26 ЗЗД е основание на
самостоятелен иск.
С оглед изложеното по-горе, предявени са положителни установителни искове – за
прогласяване нищожността на клаузи от договора на основание противоречие на закона – на
императивни законови норми.
3
Събраните по делото писмени доказателства и неоспореното от страните и
кредитирано от съда заключение на СТЕ се установява, че ищецът е сключил с ответника
договор за паричен заем № **/ 29.05.2023 г., по силата на който ответникът му е отпуснал в
заем сумата 1000 лева главница при лихвен процент - 3,38%, годишен процент на разходите -
49,85 %. В чл. 5 от договора се предвижда обезпечение чрез поръчителство, предоставено от
„Multitude Bank“, като е сключен договор с поръчителя, с който ищецът се задължил да му
заплати сумата 600 лева възнаграждение.
Съгласно неоспореното от страните и кредитирано от съда заключение на ССчЕ се
установява, че по договора за заем ответникът е отпуснал на ищеца сумата от 1000 лв. При
ответника по счетоводни данни ищецът е платил сумата от 33,80 лв. възнаградителна лихва
и 296,20 лв. – такса гарант.
Не се спори, че договорът е потребителски и под режима на ЗПК и на правилата за
защита на интересите на потребителите на ПЕС. Изключението на чл. 1, ал. 1, т. 6 ЗПК,
според което режимът на ЗПК не се прилага за договори за кредит със срок за погасяване на
задължението до три месеца и при които се дължат незначителни разходи, не е налице в
случая, защото, както ще се посочи по-долу, макар отпусната в заем сума да е 1000 лв.,
възнаградителната лихва в размер на 33,80 лв., срокът за връщане на заема – 1 месец, то
реалният разход на потребителя е значително по-голям – включва и такса гарант от 296,20
лв.
Ищецът твърди, че договорът за заем е нищожен, тъй като годишният процент на
разходите (ГПР) е грешно посочен, както и общата сума, дължима от потребителя. Ищецът
твърди, че възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция – с Мултитюд Банк,
сключен между ищеца и Мултитюд Банк, следа да бъде включено в ГПР, чието изчисляване
трябва да бъде подробно посочено, както и общата сума, дължима от ищеца потребител.
Съгласно § 1, т. 2 ДР ЗПК „обща сума, дължима от потребителя“ е сборът от общия
размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя. Предходната точка дава
дефиницията на общ разход по кредита за потребител. Това са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички
други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни
на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариалните такси.
Двата договора за заем и предоставяне на гаранция са с една дата (за да получи заема
потребителят избира от падащо меню поръчителя), като с договора за заем длъжникът
потребител е поел задължение да осигури обезпечение, вкл. да сключи договор за гаранция,
като гарантът може да бъде единствено одобрено от ответника дружество. На практика,
става дума за две тясно свързани помежду си и предварително подготвени правоотношения
от търговците, без възможност за индивидуално уговаряне от страна на потребителя, по
силата на който потребителят поема заплащането на допълнителен разход, за да получи
заем. Рискът от неплатежоспособността и зле преценената кредитоспособност на
потребителя се възлага върху самия потребител, като върху него се прехвърля още един
допълнителен разход. Всеки разход обаче в тежест на потребителя по договора за
потребителски кредит трябва ясно да е описан в договора и да бъде посочен в ГПР.
Съгласно заключението на ССчЕ, неоспорено от страните и кредитирано от съда, ГПР
по договора за паричен заем е 49,85%, ако не се отчитат вноските за гаранция, но ако се
отчитат – 311,64%. Така всъщност в процесния договор за заем е нарушено изискването па
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК в самия договор ясно и недвусмислено да се посочи действителният
4
размер на ГПР. В практиката на Съда на Европейския съюз – т. 1 и 2 от Решение от
21.03.2024 г. по дело C-714/22, по преюдициално запитване на СРС, се приема, че когато в
договора не е посочен правилен ГПР, тъй като не са включени в него всички
възнаграждения за „услуги“ като процесните, целият договор може да се приеме за нищожен
на основание чл. 22 ЗПК във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Искът с правно основание чл. 26, ал. 1, т. 1 ЗЗД за установяване нищожността на
договора за заем поради противоречие на закона следва да се уважи като основателен.
По искове с правно основание чл чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
Предявената кондикционна претенция по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД предполага
установяване плащането на парични суми от потребителя на търговеца и липсата на
основание за плащането.
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита. Нормата е специална и предвижда заместване по право на
недействителния договор за потребителски кредит с договор за безлихвен заем в размер на
действителната стойност на получения кредит от потребителя. Платеното в размер на
чистата стойност на кредита е платено на правно основание и не подлежи на връщане, а
разликата е платена без основание и подлежи. В случая представените писмени
доказателства и заключението на ССчЕ сочат, че потребителят е платил на кредитора
ответник сумата от 33,80 лв. възнаградителна лихва и 296,20 лв. – такса гарант. Тези суми са
платени без основание. Исковете следва да се уважат изцяло, като ответникът се осъди да
плати на ищеца сумата от 33,80 лева, платена възнаградителна лихва по горепосочения
договор за периода от 29.05.2023 - 20.10.2023 г., както и сумата от 296,20 лв., като платената
сума за възнаграждение за поръчителя, ведно със законната лихва от датата на подаване па
исковата молба 16.11.2023 г., до окончателното плащане.
По разноските:
С оглед изхода на делото право на разноски има ищецът, който е сторил разноски от
100 лв. за държавна такса и 200 лв. депозит за вещо лице, общо 300 лв.
Адв. Е. Г. И., представлявал безплатно ищеца, претендира разноски по чл. 38, ал. 1, т.
2 ЗАдв. в размер на 960 лв. – минимум по Наредба № 1/2004 г.
Съгласно отговора на преюдициално запитване по решение от 25.01.2024 г. по дело С-
438/2022 г. на СЕС: 1. Чл. 101, § 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в
смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба,
противоречи на посочения чл. 101, § 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи
тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните
разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала
никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. 2. Чл. 101, § 1 ДФЕС
във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба,
съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна
организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма
право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да
се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба.
При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които
се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към
разглежданото поведение установената в чл. 101, § 1 ДФЕС забрана на ограничаващите
конкуренцията споразумения и практики. 3. Чл. 101, § 2 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС
трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните
5
размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с
национална правна уредба, нарушава забраната по чл. 101, § 1 ДФЕС, националният съд е
длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато
предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги.
Обобщението на горното е, че минимумите по Наредба № 1/2004 г. не са пазарни,
нарушават конкурентното право на ЕС, а самата наредба няма правна сила и съдът следва да
откаже да я приложи. Същевременно, горното решение на СЕС не отрича нуждата от
осигуряването на качествени адвокатски услуги за обществото.
Съдът приема, че пропорционално на легитимната цел за осигуряване на качествени
адвокатски услуги е определяне на минимална ставка, която гарантират доход на адвоката,
достатъчен за неговото достойно съществуване, качествено изпълнение на задълженията и
възможност за усъвършенстване. При настоящите социално-икономически условия в
столицата съдът приема за приблизително достатъчен месечен нетен доход от 5500 лв.
При нормална натовареност от 8-часов работен ден, 21 работни дни и 11 месеца (30
дни на година за почивка за адвоката), това прави около 77 лв./час. Адвокат, който работи
повече, би заслужавал и по-високо възнаграждение, но липсата на работа не следва да е в
тежест на клиента, респ. насрещната страна, като адвокатът би могъл през това време да
извършва и друга платена и незабранена за него дейност. Така брутната ставка, до която
възнаграждението при безплатното представителство не е прекомерно, възлиза на 77 лв./час.
Съдът намира, че консултацията на клиента е отнела 1 час, проучването на практиката
и законодателството и изготвянето на исковата молба – 2 часа, изготвянето на молби преди
съдебни заседания – общо 2 час. С оглед вече установената съдебна практика, типовия
характер на спора и липсата на правна сложност и липсата на явяване в съдебно заседание,
дейността на адвоката се свежда до общо 5 часа труд, респ. възнаграждението му общо
трябва да бъде 5х77=385 лв., които следва да се присъдят в тежест на ответника.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от К. А. Т., ЕГН **********, против „Фератум
България“ ООД, ЕИК *********, иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
нищожността на договор за паричен заем № ** от 29.05.2023 г. от разстояние, поради
противоречие на закона.
ОСЪЖДА „Фератум България“ ООД, ЕИК *********, да заплати на К. А. Т., ЕГН
**********, на осн. чл. 55, ал. 1, т. 1 ЗЗД на сумата от 33,80 лева, платена без основание като
възнаградителна лихва по нищожен договор за паричен заем № ** от 29.05.2023 г. от
разстояние, както и сумата от 296,20 лв., като платена без основание сума за възнаграждение
за поръчител по нищожен договор за паричен заем № ** от 29.05.2023 г. от разстояние,
ведно със законната лихва от датата на исковата молба 16.11.2023 г., до окончателното
плащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 300 лв., разноски, сторени по
делото.
ОСЪЖДА „Фератум България“ ООД, ЕИК *********, да заплати на адв. Е. Г. И.,
Пловдивска адвокатска колегия, адрес: гр. **, на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2 сумата от 385 лв.
възнаграждение за безплатно представителство на ищеца К. А. Т., ЕГН **********.
Решението подлежи на обжалване пред Софийския градски съд в двуседмичен
срок от връчването на препис.
Препис от решението да се връчи на страните, което обстоятелство изрично да се
6
удостовери в отрязъците от съобщенията.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7