№ 6280
гр. София, 20.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Пепа Маринова-Тонева
Членове:Василена Дранчовска
Цветомир М. Минчев
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Цветомир М. Минчев Въззивно гражданско
дело № 20241100506046 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК.
С решение № 20115307/07.02.2024 г., постановено по гр. дело № 74046/2016 г. по писа
на СРС, 54 състав, е отхвърлена предявената от И. Я. М., ЕГН **** претенция за възлагане
по реда на чл. 349, ал. 2 ГПК на следните недвижими имоти: 1/ поземлен имот с
идентификатор 44224.5806.280, с площ от 1276 кв. м., с предназначение на територията –
урбанизирана, начин на трайно ползване – ниско застрояване (до 10 м), с адрес: с. Локорско,
р-н „Нови Искър“, ул. ****, при съседи: 44224.5806.272, 44224.5806.273, 44224.5806.274,
44224.5806.276, 44224.5806.277, 44224.5806.279 и 44224.5806.437; 2/ двуетажна жилищна
сграда с идентификатор 44224.5806.280.2, построена в поземлен имот с идентификатор
44224.5806.280, в която се намират самостоятелен обект в сграда с идентификатор
44224.5806.280.2.1, представляващ жилище, апартамент, разположен на първи етаж на
сградата, при съседи: на същия етаж – няма, под обекта – няма, над обекта –
44224.5806.280.2.2 и самостоятелен обект в сграда с идентификатор 44224.5806.280.2.2,
представляващ жилище, апартамент, разположен на втори етаж на сградата, при съседи: на
същия етаж – няма, под обекта – 44224.5806.280.2.1 и над обекта – няма, като така
описаните имоти са изнесени на публична продан на основание чл. 348 ГПК и е постановено
от получената сума от проданта съсобствениците да получат паричната равностойност на
дяловете си в съсобствеността, както следва: 1/3 идеална част – за Г. К. Х., 1/3 идеална част –
за Т. И. М. и 1/3 идеална част – за И. Я. М.. Със същото решение по предявените искове с
правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС И. Я. М. е осъден да заплати на Г. К. Х. и на Т. И. М.
1
сумата от по 25 930,34 лв. в полза на всеки от тях, представляваща обезщетение за лишаване
от ползване на съсобственото на страните недвижимо имущество, за периода от 23.11.2017 г.
до 22.11.2022 г. и съобразно квотата им в съсобствеността, като исковете срещу тях са
отхвърлени за разликата над присъдената сума до пълния предявен размер от по 30 000 лв.
Съдът се е произнесъл и по въпроса относно отговорността за съдебните разноски.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ответника И. Я. М. в
следните части: в частта, с която е отхвърлена предявената от него възлагателната
претенция по реда на чл. 349, ал. 2 ГПК и съсобственото имущество е изнесено на публична
продан, както и в частта, с която са уважени предявените срещу него искове с правно
основание чл. 31, ал. 2 ЗС за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване на
съсобственото на страните недвижимо имущество за периода от 23.11.2017 г. до 22.11.2022 г.
Във въззивната жалба са изложени оплаквания за неправилност на решението в
обжалваните части поради допуснати нарушения на процесуалния и материалния закон.
Конкретно се твърди, че предпоставките на чл. 349, ал. 2 ГПК са налице и заявената от него
възлагателна претенция е следвало да бъде уважена, оспорвайки да се касае за смесена
съсобственост, а за възникване такава на основание наследствено правоприемство. Счита се
за неправилно решението на СРС и в частта, с която са уважени претенциите на останалите
съделители с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС за заплащане на обезщетение за лишаване от
ползване на съсобствените имоти, оспорвайки да му е връчвана представената нотариална
покана. В тази връзка се посочва, че в тежест на предявилия претенцията съделител е било
да установи предявяване на същата пред ползващия съсобственик по начин, който гарантира
реално узнаване за нея. Конкретно се оспорва надлежното изпълнение на процедурата за
връчване по реда на чл. 47, ал. 1 и ал. 3 ГПК поради липсата на удостоверяване кога и какви
действия са извършени от нотариуса при отделните посещения, както и относно мястото, на
което е залепено уведомлението. Излагат се съображения за ограничаване на процесуалните
му права поради неучастието на него или пълномощника му в две последователни открити
съдебни заседания (съответно на 25.10.2023 г. и на 08.11.2023 г.), при наличието на
основателни причини за отлагане на делото, позовавайки се на представени болнични листи.
По изложените съображения се отправя искане решението да се отмени в обжалваните
части, като се уважи заявената от него възлагателна претенция и имотите му се възложат в
негов дял, както и да се отхвърлят предявените срещу него претенции по чл. 31, ал. 2 ЗС.
Претендират се и разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемия
Т. И. М., с която се изразява становище за нейната неоснователност. Конкретно се поддържа,
че възлагането по реда на чл. 349, ал. 2 ГПК е приложимо при възникнала съсобственост
вследствие на наследяване на общ за всички съделители наследодател, какъвто настоящият
случай не е, тъй като всеки от съделителите се явява наследник на различно лице. Счита се
за преклудиран заявеният едва с въззивната жалба довод относно ненадлежното връчване на
поканата по чл. 31, ал. 2 ЗС, тъй като И. М. не е направил такова оспорване в рамките на
първоинстанционното производство. Излагат се съображения, че в негова тежест е било да
2
установи наличието на нередовно връчване на адресираната до него нотариална покана от Г.
Х. и П. М.а, което той не е сторил. Твърди се, че в приложимата в конкретния случай
редакция на чл. 47 ГПК преди измененията с ДВ бр. 86/2017 г. не се съдържат конкретни
изисквания за срок, брой посещения или интервали от време между извършване на
посещенията на адреса. Оспорват се изложените доводи за ограничаване на правото на
участие на въззивника в процеса. По изложените съображения се отправя искане въззивната
жалба да се остави без уважение, а обжалваното решение да се потвърди. Претендират се и
разноски.
Отговор на въззивната жалба е постъпил и от въззиваемата Г. К. Х., с която също се
изразява становище за нейната неоснователност. Конкретно се посочва, че доводите на
въззивника за наличието на комбинираната съсобственост са неотносими, тъй като в
настоящия случай такава не е налице, а доколкото не се касае за наследяване на общ за
всички съделители наследодател, то предпоставките за възлагане по реда на чл. 349, ал. 2
ГПК не са налице, още повече, че не са ангажирани и доказателства относно липсата на
друго жилище. Също се счита за преклудирано направеното с въззивната жалба оспорване
относно ненадлежното връчване на поканата по чл. 31, ал. 2 ЗС, тъй като този факт не е
оспорен от страна на въззивника в рамките на първоинстанционното производство. Излагат
се съображения, че процедурата по надлежно връчване на нотариалната покана е надлежно
изпълнена. Оспорват се изложените доводи, свързани с ограничаване на правото на участие
на въззивника в процеса, тъй като е разполагал с възможността да упълномощи адвокат и да
поиска назначаването на нова експертиза пред въззивния съд, което той е сторил. По
изложените съображения се отправя искане въззивната жалба да се остави без уважение, а
решението да се потвърди в обжалваните части. Претендират се и разноски.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на страните, намира за установено следното от фактическа и правна
страна:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението
на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от
въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй
като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно
правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение,
следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може
въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до
посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваните части, като във
връзка с доводите във въззивната жалба по отношение на неговата правилност въззивният
3
съд намира следното:
С решение № 252712/23.10.2019 г., постановено по гр. дело № 74046/2016 г. по описа
на СРС, 54 състав, влязло в сила на 25.11.2021 г., процесните имоти са допуснати до делба
между страните по делото при равни квоти: по 1/3 идеална част за всеки от съделителите Г.
К. Х., Т. И. М. и И. Я. М., като към настоящия момент съдебната делба е във фазата по
извършването й.
Съсобствеността в делбеното производство се прекратява чрез разпределение на
имотите по реда на чл. 353 ГПК, посредством теглене на жребие, чрез възлагане по реда на
чл. 349, ал. 1 и 2 ГПК или чрез изнасяне на имота на публична продан, като основен
критерий за избора на способ е дали броя на реалните дялове съответства на броя на
съделителите и доколко стойността на реалните дялове съответства на стойността на
дяловете на съделителите. Основният способ, предвиден в чл. 348 ГПК, за ликвидиране на
съсобствеността в делбеното производство, когато се касае до неподеляем имот, е
изнасянето му на публична продан. По изключение, ако се касае до неподеляем жилищен
имот и са налице другите изисквания на закона, съсобствеността може да се ликвидира чрез
поставянето му в дял на някой от съделителите - чл. 349, ал. 1 и 2 ГПК.
В случая, в преклузивния срок по чл. 346 ГПК от страна на съделителя И. Я. М. е
заявена възлагателна претенция по реда на чл. 349, ал. 2 ГПК, като същият е отправил
искане за възлагане на делбените имоти в негов дял.
Съгласно посочената разпоредба ако неподеляемият имот е жилище, всеки от
съделителите, който при откриване на наследството е живял в него и не притежава друго
жилище, може да поиска то да бъде поставено в негов дял, като дяловете на останалите
съделители се уравнят с друг имот или с пари. Когато няколко съделители, отговарящи на
условията по изречение първо, предявят претенции за поставяне на имота в техния дял,
предпочита се онзи, който предложи по-висока цена. Приложимостта на възлагането в
хипотезата на чл. 349, ал. 2 ГПК е обусловена от кумулативното наличие на следните
предпоставки: съсобственият имот да е жилище; съсобствеността да е възникнала само по
наследяване; наследникът да е живял в жилището към момента на откриване на
наследството; да не притежава друг жилищен имот. Следователно, от приложното поле на
посочената норма е изключена всяка друга съсобственост, освен тази, която е възникнала от
наследяване, като под комбинирана /смесена/ съсобственост следва да се разбира тази, която
е възникнала от осъществили се повече от един юридически факти, като напр. наследяване и
прекратена СИО, наследяване и сделка с част от имота и др. – в този смисъл са решения на
ВКС № № 86/09.03.2012 г. по гр. дело № 1100/2011 г., № 239/06.08.2012 г. по гр. дело №
81/2011 г., № 223/12.10.2012 г. по гр. дело № 235/2012 г., № 18/27.02.2013 г. по гр. дело №
572/2012 г., № 144/11.07.2014 г. по гр. дело № 7209/2013 г. и др. Право на възлагане по реда
на чл. 349, ал. 2 ГПК има само сънаследник, т. е. само лице, което е придобило идеална част
от имота по наследство и то в хипотезата, при която съсобствеността е възникнала от
наследяване, като страните следа да имат общ наследодател, за да бъде това негово право
противопоставимо на останалите сънаследници. Смисълът на закона е наследственият имот
4
да остане в патримониума на един от наследниците. Ако е налице последователно
придобиване на права по наследство от двама общи наследодатели (възходящи) от страна на
всички съделители, възлагане може да се иска ако са налице предпоставките за това към
момента на откриване на което и да е от двете наследства, тъй като всяко едно от
последователно осъществилите се наследявания дава право на възлагане по смисъла на чл.
349, ал. 2 ГПК, противопоставимо на един и същи кръг – лица наследници по закон и на
двамата наследодатели. Разпоредбата на чл. 349, ал. 2 ГПК не установява ограничение на
правата при последователно наследяване и не е налице основание за стеснително тълкуване
само до момента на откриване на наследството на първия общ наследодател – в този смисъл
е съдебната практика, цитирана от първоинстанционния съд – решение № 19/08.02.2013 г. по
гр. дело № 619/2012 г., ВКС, II г. о.
В случая, както се приема с решението по допускане на делбата, като до този извод се
достига и при проследяване на данните, съдържащи се в представените удостоверения за
наследници, като първоначални собственици на процесните имоти се легитимират С.М. и
П.М., починали през м.08.1988 г., оставяйки за свои наследници по закон своите деца – Ц.Д.,
П. М.а, В.Д. дъщери и К.Д. – син, като след тяхната смърт техни наследници се явяват
именно съделителите в настоящия процес, легитимирайки се на това основание като
съсобственици на делбеното имущество. Така след смъртта си на 29.08.2007 г. Ц.Д. е била
наследена от своята дъщеря Г. Х., след смъртта си на 04.01.2014 г. В.Д. е била наследена от
сина си И. М., след смъртта си на 08.03.2014 г. К.Д. е бил наследен от сестра си П. М.а и от
низходящите на починалите преди него сестри (по правилата на заместването), т. е. Г. Х. и И.
М., а след смъртта на П. М.а, починала на 03.09.2015 г., тя е била наследена от сина си Т. М.,
с което последният е придобил притежаваното от нея по наследяване от нейните родители и
от брат си К.Д., починал преди нея на 08.03.2014 г. Следователно, всеки от отделните
съделители се явява или пряк наследник или наследник по заместване на различни лица,
поради което не може да се направи извод, че наследствените права както на предявилия
претенцията за възлагане съделител И. М., така и на останалите, на които тази претенция се
противопоставя Г. Х. и Т. М., са възникнали на основание наследствено правоприемство от
общ за всички тях наследодател. Действително И. М. и Г. Х. се легитимират като наследници
на своя вуйчо К.Д. – като заместили починалите преди него негови сестри и техни майки, но
прави впечатление, че другият съделител Т. М. не е пряк наследник или наследник по
заместване на своя вуйчо К.Д., тъй като той черпи наследствените си права от смъртта на
друго лице – своята майка – П. М.а. Изложеното обосновава извод, че съсобствеността
между тримата съделители Г. Х., И. М. и Т. М. не произтича от наследяване от общ за всички
тях наследодател, а от наследяване от различни наследодатели, което представлява
самостоятелно основание да се приеме, че хипотезата на чл. 349, ал. 2 ГПК е неприложима.
В случая, изложените с въззивната жалба съображения, свързани с липсата на „комбинирана
съсобственост“ по смисъла на т. 8 от ТР № 1/2004 г. по тълк. дело № 1/2004 г. ОСГК на ВКС,
са изцяло неотносими, тъй като този въпрос не е бил предмет на обсъждане от страна на
първоинстанционния съд. В допълнение следва да се отбележи, че по делото не се
установява и наличието на още една измежду материалните предпоставки за
5
основателността на възлагателната претенция – липсата на друго жилище. В открито
съдебно заседание на 23.11.2022 г., в което е приета за разглеждане претенцията за възлагане
по реда на чл. 349, ал. 2 ГПК, на ответника М. са дадени указания, че негова е
доказателствената тежест да установи, че е живял в процесния имот при откриване на
наследството на общ за страните наследодател, както и че не притежава друго жилище, като
изрично му е указано, че не сочи доказателства за тези обстоятелства, без той да ангажира
такива. Ето защо, съществува пречка делбата на посочените имоти да бъде извършена по
реда на чл. 349, ал. 2 ГПК, тъй като липсват част от предпоставките за това, поради което
направеното от ответника И. М. искане за възлагане по този ред е неоснователно. При това
положение, с оглед изводите на вещо лице Ц. в констативната част на изслушаното и прието
в рамките на първоинстанционното производство заключение по съдебно-техническата
експертиза за неподелямост на делбените имоти с оглед определените квоти на всеки от
съделителите – по 1/3, в която част то не е било оспорено и като компетентно и обективно
изготвено се кредитира от настоящия съдебен състав на основание чл. 202 ГПК, то
единственият възможен способ за прекратяване на състоянието на съсобственост между тях
е посредством изнасянето им на публична продан по реда на чл. 348 ГПК, при което всеки
съделител ще получи паричната равностойност на своя дял. Като е достигнал до същите
правни изводи първоинстанционният съд е постановил правилно решение по отношение на
възприетия от него способ за извършване на делбата.
При това положение предвид останалите заявени с въззивната жалба оплаквания
въззивният съд дължи произнасяне и по въпроса относно основателността на предявените
по реда на чл. 346 ГПК от Г. Х. и Т. М. срещу И. М. претенции по сметки с правно
основание чл. 31, ал. 2 ЗС.
Съгласно посочената разпоредба когато общата вещ се използва лично само от някои от
съсобствениците, те дължат обезщетение на останалите за ползата, от която са лишени, от
деня на писменото поискване. Чрез нея се предоставя средство за защита на лишените от
възможност пряко да си служат с общата вещ съобразно притежавания дял в
съсобствеността и представлява компенсация срещу неправомерното ползване на един от
съсобствениците, като при невъзможност да получи реално ползване, лишеният от ползване
съсобственик има право на парично обезщетение. Според разясненията, дадени с ТР №
7/02.11.2012 г. по тълк. д. № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС, задължението за заплащане на
обезщетение от страна на ползващия съсобственик възниква с получаване на писмено
поискване от лишения от възможността да ползва общата вещ съсобственик. Правото на
обезщетение се дължи само за времето, през което съсобственикът е лишен от възможността
да си служи с общата вещ съобразно своя дял. То не възниква когато съсобственик отказва
да приеме предоставената от ползващия съсобственик част от общата вещ, съответстваща на
дела му или му е дадена възможност да ползва общата вещ заедно с него, защото в този
случай няма лишаване от ползване, а нежелание да се ползва.
Следователно, основателността на претенциите с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС се
обуславя от кумулативното наличие на следните предпоставки: 1/ съсобственост върху вещ;
6
2/ ползване на вещта лично от единия съсобственик, вкл. и чрез допуснати от него лица на
безвъзмездно основание – такова е всяко поведение, което възпрепятства или ограничава
останалите съсобственици да ползват общата вещ съобразно правата им и 3/ писмена покана
за заплащане на такова обезщетение от друг съсобственик – така още решение №
119/11.03.2009 г. по гр. д. № 3204/2008 г. на ВКС, II ГО, решение № 80/24.02.2010 г. по гр. д.
№ 102/2009 г. на ВКС, IV ГО и др., като доказателствената тежест за тяхното установяване
се носи от съсобственика, претендиращ обезщетението. Неползващият вещта не е длъжен да
изяви желание за лично ползване, за да може да претендира обезщетението, като е
достатъчно да отправи писмена покана за заплащане на обезщетение, за да възникне
основание за ангажиране на отговорността на ползващия съсобственик – така решение №
111/11.03.2009 г. по гр. д. № 3204/2008 г., ВКС, II г. о. Съобразно съдебната практика
обезщетение не се дължи само ако съсобственикът, до когото е отправено писменото
поискване, предложи на този, който му го е отправил, да ползва вещта лично според правата
си в съсобствеността и му осигури възможността реално да упражнява това свое право, а
последният откаже или не се отзове – така горният тълкувателен акт № 7/02.11.2012 г. на
ОСГК на ВКС. С него се приема още, че претенцията по чл. 31, ал. 2 ЗС ще е основателна,
когато неползващият съсобственик е отправил писмено искане и то е получено от ползващия
съсобственик и въпреки това: той /респ. член на неговото семейство/ продължава пряко и
непосредствено да си служи с цялата обща вещ, съобразно предназначението й, за
задоволяване на свои /лични или на семейството си/ потребности, без да зачита
конкурентните права на друг съсобственик или той /респ. член на неговото семейство/ не си
служи пряко и непосредствено с цялата обща вещ, но имайки достъп до нея, не допуска друг
съсобственик да си служи с нея /например като държи ключа/. Писменото поискване по чл.
31, ал. 2 ЗС е равнозначно на покана по чл. 84, ал. 2 ЗЗД и след получаването му
съсобственикът изпада в забава. Следва да се посочи, че чрез вземането по чл. 31, ал. 2 ЗС се
цели да се избегне неоснователното обогатяване на единия съсобственик за сметка на
другия. Ето защо, за възникването му не е необходимо да има противоправно действие от
ползващия вещта съсобственик. Достатъчно е той да ползва вещта в обем, който надвишава
неговите собствени права върху нея, без да е нужно с действията си да препятства достъпа
на останалите съсобственици до вещта.
В случая, наличието на съсобственост между страните по отношение на делбените
имоти е установено по делото със сила на присъдено нещо с решението на съда по
допускане на делбата от 23.10.2019 г., влязло в сила на 25.11.2021 г., като в рамките на
процесния период от 23.11.2017 г. до 22.11.2022 г. съсобствеността помежду им не е била
прекратена. Наред с това не е спорно между страните обстоятелството, че именно И. М. е
ползвал делбените имоти, като е живял в там, още повече, че в рамките на
първоинстанционното производство са ангажирани гласни доказателства в тази насока чрез
разпит на свидетелката Б. М.а. Така в показанията си тя посочва, че откакто е във
фамилията, т. е. от 1987 г.-1988 г., знае, че М. живее в имота в с. Локорско със своя
приятелка, като впечатленията й са, че той го обитава и към настоящия момент, в която част
разказаното от нея възпроизвежда нейните непосредствени възприятия, доколкото след
7
смъртта на свекърва си лично тя е придружила ищцата Г. Х., за да направят опит да го
посетят, но същият е бил неуспешен, като показания в идентичен смисъл свидетелката е
дала в рамките на първата фаза на производството. В случая, анализирайки разказаното от
свидетелката на основание чл. 172 ГПК, отчитайки факта, че същата е съпруга на
съделителя Т. М., във връзка с липсата на оспорване на обстоятелствата, за които тя разказва,
свързани с фактическото ползване на делбения имот в посочения период от време, следва да
се приеме, че тези те действително са се осъществили по описания начин. Наред с това,
писмените доказателства по делото сочат, че извънсъдебно П. М.а и Г. Х. са предприели
действия по отправяне на писмено искане за присъждане на обезщетение за лишаване от
ползване на имота от ответника И. М., за което свидетелства представената нотариална
покана от 29.10.2014 г. на нотариус М.К. с рег. № 200 на НК, като в рамките на
първоинстанционното производство той не е оспорил надлежното получаване на същата, а
едва във въззивната жалба той твърди, че тя не му е надлежно връчена, но на този етап в
производството това негово възражение е преклудирано и не следва да се разглежда. Нещо
повече, видно от удостоверяването на гърба на документа и съставения констативен
протокол към него става ясно, че нотариалната покана е счетена за връчена на 19.11.2014 г.
по реда на чл. 47 ГПК чрез залепване на уведомление считано на 02.11.2014 г. Този ред за
връчване е в съответствие с разрешението, възприето с Решение № 84/05.06.2014 г. по т. д. №
1220/2013 г. на ВКС, II т. о., с което се приема, че разпоредбата на чл. 47 ГПК намира
приложение и при връчване на нотариална покана съгласно разпоредбата на чл. 50 ЗННД,
независимо от обстоятелството, че не се назначава особен представител, тъй като не се касае
до исково производство, като приложение намират правилата на чл. 37-58 ГПК. На
основание чл. 47, ал. 1 ГПК (в редакцията преди изменението в ДВ бр. 86/2017 г.), която
редакция е приложима към настоящия случай, когато ответникът не може да бъде намерен
на посочения по делото адрес и не се намери лице, което е съгласно да получи призовката
или съобщението, връчителят залепва уведомление на вратата или на пощенската кутия, а
при неосигурен достъп до тях - на входната врата или на видно място около нея. При
връчване на нотариална покана по реда на чл. 47, ал. 1 ГПК с прилагане на фикцията на чл.
47, ал. 5 ГПК, нотариусът е длъжен да удостовери не само датата на залепване на
уведомлението и предходните предвидени в процесуалния закон действия, обуславящи
прилагането на този ред - датите, на които връчителят е търсил лицето и причините, поради
които връчването на поканата не е осъществено, но също така извършената проверка, че
адресатът на нотариалната покана е търсен на регистрираните от него по реда на Закона за
гражданската регистрация постоянен и настоящ адрес. В исковия процес на основание чл.
154, ал. 1 ГПК страната е тази, която следва да докаже, че са изпълнени всички изисквания
на чл. 47 ГПК за връчване на нотариалната покана, на която се позовава - в този смисъл е
Решение № 126/05.12.2017 г. по гр. д. № 4905/2016 г. на ВКС, I г. о. В случая, при
съблюдаване на удостоверените от връчителя обстоятелства на гърба на нотариалната
покана от 29.10.2014 г., адресирана до И. М., следва да се приеме, че по отношение на него
процедурата по чл. 47 ГПК е надлежно изпълнена, поради което същата следва да му се
счита за връчена. Това е така, тъй като на гърба на документа е удостоверено, че адресатът е
8
посетен на адрес: с. Локорско, ул. **** – на 29.10, 30.10 и на 31.10, но не се е намерило лице,
което да получи поканата, като на 02.11 адресът отново е бил посетен, но също не се е
намерило лице, което да получи поканата, като след направена справка в НБДН е
установено, че адресът съвпада с регистрирания постоянен такъв на адресата, поради което е
залепено уведомление на уличната врата, второ уведомление е пуснато в пощенската кутия,
а трети екземпляр е залепен на шофьорската врата на МПС с посочен регистрационен
номер, паркирано отпред, като до 19.11.2014 г. в кантората на нотариуса не се е явило лице,
което да получи поканата, с което съдът приема, че изискванията на чл. 47 ГПК са били
изпълнени, поради което същата е била редовно връчена. Следва да се отбележи, че
първоначално именно на посочения в поканата адрес ответникът М. е получил и книжата по
делото, като видно е от предприетата от него защитна позиция в хода на процеса, че той не
отрича, че именно това е обитаваният от него адрес, без да има данни за наличието на друг
такъв. В получената от съделителя нотариална покана изрично е обективирано желанието на
Г. Х., респ. на наследодателката на Т. М. – П. М.а за осигуряване на достъп до имота, както и
за явяване в определен ден и час за предоставяне на ключ от вратата на дворното място и
входната врата на сградата, като в случай, че не се яви, да им се заплати обезщетение за
лишаването им от ползване в размер от по 500 евро месечно, считано от 19.11.2014 г. По
изложените съображения и доколкото писменото поискване, отправено от наследодателката
на заявилия претенцията по чл. 31, ал. 2 ЗС съделител Т. М. също го ползва - в този смисъл е
цитираната от първоинстанционния съд съдебна практика - решение № 544/23.07.2010 г. по
гр. дело № 736/2009 г., IV г. о., ВКС и решение № 51/27.04.2015 г. по гр. дело № 4829/2014 г.,
II г. о., ВКС и др., следва да се направи извод, че считано от датата на връчването –
19.11.2014 г., т. е. преди исковия период от 23.11.2017 г. до 22.11.2022 г., ответникът М.
надлежно е поканен да осигури възможност на останалите съсобственици да ползват общото
имущество, като по делото не се твърди и не се доказва той да е сторил това.
На следващо място изложените с въззивната жалба оплаквания, основани на
твърдението, че процесуалните му права са били ограничени поради неучастието му в две
последователни открити съдебни заседания - на 25.10.2023 г. и на 08.11.2023 г., нямат
отношение към правилността на обжалвания съдебен акт, тъй като той е бил редовно
призван за първото открито съдебно заседание след допускане на делбата – на 23.11.2022 г.,
в което настъпва преклузия относно възможността за предявяване на искания за сметки,
както и за посочване на доказателства във връзка с тях – арг. чл. 346 ГПК, като видно е, че
адв. С. е охранил интересите на доверителя си, подавайки молба от 23.11.2022 г., с която от
негово име е заявена възлагателната претенция по реда на чл. 349, ал. 2 ГПК. В случая, нито
И. М., нито пълномощникът му – адв. С. не са присъствали в рамките на три поредни
открити съдебни заседания съответно на 23.11.2022 г., на 22.02.2023 г. и на 31.05.2023 г., в
които са се развили процесуалните действия, свързани с предявяване от страните на
исканията си по реда на чл. 346 ГПК, приемането им за разглеждане от съда във втората
фаза на производството, както и процесът по допускане и събиране на част от доказателства
във връзка с тях, като прави впечатление, че от страна на ответника не са изтъкнати
обективни причини, попречили му да участва в тях, лишавайки се по този начин от
9
възможност да заяви конкретните си възражения и оспорвания срещу претенциите на
останалите съделители и ангажирайки доказателства във връзка с основателността на
заявената от негово име такава. В случая, за наличието на обективна пречка да участва в
процеса същият е съобщил за първи път едва с молба от 24.10.2023 г., като същата е
съобразена от първоинстанционния съд по време на откритото съдебно заседание на
25.10.2023 г., в което на това основание ход на делото не е даден, поради което не става ясно
защо изобщо се твърди, че това е едно от двете открити съдебни заседания, в които
възможността за участие в процеса на съделителя М. е била ограничена. Точно обратното,
очевидно е, че в рамките на три открити съдебни заседания – на 23.11.2022 г., на 22.02.2023
г. и на 31.05.2023 г. за него и упълномощения му адвокат, чийто пълномощия са оттеглени
едва с молба от 06.10.2023 г., не е имало обективна пречка за участие в процеса,
извършвайки активни действия, поради което само въз основа на факта, че същият не е
присъствал по време на последното такова на 08.11.2023 г., в което първоинстанционният
съд основателно е счел, че следва да се даде ход на делото, не може да се направи извод, че
правото на защита на страната е било нарушено. До този извод настоящият съдебен състав
достига включително и при съобразяване на заявеното от М. оплакване, свързано с
ограничаване на възможността да оспори заключението по изслушаната и приета в него
повторна съдебно-оценителна експертиза, тъй като такава е допусната и изслушана и в
рамките на въззивното производство, в което той пълноценно е участвал чрез свой
упълномощен адвокат.
Предвид изложеното следва да се приеме, че са налице всички елементи от
правопораждащия фактически състав на претендираното от всеки от съделителите Г. Х. и Т.
М. вземане за обезщетение за лишаване от ползване на съсобствените според правата им
имоти, като в тази част възприетите от страна на първоинстанционния съд изводи изцяло се
споделят и от настоящата съдебна инстанция. В случая, с оглед установеното от въззивния
съд обстоятелство, че в допуснатата пред първоинстанционния съд повторна съдебно-
оценителна експертиза е взето предвид таванското помещение, в рамките на въззивното
производство е допуснато изслушване на нова такава, която даде заключение относно
пазарната стойност и стойността на средното месечно наемно възнаграждение за ползване
на процесните имоти, а именно: 1/ поземлен имот с идентификатор 44224.5806.280 и 2/
двуетажна жилищна сграда с идентификатор 44224.5806.280.2, състояща се от
самостоятелен обект с идентификатор 44224.5806.280.1 – първи етаж и самостоятелен обект
с идентификатор 44224.5806.280.2 – втори етаж, за периода от 23.11.2017 г. до 22.11.2022 г.,
без да съобразява наличието на обособеното в сградата таванско помещение. Такава е
изготвена и приета по делото, като след извършен оглед на място при съобразяване на
установеното фактическо и физическо моментно състояние, същата е установила, че
средната пазарна стойност към момента на изготвяне на заключението и стойността на
средното месечно наемно възнаграждение за ползване на процесните имоти за периода от
23.11.2017 г. до 22.11.2022 г. са, както следва: по отношение на самостоятелен обект с
идентификатор 44224.5806.280.2.1 – първи етаж – 199 300 лв. (средна пазарна стойност) и
21 780 лв. (среден пазарен наем), по отношение на самостоятелен обект с идентификатор
10
44224.5806.280.2.2 – втори етаж – 224 200 лв. (средна пазарна стойност) и 21 780 лв. (среден
пазарен наем), по отношение на поземлен имот с идентификатор 44224.5806.280 – 166 500
лв. (средна пазарна стойност) и 24 182 лв. (среден пазарен наем), или общо 590 000 лв.
(средна пазарна стойност) и 67 742 лв. (среден пазарен наем). По време на изслушването си
в открито съдебно заседание на 24.09.2025 г. вещо лице Р. заявява, че при определяне на
средната пазарна стойност е възприет сравнителният метод, който дава действителната
такава при съпоставка с други аналози с подобни характеристики, а при определяне на
средния пазарен наем е взел предвид статистическа информация от съответните сайтове,
отнасяща се за съответния период от време – от 2017 г. до 2022 г. Според експерта сградата е
построена преди 1990 г., а таванският етаж по-късно – в интервала 2005 г. – 2010 г.,
достигайки до извод, че макар в кадастралната карта да не е отразен като самостоятелен
обект на сграда, той има завършен вид и като фактическо състояние на място той разполага
с всички помещения, които са необходими за обитаване, поради което отговаря на
изискванията за самостоятелен жилищен обект. Заключението по съдебно-оценителната
експерти е компетентно и обективно изготвено след извършен оглед на място и отговаря в
пълнота на поставените задачи, поради което на основание чл. 202 ГПК въззивният съд го
кредитира изцяло. В случая, във връзка с изводите на вещото лице, че третият тавански етаж
на сградата има характер на самостоятелен жилищен обект, следва да се отбележи, че в
съдебната практика се предвиждат различни хипотези на правото на собственост в
зависимост от обектите и тяхното деление на видове по различни критерии, но във всички
случаи обектът трябва да е самостоятелно обособен такъв – в този смисъл е решение №
542/18.01.2011 г. по гр. дело № 1469/2009 г. на ВКС, II г. о. Също така обект по смисъла на §
5, т. 39 от ДР на ЗУТ е самостоятелен строеж или реална част от строеж с определено
предназначение и идентификатор по ЗКИР. Самостоятелен обект на вещни права може да
бъде сграда или части от сграда (етажи), като във втория случай кои помещения
принадлежат към обекта, се преценява с оглед строителните книжа – арг. чл. 39 ЗС, както и
съдебната практика, възприета с решение № 10/06.02.2015 г. по гр. дело № 4598/2014 г. на
ВКС, II г. о., Решение № 261/23.10.2013 г. по гр. дело № 3777/2013 г., I г. о. и др.
Следователно, при систематично тълкуване на § 5, т. 39 от ДР на ЗУТ, чл. 39 ЗС и § 1, т. 1 от
ДР на ЗКИР се обуславя извод, че самостоятелният обект следва да е обособен от останалите
съседни имоти и да може да се използва самостоятелно със свое функционално
предназначение, а не като принадлежност към друг съседен имот, който обслужва. В случая,
установява се по делото, че посочените характеристики са налице не само по отношение на
самостоятелните обекти на първи и втори етаж в процесната сграда с идентификатор
44224.5806.280.2, но също така и по отношение на построения в нея таванския етаж, като в
тази връзка следва да се отбележи, че с оглед начина на заявяване на иска за делба, не може
да се приеме, че той също е предмет на делбата. Изрично в исковата молба се посочва, че се
претендира делба на процесния поземлен имот ведно с построената в него двуетажна
жилищна сграда, състояща се от самостоятелни обекти, находящи се на всеки един от двата
етажа в нея – 1 и 2, като именно по този начин същите са допуснати до делба с решение №
252712/23.10.2019 г., постановено по гр. дело № 74046/2016 г. по описа на СРС, 54 състав,
11
влязло в сила на 25.11.2021 г. Ето защо, с оглед установените по делото факти относно
статута на построеното в сградата таванско помещение, отговарящо на характеристиките на
отделен самостоятелен обект, който обаче не е предмет на делбата, настоящия съдебен
състав намира, че като основа за определяне на размера на претенцията по чл. 31, ал. 2 ЗС
следва да послужи единствено средният пазарен наем за ползване на поземления имот ведно
с построената в него сграда от първи и втори жилищен етаж, но не и на цялата такава, част
от която безспорно е и таванският етаж. В случая, този извод не се разколебава с оглед
липсата на представени по делото строителни книжа, касаещи неговото построяване, тъй
като от значение е установеното фактическо положение на място. Следователно,
съобразявайки дадения от вещото лице по изслушаната и приета в рамките на въззивното
производство съдебно-оценителна експертиза размер, в който не е включена стойността на
средния пазарен наем за ползване на таванския етаж от сградата, следва да се приеме, че
размерът на претенцията за обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС за периода от 23.11.2017 г. до
22.11.2022 г. се равнява на сумата от общо 67 742 лв., или по 22 580,66 лв. за всеки от
ищците Г. Х. и Т. М., предвид притежавания от тях дял в съсобствеността – по 1/3.
Следователно, първоинстанционното решение в частта, с която ответникът И. М. е
осъден да заплати по исковете с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС в полза на Г. К. Х., както и
в полза на Т. И. М. разликата над тази сума (22 580,66 лв.) до присъдената такава от по
25 930,34 лв., или за размера от по 3 349,68 лв., следва да се отмени, като предявените срещу
него от всеки един от тях искове за посочените суми се отхвърлят, а в останалата обжалвана
част относно възприетия способ за извършване на делбата с оглед вече изложените по-горе
правни изводи решението следва да се потвърди.
В останалата отхвърлителна част по отношение на исковете с правно основание чл. 31,
ал. 2 ЗС първоинстанционното решение не е обжалвано, поради което е влязло в сила.
По отговорността за разноските:
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК въззивникът И. М. има право
на сторените от него разноски за въззивната инстанция съгласно представения списък по чл.
80 ГПК, съразмерно с отхвърлената част от претенциите по сметки, а именно: сумата от
482,78 лв. – платена държавна такса, депозит за СОЕ и адвокатско възнаграждение, при
което всеки от въззиваемите Г. Х. и Т. М. му дължи сумата от по 241,39 лв., като дължимите
от него разноски за първоинстанционното производство са по 918,28 лв. – адвокатско
възнаграждение в полза на всеки от ищците, както и 1 806,44 лв. – държавна такса в полза
на СРС. Следователно, първоинстанционното решение следва да се отмени и в частта, с
която И. М. е осъден да заплати на Г. Х. и Т. М. разликата над сумата от по 918,28 лв. до
присъдената такава от по 1 054,50 лв. в полза на всеки от тях, или за размера от 136,22 лв. –
адвокатско възнаграждение, както и в частта, в която е осъден да заплати в полза на СРС
разликата над сумата от 1 806,44 лв. до присъдената такава от 2 074,42 лв., или за размера от
267,98 лв. – държавна такса за разглеждане на претенциите по сметки. В полза на
въззиваемите Г. Х. и Т. М. се следват сторените от тях разноски за въззивната инстанция
съгласно представените списъци по чл. 80 ГПК, съразмерно с уважената част от
12
претенциите по сметки, а именно: сумата от по 2 351,21 лв. – депозит за СОЕ и адвокатско
възнаграждение, като дължимата от тях в полза на СРС държавна такса за разглеждане на
претенциите по сметки са в размер от по 296,77 лв. всеки. При това положение, Г. Х. и Т. М.
следва да бъдат осъдени да заплатят по сметка на СРС сумата от още 133,98 лв. всеки от тях
– държавна такса за разглеждане на претенциите по сметки. Съдът констатира, че въпреки
дадените им в открито съдебно заседание на 24.09.2025 г. указания в предоставения
едноседмичен срок въззиваемите Г. Х. и Т. М. не са представили доказателства за внесен по
сметка на СГС депозит за изготвяне на заключението по СОЕ съобразно допуснатото
увеличение, поради което на основание чл. 77 ГПК те са останали задължени за заплащане
на сумата от по 70 лв., която всеки от тях следва да бъде осъден да заплати по сметка на
Софийски градски съд.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 20115307/07.02.2024 г., постановено по гр. дело № 74046/2016 г.
по описа на СРС, 54 състав, в частта, с която по иска с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС И.
Я. М., ЕГН ********** е осъден да заплати на Г. К. Х., ЕГН ********** разликата над
сумата от 22 580,66 лв. до присъдения размер от 25 930,34 лв., или за размера от 3 349,68
лв., представляваща обезщетение за лишаването й от ползване на съсобственото на страните
недвижимо имущество: 1/ поземлен имот с идентификатор 44224.5806.280, с площ от 1276
кв. м., с предназначение на територията – урбанизирана, начин на трайно ползване – ниско
застрояване (до 10 м), с адрес: с. Локорско, р-н „Нови Искър“, ул. ****, при съседи:
44224.5806.272, 44224.5806.273, 44224.5806.274, 44224.5806.276, 44224.5806.277,
44224.5806.279 и 44224.5806.437; 2/ двуетажна жилищна сграда с идентификатор
44224.5806.280.2, построена в поземлен имот с идентификатор 44224.5806.280, в която се
намират самостоятелен обект в сграда с идентификатор 44224.5806.280.2.1, представляващ
жилище, апартамент, разположен на първи етаж на сградата, при съседи: на същия етаж –
няма, под обекта – няма, над обекта – 44224.5806.280.2.2 и самостоятелен обект в сграда с
идентификатор 44224.5806.280.2.2, представляващ жилище, апартамент, разположен на
втори етаж на сградата, при съседи: на същия етаж – няма, под обекта – 44224.5806.280.2.1 и
над обекта – няма, за периода от 23.11.2017 г. до 22.11.2022 г. съобразно квотата й в
съсобствеността, а на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разликата над сумата от 918,28 лв. до
присъдения размер от 1 054,50 лв., или за размера от 136,22 лв., представляваща разноски
за първоинстанционното производство; в частта, с която по иска с правно основание чл. 31,
ал. 2 ЗС И. Я. М., ЕГН ********** е осъден да заплати на Т. И. М., ЕГН **********,
разликата над сумата от 22 580,66 лв. до присъдения размер от 25 930,34 лв., или за
размера от 3 349,68 лв., представляваща обезщетение за лишаването му от ползване на
съсобственото на страните недвижимо имущество: 1/ поземлен имот с идентификатор
44224.5806.280, с площ от 1276 кв. м., с предназначение на територията – урбанизирана,
начин на трайно ползване – ниско застрояване (до 10 м), с адрес: с. Локорско, р-н „Нови
13
Искър“, ул. ****, при съседи: 44224.5806.272, 44224.5806.273, 44224.5806.274,
44224.5806.276, 44224.5806.277, 44224.5806.279 и 44224.5806.437; 2/ двуетажна жилищна
сграда с идентификатор 44224.5806.280.2, построена в поземлен имот с идентификатор
44224.5806.280, в която се намират самостоятелен обект в сграда с идентификатор
44224.5806.280.2.1, представляващ жилище, апартамент, разположен на първи етаж на
сградата, при съседи: на същия етаж – няма, под обекта – няма, над обекта –
44224.5806.280.2.2 и самостоятелен обект в сграда с идентификатор 44224.5806.280.2.2,
представляващ жилище, апартамент, разположен на втори етаж на сградата, при съседи: на
същия етаж – няма, под обекта – 44224.5806.280.2.1 и над обекта – няма, за периода от
23.11.2017 г. до 22.11.2022 г. съобразно квотата му в съсобствеността, а на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК разликата над сумата от 918,28 лв. до присъдения размер от 1 054,50 лв., или
за размера от 136,22 лв., представляваща разноски за първоинстанционното производство,
както и в частта, с която И. Я. М., ЕГН ********** е осъден да заплати в полза на
Софийски районен съд разликата над сумата от 1 806,44 лв. до присъдения размер от 2
074,42 лв., или за размера от 267,98 лв., представляваща държавна такса за разглеждане на
предявените срещу него искове с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС, като вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Г. К. Х., ЕГН ********** срещу И. Я. М., ЕГН **********
иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС за разликата над дължимия размер от 22 580,66 лв.
до присъдения такъв от 25 930,34 лв., или за размера от 3 349,68 лв., представляваща
обезщетение за лишаването й от ползване на съсобственото на страните недвижимо
имущество: 1/ поземлен имот с идентификатор 44224.5806.280, с площ от 1276 кв. м., с
предназначение на територията – урбанизирана, начин на трайно ползване – ниско
застрояване (до 10 м), с адрес: с. Локорско, р-н „Нови Искър“, ул. ****, при съседи:
44224.5806.272, 44224.5806.273, 44224.5806.274, 44224.5806.276, 44224.5806.277,
44224.5806.279 и 44224.5806.437; 2/ двуетажна жилищна сграда с идентификатор
44224.5806.280.2, построена в поземлен имот с идентификатор 44224.5806.280, в която се
намират самостоятелен обект в сграда с идентификатор 44224.5806.280.2.1, представляващ
жилище, апартамент, разположен на първи етаж на сградата, при съседи: на същия етаж –
няма, под обекта – няма, над обекта – 44224.5806.280.2.2 и самостоятелен обект в сграда с
идентификатор 44224.5806.280.2.2, представляващ жилище, апартамент, разположен на
втори етаж на сградата, при съседи: на същия етаж – няма, под обекта – 44224.5806.280.2.1 и
над обекта – няма, за периода от 23.11.2017 г. до 22.11.2022 г. съобразно квотата й в
съсобствеността;
ОТХВЪРЛЯ предявения от Т. И. М., ЕГН ********** срещу И. Я. М., ЕГН **********
иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС за разликата над дължимия размер от 22 580,66 лв.
до присъдения такъв от 25 930,34 лв., или за размера от 3 349,68 лв., представляваща
обезщетение за лишаването му от ползване на съсобственото на страните недвижимо
имущество: 1/ поземлен имот с идентификатор 44224.5806.280, с площ от 1276 кв. м., с
предназначение на територията – урбанизирана, начин на трайно ползване – ниско
14
застрояване (до 10 м), с адрес: с. Локорско, р-н „Нови Искър“, ул. ****, при съседи:
44224.5806.272, 44224.5806.273, 44224.5806.274, 44224.5806.276, 44224.5806.277,
44224.5806.279 и 44224.5806.437; 2/ двуетажна жилищна сграда с идентификатор
44224.5806.280.2, построена в поземлен имот с идентификатор 44224.5806.280, в която се
намират самостоятелен обект в сграда с идентификатор 44224.5806.280.2.1, представляващ
жилище, апартамент, разположен на първи етаж на сградата, при съседи: на същия етаж –
няма, под обекта – няма, над обекта – 44224.5806.280.2.2 и самостоятелен обект в сграда с
идентификатор 44224.5806.280.2.2, представляващ жилище, апартамент, разположен на
втори етаж на сградата, при съседи: на същия етаж – няма, под обекта – 44224.5806.280.2.1 и
над обекта – няма, за периода от 23.11.2017 г. до 22.11.2022 г. съобразно квотата му в
съсобствеността.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20115307/07.02.2024 г., постановено по гр. дело №
74046/2016 г. по описа на СРС, 54 състав, в частта, с която е отхвърлена предявената от И.
Я. М., ЕГН ********** претенция по реда на чл. 349, ал. 2 ГПК и на основание чл. 348 ГПК
са изнесени на публична продан следните недвижими имоти: 1/ поземлен имот с
идентификатор 44224.5806.280, с площ от 1276 кв. м., с предназначение на територията –
урбанизирана, начин на трайно ползване – ниско застрояване (до 10 м), с адрес: с. Локорско,
р-н „Нови Искър“, ул. ****, при съседи: 44224.5806.272, 44224.5806.273, 44224.5806.274,
44224.5806.276, 44224.5806.277, 44224.5806.279 и 44224.5806.437; 2/ двуетажна жилищна
сграда с идентификатор 44224.5806.280.2, построена в поземлен имот с идентификатор
44224.5806.280, в която се намират самостоятелен обект в сграда с идентификатор
44224.5806.280.2.1, представляващ жилище, апартамент, разположен на първи етаж на
сградата, при съседи: на същия етаж – няма, под обекта – няма, над обекта –
44224.5806.280.2.2 и самостоятелен обект в сграда с идентификатор 44224.5806.280.2.2,
представляващ жилище, апартамент, разположен на втори етаж на сградата, при съседи: на
същия етаж – няма, под обекта – 44224.5806.280.2.1 и над обекта – няма; в частта, с която
по иска с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС И. Я. М., ЕГН ********** е осъден да заплати на
Г. К. Х., ЕГН **********, сумата от 22 580,66 лв., представляваща обезщетение за
лишаването й от ползване на съсобственото на страните недвижимо имущество: 1/ поземлен
имот с идентификатор 44224.5806.280, с площ от 1276 кв. м., с предназначение на
територията – урбанизирана, начин на трайно ползване – ниско застрояване (до 10 м), с
адрес: с. Локорско, р-н „Нови Искър“, ул. ****, при съседи: 44224.5806.272, 44224.5806.273,
44224.5806.274, 44224.5806.276, 44224.5806.277, 44224.5806.279 и 44224.5806.437; 2/
двуетажна жилищна сграда с идентификатор 44224.5806.280.2, построена в поземлен имот с
идентификатор 44224.5806.280, в която се намират самостоятелен обект в сграда с
идентификатор 44224.5806.280.2.1, представляващ жилище, апартамент, разположен на
първи етаж на сградата, при съседи: на същия етаж – няма, под обекта – няма, над обекта –
44224.5806.280.2.2 и самостоятелен обект в сграда с идентификатор 44224.5806.280.2.2,
представляващ жилище, апартамент, разположен на втори етаж на сградата, при съседи: на
същия етаж – няма, под обекта – 44224.5806.280.2.1 и над обекта – няма, за периода от
23.11.2017 г. до 22.11.2022 г. съобразно квотата й в съсобствеността; в частта, с която по
15
иска с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС И. Я. М., ЕГН ********** е осъден да заплати на Т.
И. М., ЕГН ********** сумата от 22 580,66 лв., представляваща обезщетение за лишаването
му от ползване на съсобственото на страните недвижимо имущество: 1/ поземлен имот с
идентификатор 44224.5806.280, с площ от 1276 кв. м., с предназначение на територията –
урбанизирана, начин на трайно ползване – ниско застрояване (до 10 м), с адрес: с. Локорско,
р-н „Нови Искър“, ул. ****, при съседи: 44224.5806.272, 44224.5806.273, 44224.5806.274,
44224.5806.276, 44224.5806.277, 44224.5806.279 и 44224.5806.437; 2/ двуетажна жилищна
сграда с идентификатор 44224.5806.280.2, построена в поземлен имот с идентификатор
44224.5806.280, в която се намират самостоятелен обект в сграда с идентификатор
44224.5806.280.2.1, представляващ жилище, апартамент, разположен на първи етаж на
сградата, при съседи: на същия етаж – няма, под обекта – няма, над обекта –
44224.5806.280.2.2 и самостоятелен обект в сграда с идентификатор 44224.5806.280.2.2,
представляващ жилище, апартамент, разположен на втори етаж на сградата, при съседи: на
същия етаж – няма, под обекта – 44224.5806.280.2.1 и над обекта – няма, за периода от
23.11.2017 г. до 22.11.2022 г. съобразно квотата му в съсобствеността.
ОСЪЖДА Г. К. Х., ЕГН ********** да заплати на И. Я. М., ЕГН **********, на
основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 241,39 лв., представляваща разноски за
въззивната инстанция; в полза на Софийски районен съд сумата от още 133,98 лв.,
представляваща държавна такса за разглеждане на претенциите по сметки, както и на
основание чл. 77 ГПК в полза на Софийски градски съд, сумата от 70 лв., представляваща
депозит за СОЕ.
ОСЪЖДА Т. И. М., ЕГН ********** да заплати на И. Я. М., ЕГН **********, на
основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 241,39 лв., представляваща разноски за
въззивната инстанция; в полза на Софийски районен съд сумата от още 133,98 лв.,
представляваща държавна такса за разглеждане на претенциите по сметки, както и на
основание чл. 77 ГПК в полза на Софийски градски съд, сумата от 70 лв., представляваща
депозит за СОЕ.
ОСЪЖДА И. Я. М., ЕГН ********** да заплати на Г. К. Х., ЕГН **********, на
основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 2 351,21 лв., представляваща разноски за
въззивната инстанция.
ОСЪЖДА И. Я. М., ЕГН ********** да заплати на Т. И. М., ЕГН **********, на
основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 2 351,21 лв., представляваща разноски за
въззивната инстанция.
Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните
пред Върховен касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
16
1._______________________
2._______________________
17