Р Е Ш Е Н И Е
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-В въззивен състав, в публично съдебно заседание на четвърти
декември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
младши
съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от младши съдия ЛАЗАРОВА в. гр. д. №
16357 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение
№ 458361 от 26.07.2018 г., постановено по гр. д. № 67121/2016 г. по описа на
Софийски районен съд (СРС), ІІ Гражданско отделение (ГО), 75-ти състав,
първоинстанционният съд е признал за установено, по предявени положителни
установителни искове от „Т.С.“ ЕАД против К.А.Т., ЕГН **********, че последния
дължи на „Т.С.“ ЕАД, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл.
153 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД следните суми: 1927,07
лева (хиляда деветстотин двадесет и седем лева и седем стотинки),
представляваща стойност на потребена топлинна енергия за периода от 01.05.2014
г. до 30.04.2015 г. за топлоснабдяван имот – апартамент № 13, находящ се в град
София, ж.к. „******, вх. „Б“, 36,72 лева
(тридесет и шест лева и седемдесет и две стотинки), представляваща стойност
на услугата „дялово разпределение“, ведно със законната лихва, считано от
12.08.2016 г. до окончателното изплащане на главниците, както и 170,85 лева (сто и седемдесет лева и
осемдесет и пет стотинки), представляваща обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху главницата за топлинна енергия, начислена за периода
15.09.2015 г. до 29.07.2016 г., и 3,94
лева (три лева и деветдесет и четири стотинки), представляваща лихва за
забава върху главницата за услуга „дялово разпределение“ от 36,72 лева,
начислена за периода от 15.09.2015 г. до 29.07.2016 г.
С посоченото съдебно решение К.А.Т. е осъден да заплати на дружеството –
ищец, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК, сумата от 284,31 лева (двеста осемдесет и четири лева и тридесет и една
стотинки), представляваща разноски за първоинстанционното производство, както и
сумата от 347,62 лева (триста
четиридесет и седем лева и шестдесет и две стотинки), представляваща дължимите
разноски по ч. гр.д. № 45366/2016 г. по описа на СРС, 75-ти състав.
Решението е
постановено с участието на трето лице помагач на страната на ищеца – „Н.И.“ ООД.
Срещу така постановеното решение в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е депозирана въззивна жалба от К.А.Т., в която се излагат доводи за
неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на първоинстанционното
решение. Поддържа се, че в противоречие
със събраните по делото доказателства районният съд е приел за установено
съществуването на облигационно правоотношение между ответника и ищеца за
процесния период по повод доставянето на топлинна енергия в топлоснабдения
имот. Сочи се, че за да направи този извод съдът се е позовал на т.н. „косвени
доказателства“, които се твърди в процесната хипотеза да не установяват при
условията на пълно и главно доказване ответникът да е собственик или титуляр на
ограничено вещно право на ползване върху имота. Предвид недоказаността на главната
искова претенция се твърди да са неоснователни и акцесорните искове за
мораторна лихва.
Съобразно изложеното се
иска първоинстанционното решение да бъде отменено и предявените от „Т.С.“ ЕАД
искове да бъдат отхвърлени. Претендират се разноски и платен адвокатски хонорар.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на
въззивната жалба от насрещните страни – „Т.С.“
ЕАД и „Н.И.“ ООД.
С молба от 03.12.2019 г. от въззиваемия е направено възражение по чл. 78,
ал. 5 ГПК и е заявено искане за постановяване на решение, с което въззивната
жалба да бъде приета за неоснователна, а първоинстанционното решение –
потвърдено.
Софийски градски съд,
като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на
страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и
правна страна следното:
Производството е
образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално легитимирана страна, в
законоустановения срок по реда на чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.
Съгласно
чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното
решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да
ограничи проверката си единствено за
валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на
императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение №
1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС). Съобразно така установените
си задължения, настоящият съдебен състав констатира, че процесното
първоинстанционно решение е валидно и е допустимо. Възражението на длъжника срещу издадената заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК за исковите суми е постъпило в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а установителните
искове са предявени в срока по чл. 415, ал. 1 (сега ал. 4) ГПК, поради което са допустими.
Във връзка с
релевираните във въззивната жалба доводи за неправилност на обжалваното
първоинстанционно решение въззивният съд намира следното:
Софийски
районен съд, ІІ Гражданско отделение (ГО), 75-ти състав, е
бил сезиран с предявени от въззивника-ищец – „Т.С.“ ЕАД, обективно
кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл.
124, ал. 1 ГПК вр. чл. 79 ЗЗД вр. чл. 153 ЗЕ и чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 86,
ал. 1 ЗЗД, предявени по реда на чл. 422 ГПК, срещу К.А.Т., в качеството клиент
на топлинна енергия, доставена в топлоснабден недвижим имот – апартамент № 13,
находящ се в град София, ж.к. „******, вх. „Б“, в процесния период.
За доказване на основателността на предявените искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 153 ЗЕ,
в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване,
съобразно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК, кумулативното наличие на следните предпоставки: възникване,
съществуване, изискуемост и размер на претендираното вземане, т.е. наличието на
валидно възникнало правоотношение между топлопреносното предприятие и
ответника, в качеството на потребител на топлинна енергия през процесния период, използването от ответника на
претендираното количество топлинна енергия; стойност на потребената топлинната
енергия и изискуемост на вземането.
Съгласно чл.
153, ал. 1 ЗЕ в относимата му за спора редакция, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за
дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 ЗЕ на отоплителните тела в имотите си
и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в
съответната наредба по чл. 36, ал. 3 ЗЕ.
Според
задължителните разяснения, дадени с тълкувателно решение № 2/17.05.2018г. по
тълк. дело № 2/2017г. на ОСГК на ВКС, правоотношението по продажба на топлинна
енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно
правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни
общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията
за енергийно и водно регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената
форма на договора не е форма за действителност, а форма за доказване. Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ, страна
(купувач) по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е
клиентът на топлинна енергия за битови нужди, какъвто е и „битовият клиент”,
който според легалното определение в т. 2а от § 1 ДР ЗЕ (ДВ, бр. 54 от
17.07.2012г.) е клиент, който купува енергия за собствени битови нужди.
Присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към
топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на
новоизградените сгради, се извършва въз основа на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба № 16-334 от
06.04.2007г. за топлоснабдяването) със собствениците или титулярите на
вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради
това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна
енергия по сключения с топлопреносното предприятие договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия.
Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР
публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си
качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна
енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат
цената на доставената топлинна енергия. Съгласно разясненията, дадени в
посоченото тълкувателно решение и по аргумент от чл. 9 ЗЗД, клиенти на топлинна
енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения
имот със съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на
ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за
продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично
известните общи условия директно с топлопреносното предприятие.
В процесния
случай не е спорно и по делото се установява, че сградата, в която се намира
процесният имот, е присъединена към топлопреносната мрежа, както и че същият е
топлофициран.
Предвид
непреклудираните доводи, изложени във въззивната жалба, спорен между страните по делото е въпросът налице ли е валидно
възникнало облигационно правоотношение между топлопреносното предприятие и ответника, в качеството на потребител на топлинна енергия през релевирания период по
повод доставката на топлинна енергия в процесния недвижим имот.
С оглед задължителните
разяснения, дадени в посоченото тълкувателно решение, и предвид ангажираните от
ищеца доказателства в тази насока, въззивният съд намира за недоказано по
делото при условията на пълно и главно доказване, съобразно изискването на чл.
154, ал. 1 ГПК, на съществуването на облигационна връзка между ищеца и
ответника за процесния период. Представените от ищеца доказателства в тази
насока – писмо от кмета на Столична община, район „Младост“, с което се
уведомява „Т.С.“ ЕАД, че ответникът е придобил правото на собственост върху
топлоснабдения имот на 29.03.1995 г. (л. 25 от делото пред СРС) и протокол от
10.09.2002 г. на Общото събрание на етажните собственици, от чийто списък
приложен към него, е видно, че ответникът фигурира като собственик на
апартамент № 31 (л. 27 и сл. от делото пред СРС), не са годни да удостоверят качеството на ответника на собственик на
процесния имот за посочения в исковата молба период.
Представеното
писмо от Столична община няма характера на документ, удостоверяващ право на
собственост. Същото обективира изявление на неучастващо по делото лице, като не
съставлява и официален свидетелстващ документ по смисъла на чл. 179 ГПК, поради
което съдържащата се в него констатация за принадлежността на правото на
собственост представлява правен извод на кмета и няма обвързваща съда
материална доказателствена сила. По аргумент от чл. 18 ЗЗД, договорите за
прехвърляне на собственост или за учредяване на други вещни права върху
недвижими имоти трябва да бъдат извършени с нотариален акт. Съгласно чл. 112
ЗС, всички актове, с които се прехвърля правото на собственост или се учредява,
прехвърля, изменя или прекратява друго вещно право върху недвижими имоти, както
и актове, с които се признават такива права, подлежат на вписване. В процесната
хипотеза от ищеца не са ангажирани годни доказателства за установяване на право
на собственост на ответника върху топлоснабдения недвижим имот. Не се твърди и
не са ангажирани доказателства и в полза на последния да е учредено вещно право
на ползване върху същия или да е негов наемател. Не се твърди и не са
ангажирани доказателства и ответникът да е отправил искане за откриване на
партида за същия до топлофикационното дружество, поради което едностранното
откриване на такава не обуславя извод за валидно възникнало облигационно
правоотношение между страните по спора. Във връзка с представения протокол от
10.09.2002 г. на Общото събрание на етажните собственици е необходимо да се
посочи, че доколкото не съдържа данни, че ответникът е собственик на процесния недвижим
имот, същият не следва да бъде ценен и като косвено доказателство в тази
насока. Като собственик на същия е отбелязано трето неучастващо по делото лице –
Диана Георгиева Николова, a ответникът е посочен като собственик на друг апартамент.
На следващо място, обстоятелството, че въззивникът е с регистриран постоянен и
настоящ адрес, който съвпада с адреса на имота, не обуславя извод, че същият като
негов собственик и/или ползвател е потребител на топлинна енергия. Съгласно чл.
89 от Закона за гражданската регистрация (ЗГР), адресът е еднозначното описание
на мястото, където лицето живее или
където то получава кореспонденцията си, т.е. фактът на регистриран адрес в
конкретен имот не обуславя автоматично извод, че същият се ползва за жилищни
нужди от регистрирания. Не обуславя извод в тази насока и получаването на
съобщения на адреса, както неправилно е приел районният съд. Съобразно
посоченото и по-горе, клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да
бъдат и правни субекти, различни от
посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със
съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване,
за собствени битови нужди, и същевременно
са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този
имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното
предприятие, каквато не се твърди и не се установява да е процесната хипотеза.
В обобщение,
предвид изложените съображения, въззивният съд намира, че установителните
искове за дължимост на претендираните главници не са доказани по основание, тъй
като не е доказанано по делото наличието на валидно възникнало облигационно
правоотношение между топлопреносното предприятие
и ответника в качеството на потребител на топлинна енергия през релевирания
период по повод доставката на топлинна енергия в процесния недвижим имот.
Доколкото исковете
по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД са акцесорни спрямо приетите за
неоснователни главни искове, същите също са неоснователни и като такива следва
да бъдат отхвърлени.
Поради несъвпадане на изводите на двете съдебни инстанции
относно съществуването на задължение на ответника за плащане на цена за
топлинна енергия за процесните имот и период и цена на услугата „дялово
разпределение“ за същия, включително относно исковете с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, обжалваното съдебно решение следва да се
отмени и предявените положителни установителни искове следва да бъдат отхвърлени
изцяло, като неоснователни. Това налага отмяна на решението и в частта за
разноските.
По разноските:
Съгласно чл. 78, ал. 1 вр. чл. 273 ГПК и изхода на
спора, ищецът няма право на разноски нито в исковото, нито в заповедното
производство, нито по въззивното производство. Ответникът има право на разноски
за двете съдебни инстанции по аргумент от чл. 78, ал. 1 и ал. 3 вр. чл. 273 ГПК.
Такива са претендирани за съобразно представени списъци по чл. 80 ГПК пред
въззивния и районен съд, както следва: 47,77лв. – държавна такса за въззивно
обжалване и банкова такса, 200 лв. – адвокатски хонорар за въззивното
производство, и 400 лв. – адвокатски хонорар за процесуално представителство пред
районния съд. Плащането на претендираните разноски и адвокатски хонорари в общ
размер на 642,77 лв. е доказано по
делото, поради което и съобразно изхода на спора, въззиваемият-ищец следва да
бъде осъден да ги заплати на въззивника-ответник. Искането за присъждане на
такса в размер на 5,00 лв., платена във връзка с внасянето на дължимата
държавна такса, е неоснователно, тъй като същата няма характер на дължим разход
за производството по смисъла на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК. Неоснователно е и
възражението на въззиваемия по чл. 78, ал. 5 ГПК, тъй като размерът на уговорения
и платен адвокатски хонорар за процесуално представителство пред въззивния съд –
200 лв., е по минималния такъв, установен в чл. 7, ал. 2 вр. чл. 2, ал. 5 от
Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
По аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. 1 ГПК решението е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване пред ВКС.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 458361 от
26.07.2018 г., постановено по гр. д. № 67121/2016 г. по описа на Софийски
районен съд (СРС), ІІ Гражданско отделение (ГО), 75-ти състав, включително и в частта за разноските по чл. 78, ал. 1
и ал. 8 ГПК, ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователни
предявените от „Т.С."
ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, срещу К.А.Т., ЕГН **********,***, искове за признаване за установено, на основание чл.
422 вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 153 ЗЕ и вр. чл. 86,
ал. 1 ЗЗД, че К.А.Т. дължи на „Т.С.”
ЕАД следните суми: 1927,07 лева (хиляда деветстотин двадесет
и седем лева и седем стотинки), представляваща стойността на потребена топлинна
енергия за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2015 г. за топлоснабден имот –
апартамент № 13, находящ се в град София, ж.к. „******, вх. „Б“, и 36,72 лева (тридесет и шест лева и
седемдесет и две стотинки), представляваща стойността на услугата „дялово
разпределение“ за същия период, ведно със законна лихва, считано от 12.08.2016
г. до окончателното изплащане на вземанията за главници, както и 170,85 лева (сто и седемдесет лева и
осемдесет и пет стотинки), представляваща обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху главницата за топлинна енергия за периода 15.09.2015 г.
до 29.07.2016 г., и сумата от 3,94 лева
(три лева и деветдесет и четири стотинки), представляваща лихва за забава върху
главницата от 36,72 лева за периода от 15.09.2015 г. до 29.07.2016 г., за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 45366/2016 г. по описа на СРС, ГО, 75-ти състав.
ОСЪЖДА „Т.С." ЕАД, ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление:*** Б, ДА ЗАПЛАТИ на К.А.Т., ЕГН **********,***, сума в размер на 242,77 лв. – разноски за
въззивното производство, и сума в размер на 400 лв. – разноски за
производството пред първоинстанционния съд.
Решението е
постановено с участието на трето лице помагач на страната на ищеца – „Н.И.“ ООД.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.