РЕШЕНИЕ № 260440
гр. Пловдив, 12.8.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Плодивският районен съд, гражданско
отделение, 15-ти граждански състав, в публично заседание на дванадесети юли две хиляди двадесет и втора
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Христо Иванов
при секретаря Елица Колибаровска, като разгледа
докладваното от съдията гр.д. № 15149 по описа за 2020 г., и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Съдът е сезиран с искова молба от “Юробанк България” АД срещу С.В.П., А.Л.П. и М.В.П., с
която са предявени обективно и субективно, кумулативно съединени искове с
правна квалификация чл. 422
ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 101 ЗЗД, вр. чл. 122, ал .1, вр. чл. 121 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ и чл.
86, ал. 1 ЗЗД,
с които се претендира да бъде признато за установено в отношенията между
страните, че ответниците дължат при условията на солидарност на ищеца следните суми: 7273, 27 евро- главница, дължима по Договор за потребителски кредит
по програма премия № ***** от *****г. и сключените към
него допълнителни споразумения; сумата
от 649, 33 евро- възнаградителна лихва, дължима за периода 10.10.2018г. до
11.11.2019г.; сумата от 79, 02 евро-
мораторна лихва върху главницата, дължима за периода 10.11.2018г. до
11.11.2019г.; сумата от 48, 32 евро-
дължими такси в евро; сумата от 155 лв.-
дължими такси в лева, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението
по чл. 417 ГПК в съда- ****** до окончателото й погашение, за които суми е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК № ******,
по ч.гр.д. № *****г., по описа на РС- П., **- ви гр. с-в.
Ищецът поддържа, че на ****** между
„Юробанк България“ АД и С.П., В. П. и А.П. е сключен Договор за потребителски
кредит по програма премия № ****, по силата на който длъжниците са усвоили сума
в размер от 7 730евро. Сочи се, че същата е била ползвана за рефинансиране
на предходно възникнали задължения. По силата на цитирания договор, длъжниците
отговарят за всички задължения солидарно. Сочи се, че впоследствие са сключени
допълнителни споразумения към договора с дати *******, ********, ******, ******
и ********, с които са предоговорени конкретни условия по първоначално
сключения договор за кредит. Сочи се, че със допълнителнителните споразумения
от ******, *******, ***** и *******, страните са се съгласили натрупаните и
непогасени задължения да бъдат оформени в нова главница, предвид което
отпуснатата сума е нарастнала до размер от 9261, 22 евро. Изтъква се, че на *******
е ****** кредитополучателят В. П., като съгласно споразумение от ********
ответницата М.П. встъпва в дълга на основание чл. 101 ЗЗД. Изтъква се, че
длъжниците не са изпълнявали точно поетите по договора и допълнителните
споразумения към него задължения за заплащане на главницата, договорната лихва
и такси. Предвид това, посредством нотариална покана, банката е обявила сумите
по кредита за предсрочно изискуеми, считано от *****. Предвид изложеното,
претендират се горепосочените суми. Претендират се и разноски.
В срок са постъпили отговори на исковата
молба от всеки един от ответниците. Считат предявените искове за неоснователни
и излагат становище в насока недължимост на претендираните суми. Акцентира се
върху факта, че допълнителните споразумения, сключени между страните са
нищожни, тъй като с тях се преструктурира дългът, като от непогасените
главница, лихви и такси се формира изцяло ново главно задължение, което на свой
ред се олихвява от банката. Сочи се, че това води до анатоцизъм, който е
допустим единствено между търговци. Предвид това, уговорките в сключените
допълнителни споразумения, по които страна е физическо лице – потребител, за
увеличаване на главницата чрез прибавяне на изтекли лихви и начисляване върху
тях на възнаградителни лихви, са нищожни на основание чл.26, ал.4, във вр. с
чл.10, ал.3 ЗЗД. Възразява се и че споразуменията от ***** и ****** са частично
нищожни поради липса на съгласие. Акцентира се върху факта, че длъжникът В. П.
е ***** на ****** ( на която дата е издаден и акт за ****), поради което е
невъзможно след датата на ***, той да подпише двете споразумения от **** и *****
Възразява се и че клаузата чл. 5, ал. 3 от първоначално сключения договор за
потребителски кредит е неравноправна, тъй като поставя възможност банката
едностранно да изменя приложимия по договора лихвен процент, без да са посочени
конкретни обективни предпоставки за това. Възразява се и че ответниците не
дължат възнаградителна лихва в размер от 649, 33 евро за периода 10.10.2018г.-
11.11.2019г., доколкото кредиторът се е възползвал от правото си да обяви
сумите по кредита за предсрочно изискуеми, считано от *****. Предвид това, на
кредитора не му се дължи възнаграждение за ползвания финансов ресурс след
датата, на която той е обявил кредита на предсрочно изискуем. Поддържа се и че
клаузите на чл. 3а, ал. 4, чл. 6, ал. 4 и ал. 5 от първоначално сключения
договор за кредит са неравноправни, доколкото предоставят възможност на банката
едностранно да изменя съществени условия на договора, без да са налице
обективни критерии за това. Релевира се възражение за изтекла погасителна
давност. Моли се, така предявените обективно и субективно кумулативно съединени
искове да бъдат отхвърлени. Претендират се разноски.
Съдът,
като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено
следното от фактическа и правна страна:
Районен съд – Пловдив е сезиран с обективно, кумулативно
съединени искове с правна квалификация чл. 422 ГПК, вр. чл. 79,
ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 101 ЗЗД, вр. чл. 122, ал .1, вр. чл. 121 ЗЗД вр. чл. 430,
ал. 1 и ал. 2 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
По делото е безспорно, а и от приетите
доказателствата се установява наличието на Договор за потребителски кредит по
програма премия № ***** от ****** , сключен между С.П., В. П. и А.П., като по силата на цитирания
договор, на длъжниците е предоставена сума в размер от 7 730 евро. По
силата на допълнителни споразумения от ******, ******, ***** и ******,
натрупаните към момента на сключване на допълнителните споразумения непогасени
суми, са преоформени като нова главница по кредита. Установено е още, че на дата
****** е ******* кредитополучателят В. С. П., за което е издаден акт за *** № *******,
като по силата на Допълнително споразумение от ******, ответницата М.В.П. е
встъпила в дълга на основание чл. 101 ЗЗД, като е неоснователно възражението на
ответницата, че в случая се касае за правната фигура на заместване в дълг, тъй
като тя изрично е заявила писмено, че желае да встъпи в дълга на *******.
Установено е и, че кредиторът е обявил
предсрочна изискуемост на всички вземания по договора за кредит и
допълнителните споразумения към него дата ******.
В конкретиката на случая се установи категорична договореност между страните за заплащането на
възнаградителна лихва за ползвания финансов ресурс.
От приетата като обективна и
компетентно изготвена ССчЕ се установи
дължимостта на възнаградителна и
мораторна лихва в претендирания от ищеца размер за процесния период. Съдът
намира, че сумите за такси касаят реално предоставени на длъжниците услуги.
В своето заключение вещото лице подробно е отразил всички отделни
транзакции, извършени от ответниците за процесния период. Вещото лице разяснява и кога в
периода на действие на договора, ответниците са извършвали погашения на
ползвани суми,
Съдът кредитира в цялост
заключението на вещото лице по изготвената ССчЕ, като счита същото за
обективно, обосновано и съответно на останалия, приобщен по делото
доказателствен материал, от който става категорично ясно, че ответниците не са заплатили процесните суми.
Възражението на ответниците за анатоцизъм ( образуване на нова главница
чрез прибавяне на изтекли лихви и начисляване на възнаградителна лихва върху
новоформираната главница) е неоснователно, тъй като банката при всяко допълнително
е предоставяла суми, които са служили за погасяване на просрочените задължения,
което „разсрочване“ на задълженията по същество е предмет на всички
допълнителни споразумения. Освен това тези
допълнителни споразумения са сключени в полза на длъжниците, тъй като са
„отдалечвали“ определени падежи във времето, без което финансовата тежест за
тях би била по-голяма.
Неоснователни са и твърденията на ответниците за неравноправност на
клаузите на чл. 3а, ал. 4, чл. 5, ал. 3, чл. 6, ал. 4 и ал. 5 от Договор за потребителски кредит по програма премия № **********.
Процесният договор попада в
предметния обхват на ЗЗП. В случая е безспорно, че предоставеният на
ответниците кредит не е предназначен за извършване на търговска или
професионална дейност, поради което те имат качеството на потребители по
смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а банката – ищец съответно се явява
търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП.
Предпоставките за
определяне на договорна клауза като неравноправна са следните: 1. клаузите не
са индивидуално определени - т.е. потребителят не е разполагал с възможността
да влияе върху съдържанието им; 2. да са уговорени във вреда на потребителя -
накърняват се уредените в закона права на потребителя, респ. увреждат се
неговите законни интереси; 3. не отговаря на изискванията за добросъвестност,
респ. на добросъвестната търговска практика и 4. уговорката да води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и тези на
потребителя – съществено несъответствие в насрещните престации.
В задължителното за
националните юрисдикции Решение на СЕС, постановено по преюдициално запитване
по дело C-472/10, е прието, че „националната юрисдикция следва да прецени с
оглед на член 3, параграфи 1 и 3 от Директивата неравноправния характер на
клауза, съдържаща се в Общите условия на договора с потребители, с която
продавач или доставчик едностранно предвижда промяна в свързаните с
предоставяната услуга разходи, без обаче да описва ясно начина на определяне на
тези разходи или да посочва основателно съображение за тази промяна. В
рамките на тази преценка посочената юрисдикция трябва по-специално да провери
дали, предвид всички съдържащи се в ОУД с потребители клаузи, сред които е и
спорната, както и предвид националното законодателство, уреждащо правата и
задълженията, които биха могли да допълват предвидените в разглежданите ОУД,
съображенията или начинът на промяна на свързаните с предоставяната услуга
разходи са уточнени по ясен и разбираем начин и евентуално дали потребителите
имат право да прекратят договора”. Всяко „основателно съображение” по
смисъла на това решение представлява всяко обективно обстоятелство, извън
волята и контрола на страните по договора, което е било уговорено или
установено преди или при сключване на потребителския договор, и което обективно
води до увеличаване на цената на стоката или услугата.
Константна е практиката на
Върховния касационен съд, в която се приема, че уговорките, които определят
основния предмет на договора и не са индивидуално договорени, не могат да бъдат
преценени като неравноправни, ако са
ясни и разбираеми - чл. 145, ал. 2 от ЗЗП. Клаузата за възнаграждението на
кредитодателя е съществен елемент на договора за кредит и изискването на яснота
и разбираемост се счита за изпълнено, не само ако цената е посочена ясно от
граматическа гледна точка, но и ако от съдържанието й може точно да бъде
разбран обхватът на поетото задължение и средният потребител, относително
осведомен и в разумна степен наблюдателен и съобразителен, да разбере
икономическите последици от сключването на договора. В този смисъл са
постановените Решение № 384/29.03.2016 г. по т.д. № 2520/2016 г. на ВКС, IІ
т.о., Решение № 205/07.11.2016 г. по т.д. № 154/2016 г. на ВКС, ТК, І т.о.,
Решение № 144/08.11.2017 г. по т.д. № 2155/2016 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., Решение
№ 87/06.11.2019 г. по т.д. № 848/2017 г. на ВКС, ТК, І т.о.
Прилагайки тълкуването на
Съда на Европейския съюз на Директива 93/13 относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, съставите на Върховния касационен съд са посочили, че
промяната на цената следва да се налага
от обективни, външни и извън контрола на търговеца фактори, които да са
подробно разписани в договора, както и методиката на банката за изменението
да е част от договорното съдържание, а не да представлява вътрешен акт на
търговеца, съответно при изменение на договора да липсва възможност за
субективна еднострА.преценка на доставчика на услугата.
Съгласно разпоредбата на
чл. 146, ал. 1, ал. 2 и, ал. 4 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са
нищожни, освен ако са уговорени индивидуално, като не са индивидуално уговорени
клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е
имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор
при общи условия, а тежестта на доказване, че определено условие на договора е
индивидуално уговорено, е на търговеца.
В случая посочената презумпцията е оборена - както въз основа на съдържанието
на оспорените клаузи /подписването на договор за банков кредит от потребителя
не освобождава банката от задължението й да докаже, че намиращи се в договора
клаузи, оспорени от потребителя като неравноправни, са били индивидуално
уговорени с него/, най-малкото, защото изменението на договора с допълнителните
споразумения е индикация за възможността да повлияят върху тях. Необходимо е да
се подчертае, че за установяване недействителността на договорна клауза, следва
да са налице и специалните предпоставки
по чл. 143, ал. 1 ЗЗП, които в случая за никоя от оспорваните клаузи, не са
изпълнени.
За пълнота и прецизност на
изложението следва да се посочи, че клаузите от Договора за кредит, които установяват
фиксиран размер на договорната лихва към момента
на сключване на договора, не са установени в нарушение на ЗЗП.
Горецитираната практика на Върховния касационен съд, постановена при конкретна
преценка на клаузи от договори за кредит, в които размерът на възнаграждението
(лихвата) на търговеца е изразен в абсолютна стойност като процент към момента
на сключване на договора, приема, че е спазено изискването за яснота и
разбираемост. Съображенията са изведени от възмездния по дефиниция характер на
договора за банков кредит съгласно чл. 430, ал. 1 във връзка с, ал. 2 от ТЗ,
при който заплащането на лихвата представлява насрещна престация на
кредитополучателя за ползването на предоставените парични средства. Посочването
на задължение за лихва в отнапред известен размер не нарушава изискването за
добросъвестност и не води до значително неравновесие между правата и
задълженията на банката и на заемополучателя. Посочването на лихвата, при която
се сключва договорът, представлява изпълнение на изискванията по чл. 58 ЗКИ и е
в съответствие с принципа за добросъвестност в гражданските и търговските
взаимоотношения.
По отношение на разноските:
Съобразно изхода на спора
и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, то се поражда право на разноски в полза на ищеца.
Предвид изхода на спора и съобразно уважената част от исковите претенции, в
полза на ищеца следва да се присъди сума в размер от 518 лева- сторените
разноски в рамките на исковото / 318 лева за държавна такса и 200 лева за
възнаграждение за ВЛ по назначената ССчЕ/ и 1190,86 лева разноски в заповедното
производство, като общата сума възлиза на 1708,86 лева.
Ответникът не е представил
доказателства за сторени разноски, поради което и не му се дължи присъждане на
такива.
Така мотивиран, Съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че ответниците С.В.П., ЕГН**********, А.Л.П., ЕГН ********** и М.В.П., ЕГН **********
дължат на „Юробанк България“
АД, ЕИК ********* на основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79,
ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 101 ЗЗД, вр. чл. 122, ал .1, вр. чл. 121 ЗЗД вр. чл. 430,
ал. 1 и ал. 2 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД при
условията на солидарност следните суми: : 7273, 27 евро- главница, дължима по Договор за потребителски кредит
по програма премия ******** и сключените към него допълнителни споразумения; сумата от 649, 33 евро- възнаградителна
лихва, дължима за периода 10.10.2018г. до 11.11.2019г.; сумата от 79, 02 евро- мораторна лихва върху главницата, дължима за
периода 10.11.2018г. до 11.11.2019г.; сумата
от 48, 32 евро- дължими такси в евро; сумата
от 155 лв.- дължими такси в лева, ведно
със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението по чл. 417 ГПК в съда- ****** до окончателото й погашение, за които
суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК № ********,
по ч.гр.д. № ******, по описа на РС- П., **- ви гр. с-в.
ОСЪЖДА ответниците ответниците С.В.П., ЕГН**********, А. Л.П., ЕГН ********** и М.В.П., ЕГН **********
да заплати на „Юробанк България“ АД, ЕИК ********* на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК, сума в размер на 1708,86 лева, представляваща сторени разноски в
рамките на настоящото производство и заповедното производство по ч.гр.д. № ******,
по описа на РС- П., **- ви гр. с-в.
Решението подлежи на
обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок, считано от връчването
му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п/ ХР. ИВАНОВ
Вярно с оригинала.
Е.К.