Р Е Ш Е Н И Е
№......... 16.11.2021
г.
Гр. Стара Загора
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СТАРОЗАГОРСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД ТРЕТИ ГРАЖДАНСКИ състав
На 19 октомври 2021 г.
В публично заседание в следния
състав:
Председател: ЕМИЛИЯ ЕНЧЕВА
Секретар: Ивелина Костова
Прокурор:
като разгледа докладваното от
СЪДИЯ ЕМИЛИЯ ЕНЧЕВА
гр. дело № 4644 по описа за 2020 година.
Предявен е иск
с правно основание чл. 415 от ГПК във вр. с чл. 422 от ГПК.
Ищецът
„ОТП ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ” ЕАД твърди в исковата си молба, че със съобщение по
ч.гр.д. № 1403/2018 г. по описа на Районен съд - гр. Нова Загора, връчено на
09.10.2020 г., били уведомени чрез „Банка ДСК“ ЕАД (Цедент) за Определение на
съда, постановено във вр. с чл.415 ал.1, т.2 ГПК с указания за подаване на
установителен иск за установяване на процесното вземане срещу И.М.С.. Въз
основа на издадените по настоящото дело в полза на „Банка ДСК“ ЕАД заповед за
изпълнение и изпълнителен лист, било образувано ИД № 20188370401884 по описа на
ЧСИ Павел Георгиев, peг. № 837 на КЧСИ, район на действие Окръжен съд - Сливен
срещу длъжника И.М.С., ЕГН **********.
Връчването
на поканата за доброволно изпълнение, ведно със заповедта за изпълнение, по ИД
№ 20188370401380 по описа на ЧСИ Павел Георгиев, peг. № 837 на КЧСИ, район на действие
Окръжен съд - Сливен било чрез залепване на уведомление по реда на чл. 47, ал.
5 от ГПК, извършено след три поредни посещения на адреса на длъжника, на дати
18.02.2020г.; 25.02.2020г.; 07.03.2020г., при които същият не бил открит. Не
било установено и удостоверено от връчителя, че длъжникът не живеел на адреса.
Съгласно
чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК (Изм. - ДВ, бр. 42 от 2009 г.; изм., бр. 86 от 2017
г.; доп., бр. 100 от 2019 г.) в действащата към настоящия момент редакция (в
сила от 23.12.2019 г.) съдът указвал на заявителя, че можел да предяви иск за
вземането си, когато заповедта за изпълнение била връчена на длъжника при
условията на чл. 47, ал. 5 и връчителят бил събрал данни, че длъжникът не
живеел на адреса, след справка от управителя на етажната собственост, от кмета
на съответното населено място или по друг начин и бил удостоверил това с
посочване на източника на тези данни в съобщението.
Горните
две предпоставки били кумулативно заложени: заповедта за изпълнение да била
връчена по чл. 47, ал. 5 от ГПК, но само в хипотезата, в която връчителят бил
събрал достатъчно достоверни данни, че длъжникът не живеел на адреса и надлежно
бил удостоверил това в съставените от него документи във връзка с връчването на
заповедта. Така, считано от 23.12.2019 г. (датата на влизане в сила на Закона
за изменение и допълнение на Гражданския процесуален кодекс (Обн., ДВ, бр. 100
от 20.12.2019 г.) отпадала процесуалната възможност за предявяване на
установителен иск по чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК в случаите, в които заповедта
за изпълнение била връчена чрез залепване на уведомление по реда на чл. 47, ал.
5 от ГПК, след като връчителят бил извършил поне три посещения на адреса на
длъжника и не го открил (а не е установил и удостоверил, че същият не живее на
адреса).
Посочената
процесуална норма имала действие занапред, като законодателят не бил предвидил
в ПЗР на ЗИД на ГПК (Обн., ДВ, бр. 100 от 20.12.2019 г.) за заварените случаи
да продължава да се прилагала редакцията на чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК преди
горното допълнение, в сила от 23.12.2019 г.
Така
към настоящия момент липсвало законово основание за предявяване на
установителен иск по чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК в случай, че заповедта за
изпълнение била връчена чрез залепване на уведомление по реда на чл. 47, ал. 5
от ГПК, след като връчителят не бил открил длъжника при извършените три поредни
посещения на адреса (а не бил установил и удостоверил, че същият не живеел
там). Именно такъв бил настоящият случай, поради което считат, че било
отпаднало законовото основание, на което били дадени указанията за предявяване
на установителен иск по чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК съгласно Определение №
260050/29.09.2020 г. по ч.гр.д. № 1403/2018 г. по описа на Районен съд Нова
Загора.
Поради
това, считат, че в настоящия случай не били налице предпоставките по чл. 415,
ал. 1, т. 2 от ГПК за указанията за предявяване на установителен иск срещу
длъжника И.М.С., като предвид изложеното и съобразно т. 10а от ТР №
4/18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, молят да се упражни
самостоятелна преценка за наличието на процесуалните предпоставки за
допустимост на иска, независимо от констатациите на съда в заповедното
производство.
Независимо
от гореизложеното, ако съдът счете, че в случая били налице законовите
предпоставки за предявяване на установителен иск срещу длъжника И.М.С., молят
да се вземело предвид, че в указания от
закона и съда едномесечен срок, депозирали настоящата искова молба по чл.422
във връзка с чл.415, ал.1, т.2 от ГПК.
Със
Заповед за изпълнение на парично задължение № 1033/21.08.2018 г. и Изпълнителен
лист от 22.08.2018 г. по ч.гр.д. № 1403/2018 г. по описа на Районен съд - гр.
Нова Загора, въз основа на представено Извлечение от счетоводните книги на
„Банка ДСК” ЕАД, кредитополучателят Донка Любова Атанасова и поръчителят И.М.С.
по силата на Договор за кредит за текущо потребление от 02.03.2016 г., били
осъдени да заплатят солидарно на „Банка ДСК” ЕАД следните суми, произтичащи от
неизпълнение на посочените Договор за кредит за текущо потребление от
02.03.2016г., а именно: - 6 633.86 лева – главница, 1 228.37 лева - редовна лихва за периода от
21.12.2016 г. до 16.08.2018 г. , 153.94 лева - наказателна лихва за забава за
периода от 22.06.2018 г. до 16.08.2018 г. , 120 лева - заемни такси , 312.72
лева - представляващи заплатена държавна такса и юрисконсултско възнаграждение.
На
10.05.2019г. (т.е. след снабдяване с цитираните Заповед за изпълнение на
парично задължение и Изпълнителен лист), заявителят по ч.гр.д. № 1403/2018 г.
по описа на Районен съд Нова Загора „Банка ДСК” ЕАД, по силата на Договор за
покупко-продажба на вземания („Договор за цесия”), прехвърля на „ОТП Факторинг
България“ ЕАД пакет от вземания, включително и вземането й към кредитополучателя
Донка Любова Атанасова и поръчителя И.М.С., произтичащи от към Договор за
кредит за текущо потребление от 02.03.2016 г., ведно с всички привилегии,
обезпечения и принадлежности, включително и изтекли лихви.
По
силата на Договора за цесия и във вр. с чл.429 ГПК, цесионерът “ОТП Факторинг
България” ЕАД бил частен правоприемник на заявителя „Банка ДСК” ЕАД и като
такъв се ползвал от издадените Заповед за изпълнение и Изпълнителен лист.
Качеството
им на кредитор (като цесионер и частен правоприемник на заявителя „Банка ДСК”
ЕАД) обуславяло правния им интерес, в законоустановения едномесечен срок и на
основание чл. 422 във вр. с чл. 415. ал. К т.2 от ГПК да предявят иск за
установяване на вземането по Договор за кредит за текущо потребление от 02.03.2016
г. и Договор за поръчителство от 02,03.2016 г. срещу поръчителя И.М.С..
Процесуалните
предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото им на иск
били налице и предвид разрешението, дадено в т. 106 от Тълкувателно решение № 4
от 18.06.2014 г. по т.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. При прехвърляне на
вземането чрез договор за цесия, настъпило в периода след издаване на заповедта
за изпълнение до предявяване на иска по реда на чл. 422 от ГПК, легитимиран да
предяви иска бил и цесионерът, ако бил спазил срока по чл. 415, ал. 1 от ГПК ,
какъвто бил настоящият случай.
Цесионерът
"ОТП Факторинг България” ЕАД бил активно легитимиран да предяви иск за
установяване съществуването на вземането, за което в полза на цедента „Банка
ДСК“ ЕАД била издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист, независимо от
обстоятелството, че няма качеството „банка“.
Нито
в мотивите, нито в диспозитива на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по
т.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС били посочени изключения от постановките във
връзка с активната процесуалноправна легитимация на цесионера да установи
съществуването на вземането, предмет на издадена на основание чл.417, т.2 ГПК
заповед за изпълнение в полза на банката /цедент/, след като прехвърлянето на
вземането било осъществено след издаване на заповедта за изпълнение, но преди
завеждането на специалния установителен иск. Аргументи за обратното разрешение
не можели да се черпят от т.4г на ТР № 4/2013 г., т.к. в тази част на
тълкувателното решение бил даден отговор, релевантен към основанията за
издаване на заповед по чл.417 ГПК, т.е. касаел само хипотезите на настъпило
частно правоприемство преди подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение въз основа на документ до издаването на заповедта, но не и в
последващото исково производство по чл.422 ГПК.
Процесуално
недопустимо било прилагането по аналогия и за исковото производство на
посоченото в т.4г от ТР ограничение относно субектите, легитимирани да се
снабдят с изпълнително основание по реда на чл.417, т.2 ГПК, след като
вземането било прехвърлено след получаване на заповед за незабавно изпълнение
от надлежния кредитор.
В
този смисъл била и практиката на ВКС: Определение № 665/04.11.2019 г. по
ч.г.дело № 2390/2019 г. на ВКС, II т.о.; Определение № 102/24.02.2020 г. по
ч.г.дело № 2643/2019 г. на ВКС, II т.о.
Основанията,
обстоятелствата и фактите, които обуславят съществуването на вземането били
следните:
На
02.03.2016 г. между „Банка ДСК” ЕАД, като кредитор, и ДОНКА ЛЮБОВ А АТАНАСОВА,
като кредитополучател, бил сключен Договор за кредит текущо потребление в
размер на 7 000 лв. По кредита било прието като обезпечение поръчителството на И.М.С.
съгласно Договор за поръчителство от 02.03.2016 г. Договорът за кредит бил сключен
за срок от 120 месеца, считано от датата на усвояване на сумата. За падежна
дата страните приемали 21 -во число на месеца. Кредитът се олихвявал с
променлив лихвен процент в размер на 8,95 % годишно, формиран от стойността на
6-месечен SOFIBOR (в размер на 0,594% към датата на сключване на договора за
кредит) и фиксирана преференциална надбавка в размер на 8,356 % при изпълнение
на Условията по програма „ДСК Практика“ (Приложение № 2 към Договора за
кредит). При нарушаване на Условията, кредитополучателят губил преференциите си
изцяло или отчасти и приложимият лихвен процент се увеличавал чрез увеличаване
на надбавката съгласно Условията.
В
изпълнение на задълженията си по Договора за кредит за текущо потребление от
02.03.2016 г., „Банка ДСК‘ ЕАД била превела сумата от 7 000 лв. по сметка на
кредитополучателя и същата била усвоена от него изцяло. Поради липса на
погасяване на задължението по Договор за кредит (считано от първата неплатена
вноска с падеж 21.12.2016 г.) и при наличието на предпоставки по т. 19.2 от
Общите условия, кредиторът „Банка ДСК” ЕАД бил обявил кредита за предсрочно
изискуем, след което подал заявление по реда на чл.417 от ГПК пред Районен съд
град Нова Загора. Обявяването на предсрочната изискуемост било извършено чрез
нотариална покана с изх. на БДСК № 05-20-01254/27.10.2017 г. и peг. №
141/09.01.2018 г., том I, акт № 30 на нотариус Николай Бъчваров с peг. № 416 на
НК и район на действие PC Нова Загора, връчена лично на кредитополучателя на
11.05.2018 г. Съгласно Решение № 85 от 13. 04.202 г., постановено по гр.д. №
1134/2019 г. по описа на PC - Нова Загора, по иск по чл. 422 ГПК срещу
кредитополучателя ДОНКА ЛЮБОВА АТАНАСОВА, въз основа на процесния договор за
кредит за текущо потребление от 02.03.2016г. било признато за установено, че
предсрочната изискуемост била настъпила на 11.05.2018 г., както и дължимостта
на сумите по изпълнителните титули спрямо кредитополучателя.
Въз
основа на подаденото на 17.08.2018 г. от „Банка ДСК” ЕАД заявление за издаване
на заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 417 от ГПК, било образувано
ч. гр. дело № 1403/2018 г. по описа на PC Нова Загора. По посоченото дело били
издадени Заповед № 1033/21.08.2018 г. за изпълнение на парично задължение и
Изпълнителен лист от 22.08.2018 г. в полза на заявителя „Банка ДСК” ЕАД срещу
кредитополучателя Донка Любова Атанасова и поръчителя И.М.С..
На
10.05.2019 г. (т.е. след снабдяване с цитираните изпълнителни титули по описа
на PC- гр. Нова Загора) заявителят по ч.гр.д. № 1403/2018 г. на PC - гр.Нова
Загора - „Банка ДСК” ЕАД, по силата на Договор за покупко-продажба на вземания
(„Договор за цесия”), прехвърлил
вземането си от ДОНКА ЛЮБОВА АТАНАСОВА и И.М.С., произтичащо от Договор за
кредит текущо потребление от 02.03.2016г. и Договор за поръчителство от същата
дата, ведно с всичките му принадлежности, привилегии, изтекли лихви и
обезпечения.
Горното
се потвърждавало и от приложеното в заверено копие към настоящата искова молба
Извлечение от Приемо-предавателен протокол към Договора за цесия от 10.05.2019
г.
В
подкрепа на гореизложеното, прилагат писмено потвърждение от цедента „Банка
ДСК“ ЕАД до „ОТП Факторинг България” ЕАД за станалото с Договор за
покупко-продажба на вземания от 10.05.2019 г. прехвърляне на вземанията. Въз
основа на изрично пълномощно от “Банка ДСК“ ЕАД, били изпратили от името на
цедента уведомително писмо за цесията до всеки от длъжниците. Видно от
приложените към настоящата искова молба писмени доказателства, изпратените до
длъжниците писма с баркод - *PSFABG00DJV5T* (за кредитополучателя) и
*PSFABG00DJV6U* (за поръчителя), били върнати в цялост с отбелязване, че
пратката не била потърсена от получателя.
В
тази връзка, молят съда да приеме връчването на исковата молба и приложените
към нея: договор за цесия, извлечение от приемо-предавателния протокол към
договора, уведомителното писмо до ответниците и пълномощното от „Банка ДСК” ЕАД
за уведомяване на длъжниците за цесията, за допълнително редовно уведомяване до
длъжниците, а изискванията на чл. 99 ЗЗД за изпълнени. В този смисъл била и
практиката на ВКС (Решение № 123 от 24.06.2009г. по т.д. № 12/2009 г. па ВКС,
ТК, 2 отделение).
С
връчване на препис от исковата молба, ведно с приложените документи, описани
по-горе, длъжникът И.М.С. бил надлежно уведомен за прехвърлянето на вземането
от досегашния си кредитор (цедент), който бил упълномощил за това цесионера.
Няма пречка цедентът да упълномощи цесионера да уведоми длъжника за цесията,
доколкото не се касае за лично и незаместимо действие. В този смисъл била и
практиката на ВКС: Решение № 137 от 02.06.2015 г. по гр. д. №5759/2014 г. на
ВКС, III гр.о.; Решение № 156/30.11.2015 г. по т.д. № 2639/2014 г. на ВКС, II
т.о.
Във
връзка с принудителното събиране на дължимите суми въз основа на издадените изпълнителни
титули, на 19.11.2018 г „Банка ДСК“ ЕАД била подала молба за образуване на
изпълнително дело под № 1884/2018 г. по описа на ЧСИ Павел Георгиев, с peг. №
837 на КЧСИ, и район на действие ОС Сливен.
Поканата
за доброволно изпълнение, ведно със заповедта за изпълнение, била връчена на
длъжника И.М.С. по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК.
Качеството
им на кредитор (като цесионер и частен правоприемник на заявителя „Банка ДСК”
ЕАД) обуславял правния им интерес, в законоустановения едномесечен срок и на
основание чл. 415, ал. 1 от ГПК да предявят иск за установяване на вземането
срещу И.М.С. по Договора за кредит за текущо потребление от 06.10.2015г.
Молят
съда да приеме, че “ОТП ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ” ЕАД бил процесуално легитимирана
страна в процеса и предвид разрешението, дадено в т. 10.6. от Тълкувателно
решение № 4 от 18.06.2014 г. по т.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. При
прехвърляне на вземането чрез договор за цесия, настъпило в периода след
издаване на заповедта за изпълнение до предявяване на иска по реда на чл. 422
ГГ1К, легитимиран да предяви иска бил и Цесионерът, при спазване на срока по
чл. 415, ал. 1 ГПК.
На
основание издадените по ч.гр.д. № 1403/2018 г. по описа на PC Нова Загора
изпълнителни титули, по молба на “Банка ДСК” ЕАД от 19.11.2018 г., срещу
ответника И.М.С. било образувано изпълнително дело № 1884/2018 г. по описа на
ЧСИ Павел Георгиев, с peг. № 837 на КЧСИ, и район на действие ОС Сливен. На
основание чл.47, ал.5 от ГПК Покана за доброволно изпълнение, ведно със
заповедта за незабавно изпълнение били връчени на поръчителя чрез залепване на
уведомление. Копие от съобщението, заедно с връчените документи с отбелязване
на връчването им били приложени по ч.гр.д. 1403/2018 г. по описа на PC Нова
Загора от ЧСИ Павел Георгиев, peг. № 837 на КЧСИ в изпълнение на задължението
на ЧСИ по чл. 418 ,ал. 5 от ГПК.
Срещу
кредитополучателя Донка Любова Атанасова имало влязло в сила Решение № 85 от
13.04.2020 г., постановено по гр.д. № 1134/2019 г. по описа на PC - Нова
Загора, влязло в законна сила на 02.06.2020 г.
Молят
съда да постанови решение, с което да установи със сила на пресъдено нещо, че
по отношение на И.М.С., с ЕГН ********** с адрес: ***, съществували вземания на
Цесионера по Договор за покупко-продажба на вземания (цесия) от 10.05.2019 г. -
"ОТП Факторинг България” ЕАД, ЕИК *********, за които били издадени
Заповед № 1033/21.08.2018 г. и Изпълнителен лист от 22.08.2018 г. по ч.гр.д. №
1403/2018 г. по описа на Районен съд Нова Загора, произтичащи от Договор за
кредит за текущо потребление от 02.03.2016 г., включващи: 6 633.86 лева -
неизплатена главница, ведно със законната лихва, считано от 17.08.2018 г. до
окончателното плащане; 1 228.37 лева - неплатена редовна лихва за периода от
21.12.2016 г. до 16.08.2018 г., 153.94 лева - лихвена надбавка за забава за
периода 22.06.2018 г. до 16.08.2018 г.; 120 лева-дължими заемни такси.
Предвид
разрешението, дадено в т. 12 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014г. по
т.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, молят да им бъдат присъдени разноските,
направени в заповедното производство по ч.гр.д. № 1403/2018 г. по описа на
Районен съд Нова Загора в общ размер от 312.72 лева за заплатена държавна такса
и юрисконсултско възнаграждение.
Молят
да им бъдат присъдени направените в настоящото производство разноски, в това
число юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК във
връзка с чл. 37 от ЗПП във вр. с чл. 25 от Наредбата за заплащане на правната
помощ.
В
едномесечния срок по чл. 131 от ГПК е
постъпил писмен отговор от назначения за особен представител на И.М.С. адв. М.С.
от АК Ст.Загора. Оспорва така предявените искове като неоснователни и
недоказани, и моли съда да постанови съдебно решение, с което да ги отхвърли
изцяло, като на основание чл. 78, ал.З ГПК присъди на ответника разноските в
настоящото производство. По редовността на исковата молба, счита, че исковата
молба била нередовна, поради което моли съда да остави същата без движение по
следните съображения: на първо място, ищецът не бил посочил в исковата молба
как била формирана главницата от 6633,86 лв., като така не ставало ясно колко и
кои конкретни месечни вноски по договора се твърдяло, че не били платени, размерите
и падежните им дати. Липсвало конкретика и как била формирана претендираната
редовна лихва в общ размер на 1228,37 лв., както и върху каква база била
начислена наказателната лихвена надбавка за забава. Не било посочено също и
какви са точно претендираните заемни такси в размер на 120 лв., респективно на
какво основание и за кой период били начислени. Поради липсата на пълно
изложение на твърденията на ищеца относно тези основни, релевантните за спора
факти, ответникът не можел пълноценно да упражни правото си на защита в
процеса.
Оспорва
доводите на ищеца за неправилно приложение на чл. 415, ал. 1, т.2 от ГПК от
страна на заповедния съд, като счита същите за неоснователни. Налице били
предпоставките за предявяване на установителни искове за вземанията, във връзка
с които била издадена заповедта за незабавно изпълнение срещу настоящия
ответник, доколкото на последният заповедта не била връчена лично, а чрез
залепване на уведомление. Разпоредбата на чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК, както в
редакцията си преди изменението от 2019 г., така и след това, имало за цел да
предпази интересите на длъжника в случаите, когато не бил могъл да узнае, че
срещу него било образувано заповедно производство. В тези случаи, съдът бил
длъжен да предостави на заявителя едномесечен срок за предявяване на иск. Така
заявителят бил длъжен да премине през фазата на исковото производство, за да
пристъпи към действия по принудително изпълнение, респективно да продължи
започнатите такива. По този начин за длъжника се осигурявали допълнителни
срокове и възможност да защити правата си. С новата редакция от 2019 на чл.
415, ал.1, т. 2 ГПК, приложима в настоящата хипотеза, законодателя действително
бил добавил и други изисквания, касаещи събирането на данни, че длъжникът не
живеел на адреса, но това следвало да се тълкува като цел на законодателя да се
направят допълнителни усилия длъжникът, срещу когато била издадена заповед за
изпълнение, да бъде открит и уведомен за издадената срещу него заповед за
изпълнение, а не да доведе до влошаване на положението му чрез влизане в сила
на заповедта за изпълнение, без да бъдело проверено съществуването на вземането
в спорно исково производство. В крайна сметка целта на заповедното производство
било да се установяло дали претендираното вземане било безспорно и едва при
липса на спор за съществуването му, да се създат облекчени условия за
събирането му от кредитора. В настоящия случай, длъжникът не бил уведомен за
издадената срещу него заповед за незабавно изпълнение лично, а чрез залепване
на уведомление, поради и което следва да влязат в приложение всички законови
гаранции за установяване обективната истина и спорът да бъдел разрешен по общия
съдебен ред.
По
основателността на исковете. Предявените при условията на обективно кумулативно
съединяване искове за установяване със сила на пресъдено нещо, че по отношение
на ответника съществували вземания на цесионера по Договор за покупко -
продажба на вземания от 10.05.2019 г. - „ОТП Факторинг България“ ЕАД, за които
били издадени Заповед № 1033/21.08.2018 г. и Изпълнителен лист от 22.08.2018г.
по ч.гр.д. № 1403/2018 г. по описа на PC Нова Загора, произтичащи от Договор за
кредит за текущо потребление от 02.03.2016 г., от които: 6633,86 лв. -
неизплатена главница, ведно със законната лихва, считано от 17.08.2018 г. до
окончателното плащане; 1228,37 лв. неплатена редовна лихва за периода от
21.12.2016 г. до 16.08.2018 г.; 153,94 лв. - лихвена надбавка за забава за
периода 22.06.2018 г. до 16.08.2018г.; 120 лв. - дължими заемни такси били
неоснователни.
Па
първо място, оспорва факта, че сумата по договора за кредит била действително
предоставена на кредитополучателя и респективно, че била усвоена от последния.
С исковата си молба, ищецът не бил ангажирал доказателства за това си
твърдение. На следващо място, оспорва твърдението на ищеца, че бил придобил
вземанията на Банка ДСК по процесния договор за кредит, по който ответникът бил
поръчител.
Отделно
от това, твърди, че договорът за цесия, от който ищецът черпел правата си, не
бил съобщен на ответника, поради и което осъщественото прехвърляне на
вземанията на банката не било породило действия спрямо него. Приложеното като
доказателство в това отношение към исковата молба известие за доставяне
съдържало информация единствено за това, че предмет на доставката било писмо,
но не и за предмета и съдържанието на това писмо. Т.е. липсвали доказателства,
че това писмо било именно представеното по делото уведомление до поръчителя за
осъществената цесия. Още повече, видно от отбелязването на пощенския служител,
писмото не било доставено на адресата, а било върнато като непотърсено. За да
породи действието си извършената цесия по отношения на длъжника, съгл.
изричното правило на чл. 99, ал. 4 от ЗЗД, същата следвало да бъде съобщена на
длъжника. Това в случая не било направено.
По
тези съображения, счита, че волеизявлението на цедента, чрез цесионера по
чл.99,ал.З ЗЗД, направено в периода преди завеждане на исковата молба в съда и
образуване на настоящото дело, не било достигнало до длъжника, което било
пречка цесията да породи действие спрямо последния. Уведомяване на ответника за
извършената цесия не можело да се приеме, че било извършено и с представянето
на уведомлението с настоящата искова молба, доколкото ответникът се
представлявал в производството от назначен му от съда особен представител, на
когото били връчени съдебните книжа. Следователно, до фактическо връчване на
книжата, сред които и уведомлението за прехвърлянето на вземането, с материално
правен ефект по чл.99, ал.4 ЗЗД, не било се стигнало и предаването на уведомлението
на процесуалния представител на ответника не можел да се приравни на надлежно
уведомяване на длъжника, поради особения характер на представителството,
осъществявано от назначен от съда по реда на чл.47, ал.6 ГПК съда особен
представител. Процесуалното представителство можело да произтича от закона /в
случаите на изрично уредено законно представителство/ или от договор, а
представителството чрез особен представител, макар и регламентирано от
специална правна норма /чл. 47, ал. 6 от ГПК/, не било законово, тъй като
произтичало от акт на съда, при осъществяване на определените за това
предпоставки - в т. см. т. 6 от ТР № 6/06.1 1.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г.
на ВКС, ОСГТК/. Назначеният от съда особен представител не упражнявал свои
процесуални права, а тези на страната, която представлявал / в т. см. г. 7 от
ТР № 6/06.1 1.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК/, от което
следвало, че особеният представител не бил нито законов, нито договорен
представител и не можел да приема адресирани до представляваното лице /в случая
ответника/ материално-правни изявления на трети лица, каквото безспорно било
уведомяването на длъжника от стария кредитор по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, чрез
упълномощения цесионер за сключения договор за прехвърляне на вземания, а и
след като особеният представител не бил осъществил контакти с ответника, то
последният като длъжник не можел да се счита за уведомен за цесията чрез
особения представител. (В този смисъл - Решение от 04.05.2020 г. по в.т.д. №
1031/2020 г. по описа на ОС Стара Загора). Само на това основание, предявените
искове срещу ответника следвало да бъдат отхвърлени.
На
следващо място счита, че клаузите за договорна и наказателна лихва в договора
били нищожни, като неравноправни, по смисъла на чл. 143 от Закона за защита на
потребителите (ЗЗП), поради обстоятелството, че не били съставени разбираемо,
по ясен и недвусмислен начин относно това как точно били определени и начислени
възнаградителната (договорната) и наказателна лихва (чл. 143, т. 9 и 18, чл.
145, ал. 2, чл. 146, ал. 2 и чл. 147 от ЗЗП). Макар размерът на
възнаградителната лихва да бил посочен, не била ясна методиката и
математическият алгоритъм (формулата) за начина й на формиране и формирането на
нейните компоненти (чл. 145, ал. 2 и чл. 147 от ЗЗП). По този начин не се
позволявало на потребителя да прецени икономическите последици от сключването
на договора (чл. 143, т. 1 8 от ЗЗП). Липсвало и възможност в договора за
реципрочно намаляване на лихвата. Предоставена била неограничена субективна
власт на банката едностранно да определя и променя лихвата. Очевидно било, че
тези клаузи били изготвени предварително от банката и зависели единствено от
нейната воля, поради което потребителят не бил имал никаква възможност да влияе
върху съдържанието им (нарушение на чл. 143, т. 9 и чл. 146, ал. 2 от ЗЗП). В
този смисъл било задължителната практика на ВКС на РБ - Решение №
424/02.12.2015г. по гр.д. № 1899/2015г. на ВКС на РБ, IV гр.о., Решение №
77/22.04.2015г. по гр.д. № 4452/2014г. на ВКС на РБ, III гр.о. и др. Посочените
клаузи не попадали в обхвата на изключенията, предвидени в чл.144 от ЗЗП, тъй
като формирането и изменението на лихвите не се дължало на външни причини, нито
били породени от въздействието на свободния пазар и/или от държавен регулатор,
а зависят от волята на банката. Клаузите не били формулирани по ясен и
недвусмислен начин (чл. 147, ал. 1 от ЗПП) и потребителят предварително не
получавал достатъчно конкретна информация как банката формирала и можела
едностранно да променя лихвата, за да можело на свой ред да реагира по
най-уместния начин (решение на СЕС от 21.03.201 Зг. по дело С-92/11). Моли да
се имало предвид, че при констатирана нищожност на клаузите съдът не следвало
да допълва неравноправните клаузи с цел да отстранил порока (решение на СЕС от
14.06.2012г. по дело С-618/10), а имал право да тълкува тези клаузи по
благоприятен за потребителя начин (чл. 147, ал. 2 от ЗПП). В този смисъл -
Решение № 424/02.12.2015г. по гр.д. № 1899/2015г. на ВКС на РБ. А дотолкова,
доколкото цедентьт бил финансова-банкова институция, предлагаща финансови
услуги по смисъла на § 13, т. 12 от ЗЗП, същият бил обвързан от посочените
правни норми отнасящи се до неравноправните клаузи в потребителските договори.
Ето
защо, моли съда да констатира в мотивите си нищожността на клаузите за
договорна (възнаградителна) и наказателна лихва в процесния договор за кредит,
като неравноправни по смисъла на чл. 143 от ЗЗП и Директива 93/13/ЕИО на Съвета
от 05.04.199Зг. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, и
въз основа на това да приемел, че начислените на основание същите суми не били
дължими от поръчителя по договора за кредит, респективно да отхвърли исковата
претенция за същите като неоснователна.
Отделно
от горепосоченото, твърди, че претендираната от ищеца сума от 120 лв., описана
в ИМ като заемни такси, не била дължима, на основание чл.10а, ал.2 и 3 от
Закона за потребителския кредит, съгласно които кредиторът не можел да изисква
заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление
на кредита, както и не можел да събира повече от веднъж такса и/или комисиона
за едно и също действие.
На
следващо място, прави възражение, че отговорността на поръчителя била
преклудирана изцяло поради изтичане на срока по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД, а при евентуалност, по
отношение на всички вноски, падежирали преди 17.02.2018 г. (шест месеца преди
депозиране на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение). Това
било така, защото по отношение дължимите вноски с настъпил падеж към датата на
обявяване на предсрочна изискуемост, срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД течал от
падежа /изискуемостта/ на всяка погасителна вноска. В този смисъл по реда на
чл. 290 от ГПК били постановени задължителни за съдилищата решение на ВКС, а
именно Решение № 83 от 26.05.2017г. по г. д. № 50394/2016 г. на IV г. о. на ВКС
и Решение № 44 от 05.06.2017г. по гр. д. № 60073/2016 г. на III г. о. на ВКС, в
които било застъпено становището, че шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД течал от датата на падежа на всяка вноска и ако кредиторът бездействал и не
предявял иск срещу главния длъжник в рамките на този срок, с изтичането му се
прекратявало задължението на поръчителя за плащане на тази вноска т.е.
преклудирало се отговорността му за съответната част от главното задължение.
Прави
възражение и за погасяване на вземанията, предмет на исковете по давност.
Съдът, като прецени събраните по делото писмени доказателства по отделно и в тяхната съвкупност, намира
за установено следното:
Съдът
счита, че в случая са налице законовите предпоставки за предявяване на
установителен иск срещу длъжника И.М.С., като в указания от закона и съда
едномесечен срок, ищецът е депозирал настоящата искова молба по чл.422 във
връзка с чл.415, ал.1, т.2 от ГПК. Разпоредбата на чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК,
както в редакцията си преди изменението от 2019 г., така и след това, има за
цел да предпази интересите на длъжника в случаите, когато не бил могъл да
узнае, че срещу него е образувано заповедно производство. В тези случаи, съдът е
длъжен да предостави на заявителя едномесечен срок за предявяване на иск. С
новата редакция от 2019 на чл. 415, ал.1, т. 2 ГПК, приложима в настоящата
хипотеза, законодателят действително е добавил и други изисквания, касаещи
събирането на данни, че длъжникът не живее на адреса, но това следва да се
тълкува като цел на законодателя да се направят допълнителни усилия длъжникът,
срещу когато е издадена заповед за изпълнение, да бъде открит и уведомен за
издадената срещу него заповед за изпълнение, а не да доведе до влошаване на
положението му чрез влизане в сила на заповедта за изпълнение, без да бъде
проверено съществуването на вземането в спорно исково производство. В настоящия
случай, длъжникът не е уведомен за издадената срещу него заповед за незабавно изпълнение
лично, а чрез залепване на уведомление, поради и което следва да влязат в
приложение всички законови гаранции за установяване обективната истина и спорът
да бъде разрешен по общия исков ред.
Със
Заповед за изпълнение на парично задължение № 1033/21.08.2018 г. и Изпълнителен
лист от 22.08.2018 г. по ч.гр.д. № 1403/2018 г. по описа на Районен съд - гр.
Нова Загора, въз основа на представено Извлечение от счетоводните книги на
„Банка ДСК” ЕАД, кредитополучателят Донка Любова Атанасова и поръчителят И.М.С.
по силата на Договор за кредит за текущо потребление от 02.03.2016 г., са осъдени
да заплатят солидарно на „Банка ДСК” ЕАД следните суми, произтичащи от
неизпълнение на посочените Договор за кредит за текущо потребление от
02.03.2016г., а именно: - 6 633.86 лева – главница, 1 228.37 лева - редовна лихва за периода от
21.12.2016 г. до 16.08.2018 г. , 153.94 лева - наказателна лихва за забава за
периода от 22.06.2018 г. до 16.08.2018 г. , 120 лева - заемни такси , 312.72
лева - представляващи заплатена държавна такса и юрисконсултско възнаграждение.
По делото е представен договор за
текущо потребление от 2.03.2016 г., от който е видно, че между „Банка ДСК" ЕАД София /кредитор/ и Донка
Любова Атанасова/кредитополучател/ е сключен договор, по силата на който
заемодателят е предоставил на Атанасова
в заем сума в размер на 7000 лева, която сума кредитополучателят се
задължил да върне на 120 месечни погасителни вноски, съгласно погасителен план
/Приложение № 1/. В чл.8 страните договорили, че кредитът се олихвява с променлив лихвен процент, който към датата на
сключване на Договора за кредит е в размер на 8,95% годишно или 0,02 % на ден,
формиран от стойността на 6-месечен SOFIBOR (в размер на
0,594% към датата на сключване на договора за кредит) и фиксирана
преференциална надбавка в размер на 8,356 % при изпълнение на Условията по
програма „ДСК Практика“ (Приложение № 2 към Договора за кредит). При нарушаване
на Условията, кредитополучателят губил преференциите си изцяло или отчасти и
приложимият лихвен процент се увеличавал чрез увеличаване на надбавката
съгласно Условията.
Максималният размер, който можел да достигне лихвеният процент при нарушение на
Условията, е променливият лихвен процент, приложим при стандартни потребителски
кредити, в размер на 6-месечния SOFIBOR към съответната дата и фиксирана стандартна надбавка в размер на 14,356
%.
На
10.05.2019г. (т.е. след снабдяване с цитираните Заповед за изпълнение на
парично задължение и Изпълнителен лист), заявителят по ч.гр.д. № 1403/2018 г.
по описа на Районен съд Нова Загора „Банка ДСК” ЕАД, по силата на Договор за
покупко-продажба на вземания („Договор за цесия”), прехвърля на „ОТП Факторинг
България“ ЕАД пакет от вземания, включително и вземането й към
кредитополучателя Донка Любова Атанасова и поръчителя И.М.С., произтичащи от
Договор за кредит за текущо потребление от 02.03.2016 г., ведно с всички
привилегии, обезпечения и принадлежности, включително и изтекли лихви.
За изясняване на обстоятелствата по делото е назначена
и изслушана съдебно-счетоводна експертиза. От заключението на вещото лице,
което съдът възприема като компетентно и добросъвестно и което не е оспорено от
страните, се установява, че длъжникът Донка Любенова Атанасова на 07.03.2016
г. е получила от банката сума в размер на 7 000.00 лв., като на 08.03.2016 г.
Донка Любенова Атанасова е изтеглила сума от сметката в размер на 6 930.00 лв. От
Банка ДСК ЕАД, гр. София представили на вещото лице „справка”- от където е
видно, че са постъпили суми по кредита в общ размер на 791.87 лв., като част от
тях в размер на 366.14 лв. са погасили дължими начислени главници, а 424.94 лв.
са погасили начислени договорни лихви. Заемът е бил погасяван до 21.12.2016 г.
- 9-та погасителна вноска включително по погасителен план. Вещото лице сочи, че плащането на суми по кредита е преустановено от
падежна дата от 21.12.2016 г., явяваща се 9-та погасителна вноска/съдържаща главница и дог.
лихва/ по
погасителен план. Размерът на непогасените изискуеми задължения по кредита е
както следва: дължима главница — 6 633.86 лв.,дължима договорна
(възнаградителна) лихва — 1 228.37 лв.,дължимо обезщетение за забава (лихвена
надбавка за забава): 153.94 лв. за периода и -дължими такси и разноски: 120.00
лв. Общо дължима сума по кредита ведно с такси е сума от 8 136.17 лв.
Следователно, съдът приема, че в
изпълнение на задълженията си по Договора за кредит за текущо потребление от
02.03.2016 г., „Банка ДСК‘ ЕАД е превела
сумата от 7 000 лв. по сметка на кредитополучателя и същата била усвоена от
него изцяло.
С
Нотариална Покана - уведомление с изходящ на БДСК № 05-20-01254/27.10.2017 г. с
peг. № 141, том 1, акт 30 от 9.01.2018 г. на Нотариус Николай Бъчваров -
връчена на кредитополучателя Донка Любова Атанасова на 11.05.2018 г. с Разписка
на Нотариус Николай Бъчваров, „Банка
ДСК“ ЕАД е обявила кредита за предсрочно изискуем.
Ищецът е частен правоприемник на заемодателя по
силата на договор за покупко-продажба на вземания от 10.05.2019 г. От същия е
видно че „БАНКА ДСК“ ЕАД е прехвърлила възмездно на цесионера "ОТП
Факторинг България" ЕАД свои ликвидни и изискуеми вземания. Цедентът е
упълномощил цесионера да уведоми длъжниците за прехвърлянето на вземанията им. Ищецът
твърди, че въз
основа на изрично пълномощно от “Банка ДСК“ ЕАД, били изпратили от името на
цедента уведомително писмо за цесията до всеки от длъжниците. Видно от
приложеното към настоящата искова молба писмено доказателство, изпратеното до
поръчителя И.М.С. писмо с баркод -
*PSFABG00DJV6U*, е върнато в цялост с отбелязване, че пратката не е
потърсена от получателя.
Съдът намира,
че договорът за цесия, от който ищецът
черпи правата си, не е съобщен на ответницата -поръчител, поради което осъщественото прехвърляне на вземанията
на банката не е породило действия спрямо нея. Приложеното като доказателство
известие за доставяне съдържа информация единствено за това, че предмет на
доставката е писмо, но не и за предмета и съдържанието на това писмо. Т.е.
липсват доказателства, че това писмо е именно представеното по делото
уведомление до поръчителя за осъществената цесия. Видно от отбелязването на
пощенския служител, писмото не е доставено на адресата, а е било върнато като
непотърсено. За да породи действието си извършената цесия по отношение на
длъжника, съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 4 от ЗЗД, същата следва да бъде
съобщена на длъжника. Ето защо, съдът прима, че волеизявлението на цедента,
чрез цесионера по чл.99,ал.З ЗЗД, направено в периода преди завеждане на
исковата молба в съда и образуване на настоящото дело, не е достигнало до
длъжника, което се явява пречка цесията
да породи действие спрямо поръчителя. Уведомяване на ответника за извършената
цесия не би могло да се приеме, че е извършено и с представянето на
уведомлението с настоящата искова молба, доколкото ответницата С. се
представлява в производството от назначен й от съда особен представител, на
когото са връчени съдебните книжа. Следователно, до фактическо връчване на
книжата, сред които и уведомлението за прехвърлянето на вземането, с материално
правен ефект по чл.99, ал.4 ЗЗД, не е извършено и предаването на уведомлението
на процесуалния представител на ответника не може да се приравни на надлежно
уведомяване на длъжника, поради особения характер на представителството,
осъществявано от назначен от съда по реда на чл.47, ал.6 ГПК особен представител. Процесуалното
представителство може да произтича от закона /в случаите на изрично уредено
законно представителство/ или от договор, а представителството чрез особен
представител, макар и регламентирано от специална правна норма /чл. 47, ал. 6
от ГПК/, не е законово, тъй като произтича от акт на съда, при осъществяване на
определените за това предпоставки - в т. см. т. 6 от ТР № 6/06.1 1.2013 г. по
тълк. д. № 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК/. Назначеният от съда особен представител не
упражнява свои процесуални права, а тези на страната, която представлява / в т.
см. т. 7 от ТР № 6/06.1 1.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК/, от
което следва, че особеният представител не е нито законов, нито договорен
представител и не може да приема адресирани до представляваното лице /в случая
ответницата С./ материално-правни изявления на трети лица, каквото безспорно е
уведомяването на длъжника от стария кредитор по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, чрез
упълномощения цесионер за сключения договор за прехвърляне на вземания, а и
след като липсват данни особеният представител да е осъществил контакти с
ответника, то последният като длъжник не може да се счита за уведомен за
цесията чрез особения представител. (В този смисъл - Решение от 04.05.2020 г.
по в.т.д. № 1031/2020 г. по описа на ОС Стара Загора). Дори и само на това основание, предявеният иск
срещу ответника И.С. се явява неоснователен.
Поради
изложеното съдът намира, че длъжникът не е бил валидно уведомен от цедента за
прехвърляне на вземанията му на новия кредитор, съответно ищецът не е активно
материално легитимиран да търси изпълнението им.
По отношение възражението на особения
представител на ответницата за нищожност на клаузи в договора за кредит, съдът
намира за установено следното:
Кредитополучателят
Донка Атанасова и поръчителят И.С. имат
качеството на потребители на финансови услуги по смисъла на § 13, т. 1 и т. 12 от ДР на ЗЗП. По силата на
чл. 146 ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите с
потребителите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Съгласно чл. 143 ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен
с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването
за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.
Съгласно
чл. 146, ал. 2 ЗЗП, не са
индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради
това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено
в случаите на договор при общи условия. В процесния случай се касае именно за
предварително изготвени клаузи при общи условия.
В решение
№ 98 от 25.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 535/2016 г. на І т. о., е прието, че
"индивидуално уговорени" са тези клаузи, които не са били изготвени
предварително от търговеца или доставчика или дори да са били изготвени
предварително, потребителят е могъл да изрази становище по тяхното съдържание,
доколкото, при достатъчно информиран избор, ги е приел /по аргумент за
противното от чл. 146, ал. 2 ЗЗП/. Съдържащите
се в Общите условия клаузи са поначало неиндивидуално уговорени съгласно същата
разпоредба. Тежестта за доказване сключването на клаузите като индивидуално
договорени, в който случай е неприложима защитата по ЗЗП срещу неравноправни,
по смисъла на чл. 143 ЗЗП, клаузи /чл. 146, ал. 1 ЗЗП/, се носи от
доставчика на стоката/услугата – чл. 146, ал. 4 ЗЗП /решение № 51
по т. д. № 504/2015 г. на ІІ т. о., решение № 231 по т. д. № 875/2017 г. на І
т. о. ВКС и др. /. Следва да се установи, че при сключването на съответните
клаузи, като предложени от доставчика на стоката или услугата, потребителят не
е бил принуден да ги приеме, без възможност за въвеждане на резерви или
изменения, в съответствие с икономическия си интерес или да се установи, че с
това си съдържание клаузите са били предложени от самия потребител.
В случая, съдът намира, че клаузите за
договорна и наказателна лихва в договора са нищожни, като неравноправни, по
смисъла на чл. 143 от Закона за защита на потребителите, поради
обстоятелството, че не са съставени разбираемо, по ясен и недвусмислен начин
относно това как точно са определени и начислени възнаградителната
(договорната) и наказателна лихва (чл. 143, т. 9 и 18, чл. 145, ал. 2, чл. 146,
ал. 2 и чл. 147 от ЗЗП). Макар размерът на възнаградителната лихва да е
посочен, не става ясна методиката и математическият алгоритъм за начина й на
формиране и формирането на нейните компоненти (чл. 145, ал. 2 и чл. 147 от
ЗЗП). По този начин не се позволява на потребителя да прецени икономическите
последици от сключването на договора (чл. 143, т. 1 8 от ЗЗП). Липсва и
възможност в договора за реципрочно намаляване на лихвата. Предоставена е
субективната власт на банката едностранно да определя и променя лихвата.
Съгласно
чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните
клаузи в договорите са нищожни. С цел заобикаляне на правилата на чл. 146 ЗЗП за индивидуално договаряне на клаузите
доставчиците на услуги масово изготвят бланкови договори за кредит, в които се
привнасят голяма част от клаузите в общите условия, с оглед разпоредбата на чл. 146, ал. 2 ЗЗП. Това обаче
не е принцип за преценка за индивидуалното договаряне на клаузите с оглед само
на включването им в общи условия, а и когато са предварително изготвени самите
договори. От самите представени документи по договора за кредит е видно, че
същите са изначално изготвени, което означава, че договорът не е изготвен индивидуално
за ответника, а е бланков и само са попълнени в индивидуализиращите конкретния
кредит данни като имена, суми и лихви, но не и спрямо клаузите и общите
договорености. Ето защо, съдът намира, че клаузите в договора, касаещи
възнаградителна и наказателна лихва, които се променят с промяната на
6-месечния SOFIBOR/EURIBOR се
явяват неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143, т. 3, т. 6, т. 14, т. 17 и
т.18 от ЗЗП и като такива са нищожни съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП. В този смисъл
е и задължителната практика на ВКС на РБ - Решение № 424/02.12.2015г. по гр.д.
№ 1899/2015г. на ВКС на РБ, IV гр.о., Решение № 77/22.04.2015г. по гр.д. №
4452/2014г. на ВКС на РБ, III гр.о. и др. Посочените клаузи не попадат в
обхвата на изключенията, предвидени в чл.144 от ЗЗП. Съдът приема, че клаузите
не са формулирани по ясен и недвусмислен начин (чл. 147, ал. 1 от ЗПП) и
потребителят предварително не е получил достатъчно конкретна информация как
банката формира и може едностранно да променя лихвата, за да може на свой ред
да реагира по най-уместния начин (решение на СЕС от 21.03.201 Зг. по дело
С-92/11).
Предвид
гореизложеното съдът намира, че е налице
нищожност на клаузите за договорна (възнаградителна) и наказателна лихва
в процесния договор за кредит, като неравноправни по смисъла на чл. 143 от ЗЗП
и Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.199Зг. относно неравноправните клаузи
в потребителските договори, и въз основа на това приема също, че начислените
суми са недължими от поръчителя по договора за кредит.
При иска по
чл.422 ал.1 ГПК ищецът следва да докаже факта, от който вземането му произтича
и едва след това ответникът следва да изчерпи и докаже възраженията си срещу
неговото съществуване (чл.154 ал.1 ГПК). В случая ищецът твърди в заявлението и
исковата си молба, че правопораждащият процесните вземания факт е сключен между
„Банка ДСК“ ЕАД и ответника договор за кредит за текущо потребление от
2.03.2016 г. и договор за покупко-продажба на вземания от 10.05.2019 г., сключен между „Банка ДСК“
ЕАД и "ОТП Факторинг България" ЕАД, по силата на който вземането на
„Банка ДСК“ ЕАД, произтичащо от договор за кредит за текущо потребление е
прехвърлено в собственост на "ОТП Факторинг България" ЕАД, ведно с всички
привилегии и обезпечения и принадлежности, включително и всички лихви. Ищецът
обаче не доказа, че ответникът е уведомен за прехвърляне на вземанията.
При така
установените по делото обстоятелства съдът намира, че предявеният от ищеца иск
по чл.422 ал.1 ГПК е неоснователен и недоказан и като такъв следва да бъде
отхвърлен.
Водим от
горните мотиви, съдът
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявеният
от „ОТП Факторинг България“ ЕАД София, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София 1000, район Оборище, бул. „Княз Александър Дондуков“ №19,
етаж 2, представлявано от Илка Георгиева Димова-Мазгалева против И.М.С., ЕГН **********,***,
представлявана на основание чл.47 ал.6 ГПК от адв. М. С. от АК Ст.Загора, иск да се признае за
установено по отношение
на И.М.С., с ЕГН ********** с адрес: ***, съществуването на вземания на Цесионера по Договор за
покупко-продажба на вземания (цесия) от 10.05.2019 г. - "ОТП Факторинг
България” ЕАД, ЕИК *********, за които са издадени Заповед № 1033/21.08.2018 г.
и Изпълнителен лист от 22.08.2018 г. по ч.гр.д. № 1403/2018 г. по описа на
Районен съд Нова Загора, произтичащи от Договор за кредит за текущо потребление
от 02.03.2016 г., включващи: 6 633.86 лева - неизплатена главница, ведно със
законната лихва, считано от 17.08.2018 г. до окончателното плащане; 1 228.37
лева - неплатена редовна лихва за периода от 21.12.2016 г. до 16.08.2018 г.,
153.94 лева - лихвена надбавка за забава за периода 22.06.2018 г. до 16.08.2018
г.; 120 лева-дължими заемни такси, като НЕОСНОВАТЕЛЕН и НЕДОКАЗАН.
Решението
подлежи на въззивно обжалване в двуседмичен срок от връчването му на страните,
пред Окръжен съд Стара Загора.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: