Решение по дело №390/2019 на Районен съд - Кюстендил

Р Е Ш Е Н И Е

 

№ ...............

 

гр. Кюстендил, 26.11.2019 г.

 

В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

            Кюстендилският районен съд, в публично съдебно заседание на шести ноември, две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елисавета Деянчева

            при секретаря Боянка Янкова, като разгледа докладваното от съдия Ел. Деянчева гр.д. № 390 по описа на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на чл. 422 от Гражданския процесуален кодекс ГПК), във вр. с чл. 415 от с.к.

Образувано е по искова молба, депозирана от „Изи Финанс“ ЕООД против Р.Т..

В исковата молба се сочи, че на 22.03.2018 г. между страните по делото и при условията на ЗПФУР бил сключен Договор за кредит от разстояние № 204140, по силата на който на ответника била предоставена сума в размер на 400 лв. До сключването му се стигнало след изрична заявка на ответника, изпратена на електронния адрес на дружеството. Твърди се, че преди това на длъжника била предоставена необходимата преддоговорна информация, като той се запознал и приел действащите Общи условия. При това се задължил да върне отпуснатия му кредит на 11 бр. вноски за периода 21.04.2018 г. – 15.02.2019 г., ведно с договорената лихва в размер на 61,20 лв., дължима за периода 21.04.2018 г. – 18.09.2018 г., при договорен лихвен процент 40,15 %.

Съгласно чл. 3 от договора, ако длъжникът не обезпечи вземането, дължал и неустойка, която ставала изискуема незабавно, съгл. чл. 69, ал. 1 от ЗЗД, като била начислена такава в размер на 24.94 лв. на вноска, заради което за периода 21.04.2018 г. – 15.02.2019 г., дължимата сума била в размер на 274, 34 лв.

Направените опити за доброволно уреждане на задълженията останали без успех.

Сочи се, че до сега ответницата не погасила нито една от вноските по кредита. Заради това дължала и законна лихва, която до датата на депозиране на заявлението по реда на чл. 410 от ГПК, възлизала на сумата от 15,18 лв.

Поради изложеното ищцовото дружество депозирало заявление по реда на чл. 410 от ГПК срещу длъжника, за което било образувано ч.гр.дело № 2267/2018 г. по описа на Районен съд-гр. Кюстендил, и била издадена заповед, срещу която в законоустановения срок постъпило възражение от длъжника.

Ето защо се иска да бъде признато за установено в отношенията между страните, че Р.Р.Т. дължи и следва да заплати на „Изи Финанс“ ЕООД, сумата в размер на 735,54 лв., от които 400 лв. главница по Договор за кредит от разстояние № 204140; сумата от 61,20 лв., представляваща договорна лихва за периода 21.04.2018 – 18.09.2018 г.; 274,34 г. неустойка по чл. 3 от договора за периода 21.04.2018 г. – 15.02.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 от ГПК до окончателното изплащане на сумата, за които суми е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 от ГПК в хода на производството по ч.гр.д. №2267/2018 г. на КРС.

Претендират се и съдебните разноски по заповедното производство, както и по настоящото такова.

Обстоятелства, от които произтичат възраженията на ответника:

Ответната страна в срока по чл. 131 от ГПК е депозирала писмен отговор и излага възражения досежно процесното вземане. Сочи, че не е подписвала приложените с исковата молба документи и не е получавала кореспонденция на имейл-а си за сключване на процесния договор.

В открито съдебно заседание ищецът не изпраща представител, но в писмено становище поддържа молбата си.

Ответната страна оспорва исковата молба по съображенията в отговора.   

             

Съдът, след като взе предвид доводите на страните, и като обсъди събраните по делото доказателства по отделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното:

В Договор за предоставяне на кредит от разстояние № 204140 на 22.03.2018 г. се сочи, че ищцовото дружество предоставило на ответницата кредит в размер на 400 лв., срок на кредита: 330 дни, при Годишен процент на разходите (ГПР): 48,3 %, годишен лихвен процент: 40,15 %, като общото задължение било 479,16 лв.

В договора се сочи също, че при непредставяне на обезпечение в пет дневен срок – спр. чл. 3, потребителят дължи неустойка в размер на 274.34 лв. или 24.94 лв. към всяка вноска.

Според платежния документ на л. 30 – Разписка за извършено плащане на 22.03.2018 г. сумата по договора била преведена чрез системата за бързи разплащания Изи пей, но няма данни за това кой реално е получил тази сума.

Видно от материалите по приетото ч.гр.д. № 2267/2018 г. на КРС, ищцовото дружество, в качеството му на заявител, подало заявление по реда на чл. 410 от ГПК, като въз основа на него била издадена Заповед за изпълнение на парично задължение № 1183/09.11.2018 г., съгласно която длъжникът следвало да заплати на заявителя сумата в размер на 735.54 лева, от които: 400 лева - главница, дължима по Договор за кредит от разстояние №204140/22.03.2018г.; 61.20 лева – договорна лихва за периода от 21.04.2018г. до 18.09.2018г.; 274.34 лева – неустойка по чл.3 от договора, както и сторените разноски - 25 лева държавна такса и 50 лева юрисконсултско възнаграждение. Посочено е, че вземането произтича от незаплатено задължение по Договор за кредит от разстояние №204140/22.03.2018 г.

Заповедта е била връчена на длъжника при условията на чл. 46 от ГПК, а в срока по чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК заявителят по заповедното производство е предявил настоящите положителни установителни искове.

Според заключението на вещото лице по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза М. В. общо непогасената главница е в размер на 400 лв., непогасената договорна лихва – 61,20 лв., а дължимата неустойка – 274,34 лв., като няма данни за дори частично погасяване на вземането.

Прието е и заключение по допуснатата съдебно-компютърна техническа експертиза, изготвено от вещото лице инж. Е.Т., неоспорено от страните, според което, не може да се установи кое е лицето, което в действителност ползва имейл адресът ***, но процесният договор е сключен с потребител именно на този адрес, като на същия са изпратени и получени както договорът, така и общите условия към него, а съгласието за сключването му е изразено по два начина – чрез активиране на линка и поставяне на подпис чрез мишката по договора .

Горната фактическа обстановка съдът прие за безспорно установена след преценка поотделно и в съвкупност на всички събрани по делото писмени доказателства, които са допустими, относими и безпротиворечиви.

Останалите събрани по делото доказателства не променят крайните изводи на съда, поради което и не следва да се обсъждат подробно.

            При така установените фактически обстоятелства по делото, съдът приема от правна страна следното:

Предявени са специални установителни искове с правно осн чл. 422 във вр. с чл.  415 ГПК, във вр. с чл.  9 от Закона за потребителския кредит (ЗПК) и чл. 79 от ЗЗД във вр. с чл. 6, ал.1 от Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР) и чл. 86 ЗЗД с предмет установяване съществуването на вземането, заявено по реда на чл. 410 ГПК в предходно заповедно производство.

По допустимостта: Съдът, в изпълнение на задълженията си да осъществи служебно самостоятелна преценка на специалните положителни процесуални предпоставки за допустимост на иска, с оглед задължителните указания по т. 10а от ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК констатира, че е налице издадена заповед за изпълнение на парично задължение именно за вземането, предмет на настоящата искова молба. Ето защо претенцията в тазr част е допустима.

По основателността:

Правният режим на договора за кредит от разстояние е уреден, както в специалния Закон за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), уреждащ спецификите на договора с оглед начина на неговото сключване и доказването на този факт, така и в общите правила на Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) досежно договора за заем.

Анализът на приложимото законодателство сочи, че от отправянето на предложението до сключването на договора страните използват изключително средства за комуникация от разстояние, като не е необходимо едновременното им физическо присъствие (арг. чл. 6, вр. § 1, т. 2 ДР на ЗПФУР) – напр. електронни формуляри в интернет, разговори по телефон, кореспонденция по имейл и др.

С оглед предприетото от ответната страна изрично оспорване на съществуваща договорна връзка, респ. наведените доводи, че ответницата не е подписвала приложените с исковата молба документи и не е получавала кореспонденция на имейл-а си за сключване на процесния договор, не се установи именно тя се е регистрирала в сайта на ищеца, да е приела ОУ, да е получила на имейла си преддоговорната информация и парола за достъп до личен акаунт, както и да е натиснала бутона „Приеми”, като по този начин да е завършил сложният фактически състав по сключването на договора за кредит от разстояние. Безспорно електронното изявление е представено в цифрова форма словесно изявление, което може да съдържа и несловесна информация, съгласно чл. 2, ал. 1 и 2 ЗЕДЕП, в прил. ред. - ДВ, бр. 34/в сила от 7.10.2001 г. Същото може да бъде възпроизведено и върху хартиен носител, което не променя характеристиките му. Съгласно чл. 184, ал. 1, изр. 1 ГПК, то се представя по делото именно върху такъв носител, като препис, заверен от страната. Но в настоящия случай от представените по делото договори не се удостоверява извършването именно от ответника на посоченото в исковата молба електронно потвърждение, за да се приеме, че е дал съгласие за сключване на договор за заем с описаните в исковата молба параметри.

Не може да се приеме, че това обстоятелство се установява и от представения договор, тъй като ищецът посочва, че същите са част от изпратената на ответника информация, но самото електронното изявление на последния за сключването им се удостоверява с допълнително обстоятелство - активирането на изпратения линк за потвърждение и натискане на бутон "подпиши", обстоятелство, което не се установи по делото.

Съгласно чл. 9 ЗЕДЕП електронното изявление е изпратено с постъпването му в информационна система, която не е под контрола на автора. В тази връзка липсват и доказателства, че електронно изявление в насока сключване на процесните договори за кредит е изпратено, по смисъла на цитирана разпоредба, както и че е изпратено от именно от ответника. В т.см. е и неоспореното заключение по допуснатата техническа експертиза, в което вещото лице инж. Е.Т. категорично сочи, че не може да се установи кое е лицето, което в действителност ползва имейл адресът ***

При посочените доводи претенцията в частта, в която се иска установяване дължимостта на сумата от 400 лева - главница, дължима по Договор за кредит от разстояние №204140/22.03.2018 г., искът е неоснователен.

При това се налага извод за неоснователност и на акцесорните искове.

Допълнителни аргументи в тази насока се извличат и от това, че досежно претенцията за установяване дължимостта на суми за възнаградителна лихва кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита/кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР от 48,3 %, което прави въпросните договорни клаузи неравноправни, и на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП същите са нищожни. В този смисъл е Решение № 4/2009 г, по т. д. № 395/2008 г, Решение № 1270/2009 г. по д. 5093/2007 г, Определение № 877 по т.д.№ 662/2012 г, Решение № 202/27. 02. 2015 г. по д. 4123/2013 г. и др. на ВКС.

Наред с това договорената неустоечната клауза противоречи на добрите нрави, в който смисъл съдът разполага с правото да осъществи служебна проверка - така решение № 229 от 21.01.2013 год., по т.д.№ 1050/2011 год. на II т.о. на ВКС, т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 год. на ОСТК на ВКС и др., решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г. на I т. о., решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на II т. о. на ВКС и др.В този смисъл е и трайната практика на ВКС, - така решение № 93 от 19.03.2012 г. по гр. д. № 1057/2011 г., II г. о., ВКС, решение № 110/11.04.2014 г., гр.дело № 1237 по описа за 2013 г., ВКС, ІV г.о., решение № 384 от 02.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., I г. о., ВКС, решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г. на I т.о., ВКС, решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на II т.о., ВКС. В случая от съдържанието на чл. 3, ал. 1 от процесния договор е видно, че заемателят се е задължил в 5-дневен срок от подписване на договора да предостави обезпечения, но изискванията за вида и срока за представянето им създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства. От друга страна непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена като санкционна доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката е предвидена да се кумулира към погасителните вноски, по който начин се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин в погасителните вноски, неустойката по същество е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя.

Тези клаузи са нищожни, включително и с оглед ориентировъчните критерии, заложени в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Те противоречат на добрите нрави, съставляват и неравноправни такива по смисъла на чл. 143 ал. 1 т. 19 от Закона за защита на потребителите, респ. не е налице валидно неустоечно съглашение и в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а претенцията за установяване дължимостта както на сумата от 61,20 лв. – договорна лихва, така и на сумата 274,34 лв., е неоснователна и като такава ще бъде оставена без уважение.

По отговорността за разноски:

Съгласно указанията в т. 12 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК съдът, който разглежда иска по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 от ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени както в исковото, така и в заповедното производство. Искане в т. см. е заявено само от ищеца, а предвид изхода на спора при настоящото му разглеждане такива не му се следват и не следва му бъдат присъдени.

Водим от гореизложеното, съдът

                                                  Р Е Ш И:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ претенцията на „Изи финанс” ЕООД, с ЕИК *********, с адрес гр. София, р-р „Триадица”, ж.к. „Иван Вазов”, ул. „Балша” № 17, ап.1 против Р.Р.Т., с ЕГН **********, с адрес ***, за признаване за установено в отношенията между страните, че Р.Р.Т. ДЪЛЖИ И СЛЕДВА ДА ЗАПЛАТИ на „Изи финанс” ЕООД, с ЕИК *********, сумата в размер на 735,54 лв., от които 400 лв. главница по Договор за кредит от разстояние № 204140; сумата от 61,20 лв., представляваща договорна лихва за периода 21.04.2018 – 18.09.2018 г.; 274,34 г. неустойка по чл. 3 от договора за периода 21.04.2018 г. – 15.02.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 от ГПК до окончателното изплащане на сумата, за които суми е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 от ГПК в хода на производството по ч.гр.д. №2267/2018 г. на КРС, като неоснователна и недоказана.

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд-Кюстендил в двуседмичен срок от съобщаването му.

Препис от настоящия съдебен акт да се връчи на страните по делото, заедно със съобщението за постановяването му на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.

След влизането на решението в законна сила препис от него да се изпрати на заповедния съд, като се върне и приложеното тук заповедно производство.

 

 

РАЙОНЕН СЪДИЯ: