Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 31.05.2023 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на първи юни през две
хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при
секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 2406 по описа за 2021
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение № 20235344 от 26.10.2020 год., постановено
по гр.дело № 52657/2019 г. на СРС, Г.О., 151 състав, е отхвърлен предявения
от Г.К.В., с ЕГН **********, с адрес: ***, със съдебен адрес:***, офис 3, адв.М.В.,
срещу „Д.З.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***,
осъдителен иск с правно основание чл.229 КЗ/ отм./ за заплащане на сумата
7614,31 лв., представляваща изплатено от ищеца обезщетение на увредените от
него лица при пътно- транспортно произшествие на 20.03.2008 г., причинено
виновно от ищеца, за чийто автомобил била сключена застраховка „Гражданска
отговорност“ при ответника, като погасен по давност. С решението на съда е
осъден Г.К.В., с ЕГН **********, с адрес: ***, със съдебен адрес:***, офис 3,
адв.М.В., да заплати на „Д.З.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление:***, сумата 710,72 лв.- юрисконсултско възнаграждение, на основание
чл.78, ал.3, вр. ал.8 ГПК.
Срещу решението на СРС, 151 с-в е
постъпила въззивна жалба от Г.К.В., подадена чрез
пълномощника адв.М.В., с искане същото да
бъде отменено изцяло и вместо това да бъде постановено друго, с което да бъде уважен
предявения осъдителен иск. Твърди се, че решението е неправилно, постановено в
нарушение на материалноправните разпоредби
на закона, по съображения изложени в
жалбата. Претендира присъждане на направени разноски по делото.
Въззиваемата
страна- ищец „Д.З.“ АД, ***,
чрез своя процесуален представител юрк.Владимир Ташев оспорва жалбата, като неоснователна, по
съображения подробно изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263,
ал.1 от ГПК. Моли съда, жалбата като неоснователна
да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение -потвърдено, като правилно и законосъобразно.Претендира
присъждане на направените по делото разноски.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и
събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че
фактическата обстановка се установява така както е изложена от
първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са
обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивната жалба е
допустима - подадена е в срока по чл.259,
ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса
срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване,
поради което следва да се разгледа по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е неправилно,
като при постановяването му е допуснато нарушение на материалноправни норми на закона. Настоящият въззивен състав
приема, че наведените в исковата молба твърдения и петитум, се субсумират под
нормата на чл.435 от КЗ. В конкретната хипотеза СРС се е произнесъл по заявените факти, но ги е подвел под грешно
правно основание, като е дал невярна правна квалификация на така
предявения иск, а именно като такъв
с правно основание чл.229 от КЗ/отм./.
При положение, че първата инстанция се е
произнесла по предявения иск, но е дала грешна правна
квалификация на
спорното право, въззивният съд, като съд по съществото на правния спор, е
задължен да даде вярната квалификация и да
реши делото по същество. В тези случаи е налице нарушение на материалния закон
от страна на първата инстанция, което води до неправилност на постановеното
решение, но не и до неговата недопустимост. В този смисъл са мотивите на т.12
от ТР № 1/ 17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, както и постановените по реда на чл.290
от ГПК решения: решение № 124 от 24.03.2011 г. по гр. дело
№822/2010г. на ІV г.о.;
решение №226 от 03.08.2011г. по гр. дело № 1470/2011г. на ІІІ г.о.; решение №
329 от 20.12.2011г. по гр.дело №1789/2010 г. на ІІІ г.о.; решение
№ 138 от 25.03.2011 г. по гр.дело № 1127/ 2010 г. на ІV г.о.;
решение № 375 от 26.10.2011 г. по гр.дело № 931/ 2009 г. на ІV г.о. и други. При
неправилна правна квалификация, дадена от първоинстанционния съд, решението е
незаконосъобразно, тъй като определянето на действителното правно основание с
оглед изложените от ищеца обстоятелства, на които основава иска, е дейност на
съда по приложението на закона и задължение на съда е да даде вярната правна
квалификация и да разгледа предявения иск. Дадената в настоящия случай от
първоинстанционният съд невярна правна квалификация на така предявения иск е
основание за постановяване на неправилно съдебно решение, което подлежи на отмяна и решаване на спора по
същество от въззивната инстанция. Въззивният
съд следва да определи сам точната квалификация,
произнасяйки се по съществото на предявения иск /в тази насока е постановено по
реда на чл.290 от ГПК решение №359 от
16.01.2014г. по гр. дело №1209/2013г., Г.К., ІV Г.О. на ВКС/. В конкретния случай
съдът приема, че предмет на разглеждане по делото е осъдителен иск за
заплащане на сумата от
7614,31 лв., представляваща регресно вземане, което ищецът претендира срещу ответника,
поради това, че ищецът като застрахован по застраховка "Гражданска
отговорност" е заплатил през 2019 г. деликтно обезщетение на пострадалия от
ПТП, настъпило на 20.03.2008 г.
Съдът приема, че приложим
закон по отношение на претендираното
вземане на ищеца се явява
действащият Кодекс за
застраховането/Д.В., бр. 102/29.12.2015 г./, в сила от 01.01.2016 г., тъй като при неговото
действие се твърди да е настъпил окончателно фактическият състав на
претендираното право на застрахования ищец срещу застрахователя по застраховка "Гражданска
отговорност", което възниква с плащането на деликтното обезщетение от
застрахования на пострадалия. В случая се твърди плащане през м.04.2019 г., от когато вземането
е възникнало, т.е. при действието на КЗ, в сила от 01.01.2016 г. Не е аргумент за приложимостта на КЗ - 2005 г. разпоредбата на § 22 от ПЗР на КЗ - 2015 г.,
предвиждаща, че за застрахователните договори, сключени преди влизането в сила
на този кодекс, се прилага част четвърта от отменения КЗ, освен ако страните договорят друго
след влизането в сила на този кодекс. Посочената преходна разпоредба касае
единствено уредбата на застрахователните договори и на вземанията, които пряко
произтичат от тях в полза на правоимащите по договорите лица. Настоящето вземане, макар и свързано с договор
за застраховка "Гражданска
отговорност", не е вземане по този договор, тъй като правоимащо лице по него се
явява само това, което е увредено от деяние, за което застрахованият носи
деликтна отговорност, но не и самият застрахован. Вземането на застрахования
срещу застрахователя в тази хипотеза има регресен характер и произтича от
предвиден в закона фактически състав - в този смисъл изричните разпоредба на чл.378, ал.5 и ал.6 от КЗ, като същото
се приемаше/ е относимо/ и по предходната
законова уредба. Ето защо приложим към процесното вземане се явява КЗ - 2015 г., чиято уредба в тази й част
е почти идентична с предходната по чл.229 КЗ/ отм./. Според чл.435 КЗ ако е удовлетворил увреденото лице, застрахованият има
право да получи от застрахователя застрахователното обезщетение в рамките на
застрахователната сума /лимита на
отговорност/ и на
покритието по застрахователния договор и при спазване изискванията на чл.434.
Видно от разпоредбата правото по чл.435 КЗ/ чл.229 КЗ отм./ принадлежи само на това лице,
което има качеството "застрахован" по застраховка "Гражданска
отговорност" и то само ако и доколкото това лице е удовлетворило реално
третото увредено лице.
В настоящия случай посочените предпоставки са налице. Безспорно
е по делото обстоятелството, че с влязло на 18.05.2018 г. в законна сила
съдебно решение от 31.10.2016 г., постановено по в.гр.дело № 207/2016 г. на
СГС, Г.О., ІІІ-В състав е отменено решение от 20.07.2015 г., постановено по гр.дело № 12207/2013 г. по описа на СРС, 24 състав, в
обжалваната част, в която предявеният от Б.Б.Б., ЕГН **********, срещу Г.К.В.,
ЕГН **********, с адрес ***, иск с правно основание чл.45 ЗЗД е отхвърлен за
разликата над 1 600 лв. до 3 000 лв., като е осъден Г.К.В., ЕГН **********, да заплати на Б.Б.Б.,
ЕГН **********, сумата от още 1 400 лв. /хиляда и четиристотин лева/, представляваща обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди –
болки и страдания, вследствие причинените й контузия и закрит подкожен
кръвоизлив в областта на дясното коляно, контузия на главата и лекостепенно
мозъчно сътресение, контузия и разкъсно-контузна рана-минимална по гърба
на носа и контузия на гърба на ходилото на левия крак, вследствие на виновно
причинено от ответника пътнотранспортно произшествие на 20.03.2008 г. в
гр.София, която сума е намалена при прието от съда 25% съпричиняване от ищцата,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от 20.03.2008 г. до пълното
изплащане на сумата. С решението на СГС е потвърдено решението от 20.07.2015 г., постановено по гр.дело № 12207/2013 г.
по описа на СРС, 24 състав, в обжалваната част, в която предявеният от Б.Б.Б.,
ЕГН **********, срещу Г.К.В., ЕГН **********, иск с правно основание чл.45 ЗЗД
е отхвърлен за разликата над 3000 лв. до 6000 лв. Установява се също така, че
решението е постановено при участието на трето лице-помагач „Д.з.“ АД.
Обстоятелството,
че ищецът реално е заплатил на увреденото от ПТП лице присъденото с
влязло в сила съдебно решение обезщетение
в размер на сумата от 3000 лв., ведно със законна лихва за забава считано от
20.03.2008 г. до изплащане на сумата също не е било спорно в първоинстанционното производство. От
удостоверение с изх.№ 12697/29.07.2020 г. по изпълнително дело №
20198500400224, издадено от частен съдебен изпълнител А.Б.се установява, че по
образуваното изпълнително дело № 20198500400224, по издаден изпълнителен лист
на 14.01.2019 г. по гр.дело № 12207/2013 г. на Районен съд София, 24 състав, с
взискател Б.Б.Б. е събрана сума от длъжника Г.К.В. в размер на сумата от
7641,31 лв. от която сума в размер на 6743,39 лв. е разпределена на взискателя.
С оглед на което съдът приема, че в процесния случай на увреденото от ПТП лице
е заплатено от страна на ищеца присъдено с влязло в сила съдебно решение
обезщетение в размер на сумата от 6743, 39 лв. По отношение на тази сума са налице всички предпоставки на
чл.435 КЗ, поради което в полза на ищеца е възникнало
вземане срещу ответника в размер на сумата от 6743, 39 лв.
До този размер е основателен и доказан предявения иск. За разликата до пълния
предявен размер от 7614, 31 лв. исковата претенция е неоснователна. В процесния
случай ищецът претендира наред с присъденото на увреденото от ПТП лице
обезщетение за неимуществени вреди/ главница и законна лихва за забава/ и такси
и разноски по изпълнителното производство образувано въз основа на издаден
изпълнителен лист по влязло в законна сила съдебно решение. Разноските по изпълнението са за сметка на
длъжника в изпълнителното производство и те не са дължими на ищеца от страна на
ответника по делото. Разноските по изпълнението са във връзка с принудително
изпълнение на вземането на увреденото от ПТП лице срещу ищеца. Присъденото с
влязло в сила съдебно решение и
изплатено на увреденото лице обезщетение
в размер на сумата от 6743, 39 лв., включва единствено главница и законна лихва
за забава. И именно тази сума е дължимата от страна на ответника.
В настоящето исково производство възраженията на ответника са същите, които е изложил
и в отговора на исковата молба, а именно, че правото на застрахователно обезщетение е
погасено с изтичането на 5-годишна давност по чл.197 КЗ/ отм./, доколко събитието е настъпило на 20.03.2008 г. По тези възражения въззивният съд намира следното:
Предвид установеното
възникване на вземането следва да се разгледа възражението на ответника за
погасяване по давност на същото. Според въззивния съд то е неоснователно.
Противно на доводите на ответника давността за регресното вземане по чл.435 КЗ/ чл.229 КЗ- отм./ тече не от
момента на настъпване на застрахователното събитие /20.03.2008 г./, а от
плащането на деликтното обезщетение от застрахования на увредения, от когато
възниква и вземането на застрахования. В този смисъл е и чл.378, ал.5 от КЗ, но аналогично
разрешение се приемаше от съдебната практика и при действието на КЗ/ отм./ по отношение на
вземането по чл.229 КЗ/ отм./. Съдът приема, че давността за дадено
вземане не може да започне да
тече преди то да е възникнало. При това положение приложимата 5-годишна давност
е започнала да тече от 19.04.2019
г., като тя не е изтекла към датата на подаване на исковата молба в съда - 09.07.2019 г. С оглед на което предявения осъдителен иск
с правно основание чл.435 от КЗ е основателен и доказан до размер на сумата от 6743, 39 лв., за която сума същия следва да бъде уважен,
заедно с претендираната законна лихва за забава, считано от датата на подаване на исковата
молба в съда/ 09.07.2019 г./ до
окончателното изплащане.
Предявеният иск следва да бъде отхвърлен, като неоснователен за разликата до
пълния предявен размер от 7614, 31 лв.
При така изложените съображения, обжалваното
решение, като неправилно следва да бъде отменено изцяло, включително и в частта
за разноските и вместо това да бъде постановено друго, с което предявения иск с
правно основание чл.435 от КЗ бъде уважен до размер на сумата от 6743, 39 лв., като основателен и
доказан, заедно със законната лихва за забава, считано от датата на подаване на
исковата молба в съда/ 09.07.2019 год./ до окончателното й изплащане, и
отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 7614,31 лв., като
неоснователен и недоказан. На ищеца следва да бъдат присъдени на основание
чл.78, ал.1 от ГПК, основателно направени разноски в производството по делото
пред двете съдебни инстанции съразмерно уважената част на предявения иск, в
размер на сумата от 851,18 лв. На
ответника следва да бъдат присъдени на основание чл.78, ал.3 от ГПК
своевременно поисканите и дължими разноски за юрисконсултско възнаграждение за
двете съдебни инстанции съразмерно с отхвърлената част на иска в общ размер на
сумата от 22,88 лв.
Така мотивиран
Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 20235344 от 26.10.2020 год., постановено по гр.дело
№ 52657/2019 г. на СРС, Г.О., 151 състав, включително и в
частта за разноските, като вместо
това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „Д.З.“ АД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление:***, да заплати на Г.К.В., с ЕГН **********, с
адрес: ***, със съдебен адрес:***, офис 3, адв.М.В., на основание чл.435 от
Кодекса за застраховането/КЗ/, сумата от 6743, 39 лв. /шест хиляди седемстотин четиридесет и три лева, и 39 стотинки/, представляваща регресно вземане за заплатено през
2019 г. деликтно обезщетение на пострадалия от ПТП, настъпило на
20.03.2008 г., заедно със
законната лихва за забава, считано от 09.07.2019 г., до окончателното изплащане
на вземането, както и на основание чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 851,18 лв./ осемстотин
петдесет и един лева, и 18 стотинки/, представляваща направените пред двете
съдебни инстанции разноски, като
отхвърля предявения иск за разликата до пълния предявен размер от 7614,31
лв./ седем хиляди, шестстотин и четиринадесет лева, и 31 стотинки/, като неоснователен.
ОСЪЖДА Г.К.В., с ЕГН **********, с адрес: ***, със
съдебен адрес:***, офис 3, адв.М.В., да заплати на „Д.З.“ АД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление:*** , на
основание чл.78, ал.3 във връзка с ал.8 от ГПК, общо сума в размер на 22, 88 лв./ двадесет и
два лева, и 88 стотинки/, представляваща юрисконсултско възнаграждение за двете
съдебни инстанции съразмерно на
отхвърлената част на предявения осъдителния иск.
РешениеТО
може да се обжалва пред ВКС с касационна жалба при условията на чл.280, ал.1 от ГПК, в едномесечен срок от съобщението до страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.