№ 368
гр. Варна, 15.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА в публично заседание на двадесети
септември, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Даниела Ил. Писарова
при участието на секретаря Албена Ив. Янакиева
като разгледа докладваното от Даниела Ил. Писарова Търговско дело №
20203100901300 по описа за 2020 година
като разгледа докладваното от съдията т.дело №1300/2021г. по описа на ВОС, за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на гл.XXXII ГПК /Търговски спорове/.
Производството е образувано по искова молба на НОВО ФИНАНС ООД, ЕИК
*********, Варна, с която ищецът чрез пълномощника си адв.Д.Т., е предявил искове срещу
Т. В. П., ЕГН **********, от гр.Варна, за осъждане на ответника да заплати сумата общо
76 128.74 лева, от които: неплатена главница по чл.1.1 от договор за заем №54-ВН-
25.04.2017г. в размер на 17 703.09 лева; лихви в размер на 12 613.45 лева съгласно чл.2.2,
б.Ж и б.З от договора за заем; наказателна лихва в размер на 27 557.81 лева, на основание
чл.2.6 и чл.2.8 от договора за заем; договорна неустойка в размер на 10 621.85 лева съгласно
чл.2.7 от договор за заем както и законна лихва върху остатъчната главница от 17 703.09
лева, считано от датата на прекратяване на договора на 16.10.20г. до предявяване на иска в
размер на 19.67 лева; неплатена главница по друг договор за заем №53-ВН-24.04.2017г. от
24.04.2017г., съгласно чл.1.1 от същия, в размер на 1 967.01 лева; лихва в размер на
1 401.49 лева съгласно чл.2.2, б.ж и б.з; наказателна лихва в размер на 3 061.98 лева
съгласно чл.2.6 и чл.2.8 от договора за заем от 24.04.2017г. ; договорна неустойка по чл.2.7
от договора, в размер на 1 180.21 лева; законна лихва по договора за заем върху остатъчната
главница, посочена по-горе, считано от датата на прекратяване на договора до предявяване
на иска, в размер на 2.19 лева ведно със законна лихва върху главниците по двата
договора, считано от завеждане на иска на 23.10.20г. до окончателното изплащане на
1
задължението ведно със сторените съдебно-деловодни разноски.
В исковата молба се твърди, че страните са били в обвързани от два договора за
заем, съответно от 24.04.2017г. - за сумата от 2000 лева, и от 25.04.2017г. – за сумата от
18 000 лева. Твърди се, че описаните договори са прекратени едностранно от заемодателя
НОВО ФИНАНС ООД поради неплащане на задълженията от заемополучателя Т.П. като са
останали незаплатени задължения. Твърди се, че двата договора са сключени при действието
на Общи условия както и при предварително представен на потребителя Стандартен
европейски формуляр за информация по потребителски кредит. Твърди се още, че сумите,
предмет на договорите, са били реално предоставени на ответника.
По първия договор от 25.05.2017г.: срещу престирани 18 000 лева длъжникът дължал
по първия договор месечна погасителна вноска съгласно погасителен план, включваща част
от главница и договорна лихва в общ размер от 409.49 лева, платима до 25 число на месеца,
считано от 25.05.2017г. Твърди се, че длъжникът заплатил само осем вноски, след което
престанал да обслужва заема. Поради това и на основание чл.2.7 от договора, с покана
получена на 16.10.2020г., била обявена предсрочната изискуемост на задължението и
договорът прекратен, считано от 10.09.2018г. В исковата молба се твърди, че от длъжника са
заплатени 296.91 лева главница, която се приспада от предоставената заемна сума 18 000
лева, поради което се дължи остатъчна главница в размер на 17 703 лева. Твърди се, че
дължимата договорна лихва към датата на прекратяване на договора е 12 613.45 лева,
изчислени върху остатъчната главница, при ГПР в размер на 25% фиксиран годишен лихвен
процент. Поради това, лихвата се претендира от 25.12.2017г. до 16.10.2020г., датата на
прекратяване на договора. Претендира се и наказателна лихва за забава в размер на 5% на
месечна основа, считано от 25.12.2017г. до прекратяването на договора на 16.10.2020г.
Същата възлиза на 27 557.81 лева. Освен това, ищецът претендира и неустойка в размер на
60% от заемната сума или 10 621.85 лева от остатъчната главница. Претендира се и законна
лихва върху главницата от 17 703.09 лева, считано от прекратяване на договора до подаване
на иска, в размер на 19.67 лева. С уточняваща молба пред ВОС, ищецът уточнява, че
претендираната възнаградителна лихва се претендира за периода от 25.12.2017г. до
16.10.2020г.; наказателната лихва – за периода от 25.01.2018г. до 13.03.2020г. и от
13.03.2020г. до 16.10.2020г.; договорната неустойка не се характеризира с период, тъй като
се дължи като санкция за противоправното поведение на длъжника, довело до прекратяване
на договора. Сумите са конкретизирани като стойност и начин на изчисляване.
По втория договор за заем от 24.04.2017г. ищецът твърди, че е предоставена сумата
от 2000 лева в заем, при фиксиран годишен лихвен процент от 25%. Съгласно погасителен
план, длъжникът следвало да заплаща ежемесечно вноска в размер на 45.50 лева до 25 число
на месеца, считано от 25.05.2017г. Длъжникът заплатил само първите осем вноски, поради
което на основание чл.2.7 от договора, заемодателят обявил договора за предсрочно
изискуем с покана, връчена на 16.10.2020г. на длъжника. Твърди се, че от главницата са
върнати 32.99 лева, поради което се претендира остатъчна сума в размер на 1 967.01 лева. В
2
исковата молба са направени подробни разчети как са формирани останалите претенции,
основани на договора, а именно: договорна лихва в размер на 1 401.49 лева; наказателна
лихва за забава съгласно чл.2.6 от договора, в размер на 3 061.98 лева; неустойка от 60%
върху заемната сума или 1 180.21 лева съгласно чл.2.7 от договора /остатъка от
предоставената сума/; законна лихва върху остатъчната главница, считано от прекратяване
на договора на 16.10.2020г. до подаване на исковата молба. С допълнителна уточняваща
молба от 17.12.2020г. /пред ВОС/, ищецът е конкретизирал, че претендира възнаградителна
лихва по втория договор, считано от 25.12.2017г. до 16.10.2020г.; наказателна лихва – за
периода от 25.01.2018г. до 13.03.2020г., а по отношение на неустойката се сочи, че същата
не се характеризира с период на начисляване, тъй като се дължи на неправомерното
поведение на заемополучателя.
Въз основа на изложеното съдът е квалифицирал предявените обективно
кумулативно съединени осъдителни искове по чл.240, чл.92 и чл.86 ЗЗД. Претендират се и
законните лихви, считано от предявяване на исковете на 23.10.2020г. до окончателното
изплащане на задължението.
С определение от 27.10.2020г. ВРС е прекратил образуваното по исковата молба ГД
№13488/2020г. на 16 състав като изпратил делото по подсъдност на ВОС, на осн. чл.118
вр.чл.104, т.6 ГПК.
С уточняваща молба пред ВОС ищецът е коригирал периодите на претендираните
наказателни лихви за забава по двата договора за заем, както следва: по договора от
25.04.2017г. се претендира лихва от 5%, считано от 25.01.2018г. до 13.03.2020г. и от
13.05.2020г. до 16.10.2020г., съответно за първия период 22 955.01 лева и за втория период –
4 602.80 лева. Приспаднат е периодът от 13.03.20г. до 13.05.2020г. поради обявеното
извънредно положение. По втория договор за заем от 24.04.2017г., наказателната лихва се
претендира на същия принцип: за периода от 25.01.2018г. до 13.03.2020г. в размер на
2 550.56 лева, а за периода от 13.05.2020г. до 16.10.2020г. – сумата от 511.42 лева.
С допълнителна искова молба от 21.05.2021г. ищецът поддържа исковете като
твърди, че е дружество, регистрирано като финансова институция по чл.3, ал.2 от ЗКИ,
поради което приложение намират СПК и ЗКНИП. Твърди, че на ответника е предоставена
персонализирана информация относно параметрите на договора, при това 14 дни преди
сключването му, вкл.стандартен европейски формуляр, ОУ към договора за заем и
предварителен договор. Твърди, че сумата от 2000 лева по договора за заем от 24.04.17г. е
предоставена при подписване на договора в брой, а сумата от 18 000 лева по втория договор
е преведена по банкова сметка на ответника, за което е приложено пл.нареждане. Твърди се,
че в този смисъл ищецът е изпълнил задълженията си по договора за заем. Твърди се, че
уговореният 25% фиксиран лихвен процент не противоречи на чл.29, ал.9 от ЗКНИП, където
е предвиден максимален размер до 50%. Поддържа се, че този процент е разпределен в
месечните вноски по заемите и се дължи до 25 число на месеца. Твърди се, че ответникът е
заплатил само 8 вноски като е спрял да обслужва договорите, считано от 25.12.2017г.
3
Съгласно т.2.7 от договорите, се предвижда основание за предсрочна изискуемост при
забава повече от 30 дни. Заемодателят се е възползвал от предвидената възможност да
прекрати договора за заем и да иска предсрочно погасяване на задълженията по него. Такова
изявление е връчено на длъжника лично на 16.10.2020г., откогато се счита и прекратен
договорът за наем. Посочен е начин за изчисляване на дължимата към този момент лихва в
размер на 12 613.45 лева върху остатъчна главница от 17 703.09 лева, за периода от
25.12.17г. до 16.10.2020г. Оспорват се твърденията за нищожност на клаузите от договора:
чл.2.6 от договорите за заем относно наказателната лихва при просрочие; чл.2.7 от двата
договора – неустойка при забава в плащането на дължима вноска в размер на 60% от
остатъчната заемна сума. /уточнени по размер, основание и период в ДИМ на л.59/ Прави се
довод, че при липса на релевирана нищожност на точните разпоредби от договорите за заем,
съдът не дължи произнасяне по това възражение, тъй като това би противоречало на
принципа на равнопоставеност на страните. В тази връзка се твърди, че е налице
индивидуално договаряне на клаузите от договорите, поради което същите не са
неравноправни. Поддържат се исковете ведно с присъждане на сторените в заповедното
производство разноски както и тези, сторени в исковия процес.
В производството ответникът Т. В. П. се представлява от особен представител,
назначен от съда, на основание чл.47, ал.6 ГПК. В срока за отговор е постъпило становище
на представителя адв.Х. за неоснователност на исковете. На първо място, същата оспорва
обстоятелството, че Т.П. и сключил процесните договори за заем. Ако ги е сключил, то се
навежда довод, че не е бил запознат с Общите условия към договорите. Твърди, че ако
ищецът има право да предоставя кредити, обезпечени с ипотека върху недвижим имот, то не
е извършил проверка на кредитната способност на заемополучателя. Твърди, че ако е
сключен договор, то сумата по заемите не е била предоставена реално на ответника. Твърди
се, че уговорената договорна лихва в размер на 25% на годишна база противоречи на
добрите нрави и е прекомерна. Същата се оспорва по основание и размер. Оспорва се и
наказателната лихва по основание и размер; като прекомерна и противоречаща на добрите
нрави. Ответникът се позовава на защитните разпоредби на чл.19, ал.4 от ЗПК и на чл.18 от
Наредбата за дейността на заложните къщи, където са заложени максимално допустими
предели на лихвите. Твърди, че договорната неустойка в размер на 60% е прекомерна и
противоречи на добрите нрави. Претендира се отхвърляне на предявените искове като
неоснователни, а ако евентуално бъде установено, че са налице валидни договори за заем, то
съдът да намали размера на претендираните лихви – договорна лихва, наказателна лихва и
неустойка. В отговора е направено оспорване подписите на Т.П. в двата договора за заем, в
разписка от 24.04.2017г., в нот.акт за договорна ипотека и в разписки №№152 и
№153/16.10.2020г. Твърди се, че тези документи не са подписани от него. Оспорва се и
датата на съставяне на двете разписки от 16.10.2020г. с твърдения, че същите не са
предявявани на ответника. Въз основа на постъпила допълнителна искова молба,
ответникът, чрез особения представител, оспорва наличието на индивидуално договаряне
при подписване на договорите. Оспорва се превеждането на сумите по двата договора на
4
длъжника – както на сумата в брой, така и тази, преведена по банкова сметка. Поддържа се
възражението за прекомерност и неравноправност на клаузата за фиксирана лихва и ГПР.
Поддържа, че е налице необоснованост на високите размери на договорните и наказателните
лихви; не е ясно защо са кумулирани наказателна лихва и неустойка. Претендира се
отхвърляне на исковете и евентуално намаляване размера на претендираните договорни
лихви от 25% на годишна база, на 5% наказателна договорна лихва за забава на месечна
основа и на 60% договорна неустойка върху заемната сума.
В съдебно заседание ищецът, чрез адв.Т., поддържа предявените искове. Ответникът,
редовно призован, се представлява от особен представител адв.Х., която оспорва
основателността на исковете, поддържа депозираните отговори.
Съдът, въз основа на твърденията и доводите на страните, събраните доказателства,
ценени в съвкупност, по вътрешно убеждение, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
Видно от Договор за заем №54-ВН-25.04.2017г., сключен между НОВО ФИНАНС
ООД и Т. В. П., ищецът е предоставил на ответника в заем сумата от 18 000 лева за
рефинансиране на предходни договори за заем от м.02.2017г. Заемът е със срок на действие
120 месеца, с дата на първа погасителна вноска 25.05.2017г., съответно на последна вноска –
25.04.2027г. Уговорена е фиксирана годишна лихва от 25%, разпределена в месечни вноски,
дължима на уговорените падежи в погасителния план, с размер на вноската 409.49 лева, в
който влизат части от главница и договорна лихва. Уговорено е, че при забава на плащане
по договора дори с един ден, заемодателят си начислява наказателна лихва от 5% месечно,
върху остатъчната заемна сума /т.2.6 от договора/, а при забава повече от 30 дни, е
предвидено цялото вземане да стане предсрочно изискуемо като заемодателят освен
наказателната лихва има право да прекрати договора и да иска предсрочно погасяване на
задълженията ведно с неустойка в размер на 60% върху заемната сума.
Съгласно чл.2.8, при прекратяване на договора поради забава в изплащане на
задълженията, заемателят дължи наказателна лихва от 5% месечно върху стойността на
заемната сума /главницата/ към датата на прекратяване на договора, до пълното погасяване
на задълженията по договора. Съгласно т.2.12 от договора, страните се съгласяват, че всяко
частично плащане ще се счита за пълно неплащане с последиците по т.2.6 и сл.от договора.
В т.2.13 е предвидена поредност при погасяване на задълженията, както следва: наказателни
лихви, лихви, неустойки, такси и главница. Съгласно т.4.2 от договора, при забава повече от
10 дни в плащанията, заемодателят има право едностранно да променя лихвата по кредита
като я увеличава с 5% месечно върху заемната сума. Съгласно т.6.2, при невръщане на
уговорените плащания –лихви, неустойки и такси в определените срокове или при частично
плащане, заемополучателят дължи както наказателна лихва по чл.2.6, по чл.2.8, така и
неустойката по чл.2-7 от договора. Към договора, страните са подписали погасителен план с
краен падеж на 25.04.2027г.
5
Процесният заем е обезпечен съгласно т.7 с договорна ипотека върху собствен на
длъжника недвижим имот – мансарден етаж от сграда, представляващ самостоятелен обект в
гр.Варна, ул.Константин Павлов №22. Съгласно договора, към отношенията на страните се
прилагат и клаузите на действащите Общи условия – т.8.6 от договора.
С втори договор за заем №53-ВН-24.04.2017г., страните са постигнали съгласие за
отпускане на друг заем в размер на 2000 лева, също обезпечен с ипотека върху посочения
вече имот на заемополучателя, със същия срок на действие – за 120 месеца, и същата
падежна дата, считано от 25.05.2017г. Уговорките по този договор относно договорната
лихва и наказателните лихви при просрочие и частично изпълнение, са идентични на вече
цитираните по-горе клаузи. Към договора е приложен подписан от страните погасителен
план с месечна вноска от 45.50 лева, считано от 25.05.17г. до 25.04.2027г.
Видно от приложена разписка от 24.04.2017г. е налице признание на ответника Т. В.
П. за получаване на сумата от 2000 лева по договора за заем, от Ново Финанс ООД.
С нот.акт №131, том 2, рег.№4996, дело №186/25.04.2017г., е учредена договорна
ипотека от длъжника върху негов собствен имот, като обезпечение по двата договора за
заем, цитирани в нот.акт, чиито съществени условия са възпроизведени в него.
Към договора са приложени и следните документи: Стандартен европейски формуляр
за предоставяне на информация за потребителски кредити по договора за заем за сумата от
2000 лева, от 12.04.2017г. както и по втория договор за заем, за сумата от 18 000 лева от
същата дата 12.04.2017г., предварителен договор за заем /проект/ ведно с погасителен план,
подписан от страните и два броя разписки от 16.10.2020г., за получаване от длъжника на
уведомителни писма от НОВО ФИНАНС ООД, съответно №№152/16.10.2020г. и №153 от
същата дата. Приложени са и Общите условия на дружеството – заемодател към договорите
за заем. /на л.56/
Съгласно изслушаната по делото СГЕ /на л.115/, подписите, изпълнени от ответника
в двата договора за заем, в нот.акт за договорна ипотека и в разписката от 24.04.2017г., са
изпълнени от Т. В. П., поради което приложените документи са автентични.
Съгласно Съдебно-счетоводната експертиза /л.106 по делото/, по отношение на
договор за заем за сумата от 18 000 лева, се установява прекратяването му на 16.10.2020г. с
дължима възнаградителна лихва за периода 26.12.2017г. до 16.10.2020г. в размер на
11 840.49 лева. Последното извършено плащане е на 05.12.2017г., с което е погасена вноска
с падеж 25.12.2017г. Остатъкът от главницата е 17 703.09 лева. По втория договор за заем, за
сумата от 2000 лева, дължимия размер възнаградителна лихва за периода 26.12.2017г. до
16.10.2020г. е 1 315.60 лева. Последното плащане е на дата 05.12.2017г. с остатък от
главницата след този момент 1 967.01 лева. Вещото лице е изчислило наказателните лихви в
размер на 27 528.30 лева по първия договор и в размер на 3 058.70 лева, по втория договор
за заем, върху посочените вече остатъчни главници по двата договора. Дължимите
неустойки са в размер: 10 621.85 лева по първия договор и 1 180.21 лева по втория договор.
6
Въз основа на горната фактическа установеност съдът достига до следните правни
изводи:
Предявени са обективно кумулативно съединени осъдителни искови претенции от
заемодател срещу заемополучател –физическо лице, за заплащане на остатъчни главници,
възнаградителни лихви, наказателни лихви и неустойки по два договора за заем, сключени
съответно на 25 и на 24.04.2017г., ведно със законната лихва върху двете главници /по двата
договора за заем/, считано от подаване на исковата молба на 22.10.2020г. до окончателното
изплащане на задълженията, на основание чл.79 ЗЗД вр. чл.240, ал.2 ЗЗД, чл.92 и чл.86 ЗЗД.
Въз основа на изслушаната графологическа експертиза се установява автентичността
на представените два договора за заем №№54-ВН-25.04.2017г. и договор №53-ВН-
24.04.2017г., с които дружеството- ищец се е задължило да престира на ответника Т. В. П.
като заем сумите, съответно 18 000 лева, по първия договор и 2000 лева, по втория договор.
Въз основа на горното следва да се приеме за установено наличието на твърдяното
правоотношение, основание на предявените претенции. Установява се и автентичността на
приложената в оригинал разписка, подписана от ответника Венелинов, на 24.04.2017г. /на
л.25/, за получаване на сумата от 2 000 лева по договора за заем от същата дата. С исковата
молба са представени и два броя платежни нареждания, съответно от 26.04.2017г. за превод
на сумата 10 620.00 лева по банкова сметка на ответника Венелинов /цитирана изрично в
договорите/ и платежно нареждане от 03.05.2017г. – за превод на сумата 7 380 лева по
същата банкова сметка. Съдът констатира, че както банковата сметка, по която е извършен
превода, така и сумите и датите на преводите, съответстват на договореното в чл.4.1 от
договора за заем от 25.04.2017г. /л.13/ Въз основа на горното приема за осъществен състава
на реалното правоотношение по договорите за заем. В подкрепа на този извод следва да се
тълкува и становището на вещото лице за извършени частични плащания от длъжника и по
двата договора, обективирани в приложение №2 към ССЕ.
Съдът намира за неоснователни възраженията в отговора на исковата молба,
депозиран от особения представител на ответника, във връзка с качеството на ищеца на
финансова институция, която може да предоставя заем, доколкото се установява, че
дружеството е регистрирано съгласно чл.3а от ЗКИ в регистъра на небанковите финансови
институции на БНБ /под №152/. Вписаната основна дейност на ищеца в ТР е ОТПУСКАНЕ НА
ЗАЕМИ СЪС СРЕДСТВА, КОИТО НЕ СА НАБРАНИ ЧРЕЗ ПУБЛИЧНО ПРИВЛИЧАНЕ НА ВЛОГОВЕ
ИЛИ ДРУГИ ВЪЗСТАНОВИМИ СРЕДСТВА – СЛЕД ЛИЦЕНЗИРАНЕ; ФИНАНСОВ ЛИЗИНГ – СЛЕД
ЛИЦЕНЗИРАНЕ; ГАРАНЦИОННИ СДЕЛКИ – СЛЕД ЛИЦЕНЗИРАНЕ; ПРИДОБИВАНЕ НА
ВЗЕМАНИЯ ПО КРЕДИТИ И ДРУГА ФОРМА НА ФИНАНСИРАНЕ (ФАКТОРИНГ, ФОРФЕТИНГ И
ДРУГИ) – СЛЕД ЛИЦЕНЗИРАНЕ С оглед предмета на дейност ищецът се явява финансова
институция по смисъла на чл.3 от ЗКИ. Договорът е сключен от търговско дружество, което
предоставя кредит на потребители в рамките на своята професионална и търговска дейност.
Тъй като заемът е предоставен на физическо лице, за което не се твърди да е заявило заема
във връзка с търговска дейност и такава цел не следва от клаузите на договорите, то
7
заемополучателят се явява потребител съгласно пар.13, т.1 от ЗЗП и пар.1, т.20 от ДР на
ЗКНИП.
Тъй като и двата договора са обезпечени с ипотека върху собствен на
заемополучателя недвижим имот, то разпоредбите на ЗПК, съгласно редакцията на чл.4, т.2
от същия, към датата на сключване на договорите през април 2017г., не са приложими към
тях. Приложение намира друг закон, в който са нормирани защитни потребителски клаузи,
подобни на тези в ЗПК, а именно Закона за кредитите на недвижими имоти на потребители.
Разпоредбите на това законодателство са императивни, поради което за тяхното спазване
съдът следи служебно. Съдът следи служебно и за действителността на клаузите за
неустойка.
В становището си ответникът, чрез особен представител адв.Х., оспорва валидността
на клаузите от двата договора по отношение на лихвите /възнаградителни и наказателни/,
както и по отношение на неустойката, поради което съдът е длъжен да отговори на
възраженията на страната с решението си. Освен изложеното, съдът следи и за очевидно
неравноправни клаузи в договорите, предмет на предявените претенции, съгласно чл.7, ал.3
ГПК. Още повече, че съгласно чл.40 от ЗКНИП, за договора за кредит се прилагат
разпоредбите на чл.143 – 148а ЗЗП. Приложението на специалната потребителска защита
следва от качеството на заемополучателя на потребител по смисъла на пар.13 от ЗЗП както
и от естеството на предоставяната услуга, свързана с дейност по отпускане на кредит, в т. ч.
потребителски кредит или кредит, обезпечен с ипотека. Доколкото предоставянето на
кредити, обезпечени с ипотека, представлява финансова услуга, когато същата е
предоставена на физическо лице, имащо качеството "потребител" по смисъла на пар.13 ЗЗП,
то тези договори са подчинени съответно на ЗЗП и получилите такива кредити лица се
ползват от предвидената в него закрила. В този смисъл е имащата задължителен характер за
държавите -членки на Европейския съюз практика на Съда на Европейския съюз по
приложението на Директива 93/13/ЕС относно неравноправните клаузи в потребителските
договори, въведена изрично като част от националното ни право с нормата на пар.13а, т.9 от
ДР на ЗЗП - Решение от 3.09.2015 г. по Дело С-110/14 (т.16 и т.17 от мотиви) и Решение от
19.11.2015 г. по Дело С-74/15 (т.21-23 от мотивите).
При преценка клаузите на договорите за заем и приложенията към същите съобразно
изискванията на Закона за кредитите на недвижими имоти на потребители /чл.1, ал.2/, съдът
достига до извод за действителност на правоотношението. Не се констатира нарушаване на
посочените в чл.38 от ЗКНИП разпоредби на чл.23, чл.24, т.5-9 и чл.25, ал.3 от същия. И
двата договора са изготвени в писмена форма, носят подписите на страните, комплектовани
са с необходимите приложения, вкл. стандартизиран европейски формуляр /чл.6/,
предоставяне на обвързващо предложение от кредитора посредством приложените
предварителни договори /проекти/ както и Общи условия към договора, подписани от
заемополучателя. Тази констатация на съда сочи на основателност на претенцията по
отношение на претендираните остатъчни главници, както следва: по договор за заем №54-
8
ВН-25.04.2017г. - сумата от 17 703.09 лева и по договор за заем №53-ВН-24.04.2017г.
сумата от 1 967.01 лева. От заключението на изслушаната счетоводна експертиза /л.107/ се
установява, че последно плащане и по двата договора е извършено на 05.12.2017г., с което
са погасени вноски с падежи на 25.12.2017г. Исковете за посочените суми се явяват
основателни в предявените размери.
По отношение на претенциите за възнаградителна лихва: Съгласно т.2.2, б.ж от двата
договора зазаем, е уговорена фиксирана годишна лихва от 25%, дължима ежемесечно на
падежната дата 25-то число, считано от 25.05.2017г., съобразно погасителен план. Съгласно
б.з на същата разпоредба, тази лихва е разпределена помесечно като формира заедно с
главницата месечна погасителна вноска в размер от 409.49 лева. Видно от т.2.2., б.м от
договорите, ГПР /годишен процент на разходите за потребителя/ се определя на 25% като
включва всички разходи по кредита и формира заедно с предоставената сума общата
дължима от заемополучателя сума в края на срока 2027г., а именно 49 138.80 лева по
договор №54/2017г. и сумата 5 460 лева по договор №53/2017г. /видно от погасителните
планове, Стандартния европейски формуляр /ЕСИФ/. В този смисъл не е налице
противоречие с разпоредбата на чл.29, ал.9 от ЗКНИП, съгласно която ГПР по кредита не
може да бъде по-висок от 5 пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и чуждестранна валута, определена с постановление на МС. В случая ГПР включва
само договорни лихви до размера от 25 % като не надвишава пет пъти размера на законната
лихва /50%/. Следователно, клаузите от договора не са нищожни на основание чл.29, ал.9
ЗКНИП, не противоречат на добрите нрави. Договорната лихва е възнаграждение на
заемодателя за това, че е предоставил определена сума в заем. За да защити потребителя и за
да се избегне неоснователното обогатяване на финансовата институция, предоставяща
потребителски кредити чрез определяне на висок лихвен процент, законодателят е
предвидил същият да е компонента, която се включва при формиране на ГПР и съответно е
определил допустим максимален размер. Поради изложеното, в случая не е налице
противоречие и с която и да е от хипотезите на чл.143 ЗЗД за неравноправност, тъй като
клаузите не създават възможност за облагодетелстване на заемодателя за сметка на
потребителя, не създават дисбаланс в правата и задълженията на страните по договорите.
С оглед на изложеното, съдът намира, че ответникът е задължен и по отношение на
претендираната възнаградителна лихва по двата договора, както следва: по договор
№54/2017г. – сумата 11 840.49 лева, за периода от 26.12.2017г. до прекратяване действието
на договора на 16.10.2020г. и по договор №53/2017г., сумата от 1 315.60 лева, за периода
26.12.2017г. до 16.10.2020г. В съдебно заседание вещото лице е потвърдило посочените в
исковата молба суми на тази претенция, изчислени считано от 25.12.17г., а не от
26.12.2017г., поради което претенцията на ищеца се явява изцяло основателна.
По отношение на претендираната наказателна лихва: Ищецът претендира договорна
наказателна лихва съгласно чл.2.6 от договора /чл.2.8 касае друг период/, за периода
25.01.2018г. –съобразно уточняваща молба от 17.12.20г./ до прекратяване на договора
16.10.2020г. Началната дата съвпада с първата изцяло непогасена вноска по заемите.
9
Съгласно т.2.6 от двата договора, при забава на плащане на вноска по договора дори с един
ден или плащане частично на вноската, заемодателят начислява наказателен лихвен процент
от 5% месечно върху остатъчната заемна сума, а при забава повече от 30 дни, е предвидено
цялото вземане да стане предсрочно изискуемо като заемодателят освен наказателната лихва
има право да прекрати договора и да иска предсрочно погасяване на задълженията ведно с
неустойка в размер на 60% върху пълния размер на заемната сума. Съгласно чл.2.8, при
прекратяване на договора поради забава в изплащане на задълженията, заемодателят
начислява наказателна лихва от 5% месечно върху стойността на заемната сума /главницата/
към датата на прекратяване на договора до пълното погасяване на задълженията по
договора. Тази клауза /на 2.8/, с оглед периода на заявената претенция, не касае иска за
наказателна лихва. С оглед заявяването на иска до 16.10.2020г. /прекратяване на договора/,
съдът намира клаузата на чл.2.8 за неотносима към предмета, тъй като същата касае
неустойка, считано от прекратяване на договора, а такава претенция не е предявена. В
исковата молба е заявено вземане за лихва за този период, но в размер на законната такава.
Съдът намира клаузата за наказателни лихви за неравноправна по смисъла на чл.143,
т.5 ЗЗП и поради това нищожна на основание чл.146 ЗЗП. Заемодателят не е установил
наличие на индивидуално договаряне на тези клаузи от договора, а само по себе си
подписването на Общи условия към договорите за заем, не освобождава кредитора от
задължението да установи постигнатите между страните договорки, вкл. съгласно изричната
норма на чл.146, ал.4 ЗЗП. Всички клаузи са предварително изготвени /типизирани/ и не са
били разяснени на потребителя. Липсват доказателства в обратна насока. Нещо повече,
ЗКНИП поставя специални изисквания към кредитора за разясняване характера и
последиците от договора – в чл.5, чл.8, чл.6, чл.13, за преддоговорна информация и
разясняване клаузите от договора. Противна на чл.43, ал.3 от ЗКНИП е и уговорката на
чл.2.12 от договорите, съгласно които всяко частично плащане ще се счита за пълно
неплащане с последиците по т.2.6 и сл. от договора. Като противоречаща на пряко на
закона, тази клауза е нищожна на основание чл.36 и чл.37, ал.1 ЗКНИП. Разпоредбите,
предвиждащи наказателен лихвен процент /чл.2.6/ противоречат пряко и на чл.43, ал.1 и
ал.2 от ЗКНИП, където се предвижда, че при забава кредиторът има право на обезщетение за
забава само върху размера на просрочената сума за времето на забавата като обезщетението
не може да надвишава законната лихва. В случая, начисляваната лихва едновременно
надхвърля размера на законната лихва /тъй като се начислява 5% месечно/, а от друга страна
се изчислява не върху просроченото плащане, чиято изискуемост е вече настъпила по
погасителен план, а върху цялата остатъчна заемна сума. Претендираната сума надхвърля
повече от пет пъти размера на обезщетението, изчислено в размер на законната лихва. Така
формулирана клаузата води до разместване баланса в правата и задълженията на страните
по договора изцяло в ущърб на потребителя, съотв. до неоснователно обогатяване на
заемодателя. Поради това, цитираната клауза противоречи както на чл.43 от ЗКНИП, така и
на добрите нрави и е неравноправна по смисъла на чл.146 вр.чл.143, т.5 ЗЗП. Искът е изцяло
неоснователен и подлежи на отхвърляне. Процесните клаузи са в несъответствие с
10
изискването за добросъвестност, присъщо на договорните правоотношения и
равнопоставеността на страните, води до значително неравновесие между правата и
задълженията на страните, във вреда на потребителя, който е задължен при неизпълнение
/забава/ да заплати необосновано висока неустойка/наказателна лихва/. Следва да се
отбележи, че тези изводи касаят и двата договора за заем, предмет на исковете.
По отношение на претендираната договорна неустойка съгласно чл.2.7 от договора:
Съгласно чл.2.7 от договорите, при забава в погасяване на вноска по заема повече от 30 дни
спрямо падежните дати по погасителен план, цялото вземане става предсрочно изискуемо
като освен начисляване на лихвата по чл.2.6, заемодателят може да прекрати договора, да
иска предсрочно погасяване на остатъка от заемната сума ведно с неустойка от 60%,
изчислена върху пълния размер на заема. Съображенията, развити по-горе изцяло са
относими и към неустойката, тъй като на практика същата е уговорено плащане за същия
вид неизпълнение - забава, а се дължи едновременно с наказателна лихва, предвидена за
същото неизпълнение. Съгласно т.4.2 от договора, при забава повече от 10 дни в
плащанията, заемодателят има право едностранно да променя лихвата по кредита като я
увеличава с 5% месечно върху заемната сума. Съгласно т.6.2, при невръщане на уговорените
плащания –лихви, неустойки и такси в определените срокове или при частично плащане,
заемополучателят дължи както наказателна лихва по чл.2.6, лихва по чл.2.8, така и
неустойката по чл.2.7 от договора. В случая, поради твърдяното прекратяване на договора
едностранно от заемодателя, последният се позовава на чл.2.7 от договорите. Или,
неустойката е предвидена в случай на прекратяване на договора по вина на
заемополучателя, поради забавено плащане.
От една страна, от счетоводната експертиза се установява, че е налице основание за
прекратяване на договора поради липсващо изпълнение от заемополучателя. Заплатени са
само вноските до 25.12.2017г. /само 8 бр. вноски/, а след това е налице спиране на
плащанията. В този смисъл е установена хипотезата на чл.2.7 от договора за заем. Макар да
не е установено прекратяване на договора с връчване изявление за това на потребителя,
поради оспорване на двете разписки от 16.10.2020г., съдът приема, че с връчване на
исковата молба на ответника, макар чрез особен представител, се изпълнява и изискването
за преустановяване на договорната връзка, считано от 19.04.2021г. Тези последици следва да
бъдат зачетени от съда по арг. на чл.235, ал.3 ГПК. С прекратяване на договора се дължи
връщане на главниците и уговорените възнаградителни лихви, изчислени до
прекратяването. В случая, ищецът претендира прекратяване на договора, съответно и лихви,
до по-ранен момент 16.10.2020г. Независимо от изложеното, съдът намира, че не се дължи
уговорената в договорите неустойка от 60% върху цялата заемна сума. /ищецът я изчислява
върху остатъчната главница/
Така уговорената неустоечна клауза противоречи на чл.143, т.5 ЗЗП, поради което,
доколкото не е индивидуално уговорена, е нищожна на основание чл.146 ЗЗП. Тя
противоречи пряко и на чл.43 от ЗКНИП като база за изчисляване и като размер. Съгласно
11
чл.43, ал.2, неустойката е нищожна, тъй като надвишава в пъти законната лихва за забава, а е
предвидена за аналогично неизпълнение от страна на потребителя успоредно с наказателна
лихва при договорено ипотечно обезщетение.
Съгласно р.4/02.03.2018г. по т.дело №2371/2017г. на ВКС, Второ т.о., разпоредбата
на чл.143, т.5 ЗЗП, неравноправна е тази клауза, която задължава потребителя при
неизпълнение на негови задължения да заплати необосновано високо обезщетение или
неустойка, като неравноправността се преценява към момента на сключване на договора при
съобразяване видът на стоката или услугата - предмет на договора, всички обстоятелства,
свързани с неговото сключване, както и всички останали клаузи на договора или друг
договор, от който той зависи. Според чл.146, неравноправните клаузи в договора са
нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Определената изцяло от търговеца –
финансова институция методика на изчисляване на неустойките в размер, многократно
завишен спрямо обезщетението, дължимо за евентуално предвидимите от забавата вреди, е в
разрез с принципа на добросъвестност и води до наличие на клаузи, създаващи значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя на услугата, като
потребителят е задължен да заплати необосновано висока неустойка. Изчисляване на
неустойка от 60% върху предоставената в заем сума изцяло, сочи еднозначно целено
неоснователно обогатяване на заемодателя. Преценката за нищожност на неустойката
поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към
момента на сключване на договора при използване на критерии като естество на
задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на
задължението е обезпечено с други правни способи - поръчителство, залог, ипотека;
съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на
задължението вреди и други. Така уговорената неустойка има предимно санкциониращ
характер за заемополучателя. Не е съобразена с конкретното неизпълнение и се дължи
винаги при прекратяване на договора поради неизпълнение. Неустойките се изчисляват
върху целия размер на главниците, независимо от това, дали заемополучателят е върнал
част от кредита. На практика, това означава, че дори да е върнал 90% от дължимите
главници, в случай на обявена предсрочна изискуемост за останалото, той пак ще дължи
неустойка в същия размер. Така уговорената неустоечна клауза не държи сметка за размера
на неизпълнената част от задължението в разрез с обезщетителната функция. Размерът на
вредите, които би претърпял кредитора, е в пряка зависимост от вида и размера на
неизпълненото задължение, докато в случая размерът на дължимата неустойка не е поставен
в такава зависимост. Законът признава право на кредитора да иска обезщетение за
неизпълнено парично задължение в размер на законната лихва за забава, която е в пъти по-
ниска от уговорените неустойки, при това изчислена само върху неизпълнената част от
задължението. Уговорените неустойки в посочените размери излизат извън границите на
признатите от закона обезпечителна и санкционна функции, доколкото вземанията са
обезпечени с ипотека върху недвижим имот и рискът за кредитора е сведен до минимум. С
т. 4 от ТР № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. ОСТК на ВКС е прието, че нищожността
12
е налице във всички случаи, когато неустойката е уговорена от страните извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се
извършва към момента на сключване на договора в зависимост от конкретните
обстоятелства. В мотивите на тълкувателното решение също изрично е застъпено
становището, че за нищожността на неустойката съдът следи служебно. Задължението да
следи служебно за спазването на добрите нрави изисква от съда при разрешаване на спор за
заплащане на неустойка да извърши самостоятелна преценка за действителност на тази
клауза, независимо дали страните са се позовали на това. В конкретния случай е уговорена
лихва при забава, определяема като 5% месечно от размера на главницата, или 60 %
годишно и отделно неустойка при прекратяване на договора поради този вид неизпълнение
също в размер на 60% от заема. Начинът, по който е уговорена неустойката (под формата на
наказателна лихва и договорна неустойка), води до неудържимо нарастване за кратък срок.
Затова и в този си размер, уговорената между страните неустойка не отговаря на присъщите
й цели – да обезпечи изпълнението на поетото от заемателя задължение и да обезщети
земополучателя за вредите от виновното неизпълнение на длъжника, нито на придадената и
от страните санкционна функция. Тя води още при сключване на процесния договор
единствено до възможност за несправедливо обогатяване на кредитора. Неустойката за
забава/при прекратяване на договора/, уговорена в чл.2.7 от процесните договори,
надхвърля в пъти законната лихва, с която се съизмерва евентуалната вреда на кредитора от
забавена парична престация и с повече от 50% дължимата главница. В този смисъл
неустойката не съответства на основния принцип за добросъвестност и справедливост в
облигационните правоотношения и накърнява добрите нрави, поради което е нищожна.
Неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена,
излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. /в този
смисъл е ТР №1/15.06.2010г. по ТД №1/2009г. на ОСТК на ВКС/ Както бе отбелязано по-
горе, неустоечната клауза противоречи на закона и добрите нрави – уговорена е в глобален
размер, изчислен от заемната сума, без оглед неизпълнената част и забавеното изпълнение.
Уговорена е по ипотечен кредит, задълженията по който са обезпечени с оценен от
кредитора имот към момента на подписване на договора. Уговорена е най-после като
повторно плащане за едно и също неизпълнение – забавено /спрямо това по чл.2.6 и чл.2.8/.
Поради изложеното, претенцията за тези суми подлежи на отхвърляне изцяло и по двата
договора.
За претендираните законни лихви: В исковата молба се претендира и обезщетение за
забавено изпълнение върху главниците по двата договора, считано от прекратяването им на
16.10.2020г. до подаване на исковата молба на 22.10.2020г. както и законна лихва върху
главниците от този момент до окончателното изплащане на задължението. В тази връзка
ищецът се позовава на връчени на ответника покани с изявление за предсрочна изискуемост
и прекратяване на договора, на 16.10.2020г., спрямо които е открито производство по реда
на чл.193 ГПК. Приложените в заверено копие разписки, въпреки оспорването им от
насрещната страна, не са представени в оригинал като в съдебно заседание страната изрично
13
е заявила, че не разполага с оригиналите. Поради това, назначената графологическа
експертиза не е могла да установи тяхната автентичност, а съдът следва да изключи същите
от доказателствата, на които ще базира правните си изводи. Дори при липса на тези
доказателства, съдът намира, че изискуемостта на задълженията е породена, но с връчване
преписа от исковата молба на ответника, на 19.04.2021г. /вж.л.32/ Поради това исковете за
законна лихва преди тази дата следва да бъдат отхвърлени като недоказани. Върху
уважените главници, съобразно изрично заявената претенция с исковата молба се дължи
законна лихва, считано от 20.04.21г. до окончателното изплащане на задължението, на
основание чл.86 ЗЗД.
По разноските: В полза на ищеца следва да се присъди съответна на уважените
искове част от сторените разноски, установени със списък по чл.80 ГПК, договор за правна
помощ и разписка за адв.хонорар, на основание чл.78, ал.1 ГПК, до размера от 4 052.69 лева.
В полза на особения представител на ответника следва да се издаде РКО за авансирания
депозит в размер на 2 814 лева, на основание чл.47, ал.6 ГПК.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА Т. В. П., ЕГН **********, ********, да заплати на НОВО ФИНАНС
ООД, ЕИК *********, Варна, ул.Иван Страцимир №2, следните суми, дължими въз основа
на два договора за заем, както следва: по договор за заем №54-ВН-25.04.2017г., неплатена
главница по чл.1.1, в размер на 17 703.09 лева ведно със законната лихва, считано от
19.04.2021г. до окончателното изплащане на задължението; възнаградителна лихва по
договора в размер на 12 613.45 лева съгласно чл.2.2, б.Ж и б.З от същия договор; по
договор за заем №53-ВН-24.04.2017г. от 24.04.2017г., съгласно чл.1.1 от същия, главница в
размер на 1 967.01 лева ведно със законната лихва от 19.04.2021г. до окончателното
изплащане на задължението както и възнаградителна лихва в размер на 1 401.49 лева
съгласно чл.2.2, б.ж и б.з от договора, на основание чл.79 вр.чл.430 ЗЗД, чл.86 ЗЗД.
ОТХВЪРЛЯ предявените от НОВО ФИНАНС ООД, ЕИК *********, Варна, ул.Иван
Страцимир №2 срещу Т. В. П., ЕГН **********, ********, искове за осъждане на ответника
да заплати следните суми: по договор за заем №54-ВН-25.04.2017г., наказателна лихва в
размер на 27 557.81 лева, на основание чл.2.6 от договора за заем, за периода от 25.01.2018г.
до 16.10.2020г.; договорна неустойка в размер на 10 621.85 лева съгласно чл.2.7 от договора
за заем както и законна лихва върху остатъчната главница от 17 703.09 лева, считано от
датата на прекратяване на договора на 16.10.20г. до предявяване на иска на 23.10.2020г., в
размер на 19.67 лева; по договор за заем №53-ВН-24.04.2017г., наказателна лихва в размер
на 3 061.98 лева съгласно чл.2.6 от договора за заем за периода от 25.01.2018г. до
16.10.2020г.; договорна неустойка по чл.2.7 от договора в размер на 1 180.21 лева и законна
лихва върху остатъчната главница по този договор от 1967.01 лева, считано от датата на
14
прекратяване на договора 16.10.2020г. до предявяване на иска, в размер на 2.19 лева.
ОСЪЖДА Т. В. П., ЕГН **********, ********, да заплати на НОВО ФИНАНС
ООД, ЕИК *********, Варна, ул.Иван Страцимир №2, сторените по делото разноски
съобразно уважената част от исковете, в размер на 4 052.68 лева, на основание чл.78, ал.1
ГПК.
Да се издаде на адв.С.Х., особен представител на Т. В. П., ордер за авансирания от
ищеца депозит в размер на 2 814 лева, на основание чл.47, ал.6 ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в 2 седмичен срок от връчване преписи на
страните с въззивна жалба пред ВнАС.
Съдия при Окръжен съд – Варна: _______________________
15