Решение по дело №174/2018 на Окръжен съд - Плевен

р е ш е н и е

№

гр. Плевен, 23.05.2018 г.

 

в името на народа

 

            пЛЕВЕНСКИЯТ окръжен СЪД, гражданско отделение, в открито заседание на петнадесети май през две хиляди и осемнадесета година, в състав:

 

                                                           Председател: Жанета Димитрова

 

при секретаря  велислава трифонова

при прокурора иван шарков

като разгледа докладваното от съдията Димитрова гражданско дело № 174 по описа на съда за 2018 г., на основание данните по делото и закона, за да се произнесе, съобрази следното:

 

            Производството е по чл. 336 и сл. ГПК.

Иск с правно основание чл. 5 ЗЛС за поставяне под пълно запрещение.

            Постъпила е искова молба от Д.С.А. чрез от назначения й служебен адвокат Р.М. - В. против З.А.А., с която се иска поставяне на ответника под пълно запрещение.

В молбата се твърди, че ответникът е син на молителката и страда от заболяване „умерена умствена изостаналост“, за което му е определена 80 % намалена работоспособност. Твърди се, че ответникът страда от заболяване на отделителната система, за което е нужно оперативно лечение, но тъй като същият не разбира нуждата от лечение и не желае да изрази съгласие за това лечение, което е в негов интерес същата счита, че следва да бъде поставен под пълно запрещение, за да може тя като негов настойник да се грижи за здравето му и да подписва документи където е необходимо, вкл. за лечението му.

            В срока по чл. 131 ал. 2 ГПК не е постъпил писмен отговор от ответника по молбата З.А.А..

Молителката се явява лично и чрез служебния адвокат Р.М. - В. поддържа подадената молба.

            Ответникът изразява становище за неоснователност на молбата.

            Окръжна прокуратура – Плевен чрез процесуалния си представител изразява становище за основателност на молбата.

Съдът, като съобрази становищата на страните и представените по делото доказателства, прецени ги по реда на чл. 12 и чл. 235 ГПК поотделно и в тяхната съвкупност и прие за установено от фактическа и правна страна следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 5 ЗЛС предпоставките за поставяне на едно лице под пълно или ограничено запрещение са две и същите следва да са налице комулативно – лицето следва да страда от душевна болест или от слабоумие /медицински критерий/ и състоянието му да води до пълна или частична невъзможност да разбира своите интереси и да се грижи за своите работи /юридически критерий/.

Съгласно разпоредбата на чл. 336 ал. 1 ГПК поставяне на едно лице под пълно или ограничено запрещение може да бъде поискано с искова молба от съпруга, от близки роднини, от прокурора и от всеки, който има правен интерес от това.

            Не се спори между страните, а се установява от представеното по делото в заверен препис удостоверение за раждане на ответника, издадено въз основа на акт за раждане №***/24.07.1989 г., че молителката е майка на ответника.

Молбата за поставяне на ответника под пълно запрещение е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

            Установява се от представените по делото писмени доказателства – решение № 233/15.11.2017 г. на НБПП, епикриза на ответника ИЗ № 40524/2016 г., изд. от КХ при УМБАЛ – Плевен, епикриза ИЗ № 35139/2014 г., издадена от ОДНБПЗ при  УМБАЛ – Плевен, ЕР на ТЕЛК № 687/26/10.02.2015 г., издадено от ТЕЛК Втори състав при УМБАЛ – Плевен, че ответникът страда от заболяванията – „субилеус, долихосигматис, колитис хроника“, както и от „умерено умствено изоставане“, като от ранна възраст при ответника се наблюдава изоставане в нервно-психичното развитие. Установява се, че за заболяването на ответника „умствено изоставане – умерена степен“ за периода от 01.02.2015 г. до 01.02.2018 г. му е определена 80 % трайно намалена работоспособност.

            На изследване подлежи обстоятелството дали с оглед заболяванията си ответникът разбира свойството и значението на постъпките си и може ли да ги ръководи в защита на своите и на близките си интереси.

            При разпита на ответника същият показа, че разбира въпросите на съда и отговори адекватно на тези свързани със самоличността му и адреса му. Ответникът заяви, че не се занимава в ежедневието си с нищо, сам си приготвя храна и сам харчи парите от пенсията си, като купува хляб с цена 2 лв.. Ответникът отрича да има здравословни проблеми и да се нуждае от грижи и лечение, като заяви, че се е лекувал доброволно до момента в болница, но не знае за какви заболявания и не счита, че има нужда от лечение. Ответникът заяви, че живее с лицето А., но не знае кое е това лице и дали са в родствена връзка, както и че не знае размера на пенсията си.

            Установи се от заключението на приетата съдебно – психиатрична експертиза, изготвена от вещото лице д-р Н.Л., което не се оспори от страните и като безпристрастно и компетентно изготвено съдът възприема изцяло, че от раждането си ответникът страда от умерена умствена изостаналост, без нарушения в поведението. Вещото лице установява, че при тази степен на умствена недоразвитост, особено, когато лицето е преминало през обучение, съобразено със специфичните му образователни потребности и не е постигната компенсация, както е в конкретният случай, не се достига до придобиване на дееспособност, тъй като разсъдъчните способности не могат да бъдат развити за да може ответникът да осмисли това, което го заобикаля, да разбира човешките взаимоотношения и да се ориентира в тях, прогнозирайки последиците от действията си, което го поставя в конфликт с интересите му и тези на близките му. Вещото лице установява, че с оглед степента на умерената умствена изостаналост при ответника не се очаква компенсиране на интелектуалния дефицит, като състоянието на ответника е стационарно, необратимо и същият ще се нуждае от наглеждане и поставяне под контрол на хора, които да се грижат за него, като няма прогноза да достигне до самостоятелно социално функциониране. Според вещото лице поради слабоумие ответникът не е в състояние да се грижи за своите и на близките си интереси и да ги защити.

            Съдът съобрази противоречието на института на запрещението с европейското законодателство и приема следното: Считано от 21.04.2012 г. в сила за Р България е Конвенцията на ООН от 2006 г. за правата на хората с уврежданията, ратифицирана от РБ със закон, приет от НС на 26.01.2012 г.. Следва да се посочи също, че с решение на Съвета на ЕС 210/48/ЕС от 26.11.2009 г., Конвенцията е ратифицирана от Европейския съюз и този момент следва да се прилага пряко във всички страни – членки на съюза. С Конвенцията са установени принципни световни правни стандарти за права на хората с увреждания, като се променят класическите правни принципи относно правоспособността и дееспособността на хората с увреждания. Съгласно чл. 1 от Конвенцията хора с увреждания са „лица с трайна физическа, психическа, интелектуална и сетивна недостатъчност, която при взаимодействие с обкръжаващата ги среда би могла да възпрепятства тяхното пълноценно и ефективно участие в обществото, равноправно с останалите”. Разпоредбата на чл. 12 от Конвенцията установява равнопоставеност като правни субекти на хората с увреждания, притежаващи пълна правоспособност и дееспособност наравно с всички останали хора във всички сфери на живота и тяхно право да упражняват правата си чрез лични действия. Конвенцията предвижда намесата на държавата в ограничаване на тези права да е силно ограничена само до осигуряване на мерки за защита и мерки за подкрепа, чрез които да се осигурява лични избор на лицето според неговите желания и предпочитания. Считано от 07.09.1992 г. в сила за Република България е и Европейската конвенцията за правата на човека и основните свободи от 1963 г., ратифицирана от РБ със закон, приет от НС на 31.07.1992 г.. В редица свои решения Европейският съд по правата на човека се е произнасял във връзка с установени нарушения на конкретни права на поставените под запрещение лица. С препоръка № R/99/4 от 23.02.1999 г. Комитетът на министрите на Съвета на Европа прeпоръчва на държавите – членки, в т.ч. и България да приемат в законодателството си всички необходими мерки за запазване в максимална степен на дееспособността на лицата, като ограничаването на дееспособността да се извършва само в случаи, в които е необходимо за защита на интересите на лицето.

            Институтът на запрещението по българското право е в безспорно противоречие с принципите на европейското право, въведени с цитираните по – горе Конвенции и препоръки, както е безспорно, че дори при пряко приложение на нормите от по – висок ранг в българското законодателство липсват механизми, които да определят конкретни мерки за защита и подкрепа на хората с увреждания и съществува риск при отхвърляне на искането за поставяне на едно лице под запрещение да не се даде изобщо защита на правата на такова лице. Поставянето на ответника под ограничено запрещение в действителност би охранило интересите му в случай, че се касае за разпоредителни сделки с имущество, тъй като назначеният попечител би могъл да окаже защита на неговите интереси и да потвърди волята му или да откаже да направи това. В ситуация обаче, в която ответникът изобщо не може да изрази воля или волята на ответника не съвпада с интересите му, като в конкретният случай такъв интерес е нуждата от оперативно лечение на конкретен здравословен проблем, който се задълбочава, няма правен механизъм същият да бъде задължен да изрази адекватна такава, а евентуално назначен попечител не би могъл да замести неговото волеизявление и липсва правна възможност съдебна или друга институция да осигури защита на правата му. Съдът съобрази, че ответникът с оглед диагностицираното му заболяване „умерена умствена изостаналост“ е от кръга на лицата по чл. 146 ал. 1 т. 2 от Закона за здравето /ЗЗ/, които се нуждаят от специални здравни грижи, както и че в разпоредбите на чл. 155 – чл. 165 вкл. от ЗЗ е предвиден съдебен ред, по който да се защитят правата на тези лица чрез настаняване на принудително лечение в лечебни заведения за стационарна психиатрична помощ и центрове за психично здраве, в психиатрични отделения или клиники на многопрофилните болници и в лечебни заведения за специализирана психиатрична извънболнична помощ. Предвидената в ЗЗ защита на правото на ответника да получи навременна и адекватна медицинска помощ за лечение на заболяването „умерена умствена изостаналост“ според съда не е достатъчна гаранция за оказване на пълна и всеобхватна медицинска помощ на ответника при липса на изразена воля за лечение, тъй като в посочените в ЗЗ лечебни заведения се извършва специализирано лечение на психични заболявания или слабоумие, а не лечение въобще на лицата, страдащи от определени психични заболявания или слабоумие. Съдът, като съобрази, че с оглед слабоумието, от което страда като последица от заболяването „умерена умствена изостаналост“ състоянието на ответника е такова, че изобщо не разбира свойството и значението на постъпките си, а като цяло същият не може да се грижи за своите работи, приема, че са налице основанията на чл. 5 ал. 1 ЗЛС и ответникът следва да бъде поставен под пълно запрещение, за да се охранят в пълна степен неговите интереси.

            Водим от горното, Съдът

Р е ш и:

 

            поставя на основание чл. 5 ал. 1 ЗЛС З.А.А., ЕГН **********,***  под пълно запрещение по молба на майка му Д.С.А.,  ЕГН ********** ***.  

   

Препис от решението след влизането му в сила да се изпрати на Органа по настойничеството и попечителство при Община плевен по постоянното местожителство на ответника във връзка с отразяване на настойничеството по чл. 173 ал. 2 СК в съответния регистър по чл. 174 от СК или при липса на настойник по право за назначаване на настойнически съвет и вписването му в посочения регистър.

 

            Решението подлежи на обжалване пред Апелативен съд – гр. Велико Търново в двуседмичен срок от връчването му на страните, с въззивна жалба.  

           

                                  

                                                                                               Окръжен съдия: