Решение по дело №166/2024 на Административен съд - Монтана

Производство е по реда на чл.208 и сл. от Административно процесуален кодекс (АПК) във връзка с чл.285, ал.1 от Закон за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС).

С Решение №138/29.01.2024г., което е поправено с Решение №452 от 28.03.2024г., постановени по адм.дело624/2023г. по описа на Административен съд Монтана, Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ е осъдена да заплати на лишеният от свобода Д. В. И. обезщетение за причинени неимуществени вреди за общия период 13.09.2021-06.10.2023г., с изключение на периода от 01.04.2022г. до 22.06.2022г. и периода 19.07.2022-30.08.2022г. в размер на 1230 лева, и е отхвърлил исковата молба на лишеният от свобода Д. В. И. против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ в частта, с която се иска присъждане на обезщетения за неимуществени вреди над уважения размер от 1230 лева, до предявения такъв от 5000 лева.

Недоволен от така постановеното решение, касатора, чрез пълномощника си юрисконсулт Х., го обжалва и моли да бъде отменено, като развива доводи, че е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. В съдебно заседание, касатора не взема становище по делото.

Ответника, оспорва жалбата и моли да бъде потвърдено обжалваното решение.

Представителят на Окръжна прокуратура Монтана дава мотивирано заключение, че жалбата е неоснователна и атакуваното решение следва да се потвърди изцяло като правилно и обосновано.

Настоящият състав на Административен съд Монтана, като взе в предвид оплакванията в жалбата, доводите на страните, събраните по делото доказателства и приложимата нормативна уредба намира за установено следното:

Касационната жалба е подадена в срока по 211 от АПК, от надлежна страна имаща правен интерес от обжалването, поради което е допустима. Разгледана по същество е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Настоящата съдебна инстанция, счита въззивното решение за правилно, при следните доводи:

Неоснователно в касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно. Обосновано и правилно при надлежно събиране на всички относими за спора доказателства, първостепенният съд е извел мотиви дали му основание да уважи частично исковата претенции. Правилен е извода на първостепенният съд, изведен от установената по делото фактическа обстановка, че в случая са налице законовите предпоставки, обуславящи частична основателност на предявения иск за претърпени неимуществени вреди, произтичащи от неблагоприятни условия при изтърпяване на наказание лишаване от свобода от ищеца в периода – описан надлежно в диспозитива на обжалваното съдебно решение.

Първоинстанционният съд е дал ясен и конкретен отговор кои факти, релевантни за спора приема за установени въз основа на събраните по делото доказателства. В решението е изведен правилният извод за частична доказаност на изложените в исковата молба обстоятелства, които съответно обуславят частично уважаване на исковите претенции, тоест присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди по приложимия закон, но не в пълните претендирани размери. Несъгласието на касатора с изводите на съда не основава твърдяната необоснованост на обжалваното решение. Съдът в изпълнение на чл. 284, ал. 3 ЗИНЗС е изискал от специализирания орган по изпълнение на наказанията да предостави информация от значение за правилното установяване на фактите по делото, като съобразно съдържанието й е приел за доказани, съответно за недоказани, твърдените в исковата молба факти.

Първоинстанционният съд след като е направил съвкупна преценка на доказателствата по делото, правилно е приел за основателни и доказани оплакванията за недостатъчната площ на помещенията, в които ищеца е изтърпявал наложеното му наказание през процесния исков период. Същите обосновано са квалифицирани като нарушения на забраната на чл. 3 ЗИНЗС. В тази насока следва да се добави, че възведената в закона презумпция в чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС е само за настъпването на неимуществените вреди, но не и за фактите, обосноваващи наличието на нарушения по чл. 3 от ЗИНЗС (които подлежат на установяване от ищеца).

Конкретният размер на следващото се обезщетение за претърпените неимуществени вреди, е определен от съда при съблюдаване изискването на чл. 52 от ЗЗД, приложим в настоящото производството по препращане от § 1 от ДР на ЗОДОВ. Според цитираната разпоредба на ЗЗД (чл. 52), размерът на обезщетението за претърпените неимуществени вреди се определя по справедливост. Понятието "справедливост" е морално-етична категория и включва съотношението между деянието и възмездието. Всъщност, размерът на обезщетението като паричен еквивалент на причинените неимуществени вреди следва да бъде определен при съобразяване характера, вида, изражението и времетраенето на претърпените вредни последици, ценността на засегнатите нематериалните блага и интереси и при отчитане икономическия стандарт в страната към момента на увреждането, така, че обезщетението да не бъде средство за неправомерно обогатяване. Спазването на принципа на справедливостта като законово въведен критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, изисква размерът на обезщетението за претърпени неимуществени вреди да бъде определен от съда, с оглед на всички установени по делото факти и обстоятелства, касаещи начина, по който незаконосъобразната административна дейност се е отразила на увреденото лице. Доколкото в случая са налице кумулативно елементите от правопораждащия фактически състав за ангажиране отговорността на държавата по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, отчитайки посочените по-горе обстоятелства, това че е доказана само една част от оплакванията, техният вид и характер, съобразявайки кумулативното въздействие на неблагоприятните условия върху личността на ищеца, интензивността и продължителността на това въздействие, както и жизнения стандарт в страната през исковия период, настоящата касационна инстанция намира, че справедлив размер на обезщетението за исковия период е именно сумата [рег. номер]., каквато е била преценката на първоинстанционния съд, като в тази връзка следва да се посочи, че настоящата съдебна инстанция няма възможност да обсъжда аргументи свързани с повишаване на така определения размер на обезщетението, тъй като не е сезиран с такова искане.

Настоящият съдебен състав, установява в рамките на служебна проверка по чл.218 от АПК, че атакуваното съдебно решение е валидно, допустимо и в съответствие с приложимия материален закон.

На основание изложеното, касационната инстанция намери жалбата за неоснователна. Обжалваното решение е законосъобразно и обосновано и следва да остане в сила предвид, което на основание чл.221 от АПК във вр. чл.285, ал.1 от ЗИНЗС, настоящият състав на Административен съд Монтана

Р Е Ш И

ОСТАВЯ В СИЛА Решение №138/29.01.2024г., което е поправено с Решение №452 от 28.03.2024г., постановени по адм.дело624/2023г. по описа на Административен съд Монтана.

Решението е окончателно.