О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ /26.02.2020 г., гр. Провадия
ПРОВАДИЙСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД,
III състав, в закрито заседание на 26.02.2020 г. в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: СОНА ГАРАБЕДЯН
като
разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 1629/2019г. по описа на РС - Провадия, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е образувано по искова молба, подадена
от „Теленор България” ЕАД, ЕИК ********* против с. Г.М., ЕГН **********,
с която са предявени обективно съединени искове за
установяване дължимост на част от сумите - главница
и неустойка за предсрочно прекратяване на договор за мобилни услуги от 23.08.2017
г. по издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК № 655/04.07.2019 г. по
ч.г.д. № 991/2019 г. на РС – Провадия и осъдителни искове.
С
разпореждане № 5079/18.11.2019 г. съдът е дал указания на ищеца да отстрани
допуснатите нередовности на исковата молба.
При
извършената проверка, с оглед постъпилата уточнителна молба вх. №
7282/03.12.2019 г., съдът констатира следното:
Относно
допустимостта – в исковия процес за първи път се въвежда твърдението, че сумата
за неплатени услуги се претендира освен въз основа на договора от 23.08.2017
г., а също и въз основа на допълнително споразумение от 31.10.2017 г.,
допълнително споразумение от 07.12.2017 г., допълнително споразумение от
18.01.2018 г. за друг мобилен номер, договор за мобилни услуги от 18.01.2018
г., посочен в уточнителната молба вх. № 7282/03.12.2019 г., и договор за
мобилни услуги от 05.04.2018 г. за трети мобилен номер, с които допълнителни
споразумения процесните договори били новирани.
За да е
допустимо производството по чл. 422 от ГПК, е необходимо да има пълно съответствие между
страните, основанието и размера на
предявените искове и задълженията, за които е издадена заповед за изпълнение,
доколкото в исковото производство се установява дължимостта именно на тези вземания, за които е
образувано заповедното такова и за които е издадена заповед за изпълнение.
С решението по установителния иск по чл. 422 ГПК, съдът следва да
се произнесе за съществуването или несъществуването на право, за което е
издадена заповедта за изпълнение, при съобразяване на посочените от заявителя
обстоятелства, от значение за
възникването и съществуване на вземането. При предявяване на
предвидения от законодателя положителен установителен иск е недопустимо кредиторът - ищец да
променя материалноправната му характеристика. Той не би могъл да въведе други, различни и допълнителни правопораждащи факти, в сравнение с тези,
посочени в заявлението за издаване на заповедта за изпълнение.
В този
смисъл е налице и нова съдебна
практика - Решение № 123/30.11.2017 г. по т.д. № 1627/2015 г. на ВКС, II т.о.,
в която се приема, че добавянето на споразумение към
първоначално посочения договор, на който ищецът основава претенциите си и който
не е бил заявен в заповедното производство и издадената заповед, води до недопустимост на иска по чл. 422 ГПК. Именно така е и в процесния случай. Нещо повече, освен
първоначално посочения договор се добавят още два договора - договор за мобилни
услуги от 18.01.2018 г. и договор за мобилни услуги от 05.04.2018 г.
Отделно
и в същата насока – трайна и непротиворечива съд. практика - Решение по т.д. № 1627/2015г. на II т.о.; Решение
по гр.д. № 7541/2013 г., ІV г.о.; Решение № 169/04.01.2016 г. по
т.д. № 700/2011 г. на ВКС, II т.о; Решение № 43 от 11.03.2013 г. на ВКС по т.
д. № 325/2012 г., II т. о., Решение № 171 от 24.04.2012 г. на ВКС по гр. д. №
801/2011 г., IV г. о. и др.
За
необходимостта от пълен идентитет на вземанията в настоящото и
заповедното производство – решение № 18/16.02.2016 г. по т. д. № 1880/2014 г.,
I т. о., на ВКС; решение № 18/16.02.2016 г. по т. д.
№ 1880/2014 г., I т. о., на ВКС, пост. по реда на чл. 290 ГПК; решение №
169/04.01.2016 г. по т.д. № 700/2011 г. на ВКС, II т.о; решение № 43 от
11.03.2013 г. на ВКС по т. д. № 325/2012 г., II т. о., решение № 171 от
24.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 801/2011 г., IV г. о. и др., пост. по реда на
чл. 290 ГПК, решение по в. т. д. № 1055/2019 г. на ОС - Варна и др.
Отделно и дори да не се споделят
горните мотиви, исковата молба отново подлежи на връщане относно
установителните претенции, тъй като не отговаря на изискванията на чл. 127, ал.
1, т. 4 и т. 5 от ГПК.
Въпреки дадените
указания, така и не е ясно по какъв начин е формирана исковата сума за
главница. Ищецът твърди, че главницата е сбор от предоставени услуги, без да е
конкретизирал каква част от нея се претендира по договора за мобилни услуги от
23.08.2017 г., посочен в заявлението като основание за издаване на заповедта за
изпълнение по чл. 410 от ГПК. Същевременно, описвайки сумите по отделните
фактури, посочва и такива за лизингови вноски. Същото се отнася и за кредитното
известие, в което отново е включена сума за лизингови вноски. По този начин се
твърди дължимост и на лизингови вноски, каквито няма поискани и присъдени в
заповедното производство.
Несъмнено договорът за лизинг би бил
отделно правоотношение, с различен предмет,
момент на възникване и параметри. В исковата молба и уточнението се твърди, че
са сключени два такива договора – от 07.12.2017 и от 05.04.2018 г., но като
основания за предявените обективно съединени осъдителни искове. При това
положение не е ясно защо част от главницата по установителния иск касае
лизингови вноски. Тъй като не е посочено от кои точно суми за услуги, такси и лизингови
вноски е формирана тя /такава за лизингови вноски би била недопустима/, не може
да бъде извършена преценка евентуално за каква сума искът се припокрива с тази
по заповедното производство. Отделно, така и не става ясно от какви суми се
формира тази обща главница, което води до липса на достатъчно обстоятелства, на
които се основава искът, и затруднява защитата на ответника.
По отношение на
претенцията за неустойка не са изложени обстоятелствата, на които същата се
основава – за предсрочно прекратяване на кой договор е начислена същата,
доколкото в исковата молба и уточнението се твърди сключването на общо три
договора между страните. Не посочен и периода, за който същата е начислена, за
което са дадени указания. Той е един от съществените елементи за
индивидуализация на претенцията.
Исковата
молба подлежи на връщане и относно осъдителните искове за сумата от 56,85 лева
– лизингови вноски по договор за лизинг от 07.12.2017 г. и за сумата от 51.11
лева – лизингови вноски по договор за лизинг от 05.04.2018 г. Въпреки дадените
указания, ищецът не е посочил срока на всеки един от договорите за лизинг,
падеж на плащане на отделните вноски /в уточнението отново се препраща към
падеж на лизинговите вноски, указан във фактурите/, както и дали ответникът е уведомен
за настъпването на предсрочната изискуемост на задълженията по тях – кога и по
какъв начин. Следователно не са изпълнени изискванията на чл. 127, ал. 1, т. 4
и т. 5 от ГПК и по отношение на тези искове, а поредни указания не се дължат.
Предвид
изложеното, исковата молба следва да бъде върната, а делото – прекратено.
Съгласно
т. 13 от ТР № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, издадената заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК следва да бъде обезсилена изцяло, включително
и по отношение на мораторната лихва за забава в размер на 19.80 лева за периода
от 21.10.2018 г. до 12.06.2019 г., доколкото в едномесечния срок по чл. 415,
ал. 4 от ГПК установителен иск за това вземане не е предявен.
Мотивиран
от горното и на основание чл. 130, чл. 129, ал. 3 от ГПК, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ВРЪЩА искова молба вх. № 6764/14.11.2019 г., подадена
от „Теленор България” ЕАД, ЕИК ********* против с. Г.М., ЕГН **********,
като недопустима и нередовна.
ПРЕКРАТЯВА производството
по г. д. № 1629/2019 г. по описа на РС - Провадия.
ОБЕЗСИЛВА изцяло
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 655/04.07.2019
г. по ч.г.д. № 991/2019 г. на РС - Провадия.
Определението
подлежи на обжалване с частна жалба в едноседмичен срок от съобщаването му на
ищеца пред ОС - Варна.
Препис
от определението да се връчи само на ищеца, чрез пълномощника адвокат Герова
РАЙОНЕН СЪДИЯ: