Р Е
Ш Е Н
И Е
N107
гр.Русе, 09.03.2020 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
РУСЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД ГРАЖДАНСКА
КОЛЕГИЯ
в
публичното заседание на двадесет и осми февруари през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ
ВЕЛКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА МАГАРДИЧИЯН
ЗОРНИЦА
ТОДОРОВА, мл. съдия
при секретаря АНЕЛИЯ ГЕНЧЕВА и в присъствието на прокурора
като
разгледа докладваното от съдията ВЕЛКОВА
В. гр. дело N86 по описа
за 2020 година, за да се произнесе,
съобрази следното:
Производството е по
чл.258 и сл. от ГПК.
Постъпила е въззивна
жалба от С.Й.Н. чрез пълномощника му адв.Д.С. *** против решение № 1874/
11.11.2019 г., постановено по гр.д.№ 1446/2019 г. на Русенския районен съд в
частта, с която е осъден да заплати И.Г.П. сумата в размер на 8000 лв.,
представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди и сумата в размер
на 1147 лв., представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди, ведно
със законната лихва от датата на деликта, както и разноските по делото. Твърди,
че решението в обжалваните части е неправилно като постановено при съществени
процесуални нарушения и неправилно приложение на материалния закон, както и
като необосновано по съображенията, изложени в жалбата. Претендира отмяна на
решението и постановяване на ново, с което исковете да се отхвърлят изцяло,
евентуална да се намали размера на обезщетението при отчитане на 80 %
съпричиняване. Претендира и разноските за производството.
Ответникът по жалбата И.Г.П.
не е подал отговор по реда на чл.263 от ГПК. В съдебно заседание чрез
пълномощника си заявява, че жалбата е неоснователна и иска решението да бъде
потвърдено, както и да му се присъдят разноските за производството.
След преценка на доводите на страните, доказателствата по
делото и съобразно правомощията си, визирани в чл.269 от ГПК, въззивният съд
приема следното:
Жалбата е подадена от
процесуално легитимирано лице в законоустановения срок и срещу подлежащ на
съдебен контрол акт, поради което е допустима.
Разгледана по същество
жалбата е неоснователна.
Производството по делото
е образувано по предявения от И.Г.П. против жалбоподателя иск с правно
основание чл.45 от ЗЗД- за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени
и имуществени вреди от деликт.
Непозволеното увреждане,
регламентирано в чл.45 и сл. от ЗЗД е сложен юридически факт, елементите на
който са: деяние, вреда, противоправност на деянието, причинна връзка и вината,
която съгласно чл.45, ал.2 от ЗЗД се предполага.
Основният елемент на
непозволеното увреждане е вредата.
Тя се схваща като промяна чрез смущение, накърняване и унищожаване на благата
на човека, представляващи неговото имущество, права, телесна цялост и здраве,
душевност и психическо състояние. На обезщетение подлежат всички вреди- както
имуществените, така и неимуществените, които са пряка и непосредствена
последица от увреждането, като последните се определят от съда по справедливост
/ чл.51 и чл.52 от ЗЗД/.
Деянието, което трябва
да е противоправно, е конкретна човешка постъпка, а причинната връзка е
обединяващият елемент на фактическия състав.
За да бъде ангажирана
обезщетителната отговорност за вреди, в процеса
в доказателствена тежест на ищеца е да установи горепосочените елементи
от фактическия състав на непозволеното увреждане, както и да не е осъществено
обратното доказване- т.е. оборването на законоустановената презумпция за
виновност.
С решение №
662/06.11.2018 г. , постановено по АНД № 1594/2018 г. на Русенския районен съд
жалбоподателят е признат за виновен в това, че на 18.03.2016 г. в гр.Русе
причинил по непредпазливост средна телесна повреда на И.Г.П., изразяваща се в
трайно затруднение на движенията на десен долен крайник за срок повече от тридесет
дни, резултат от открито счупване, с изкълчване на дясна подбедрица в далечния
край, наложило метална остеосинтеза, за което същият е освободен от наказателна
отговорност и на основание чл.78а от НК му е наложено наказание глоба в размер
на 1000 лв.
Влязлото в сила решение
на наказателния съд е приравнено като последици на влязлата в сила присъда,
поради което и на основание чл.300 от ГПК е задължително за гражданския съд,
разгледащ последиците от деянието относно това дали е извършено деянието, неговата
противоправност и виновността на дееца.
Въз основа на цитираното
по- горе решение, приетите по делото СМЕ, писмени доказателства и свидетелски
показания, правилно първоинстанционният съд е приел, че в резултат на виновно и
противоправно поведение от страна на жалбоподателя на ответника по жалбата са
били причинени неимуществени вреди, изразяващи се в получените телесни
увреждания и свързаните с тях болка и страдания, довели оперативна интервенция
и лечение, за което последният е направил и разходи в размер на 1147 лв., които
имат характер на имуществени вреди от същият деликт.
Направените от ответника
по жалбата разходи, свързани с лечението са установени по категоричен начин с
представените по делото писмени доказателства- фактури, рецепти, фискални
бонове и с приетата по делото СМЕ. В заключението си вещото лице изрично е
посочило, че провежданото лечение, отразено в писмените доказателства,
оперативно, физиотерапевтично и лекарствено е във връзка с травматичните
увреждания на ответника по жалбата. С оглед на това правилно
първоинстанционният съд е приел, че на ответника по жалбата са причинени
имуществени вреди в претендирания размер.
Правилно
първоинстанционният съд е приел, че съгласно чл.52 от ЗЗД размерът на дължимото
обезщетение за неимуществените вреди следва да се определи от съда по
справедливост. Понятието справедливост няма абстрактен характер. То е свързано
с преценка на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които
следва да бъдат съобразени при определяне на размера.
При съобразяване на начина
на извършване на увреждането, възрастта на пострадалия, вида и характера на
телесните увреждания, интензитета на причинените болки и страдание, които са установени с
медицинската документация и приетата СМЕ, правилно е прието в обжалваното
решение, че справедливия размер на
дължимото обезщетение е 8000 лв.
Жалбоподателят е
релевирал възражение по чл.51, ал.2 от ЗЗД- за съпричиняване като е навел
доводи, че за неправилност на извода на районният съд за липса на такова.
Правилно въз основа на
съвкупната преценка на доказателствата първоинстанционният съд е приел това
възражение за неоснователно. По делото липсват доказателства, въз основа на
които да се обоснове извод, че с поведението си пострадалият е допринесъл за
настъпването на вредоносния резултат.
За да бъде намалено обезщетението
за вреди с
оглед разпоредбата на чл.51, ал.2 от ЗЗД, увреденият трябва да е допринесъл за
тяхното настъпване. Необходимо е обаче този принос да е конкретен - т.е. да се
изразява в извършването на определени действия или въздържането от такива
действия от страна на увреденото лице. Съпричиняване на вредоносния резултат ще
е налице само, ако именно
поведението на увредения е станало причина или е повлияло по някакъв начин
върху действията на причинителя на вредата.
В настоящият случай в
доказателствена тежест на жалбоподателят е да установи наличие на съпричиняване
от страна на ответника по жалбата. Доказателства, въз основа на които да се
обоснове такъв извод не са събрани по делото.
Правилно въз основа на
анализ на свидетелските показания първоинстанционният съд е приел, че в процеса
жалбоподателят не е установил наведеното от него съпричиняване. Само св. Е. Х.
дава показания, че е наблюдавала конфликтната ситуация през шпионката и сочи,
че ответникът по жалбата със сила се опитвал да влезе в дома на жалбоподателя.
Показанията нае тази свидетелка са общи, не е посочено в какво конкретно се упражнената
от него сила. Правилно показанията на свидетелката са ценени през призмата на
чл.172 от ГПК при съобразяването на обстоятелството, че същото сочи, че от 40
годиние в лоши отношения с ответника по жалбата. Показанията на тази
свидетелката не кореспондират с другите доказателства по делото, поради което
само въз основа на тях не може да се приеме за доказано твърдяното от
жалбоподателя съпричиняване.
Жалбоподателят не е
ангажирал доказателства, въз основа на които да се обоснове извод, че ищецът
има принос в настъпването на вредоносния резултат, поради което възражението по
чл.51, ал.2 от ЗЗД се явява неоснователно, както правилно е приел районинят
съд.
Правилно законната лихва
е присъдена от датата на деликта с оглед изричната разпоредба на чл.84 от ЗЗД и правилно е разпределил и
отговорността за разноските съобразно чл.78 от ГПК.
Решението в обжалваните
части не страда от наведените в жалбата пороци, същото е правилно и следва да
бъде потвърдено.
Съгласно чл.78 от ГПК
разноските за въззивната инстанция са в тежест на жалбоподателя. Същият следва
да заплати на другата страна сумата в размер на 480 лв. платено адв.
възнаграждение.
По изложените съображения Русенският окръжен съд
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №
1874/ 11.11.2019 г., постановено по гр.д.№ 1446/2019 г. на Русенския районен
съд в частта, с която С.Й.Н. е осъден да заплати И.Г.П. сумата в размер на 8000
лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди и сумата в
размер на 1147 лв., представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди,
ведно със законната лихва от датата на деликта- 18.03.2016 г. до окончателното
плащане, както и в частта за разноските.
В останалата част
решението като необжалвано е влязло в сила.
Решението може да се обжалва пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: