Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 3184
26.07.2019 година, град Пловдив
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, Гражданско отделение, XI граждански състав, в публично
заседание на двадесет и четвърти юни две хиляди и деветнадесета година, в
състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ТОСКО АНГЕЛОВ
при
участието на секретаря Росица Марджева, като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 20090 по описа на съда за 2018 г. и, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Делото е образувано по
искове с правна квалификация чл. 26, ал.
1, пр. 3, чл. 124, ал. 1 ГПК и чл. 55, ал. 1 предл. 1 ЗЗД.
Ищцата А.И.Г., ЕГН: **********,***, чрез пълномощника си ****. Д.Б., е
предявила против „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК: *****, представлявано от С.
Н., и. Г., О. Л. и Я. Ч., иск за признаване на установено в отношенията между
страните, че клаузата възнаградителна лихва по раздел VI от сключения между
страните договор за потребителски кредит № ***** г. е
нищожна поради противоречието й с добрите нрави.
Наред с това е предявен кумулативно
и осъдителен иск- за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 200
лева, като получена без основание по недействителния договор във връзка с
възнаградителната лихва.
Наред с горните искове, отново
кумулативно (както бе конкретизирано в първото о.с.з.) е предявен иск за
признаване на установено, че не дължи възнаграждение за пакет допълнителни
услуги в размер на 2 362.32 лева, по раздел VI от сключения между страните
договор за потребителски кредит № ***** г., както
и иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 200 лева, като
платена без основание по клаузата възнаграждение за пакет допълнителни услуги.
В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор
за потребителски кредит № ***** г., като по него ищецът получил в заем сумата
от 3 150 лева, а следвало да върне общо 4 673, 76 лева, при
възнаградителна лихва в размер на 41, 17 %. Към договора бил сключен и пакет от
допълнителни услуги, за предоставянето на който се дължала сумата от
2 362, 32 лева. Кредитът следва да бъде върнат на 24 вноски, за периода
01.11.2016 г.- 01.10.2018 г., като по договора ищцата заплатила сумата от
4 385, 05 лева. Твърди се, че договорената възнаградителна лихва в размер
на 41, 17 % била нищожна, поради противоречие с добрите нрави, защото
надвишавала трикратния размер на законната лихва. В тази връзка се предявява
както установителен иск- за признаване нищожността на тази клауза, така и
осъдителен- за връщане на вече платеното. Наред с това се твърди, че клаузата
за заплащане на възнаграждение за пакет допълнителни услуги противоречала на
материалния закон- чл. 21 ал. 1 от ЗПК, защото нормата забранявала да се
заплащат такси, свързани с управлението на кредита. Начисляването на подобна
такса представлявало разход по кредита по смисъла на чл. 19 ал. 1 от ЗПК, но пък
така се надвишавало законовото ограничение за това, че ГПР не можел да
надвишава петкратния размер на кредита и с тази такса кредиторът прикривал
разходи. При условията на евентуалност и тук се предявяват установителен и
осъдителен иск. Претендират се и разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът чрез пълномощника си
е депозирал писмен отговор, с който искът се оспорва. Твърди се,
че между страните бил сключен валиден договор за кредит, по който на ищцата
била предоставена нужната предварителна информация и същата била наясно със
задълженията си. Тя се била възползвала и от това да й бъдат предоставени
допълнителни услуги по кредита, за което подписала споразумение.
Възнаградителната лихва не надвишавала размера по чл. 19 ал. 4 от ЗПК, нито пък
противоречала на добрите нрави. Оспорват се твърденията, че сключеното
споразумение за предоставяне на пакета от допълнителни услуги противоречало на
закона. Тези разходи не били включени в ГПР, като ищцата сама пожела този пакет
услуги по свой личен избор, за да си гарантира спокойствие. Възнаграждението
тук не представлявало разход по кредита, нито пък услугата представлявала
дейност, свързана с управлението по кредита. С подписването на споразумението
се подписвали анекс и нов погасителен план, т.е. условията били предмет на
индивидуално договаряне. Моли за отхвърляне на иска. Също претендира разноски.
С определение от о.с.з. от 24.06.2019г. бе допуснато изменение в размерите на предявените осъдителни искове от
200 лава на 739.46 лева относно плащанията по възнаградителната лихва и от 200
на 1883.79 лева относно плащанията по пакет допълнителни услуги.
След преценка на събраните по делото доказателства и във
връзка със становищата на страните, съдът намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Относно допустимостта на иска за нищожност на клаузата за възнаградителната лихва:
Съдът констатира, че в раздел IV от договора е
посочен солидарен длъжник- С. Д. Същата не необходим другар в производството по
иска, предвид начина, по който е уговорена нейната отговорност, по следните
съображения:
В мотивите към Решение № 24/03.04.2013 г. по
т.д. № 998/2011 г. на I т.о. на ВКС е изяснено, че съгласно чл. 121 ЗЗД
солидарност между двама длъжници възниква по силата на закона или ако е
уговорена между страните. Посочено е, че такава може да възникне, когато
длъжниците са съдлъжници, а също и при договор за поръчителство, но двете
хипотези са различни. Даден е пример с договор за заем. Солидарно съзадължени
са лицата, които са получили паричната сума общо, без разграничение каква част
поема всяко едно от тях и независимо от това на кое от тези лица е предадена
фактически, като кредиторът може да претендира пълния размер на предоставения
заем от всеки един от длъжниците. Солидарна отговорност възниква и при договор
за поръчителство – чл. 141, ал. 1 ЗЗД, когато едно лице отговоря пред кредитора
за изпълнение на задължението на длъжника, или в случая на договор за заем,
поръчителят отговаря пред кредитора за връщане на паричната сума, без да е
получил същата в собственост.
Солидарната отговорност е налице във всички
случаи, когато кредиторът има възможност да изисква от всеки от длъжниците
цялото си вземане, като изпълнението на един погасява дълга и освобождава
всички длъжници (чл. 122 ЗЗД). Общите правила, уредени в чл. 121-127 ЗЗД, са
приложими за всички случаи, когато е налице пасивна солидарност, стига нещо
друго да не е уговорено. Разликите се следват, както от изрично съдържащите се
в този смисъл уговорки, така и от основанието за възникване на солидарността. Съдът трябва да установи вида на солидарната
отговорност, според основанията за нейното възникване, за да определи
спецификата на конкретните облигационни отношения. В същия смисъл е
тълкуването, дадено в Решение № 213 от 06.01.2017г. по гр.дело № 5864/2015 г.
на ВКС.
В настоящия случай, договорът за кредит е
сключен с ищцата, наричана „клиент“,
като в клаузите на т. 3.3, т. 3.5, т. 4.1, т. 5.1 и т. 6.1 от ОУ е уговорено,
че сумата се предоставя на клиента, от него се дължи възнаградителна лихва и
той се задължава да върне предоставените парични средства. Отговорността на
солидарния длъжник (макар съкращението „СД“ да присъства на множество места в
ОУ), е уредена в т. 10, като обезпечение на
договора за кредит, при което същият се задължава да отговаря за задълженията на клиента за погасяване
на кредита и за евентуално наложените договорни санкции и следващи задължения, произтичащи от договора за потребителски
кредит (ДПК) и ОУ.
Съдът, като анализира съдържанието на
уговорените права и задължения, които не противоречат на определянето на С. Д.
в титулната част като „солидарен длъжник“, определянето на нейната отговорност
като обезпечение по договора за потребителски кредит, реалното предаване и
преминаваното на парите в патримониума на клиента-кредитополучател и очакването
същия да погаси дълга, намира, че намерението на страните по договора и
преследваната от тях цел, е С. Д. да обезпечи дълга на ищцата. Задължението й е
акцесорно на това по кредита и е уговорено като поръчителство- чл. 138, ал. 1 ЗЗД. Поради това тя отговаря солидарно на
самостоятелно основание и доколкото съществува задължение за ищцата по
договора за кредит, но не е страна по същия, макар двете правоотношения да са
инкорпорирани в един и същия документ. Ето защо тя не следва да участва като
необходим другар по претенцията за нищожност на клаузата за възнаградителна
лихва.
Относно
възнаградителната лихва:
Безспорно се установява, че между ищцата и ответника е
сключен договор за потребителски кредит от 12.09.2016., като е налице и
солидарно задължено лице. Съгласно договора на кредитополучателят – ищец е
предоставена сумата в размер на 3150 лева, със срок на изплащане 24 месеца, с
месечна вноска от 194.74 лева, ГПР 49.90 % и годишен лихвен процент от 41.17%.
В договора е уговорено и възнаграждение за закупен пакет от
допълнителни услуги в размер на 2362.32 лева, с месечна вноска 98.43 лева.
Общото задължение по кредита възлиза на 7036.08 лева.
Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип, който може и да не е
законодателно изрично формулиран, но спазването му е проведено чрез създаване
на други разпоредби, част от действащото право. Такива са принципите на
справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските
взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото облагодетелстване на
някоя от страните, за сметка на другата. За да се приеме за основателно така
наведеното възражение е необходимо да е налице значителна липса на
еквивалентност на насрещните престации или вземането на едната страна да е в
размер, който чувствително надвишава насрещната престация, като това
несъответствие цели обогатяване, а не само възмездяване.
В настоящия случай, кредиторът попада в обхвата на
определението за небанковите финансови институции по смисъла на чл. 3, ал.
1, т. 3 ЗКИ. Върху небанковите институции не се упражнява постоянен надзор,
а тяхната дейност е уредена с подзаконов нормативен акт – Наредба № 26 от
23.04.2009 г. за финансовите институции. Основната им характеристика, която
предпоставя и посочените различия с банките е, че те отпускат кредити със
средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други
възстановими начини. Поради тази причина тяхната дейност не би могла да бъде
финансирана от друго място освен от лихвоносни заемни средства, поради което и
лихвите по тях са в пъти по-високи от тези предлагани от банките. От друга
страна, в случая се касае за потребителски договор, при който едната страна е
по-слаба икономически, поради което се ползва със засилената защита. Обратното
би означавало икономически по-слаби участници в оборота да бъдат третирани
неравноправно, като недостигът на материални средства за един субект се
използва за облагодетелстване на друг.
Поради това в съдебната практика трайно се приема, че
противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва,
надвишаваща трикратния размер на
законната лихва (а за обезпечени кредити – двукратния размер на законната
лихва). В тази насока: Решение № 906/30,12,2004 г. по гр. д. 1106/2003 г. на
ВКС, 2 г. о.; Решение № 378/18,05,2006 г. по гр. д. 315/2005 г. на ВКС, 2 г.
о.; Решение № 1270/09,01,2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС, 2 г. о.;
Определение № 901/10,07,2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС, 4 г. о., както и практиката на ПОС: Решение № 526 от 2.05.2017 г. на ОС - Пловдив
по в. гр. д. № 393/2017 г. Решение № 1210 от 12.10.2018 г. на ОС -
Пловдив по в. гр. д. № 1426/2018 г.Решение № 943 от 5.07.2018 г. на ОС -
Пловдив по в. гр. д. № 1214/2018 г.Решение № 85 от 16.01.2019 г. на ОС -
Пловдив по в. гр. д. № 2272/2018 г.
Съдът намира, че посоченият критерий не може да бъде
възприет за абсолютен, тъй като противоречието на добрите нрави следва да се
прецени съобразно всеки конкретен случай, но при изследването на този въпрос,
трябва да се вземе предвид съотношението между уговорения с нея размер на
възнаградителна лихва и законната лихва, наред с останалите условия и
характеристики на договора.
В случая отчитайки, че възнаградителната лихва е цена за
предоставеното ползване на заетата сума, както и конкретния й размер от 2362.32
лева, представляващ 75% от предоставената сума от 3150 лева, сравнително краткия
срок на ползване- 24 месеца, наличието на обезпечение и липсата на други данни
увеличаващи риска, настоящият състав счита, че размерът на лихвата от 41.17%
противоречи на добрите нрави, тъй като е необясним с разходите, които прави
ответникът и с размера на добросъвестно очакваната от сделката печалба.
Възражението на ответника, че е приложима разпоредбата на чл. 19, ал.
4 ЗПК е неоснователно. Съгласно нея годишният процент на разходите не може
да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския
съвет на Република България. Законоустановеният максимален размер на ГПР е
относим към него и не следва да се прилага към възнаградителна лихва по
договора за потребителския кредит. В този смисъл Решение № 1210/12.10.2018 г.
по в. гр. д. № 1426/2018 г. на ПОС, Решение № 938/04.07.2018 г. по в. гр. д. №
1067/2018 г. на ПОС, Решение № 934/05.07.2018 г. по в. гр. д. № 1214/2018 г. на
ПОС и др. Определение № 901/10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г. на ВКС.
Предвид нищожността на клаузата платените за погасяване на
възнаградителна лихва суми са получени без правно основание и следва да бъдат
върнати. От представената от ответника справка се установява, че е била платена
сумата от общо 1249.67 лева. Ищцата претендира по-малка стойност заради
направено прихващане, което не е предмет на настоящото производство.
Поради изложеното установителната и осъдителната претенция
са основателни и следва да бъдат уважени, като се признае нищожността на
клаузата и се присъди сумата от 739.46 лева.
Относно възнаграждението за допълнителни услуги:
В раздел VI от договора е уговорено възнаграждение за избран
и закупен пакет от допълнителни услуги в размер на 2362.32, с вноска от 98.43
лева. В допълнително споразумение за услугите е уговорено, че пакетът включва
предоставяне от кредитора на една или всички от посочените услуги–
1.приоритетно разглеждане и изплащане на потребителски кредит; 2.възможност за
отлагане на определен брой погасителни вноски; 3.възможност за намаляване на
определен брой погасителни вноски; 4.възможност за смяна на дата на падеж и
5.улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства.
Съдът намира, че клаузата от процесния договор за
потребителски кредит за възнаграждение за избрания пакет допълнителни услуги е
нищожна поради противоречие с разпоредбите на ЗПК.
Разпоредбите на чл. 10а от Закона за потребителския кредит
(ЗКП) дават възможност на кредитора по договор за потребителски кредит да
получава такси и комисионни за предоставени на потребителя допълнителни услуги
във връзка с договора. Това са услуги, които нямат пряко отношение към
насрещните задължения на страните по договора, а именно предоставяне на
паричната сума и нейното връщане, ведно с договорената възнаградителна лихва и
на определения падеж.
В настоящия случай, услугата по т. 1 представлява действие
по усвояване на кредита във времево отношение, а тези по т. 2, 3 и 4 имат за
предназначение да улеснят взаимоотношенията между кредитор и потребител и да
помогнат на кредитора да управлява по-добре договора и изплащането на сумите по
него. Събирането на такси и комисионни за дейности, свързани с усвояването и управлението на кредита обаче е изрично забранено с нормата на чл.
10а, ал. 2 ЗПК. Улеснената процедура за получаване на допълнителни парични
средства, също представлява действие по усвояване на кредита, а реално, не е
предоставяна, тъй като липсва конкретно задължение за кредитора, а отпускането
на нови суми, съответно предоставянето на следващ кредит и условията по него,
става по съгласие на страните.
Доколкото се касае за възнаграждения по усвояването и управлението на
кредита, с него реално се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал.
4 ЗПК. С това допълнително плащане се покриват разходи, които следва да
бъдат включени в ГПР, при което неговият размер би надхвърлил законовото
ограничение. Поради това клаузата, определяща задължение за плащане на
определена сума за включен пакет от допълнителни услуги е нищожна, съгласно
разпоредбата на чл. 21, ал. 1 ЗПК.
Предвид горното ищцата не дължи плащане на възнаграждението
и сумите отнесени за неговото погасяване в размер на 1883.79 лева са получени
без правно основание и следва да бъдат върнати.
Предвид горното предявеният осъдителен иск се явява
основателен и следва да бъде уважен.
Основателен е и предявения установителенен иск за
недължимост на възнаграждението, но само за
непогасената част, а именно за разликата над 1883.79 лева до 2362.32 лева
или за сумата от 478.53 лева по вноски за периода от 18.09.2018г. до
18.01.2019г.
В останалата си част за сумата от 1883.79 лева по вноски за
периода от 01.11.2016г. до 18.09.2018г. предявеният иск е недопустим и исковата
молба следва да бъде върната. В случая ищцата няма интерес от претенцията
предвид плащането на задължението, при което разполага по-голяма защита, чрез
предявения осъдителен иск.
Предвид горното в тази част исковата молба следва да бъде
върната, а производството прекратено.
По отговорността за разноски:
Претендира се адв. възнаграждение. Представен е ДПЗС, в
който е уговорено защитата да бъде осъществена безплатно, на основание чл. 38,
ал. 1, т. 2 ЗАдв. Съгласно ал. 2, в случаите по ал. 1, ако в съответното
производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на
адвокатско възнаграждение. Този размер, съобразно чл. 7, ал. 2, т. 3 НМРАВ,
възлиза на 603.21 лева, който следва да бъде присъден лично на пълномощника.
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 6 ГПК,
ответникът следва да плати дължимата ДТ за уважените искове в полза на бюджета
в размер на общо 269.84 лева.
На основание чл. 78, ал. 4 ГПК, предвид частичното връщане
на исковата молба в полза на ответника
следва да бъде присъдена сумата от 79.74 лева.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните А.И.Г., ЕГН ********** и „Профи кредит България“ ЕООД, с ЕИК
******, че клаузата за
възнаградителна лихва, обективирана в Раздел VI „Параметри“ на договор за
потребителски кредит № ******. сключен между А.И.Г. и „Профи кредит България“
ЕООД, в която е предвиден годишен лихвен процент: 41.17%, е НИЩОЖНА като противоречаща на добрите нрави.
ОСЪЖДА „Профи кредит България“ ЕООД, с ЕИК ******, със седалище и
адрес на управление: ******, да заплати
на А.И.Г., ЕГН **********, сумата от
739.46 лева /седемстотин тридесет и
девет лева и четиридесет и шест стотинки/ - получена без основание като
възнаградителна лихва по договор за потребителски кредит № *******.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че А.И.Г., ЕГН **********, НЕ ДЪЛЖИ на „Профи кредит България“ ЕООД, с ЕИК *******, сумата в размер на 478.53 лева, представляваща
разликата над 1883.79 лева до 2362.32 лева, остатък от неплатено възнаграждение
за закупен пакет от допълнителни услуги по Раздел VI на договор за
потребителски кредит № *****. относно вноски за периода от 18.09.2018г. до
18.01.2019г.
ОСЪЖДА „Профи кредит България“ ЕООД, с ЕИК ******, да заплати на А.И.Г., ЕГН **********, сумата от 1883.79 лева /хиляда осемстотин осемдесет и три лева и седемдесет и
девет стотинки/- получена без основание като възнаграждение за пакет от
допълнителни услуги по договор за потребителски кредит № ******.
ОСЪЖДА „Профи Кредит България“ ЕООД, с ЕИК ******, да заплати на ***** Д.Г.Б., личен номер
******, сумата от 603.21 лева
/шестстотин и три лева и двадесет и една стотинки/ - адвокатско възнаграждение
за оказаната на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. безплатна правна помощ на
А.И.Г..
ОСЪЖДА „Профи кредит България“ ЕООД, с ЕИК ********, да заплати в полза на Държавата, по
бюджета на съдебната власт, по сметка на Районен съд – Пловдив, сумата от 269.84 лева /двеста шестдесет и девет лева и осемдесет и четири стотинки/–
дължима държавна такса върху уважените искове, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК.
Решението, в
тази част, подлежи на обжалване пред Окръжен
съд- гр. Пловдив в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
ВРЪЩА исковата молба с
вх. № *****., подадена от А.И.Г. срещу „Профи кредит България“ ЕООД, в частта относно претенцията за
установяване недължимостта на сумата до 1883.79 лева, представляваща
платено възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги по Раздел VI на
договор за потребителски кредит № ******. за вноски за периода от 01.11.2016г.
до 18.09.2018г., като недопустима.
ПРЕКРАТЯВА производството по гражданско дело № 20090 по описа за 2018
г. на Районен съд- Пловдив, XIV гр.с. в
посочената част.
ОСЪЖДА А.И.Г., ЕГН **********, да заплати на „Профи Кредит България“ ЕООД, с ЕИК ******, сумата от 79.74 лева /седемдесет и
девет лева и седемдесет и четири стотинки/- разноски съразмерно на прекратената
част от производството.
В тази част произнасянето
на съда има характер на определение и подлежи на обжалване пред Окръжен съд- гр. Пловдив с частна жалба в едноседмичен
срок от връчването му
на страните.
Банкова сметка ***: – IBAN: ***– „*******”.
Присъдената сума за държавна такса може да бъде
внесена по следната банкова сметка ***- Пловдив********************- „***************
СЪДИЯ /п/
/Тоско
Ангелов/
Вярно с оригинала.
Р.М.