№………./………………..2019г.
гр. Варна
В И М
Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН
СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ в открито съдебно заседание, проведено на осемнадсети юни две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДЕСПИНА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТИНА КАВЪРДЖИКОВА
ИВАНКА ДРИНГОВА
при секретар Димитричка Георгиева,
като разгледа докладваното от съдията Кавърджикова
въззивно гражданско дело № 778 по описа за
2019 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по жалба № 4878/2708.2018г. и жалба №
5904/22.10.2018г. от „А. а.“, ООД, ЕИК ...., със седалище и адрес на управление
гр....., представлявано от управителя С.С. А., чрез адв. Г.Н., против решение №
214/03.08.2018г., допълнено с решение № 264/08.10.2018г., двете постановени по
гр.д. № 215/2017г. на ПРС, както в частта, в която е отменена заповед №
1/10.02.2017г. на управителя на дружеството, с която е прекратено трудовото
правоотношение с М.В.М. ЕГН ********** ***, като й е наложено дисциплинарно
наказание „уволнение“, на осн. чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, в частта, в която е
променено основанието за прекратяване на трудовото правоотношение от чл. 330,
ал. 2, т. 6 от КТ на чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ-поради неизплащане от
работодателя на трудовото й възнаграждение, на осн. чл. 344, ал. 1, т. 4 от КТ
и уважен иска с правно осн. чл. 221, ал. 1 от КТ, така и в частта, в която „А.
а.“, ООД, ЕИК ...., със седалище и адрес на управление гр....., представлявано
от управителя С.С. А. е осъдено да заплати на М.В.М. ЕГН ********** ***, сумата
от 340.00лв., представляваща неизплатено трудово възнаграждение за м.септември
2016г., на осн. чл. 128 от КТ, ведно с обезщетение
за забава за периода от деня, следващ
датата на която всяко от месечните трудови възнаграждения е станало изискуемо и със законната лихва върху главницата,
начиная от 01.10.2016 г., до окончателното й изплащане и в частта, в която се дължат разноски.
Прави оплаквания, че решението е с твърде неясен
диспозитив. Моли се да бъде прогласена нищожността на обжалваното решение, като
делото бъде върнато на първоинстанционния съд за постановявяне на ново решение.
Освен това сочи, че ПРС се е произнесъл недопустимо в частта относно
присъденото обезщетение за забава и присъдената законна лихва, считано от
01.10.2016г., вместо от датата на завеждане на иска-21.02.2017г. Моли да бъде
обезсилено в тези части. Приеме ли се
от въззивния съд, че решението не е
нищожно, се моли да бъде отменено изцяло и исковите претенции отхвърлени, като
неоснователни.
В писмен отговор М.В.М. ЕГН ********** ***, чрез адв. Ст.Д. оспорва постъпилата жалба.
Намира за несъстоятелни наведните оплаквания. Първоинстанционното решение не е
абсолютно неясно, затова не е нищожно. То е допълнено и неяснотите са
превъзмогнати. Моли се жалбата да бъде отхвърлена.
В редовно продените с.з. пред въззивния съд, въззивното дружество, чрез
адв. Г.Н. поддържа въззивната си жалба, а въззиваемата М.В.М., чрез
процесуалния си представител адв. Ст.Д.-отговора на въззивната жалба.
ВОС
констатира следното:
В исковата си молба ищецът М.В.М. , чрез адв. Ст.Д. твърди, че е работила при
ответното дружество като продавач-консултант в магазин на адрес гр. Провадия, ул.
„Кирил и Методий”, № 143 с основно месечно възнаграждение от 340.00лв. Със
заповед № 1/10.02.2017г. е била дисциплинарно уволнена, за нарушение по чл.
190, ал. 1, т. 2 от КТ. Счита заповедта за незаконосъобразна. Със заявление от
25.01.2017г. едностранно е прекратила трудовото правоотношение, на осн. чл.
327, ал. 1, т. 2 от КТ. Поради неизплащане на трудовото й възнаграждение.
Заявлението е било изпратено по пощата на 25.01.2017г.. Работодателят е бил
уведомен, но не се е явил да получи писмото. Писмото продължавало и в момента да
се намира в пощата в Провадия. Твърдяла е, че в заявлението има предвид
неизплатени трудови възнаграждения за м.август, септември и октомври 2016г.,
претендирайки осъждането на работодателя да й плати сумата в общ размер на
1020лв. Предявила е още и иск с правно осн. чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ за
отмяна на дисциплинарното уволнение и иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т.
4 от КТ за поправка в трудовата книжка на основанието за прекратяване на
трудовото правоотношение. В уточняваща молба № 1959/06.04.2017г. и уточняваща
молба № 3819/19.07.2017г. е посочила, че поддържа иска си с правно осн. чл.
128, ал. 2 от КТ единствено за м. септември 2016г., ведно със законната лихва,
считано от датата на завеждане на иска, както и исковете си с правно осн. чл.
344, ал. 1, т. 1 от КТ и чл. 344, ал. 1, т. 4 от КТ. Претендира присъждане на
сторените по делото разноски.
В писмен отговор по
реда на чл. 131 от ГПК, „А. а.” ООд, чрез управителя В. Д. А. оспорва исковите
претенции, като неоснователни. Дисциплинарното уволнение е извършено поради
неявяване на М. на работа на 25, 26, 27 и 30 януари 2017г. Оспорва, че
дружеството, чрез него или друго упълномощено лице е било уведомявано за
едностранното прекратяване на трудовото правоотношение от страна на работника.
Изпращането на заявление по пощата, без свеждането й до знанието му не поражда
правните последици на посочената в него претенция. Не са и налице основания по
чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ. М. е
получавала напълно и в срок, без забавяне трудовите си възнаграждения, с
изключение на това за м. 10.2016г. в размер на 142.95лв., което своевременно е
било начислено, но М. не се е явила да го получи, поради наложилата се
хоспитализация и ползван отпуск по болест до 10.01.2017г., а след това и платен
отпуск от 11.01.2017г. до 24.01.2017гж. включително, поради неявяването й в
деловодството да го получи или делигира това право на друго лице. След
ползвания отпуск по болест и ползван платен годишен отпуск до 24.01.2017г., тя
е следвало да се яви на работа на 25.01.2017г.
При неявяването й в обекта и през следващите три последователни работни
дни, управителят й поискал обяснения по
реда на чл. 193 от КТ с писмено искане, получено от нея на 03.02.2017г. До
изтичане на предоставения й срок, тя не се явила в търговския обект, адреса на
управление или в счетоводството и не изпратила писмени обяснения. Моли се да
бъдат отхвърлени исковите претенции, ведно с присъждане на сторените по делото
разноски.
Съдът
като взе предвид събраните по делото доказателства и становищата на страните,
приема за установено следното:
Не се спори между
страните и се установява от представените пред ВРС писмени доказателства-трудов
договор № 11/22.07.2014г. и допълнителни споразумения, че от 23.07.2014г. страните
са в трудово правоотношение, като М.В.М. се е съгласили и заела длъжността „продавач-консултантв търговски
обект на дружеството, при основно
месечно трудово възнаграждение от 340.00лв. и без допълнителни възнаграждения.
Ищцата и настояща въззивница М.В.М. е представила по първоинстанционното дело
заявление, адресирано до управителя на „А. а.” ООД, изпратено по пощата на
25.01.2017г., съгладно представения служебен бон-л. 8 от първоинстанционното
дело, в което го уведомява, че прекратява едностранно сключения между тях
трудов договор, на осн. чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ поради неизплащане /забавяне
на изплащането/ на трудовото й възнаграждение. Моли за оформяне на трудовата й
книжка и и останалата документация, да й
бъде изплатено обезщетението по чл. 221, ал. 1 и чл. 224 от КТ. Видно от от известие за доставяне на л. 103-горе от
първоинстанцонното дело, заявлението,
изпратено от М.М. на 25.01.2017г. с баркод № PS920000439DL,е получено от „А. а.” ООД на 16.02.2017г.
Няма спор, че на 25.01.2017г., 26.01.2017г., 27.01.2017г. и 30.01.2017г. М.М.
не се е явила на работа, след като първоначално е била хоспитализирана, а
впоследствие е ползвала отпуск за временна неработоспособност, а от
11.01.2017г. до 24.01.2017г.-разрешен й платен годишен отпуск.
С изх. № 9/31.01.2017г. „А. а.” ООД, чрез управителя В. Д. А. е уведомил М.В.М.,
че вече четири последователни работни дни, считано от 25.01.2017г. не се явява
на работа, което е нарушение по чл. 190, ал., т. 2 от КТ. В тридневен срок,
считано от датата на получаване на уведомлението работодателят й е дал
възможност да се яви и даде обяснения за причината за отклоняването си от
работния процес, или да депозира писмени такива, във връзка с това. Освен това М.
е била запитана дали страда от заболявания от Наредба № 5 от 20.02.1987г. за болестите,
при които работниците боледуващи от тях имат особена закрила, съгласно чл. 333,
ал. 5 от КТ. Видно от обратна разписка
на л. 19-гърба от първоинстанционното дело съобщението е връчено лично на М.М.
на 03.02.2017г.
На същия ден-03.02.2017г. М.В.М. е уведомила работодателя, че той е
уведомен писмено от нейна страна на 25.01.2017г., като писмото може да получи в
„Български пощи” ЕАД-Провадия. Това уведомление, видно от известие за доставяне
на л. 103-долу от първоинстанционното дело е получено от „А. а.” ООД на
15.02.2017г.
Междувременно, работодателят „А. а.” ООД
е издал заповед № 1/10.02.2017г., с която е наложено дисциплинално
наказание-уволнение на М.В.М., след изтичане на дадения й срок за обяснения и
непредставянето на такива, поради неяваването й на работа в периода от
25.01.2017г. до 30.01.2017г., т.е. за период от повече от два последователни
работни дни. Заповедта за уволнение е връчена лично на Мариеала Валетнинова М.
същия ден-на 10.02.2017г., видно от обратната разписка на л. 17 от
първоинстанционното дело.
С оглед представените по делото платежни ведомости за начисляваното и
изплащано на М.В.М. трудово възнаграждение, с оглед спора за това, изплатено ли
е или не трудовото й възнаграждение за м.септември 2016г. и направеното
оспорване, че не е получавала и не се е разписвала на ведомостта, пред ВРС са
изслушани заключение по допусната СГЕ, повторна и тричленна такава. Доколкото
вещите лица по единичните СГЕ дават противоположни заключения, а едното вещо
лице по тричленната СГЕ е подписало особено мнение, въззивният съд е допуснал
по искане на въззивника повторна 3-членна СГЕ, вещите лица по която поддържат,
че подписът във ведомостта за изплатени трудови възнаграждения за м. септември
2016г. е изпълнен от М.В.М..
С оглед така установеното от фактическа страна, се налагат следните правни
изводи:
Въззивните жалби са подадени в предвидения в чл. 259, ал. 1 от ГПК срок, от
надлежно легитимирано лице-страна по спора, при наличието на правен интерес и
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което са допустими за
разглеждане и следва прознасяне на въззивния съд по съществото на спора.
Настоящият състав е съгласен, че решение № 214/03.08.2018г. е твърде неясно, но като се вземе предвид и решението № 264/08.10.2018г.,
постановено на осн. чл. 250 от ГПК, може да се изведе волята на съда. Действително с първото решение не е имало
произнасяне на съда по всички искове на ищцата, а с допълнителното такова ПРС
се е произнесъл и свръхпетитум. Уважил е исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т.
4 от КТ, както и иска с правно оснавние чл. 128, ал. 1, т. 2 от КТ за
м.09.2016г. в размер на 340.00лв., ведно
със законната лихва, считано от 10.02.2016г. до окончателното изплащане на
задължението, въпреки ,че претенцията е за присъждане на законната лихва,
считано от датата на завеждане на исковата молба, с оглед внесените от ищцата
уточнения. Уважена е и претенция за заплащане на обезщетение за забава, считано
от деня, в която главницата е станала изискуема. Следва да се приеме, че ПРС е
уважил иска за главницата от 340.00лв.-трудово възнаграждение за м.09.2016г.,
ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на иска в
съда-21.02.20117г. до окончателното изплащане на задължението и иска за обезщетение за забава върху
главницита от 340.00лв., от датата на която вземането е станало изискуемо-01.10.2016г.
до датата на завеждане на иска в съда-20.02.2017г. Съдът е уважил още и иск с правно основание
чл. 221, ал. 1 от КТ, видно от извършеното от първоинстанционния съд допълване,
въпреки, че такова искане по делото от страна на М. липсва. На това място
следва да бъде посочено от състава, че първоинстанционните решение № 214/03.08.2018г.,
допълнено с решение № 264/08.10.2018г. следва да бъдат обезсилени в частта
относно присъденото обезщетение за забава върху главницата от 340.00лв.,
считано от 01.10.2016г. до датата на предявяване на иска в съда- 20.02.2017г. и
производството прекратено в тази част, като произнасяне по непредявен иск. По
същия начин следва да постъпи и с произнасянето на ПРС в частта на уважения иск
с правно осн. чл. 221, ал. 1 от КТ и производството прекратено в тази част,
т.к. е налице произнасяне по непредявен иск. По-нататък решението на ПРС не ще
бъде обсъждано в тези части.
Преди да се произнесе съда по предявените от ищцата искове ,съдът е длъжен
да се произнесе по въпроса прекратено ли е, кога и на какво основание трудовото
правоотношение между „А. а.“ ООД и М.В.М.. И двете страни поддържат, че
трудовото правоотношение е прекратено. Отговорът на първия поставен въпрос
следва да бъде: Да, трудовото правоотношение
е прекратено. Тогава кога и на какво основание? При конкуренция
на основания за прекратяване на трудовия договор, конститутивно действие има
онова, чийто фактически състав е настъпил по-рано, като е ирелевантно дали
твърдените в изявлението на ищцата основания са били действително налице.
Настоящият състав намира, че трудовото правоотношение е прекратено на
10.02.2017г., когато на М.В.М. е връчена заповед № 1/10.02.2017г. и на осн. чл.
327, ал. 1, т. 2 от КТ.
Вярно, че М. е изпратила заявление, съдържащо едностранното й волеизявление
за прекратяване на трудовото
правоотношение, на осн. чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ. В тежест на работника е да
установи, че е довел до знанието на работодателя волята си да прекрати
трудовото правоотношение поради това, че работодателят е забавил изплащането на
трудовото възнаграждение, което може да стане само и единствено по писмен
начин. М. е доказала, че изпратеното от нея още на 25.01.2017г. заявление е
станало достояние на работодателя чак на 16.02.2017г. и то след получаване на уведомлението й от
03.02.2017г., получено от работодателя на 15.02.2017г. Действително заявлението
от 25.01.2017г. и уведомлението от 03.02.2017г. са доставени с известно
забавяне, в сравнение с пратките изпращани от името на „А. а.“ ООД до М.В.М.,
но последната не е установила причините за това, нито твърдяното
недобросъвестно поведение у работодателя, който не се е явил да получи
пратките, като е узнал за намерението й да прекрати едностранно
правоотношението. Нито се доказа твърдяното знание, още по-малко, че е бил
уведомен работодателя писмено. Без значение е датата на изпращане на
заявлението /в конкретния казус 25.01.2017г./, важно е датата на получаването
му от работодателя /16.02.2017г./, а тази дата следва връчването на М. на
издадената заповед за налагане на дисциплинарно наказание „Уволнение“, поради
неявяване на работа в продължение на повече от два последователни работни дни
/10.02.2017г./. Законът свързва
последиците от правото на работника да прекрати едностранно трудовото си
правоотношение, на осн. чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ с достигане на съобщението
до работодателя. След като недоказано остава узнаването за намерението на М. от
работодателя „А. а.“ ООД до 16.02.2017г.,
а според твърденията в исковата молба за неполучено писмо и до онзи
момент-21.02.2017г., М. не е следвало да отсъства от работа, доколкото няма
спор, че не се е явила в търговския обект след ползвания от нея платен годишен
отпуск, разрешен й до 24.01.2017г. включително, на 25.01.2017г. и следващите
последователни работни дни до 30.01.2017г.
Като не се е явила ищцата, настояща въззивница на работа в продължение на два
последователни работни дни, считано от 25.01.2017г., работодателят е бил в
правото си да пристъпи към откриване на дисциплинарно производство и налагане
на наказание „уволнение“, щом е изпълнен състава на чл. 190, ал. 1, т. 2 от КТ.
С оглед установеното отсъствие на М. работодателят е издал обжалваната заповед
№ 1/10.02.2017г. Заповедта за
дисциплинарно наказание на М. следва да се счита за приложена на датата на
връчването й-10.02.2017г., изпратена от работодателя с обратна разписка.
Следва да бъде посочено, че работодателят е изпълнил
задължението си да поиска обяснения за
неявяването на М. на работа, спазвайки изискването на чл. 193 от КТ. Тя обаче
не се е явила да даде обяснения лично или писмено в дадения й срок. Вярно, че е
изпратила уведомление на 03.02.2017г., но то е получено от работодателя чак на
15.02.2017г. Препраща към заявлението си от 25.01.2017г., но не обяснява
отсъствието си от работа. Преди произнасяне по съществото на спора, съдът е
длъжен да провери спазването на разпоредбите на чл. 192, 193, 194 и 195г. от КТ
при налагане на дисциплинарното наказание, които имат императивен характер и за
изпълнението на които съдът следи и служебно. Обжалваната заповед отговаря на
изискванията на тези разпоредби.
Няма следователно допуснати незаконосъобразности при издаване на заповед №
1/10.02.2017г. Искът с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ е
неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
При спор относно това с какъв акт е настъпило прекратяването на трудовото
правоотношение и на какво основание, допустим се явява и обективно съединен за
съвместно разглеждане иск с правно осн. чл. 344, ал. 1, т. 4 от КТ, предявен в
условията на евентуалност. Ако се окажеше, че трудовото правоотношение е било прекратено с едностранното волеизявление
на М., предхождащо издаването на заповед
за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“, то искът с правно
основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ би бил неоснователен, защото работодателят
не е разполагал с възможността да прекратява вече прекратеното трудово правоотношение. В такъв
случай страната би имала интерес да
поиска вписване на промяна на основанието за прекратяване на трудовото
правоотношение-от 330, ал. 2, т. 6 от КТ на чл. 327, ал. 1, т. 2, предл. 1 от КТ. Не е такъв обаче настоящия казус. Неоснователен е и иска с правно осн. чл.
344, ал. 1, т. 4 от КТ. Този иск също следва да бъде отхвърлен.
Поначало без правно значение при прекратяване на трудовото правоотношение
по реда на чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ е наличието или не на потестативно право
у работника, защото не са налице съответните предпоставки. Само за пълнота на
изложението би могло да се каже, че няма установени по делото неплащане или
забавяне на плащането на трудовото възнаграждение за м.септември 2016г.,
каквито твърдения е била навела М.М. в уточнената си искова молба. В този
смисъл са показанията на разпитаната пред ВРС свидетелка С.С. А., чиито показания съдът цени с оглед
разпоредбата на чл. 172 от ГПК, но като непосредствени и убедителни.
Непосредствено по-горе казаното за липсата на неизпълнено задължение от
работодателя да плати трудовото възнаграждение на М.М. за м. септември 2016г. е
от значение и за основателността на предявения от нея иск с правно основание
чл. 128, ал. 1, т. 2 от КТ. Неоснователен е и този иск. Следва да бъде
отхвърлен, по следните съображения:
Между страните е текъл спор дали подписът положен върху ведомостта за
получаване на заплатата за м.септември 2016г. от М. е изпълнен от нея.
Настоящият състав дава вяра на заключението на вещите лица в състава на
повторната 3-чл. СГЕ, изслушано пред ВОС. Неоснователно е оплакването на
процесуалния представител на въззивницата, че тримата графолози не са взели
сравнителен материал от М., а са ползвани само документи, които се намират в
другата страна. Те не са взели към момента на изготвяне на експертизата
сравнителен материал от М., но са ползвали и това е отразено в заключението им,
снетия от вещите лица сравнителен материал, работили преди тях и намиращ се по
делото. Те са работили не само с документи които са свързани с трудовото
правоотношение, които вярно преобладават, но и със заявленията подавани от М.
за издаване на лична карта. Всички документи,
подписвани от М. по време на съществуващото трудово правоотношение, с които са
работили вещите лица В., М. и В. са такива, с които са работили и вещите лица
по предходните заключения, част от които заключения изобщо са неоспорени от
страната, но за всички тези документи липсат до момента направени възражения относно
годността им, като сравнителен материал. Освен това вещите лица по проведените
експертизи разясняват, че при преценката си, най-голяма тежест отдават на
документите, подписани от лицето в период, близък до датировката на документа,
съдържащ изследвания подпис, в случая 2016г. и съответно с най-малка
тежест-сравнителния материал, събран за нуждите на експертизата, още повече, че
към настоящия момент са изминали близо три години.
Според вещите лица по повторната СГЕ, заключението по която е изслушано
пред ВОС, подписът във ведомостта за м.септември 2016г. е изпълнен от М.В.М.. Тя е получила трудовото си
възнаграждение за м.септември 2016г.
Претенцията й за заплащане на това трудовото възнаграждение е неоснователна.
С оглед изхода на спора не се следват разноски, на осн.
чл. 78, ал. 1 от ГПК, а на осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК М.М. следва да бъде осъден
да заплати на „ А. а.“ ООД разноски за първата инстанция в размер на 450.00лв., представляваща
заплатено адвокатско възнаграждение, съгласно договор за правна защита и
съдействие на л. 185 и списък на разноските по чл. 80 от ГПК на л. 186 от
първоинстанционното дело, а за въззивното инстанция сумата а от 537.50лв., представляваща сбор от
заплатена по сметка на ВОС държавна такса от 50.00лв. и 487.50лв. заплатено
възнаграждание на вещите лица по допуснатата 3-чл. СГЕ ,, или общо за двете инстанции сумата от 987.50лв.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА решение № 214/03.08.2018г., допълнено с решение № 264/08.10.2018г., двете
постановени по гр.д. № 215/2017г. на ПРС, в
частта в която „А. а.“ ООД, ЕИК .... със седалище и адрес на
управление: гр. Провадия, обл.Варна, ул.“Светослав Обретенов“ №10,
представлявано от управителя Силвия Светльова
Андрева е осъдено да заплати на М.В.М.,
ЕГН **********,***, обезщетение за забава върху главницата от 340.00лв., представляваща незаплатено
трудово възнаграждение за м.септември 2016г., за
периода от деня следващ датата на която е станало изискуемо-01.10.2016г. до датата на завеждане на иска-20.02.2017г.,
както и в
частта в
която е уважен иска на М.В.М., ЕГН ********** ***,
насочен срещу „А. а.“ ООД, ЕИК .... със
седалище и адрес на управление: гр. Провадия, обл.Варна, ул.“Светослав
Обретенов“ №10, представлявано от управителя
С. С. А. с
правно основание чл. 221, ал. 1 от КТ и ПРЕКРАТЯВА производството в тези части.
ОТМЕНЯ решение № 214/03.08.2018г., допълнено с решение
№ 264/08.10.2018г., двете постановени по гр.д. № 215/2017г. на ПРС, в частта в която „А.
а.“ ООД, ЕИК .... със седалище и адрес на управление: гр. Провадия, обл.Варна,
ул.“Светослав Обретенов“ №10, представлявано от управителя
Силвия Светльова Андрева е осъдено да заплати на М.В.М.,
ЕГН **********,***, сумата от 340,00 лв., представляваща дължимо трудово
възнаграждение за месец септември 2016 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на завеждане на иска в
съда-21.02.2017г. до окончателното изплащане на задължението, в частта в която „А.
а.“ ООД, ЕИК .... със седалище и адрес на управление: гр. Провадия, обл.Варна,
ул.“Светослав Обретенов“ №10, представлявано от Управителя С. С.
А. е
осъдено да заплати разноски по сметка
на ВСС в полза на Районен съд – Провадия – заплатена
държавна такса в размер на 50, 00 лв. и депозити за допуснатите СПЕ в размер общо на
1120,00 лв., както и в частта, в която са уважени исковете на М.В.М.,
ЕГН **********,***, насочени срещу „А. а.“
ООД, ЕИК .... със седалище и адрес на управление: гр. Провадия, обл.Варна,
ул.“Светослав Обретенов“ №10, представлявано от управителя
С. С. А. с
правно основание чл. 344, ал. 1 т. 1 от КТ и чл. 344, ал. 1, т. 4 от КТ и
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска на М.В.М.,
ЕГН **********,*** срещу „А. а.“
ООД, ЕИК .... със седалище и адрес на управление: гр. Провадия, обл.Варна,
ул.“Светослав Обретенов“ №10, представлявано заедно
и поотделно от всеки двама от управителите С.
С. А. и В. Д. А. за признаване на уволнението й със заповед №
1/10.02.2017г. за незаконно, на осн. чл. 344, ал. 1, т. 1 от ГПК; иска на М.В.М.,
ЕГН **********,*** срещу „А. а.“
ООД, ЕИК .... със седалище и адрес на управление: гр. Провадия, обл.Варна,
ул.“Светослав Обретенов“ №10, представлявано заедно
и поотделно от всеки двама от управителите С.
С. А. и В. Д. А. за поправка
на основанието за уволнение от чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ на чл. 327, ал. 1, т.
2, предл. 1 от КТ, в трудовата й книжка, на осн. чл. 344, ал. 1, т. 4 от КТ и иска на М.В.М., ЕГН **********,*** за осъждане
на „А. а.“ ООД, ЕИК .... със седалище и адрес на управление: гр.
Провадия, обл.Варна, ул.“Светослав Обретенов“ №10, представлявано заедно и поотделно от всеки двама от управителите С.
С. А. и В. Д. А. да й заплати сумата от 340.00лв.,
представляваща неплатено трудово възнаграждение за м. септември 2016г., ведно
със законната лихва върху главницата, считано от датата на завеждане на иска в
съда-21.02.2017г. до окончателното изплащане на задължението, на осн. чл. 128,
ал. 1, т. 2 от КТ.
ОСЪЖДА М.В.М.,
ЕГН **********,*** да заплати на „А. а.“
ООД, ЕИК .... със седалище и адрес на управление: гр. Провадия, обл.Варна,
ул.“Светослав Обретенов“ №10, представлявано заедно
и поотделно от всеки двама от управителите С.
С. А. и В. Д. А. разноски за двете инстанции в общ размер на
сумата от 987.50лв., на осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС само в прекратителните си части и в
частта на иска с правно осн. чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ в едномесечен срок,
считано от 25.06.2019г., на осн. чл. 315, ал. 2 от ГПК, при условията на чл.
280 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.