Р Е Ш
Е Н И Е
№........................../ 29.04.2022 г., гр. София
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав,
в публично съдебно заседание на двадесет и шести януари през 2022 година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА
ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ
НАЙДЕНОВА
мл.съдия СТОЙЧО ПОПОВ
секретар Алина
Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 10315 по описа
за 2020
година, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение № 89659 от 15.05.2020
г., постановено по гр.д. № 23344/2019 г. на СРС, 164 състав, е осъдено на
основание чл. 200, ал. 1 от КТ, дружеството „В.2." ООД, да заплати на И.И.Й.,
малолетна, действаща чрез своята майка и законен представител П.И.С., сумата от
70 000 лв. обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди - болки и
страдания от смъртта на наследодателя й И.Д.Й., настъпила в резултат на трудова
злополука от 02.12.2018г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата
на увреждането - 08.12.2018 г. до окончателното погасяване, като е отхвърлен
иска за разликата над 70 000 лв. до пълния претендиран размер от 350 000 лв. С
решението съдът се е произнесъл и относно разноските, дължими между страните по
чл.78, ал.1 и ал.3 от ГПК, и тези от ответника към съда за държавна такса на
основание чл.78, ал.6 от ГПК. С последващо определение по чл.248 от ГПК е
изменено решението в частта за разноските, като е отменено в частта, в която е
осъдена ищцата да плати на ответника разноски 6828 лв.
Това решение е обжалвано в срок от двете
страни по спора.
Ответникът обжалва решението в частта, в
която искът е бил уважен
частично за 70000
лв. Първо оспорва направения извод за размера на справедливото обезщетение по справедливост
като определен на 70 000 лв. в нарушение на чл.52 от ЗЗД поради неотчитане
на установените по делото факти, обосноваващи липса на основание за определяне
на обезщетение, евентуално на определяне на по-нисък размер на справедливото
обезщетение от определеното от съда, поради липсата на твърдения с исковата
молба на ищцата да са били причинени вследствие трудовата злополука и
настъпилата смърт на бащата неимуществени вреди, претърпени от малолетната И.,
и поради установеното от свидетелските показания липса на емоционална връзка
между баща и дете. На второ място поддържа наличие на хипотезата на чл. 201,
ал. 2 КТ, тъй като починалия работник е допринесъл за трудовата злополука, като
е извършвал трудовите си функции без да ползва обезопасителни куки, които са
осигурени и за които е наясно че следва да бъдат ползвани, и така проявил груба
небрежност, която следва да се отрази на размера на обезщетението. Пред
въззивния съд се позовава на новооткрито обстоятелство- заплатено на ищцата
обезщетение от застрахователя по застраховка „трудова злополука“ с което счита
че следва да се намали дължимото на ищцата обезщетение, ако съдът присъди
такова. Моли да се отмени решението в
уважената част, евентуално да се намали размера му като прекомерно завишен и
съобрази съпричиняването на вредата от пострадалия, също и като се приспадне и
платеното на ищцата застрахователно обезщетение. Претендират се разноски.
Ищцата оспорва въззивната жалба на
ответника с възраженията, че поделото е установена силната връзка на детето с
бащата, неговото страдание от загубата му, че не е доказано ответникът да е
провел необходимия инструктаж на починалия , нито да му е предоставил защитно
облекло и предпазни средства, също и не е доказал, че в длъжностната
характеристика е включена височинна работа.
С насрещна въззивна жалба ищцата обжалва
решението в частта, в която искът е отхвърлен за разликата над уважения размер
от 70 000 лв. до 150 000 лв. с оплакване за определяне размера на
обезщетението в нарушение на принципа за справедливост по чл.52 от ЗЗД и
несъобразен с установените по делото факти за наличието на силна привързаност на
детето с бащата и понесената от детето дълбока емоционална травма от загубата
му, която ще се задълбочава с порастването на детето и осъзнаване на тази
загуба. Моли решението да се отмени в обжалваната част и иска да се уважи и за
разликата до 150 000 лв., като се присъдят и разноски съобразно това.
Определенето на първоинстанционния съд по
чл.248 от ГПК не е било обжалвано.
Софийски
градски съд, действащ като въззивна инстанция, като съобрази оплакванията в
жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира следното по предмета на въззивното
производство:
Първоинстанционното решение е валидно, а в обжлаваните
части и допустимо, тъй като има съдържанието по чл.236 от ГПК и съдът се е
произнесъл съобразно предявената с исковата молба претенция, правилно
квалифицирана като такава за обезщетение за неимуществени вреди по чл.200 от КТ.
При произнасянето си по правилността на обжалваното решение, съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните
указания, дадени с т.
1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен
до релевираните във въззивните жалби на страните оплаквания за
допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и на приложимите материално
правните норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към
казуса императивни материално
правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за
обжалване.
Ищцата И.И.Й., малолетна, действаща чрез своята майка и законен
представител П.И.С. твърди, че в резултат на смъртта на бащата на детето,
настъпила на 08.12.2018 г. в Саудитска Арабия в следствие на трудова злополука,
ищцата е била лишена от присъствието и подкрепата на баща си, необходима за
правилното й израстване, също и от
неговата издръжка, за което претендира заплащане на парично обезщетение за
неимуществени вреди от работодателя на бащата в размер на 350 000 лв.
Ответникът „В.2." ООД оспорва иска по основание и по размера на търсеното
обезщетение поради факта, че родителите на малолетното дете са се развели през
2017 г., след което майката не е разрешавала контакти на бащата с детето и
между дете и баща не е имало изградена емоционална връзка, поради което
размерът на присъденото обезщетение е прекомерно завишен, също и несъобразен със
съпричиняването на вредата от самия пострадал поради грубо неспазване на
правилата за безопасност, с които пострадалият е бил запознат. Моли иска да се
отхвърли, претендира разноски.
Безспорно
е между страните, и се подкрепя и от събраните писмени доказателства, че пострадалият - баща на ищцата, и ответникът са
се намирали във валидно трудово правоотношение към дата на настъпилата
злополука 02.12.2018 г., когато бащата на ищцата е паднал от височина 3 м. по
време на работа на обект в Саудитска Арабия, и в резултат на травмите е починал
по-късно в болница в гр.Джеда, Саудитска Арабия на 08.12.2018 г. Тази злополука
е квалифицирана като "трудова злополука" от органа по чл. 60, ал. 1
от КСО, след надлежно проведено разследване по реда на чл. 57, ал. 3 от КСО. Няма
данни разпореждането на НОИ да е било обжалвано, поради което ответникът като
работодател е обвързан от отразеното в него, че е налице трудова злополука. Горното
сочи на функционална връзка между увреждането и възложената на ищеца работа,
при което ответникът-работодател носи отговорност за обезщетение по чл.200,
ал.1 и ал.2 от КТ за причинените на пострадалия/наследниците на пострадалия, вреди.
Ищцата се легитимира като единствен наследник по закон на пострадалия, съгласно
у-нието за наследници, издадено от общ.Ябланица, следователно и правоимаща да
получи обезщетение от работодателя.
Не е
спорен по делото - видно и от оплакванията по двете въззивни жалби, мястото,
времето и механизма на настъпване на процесната злополука, както и причинната й
връзка с настъпилата няколко дни по-късно смърт на бащата на ищцата И.Й.. Спорът
между страните, който се поддържа и пред въззивната инстанция, е дали поведението
на пострадалия И.Й.може да се подведе под фактическия състав на чл.201, ал.2 от КТ- дали то в случая представляват „груба небрежност“ допусната от пострадалия,
и ако да – каква следва да се тежестта на съпричиняване от страна на пострадалия
на вредата. Отделно спорът, пренесен пред въззивната инстанция, е и относно
справедливия размер на обезщетението по чл.52 от ЗЗД с оглед разминаване в
тезите на страните относно наличието и степента на изградената емоционална
връзка между дете и баща.
Обезщетението
за неимуществени вреди по чл.200 от КТ, съгласно препращането по чл.212 от КТ към
гражданския закон, следва да се определи по правилото на чл.52 от ЗДС- по
справедливост. „Справедливостта" по смисъла на чл. 52 от ЗЗД е понятие
свързано с преценката на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, установени в съдебната практика с
ППВС № 4/1961 г. насам, а именно : вид, характер на
увреждането, начин на извършване, реално причинените морални страдания,
възрастта на пострадалия, общественото му положение, отношенията между него и
близките му, търсещи обезщетение, както и всички други релевантни към
конкретния случай факти и обстоятелства. Такива в случая, с оглед настъпилата смърт, са освен пряката
родствена връзка на пострадалия с ищцата - негова дъщеря, така и другите установени по делото факти,
сочещи, че между детето и бащата не е имало изградена трайна и стабилна
емоционална връзка, по причина както на поведението на бащата, така и на
майката на детето. Пострадалият още по време на брака си с майката, не се е
грижил особено за детето-според показанията на свидетелите С.-родители на
майката (баба и дядо съответно на ищцата), а след развода, когато детето е било на 2 години, бащата е отсъствал
от страната продължително време - работел в чужбина първо в Англия, после в
Саудитска Арабия, като се връщал в страната на 2-3 месеца за по 7-10 дни и е
виждал детето от време на време, според свидетеля С. Н., като от страна на
майката на детето са му били и създавани затруднения в срещите с детето, пак
според свидетеля Н.. За детето постоянно се грижела майката от раждането му, с
помощта на родителите си, а 1 година след развода на родителите на ищцата, за
детето се грижел и приятелят на майката, с когото живеели, и когото детето искало
да нарича „татко“( според св.С.). Съдът кредитира показанията на
свидетелите С. - баба и дядо на ищцата, независимо от тяхното родство с
майката, също и тези на св.Н., като непротиворечащи си и неопровергани от други
доказателства по делото. От показанията на свидетелите С. се установява още, че
в последните 2 години преди смъртта на бащата, същият се опитвал да вижда
детето при пребиваванията си в страната, носел й подаръци, плащал издръжка,
макар и със закъснение понякога, както и че смъртта на бащата се е отразила на
душевното спокойствие на детето, макар и не по начин то да промени осезаемо ритъма
си на живот. Обективно ищцата на крехка ранна възраст- около 4 години, е
загубила баща си, била е лишена се от неговата настояща и бъдеща родителска
подкрепа, започналия период на изграждане на връзка между баща и дете, което
неизбежно причинява травма на всяко дете, доколкото се установи, че детето има
спомени за баща си и осъзнава неговата липса според свидетелите С.. За степента
на това травмиращо детето преживяване, обаче, съдът отчита липсата на създадена
трайна битова и емоционална връзка между дете и баща още преди развода на
родителите, и след това, при което, както сочат и показанията на св.С., детето
не е било така силно травмирано, както ако би загубило родител, с когото е
споделяло ежедневно бита и преживяванията си и на чиято подкрепа, грижа и обич
е разчитало непрекъснато. Съдът отчита и липсата на данни загубата на бащата да
е причинило на детето значително психично разстройство или промяна в начина на
живот, което сочи на липсата на силна емоционална привързаност на детето към
бащата. Обратно, детето е изявило желание за нарича „татко“ сегашния приятел на
майката, от което следва извод, че връзката на детето с биологичния му баща не
е била силна. Макар и трудно от човешка гледна точка да може да се определи
паричен еквивалент на загубата на родител, съдебната практика, вкл. и с решения
на ВКС, е определила приблизителни параметри на паричната компенсация на болки
и страдания от малолетно дете като справедлив размер на обезщетение от загуба
на родител, при това при изградена силна и трайна емоционална връзка между тях
в резултата на съвместно съжителство, също и възрастта на детето, който размер е
обичайно около и над 100 000 лв. (напр. решение
№ 115 от 15.11.2018 г. по гр. д. № 4455/2017 г., ГК, ІІІ г. о. на ВКС при
настъпила смърт 2014 г.). Съобразно тези параметри настоящият въззивен
състав, като се съобрази с всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, установени от доказателствата по
делото и изложени по-горе от съда, вкл. и променените социално-икономически
условия в страната към датата на смъртта на наследодателя на ищцата в случая-
м.12.2018 г., намира сумата от 70 000 лв. за справедливо обезщетение в
случая за причинените на ищцата неимуществени вреди- болки и страдания от смъртта на баща й и от загубата на бъдещото неговото
родителско внимание и грижа.
По възражението на ответника за намаляване на
отговорността поради съпричиняване съгласно чл. 201, ал.2 от КТ:
По делото няма твърдения, нито данни за наличие на факти
по чл.201, ал.1 от КТ, които да изключват изобщо отговорността на работодателя
за обезщетение, поради което съдът е обвързан да разгледа възражението на
работодателя за намаляване обема на отговорността му поради допусната от
пострадалия груба небрежност. По
силата на чл. 201, ал.2 от КТ, отговорността на работодателя може да намали тогава, когато
пострадалият от трудовата злополука е допринесъл за нея, като е допуснал груба
небрежност. С тази разпоредба законодателят е дал възможност за ангажиране на
отговорността на пострадалия работник/служител при определени хипотези. Отговорността
на пострадалия работник е допълнителен елемент от фактическия състав на
отговорността на работодателя по чл. 200 от КТ, който не е задължителен
елемент, но работодателят може да въведе отговорността на работника като
съпричинител на вредоносния резултат при наличие на груба небрежност, какъвто е
процесния случай-възражението е направено с отговора на исковата молба по
чл.131 от ГПК. Грубата небрежност на работника е неговото субективно отношение
към предприетите от него действия, допринасящи за настъпване на вредоносния
резултат, тоест работникът да е съзнавал, че с тези действия може да настъпи вредоносен
резултат, но да се е надявал, че ще ги предотврати – покрива характеристиките
на съзнателна непредпазливост по смисъла на чл.11, ал.3, предл.второ от НК. Само
при наличие на такова субективно отношение на работника, би довело до прилагане
на разпоредбата на чл. 200, ал.2 от КТ при установено нарушение на някое от
правилата за безопасност на труда.
Ответникът като работодател възразява, че ищецът има
изключителна вина за настъпване на увреждането и дължимото обезщетение следва
да се намали.
Груба небрежност се отчита, когато работникът/служителят
е съзнавал, че може да настъпят вредоносните последици - предвиждал ги е, но
самонадеяно се е надявал да ги предотврати / в този смисъл и съдебната
практика, вкл. и на ВКС, е последователна и трайна/. Не всяко нарушение на
правилата за безопасност на труда мотивира приложение на чл. 201, ал. 2 КТ, а
само подчертано субективното отношение на пострадалия, довело до осъществяване
на грубата небрежност от негова страна, като елемент от неговото виновно действие.
Отговорността на работодателя по чл.200 от КТ и на работника при съпричиняване
по чл.201 от КТ има съществени различия, доколкото отговорността на
работодателя е безвиновна, а на работника се ангажира само при груба
небрежност. Макар и от обективна страна действията на работника да нарушават
някои правила на безопасност на труда, необходимо е и негово субективно
отношение към действието под формата на груба небрежност-самонадеяност, т.е. да
е съзнавал, че нарушава установени изисквания за безопасност и че с действията
си може да причини вредоносен резултат, но да мисли да ги предотврати. В
конкретния казус, по делото не са ангажирани годни доказателства от страна на
ответника, чиято е доказателствената тежест съобразно правилата на чл. 127, ал.
1, изр.първо от ГПК, за нарушаване от страна на пострадалия И.Й.на техническите
и технологични правила за работа при операцията, извършвана от ищеца в момента
на злополуката – работа на височина. Работодателят не доказа, че е провел на
ищеца задължителния инструктаж за височинна работа, доколкото копието на
книгата за ежедневен инструктаж за 2018 г. е изключена от доказателствата по
делото. Не се събраха доказателства и за това, при проведения начален
инструктаж на ищеца по безопасност и здраве при постъпване на работа на
16.01.2017 г.- приет по делото и неоспорен документ за това, работодателят да е
запознал ищеца с технологичните правила при работа на височина, доколкото от
съдържанието на трудовия договор и длъжностната характеристика към него работа на
височина не е посочена като трудова функция. Напротив –изрично в р.4 на трудови
договор „Условия на труд и производствена среда“, е отразено, че няма специфични условия на
труд, а като задължително работно облекло и лични предпазни средства е посочено
само „каска“- последната се установи от показанията на свидетелите З.и Г., че пострадалият е носел при падането си.
Съгласно разпоредбата на чл. 15, ал 1 от Наредба № РД -07-2 от 16.12.2009
г. за условията и реда за провеждането на периодични обучения и инструктаж на
работниците и служителите по правилата за осигуряване на здравословни и
безопасни условия на труд (Наредба), ежедневен инструктаж се провежда на работещите, пряко заети с дейности с
висок производствен риск, включително и строителни и монтажни работи. Работата
на височина при строително-монтажни работи, както е в случая, представлява
такъв риск. В конкретния случай работодателят не е изпълнил това свое
задължение за провеждане на ежедневен инструктаж, което представлява нарушение на
законовите изисквания за осигуряване на здравословни и безопасни условия на
труд, регламентирани и в чл.13 от същата Наредба да проведе и обучение на
работещия, независимо от ежедневния инструктаж. Данни за проведено такова
обучение на ищеца за работа на височина по делото също няма събрани. Нормите на
посочената Наредба са императивни и не позволяват отклонение от задължението за
провеждане на работодателя, тя се свежда единствено до това да определи какво
обучение и/или инструктаж да се проведе, като съобрази спецификата на
извършваната дейност и на работното място обучение, респ. изпит за визираните в
тях категории работници. Непровеждането на обучение и на дневния инструктаж,
незапознаване на работника с естеството на работа, която следва да се извърши в
съответния ден, както и индивидуалните предпазни средства, които следва да
ползва във връзка със задачите поставени за деня, несъмнено е в причинно
следствена връзка с настъпилата злополука. Съгласно чл.11, ал.5 от същата
Наредба, проведените инструктажи по тази Наредба, вкл. и на командировани лица (чл.11, ал.1, т.2) се документират в Книги за инструктажи съгласно приложение № 1,
съдържанието на което изисква подпис както на инструктирания, така и на лицето,
извършило инструктажа. Ето защо удостоверяването на провеждането на инструктаж е само
с писмен документ, при което и с оглед забраната на чл.164, ал.1, т.3 от ГПК,
провеждането на инструктаж на ищеца не може да се установява със свидетелски
показания, при което показанията на свидетеля З.за подписване всеки ден от
пострадалия И.Й.на инструктаж на обекта в Саудитска Арабия, не се обсъждат и не могат да заместят
изискването за удостоверяване на проведения инструктаж с подпис на пострадалия.
Не е налице по делото изрично съгласие на ищеца за установяване на този факт
със свидетелски показания. Ето защо съдът приема, че поради неустановяване на проведен
точен инструктаж за правилата за безопасност при работа на височина, настъпването
на злополуката не може да бъде вследствие на проявена от работника груба
небрежност. В този смисъл и Решение № 60/05.03.2014 г. по гр. д. № 5074/2013 г.
на IV г.о., ВКС. Дори и да се приеме, че е бил проведен такъв инструктаж на
02.12.2018 г. на пострадалия И.Й., то от показанията на свид.Замберски се
установява, че в момента на инцидента бил неосигурен, т.е. без куките и
обезопасителната лента към която те се закачат според свидетеля - очевидец на
инцидента Г., като същият свидетел установява, че необезопасяването на
работниците от тях самите е обичайна практика в края на работния ден. По
въпроса за допускане от работодателя нарушаване на правилата за безопасност е
формирана съдебна практика /решение №.157/24.06.14 по г.д. № 6210/13, ІІІ ГО,
решение №.977/14.01.10 по г.д. №.298/09, ІV ГО, и др./, съгласно която щом
работодателят допуска постоянна практика, нарушаваща правилата за безопасна
работа, и тя е във връзка с настъпилата злополука, при настъпване на последната
не може да се прилага института на грубата небрежност - след като не са били осигурени
от работодателя безопасни условия на труд, не може да се приема, че злополуката
се дължи на груба небрежност; тогава работниците или служителите действат в
интерес на работата и ако пострадат, обезщетението им не следва да се намалява.
Съдът, като има предвид горното, приема, че пострадалият ищец не е допринесъл
за трудовата злополука, тъй като не е допуснал груба небрежност, поради което и
не може да се намали отговорността на работодателя, на основание чл. 201, ал. 2
от КТ.
По оплакването на въззивника, че от определеното
обезщетение следва на основание чл. 200, ал. 4 КТ да бъде приспаднато
полученото от ищеца застрахователно обезщетение по застраховка "Трудова
злополука" въззивният съд приема следното:
Съгласно чл. 200, ал. 4 КТ дължимото обезщетение се
намалява с размера на получените суми по сключените договори за застраховане на
работниците и служителите, а съгласно определението, дадено в, ал. 3 на чл. 200 КТ, дължимото обезщетение е разликата между причинената вреда - неимуществена и
имуществена, вкл. пропусната полза, и обезщетението и/или пенсията по
общественото осигуряване. Следователно дължимото обезщетение за вреди от
трудова злополука се определя от сбора на претърпените имуществени вреди
(претърпени загуби и пропуснати ползи ) и неимуществените вреди. Имуществените
вреди се установяват по вид и размер и са кумулират, а неимуществените вреди се
определят по справедливост, и от получената обща сума се намалява полученото
обезщетение и/или пенсията по общественото осигуряване. Последното намаляване
на дължимото обезщетение според чл. 200, ал. 4 КТ се извършва само в случаите,
когато пострадалият работник или служител е получил парична сума по сключени
договори за задължително застраховане на работниците и служителите за риска
"трудова злополука" за сметка на работодателя при условията на чл. 57
от Закона за здравословни и безопасни условия на труд. В случай на изплатено
застрахователно обезщетение от набраните вноски, които работодателят е превел в
интерес на работника или служителя за настъпило застрахователно събитие,
изплащането от страна и на работодателя на пълния размер на дължимото
обезщетение би довело до двукратно обезщетяване за една и съща вреда, поради
което законът предвижда, че дължимото от работодателя обезщетение се намалява с
получената парична сума по застрахователния договор. Когато разпорежда, че по
посочения начин се намалява "дължимото обезщетение", законът не
предвижда намаляването да се извършва само в случаите на предявени претенции
само или и за имуществени вреди. В този смисъл е и трайната съдебна практика на
ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, обективирана в решение №
227/25.10.2016 г. по гр. д. № 1405/2016 г. на ВКС, IV г. о., в което е даден
положителен отговор на въпроса "следва ли заплатеното обезщетение по задължителната
застраховка "трудова злополука", сключена от работодателя, да се
приспада от обезщетението, определено по иска за присъждане на обезщетение за
неимуществени вреди", по подобен начин е прието и в решение №
125/04.05.2016 г. по гр. д. № 4417/2015 г. на ВКС, IV г. о., решение №
67/22.07.2021 г. по гр. д. № 562/2020 г. на ВКС, IV г. о. В случая от приетите
пред въззивния съд нови доказателства се установява, че по банкова сметка ***,
открита в банка ОББ АД, е била преведена на 11.07.2019 г. от ЗАД Б.В.И.Груп АД
като застраховател на „В.2.“ ООД за риск „трудова злополука“ съгласно Наредбата
за задължително застраховане на работниците и служителите за риск „трудова
злополука“, сума в размер на 42 840 лв., формирана от 7 кратния размер на
годишната заплата на пострадалия /при месечна такава от 510 лв./. Ето защо с
тази сума следва да се намали определеното от съда обезщетение от 70 000
лв., при което дължимо от ответника като обезщетение за неимуществени вреди в
случая е разликата от 7160 лв. Ето защо предявеният иск следва да бъде уважен за
тази разлика от 27160 лв. и отхвърлен за горницата над нея до обжалвания размер
от 150 000 лв. Върху целия дължим размер от 70 000 лв. ответникът
дължи лихва за забава от смъртта на пострадалия 08.12.2018 г. до 10.07.2019 г.,
а от 11.07.2019 г./ датата на превеждане на обезщетението от
застрахователя/ дължи лихва за забава
върху останалия дължим размер от 27160 лв. до плащането му.
Съобразно изложеното решението на СРС подлежи на частично
потвърждаване за сумата от 27160 лв. и за отхвърляне на иска за разликата над
70 000 лв. до 150 000 лв., и на отмяна за сумата над 27160 лв. до
70 000 лв. и отхвърляне иска и за тази разлика, респ. и по отношение на лихвата
за забава според изложеното в горния абзац.
Съобразно изхода на спора, и решението на въззивния съд, дължимата от
ответника по иска държавна такса на СРС е в размер на 1086,40 лв. което налага
отмяна на решението за разноски над този размер. На ищцата ответникът дължи за първата
инстанция от общо 10 000 лв. разноски само 776 лв. обусловените от
уважения размер на иска, поради което решението на СРС за разноски над този
размер също подлежи на отмяна.
По разноските за въззивната инстанция: На въззивника-ищец не се следват разноски,
тъй като насрещната въззивна жалба не се уважава. На въззивника-ответник ищцата
дължи от сторените общо 5700 лв. разноски за държавна такса и адвокатско
възнаграждение, сумата 3052 лв. съразмерно на отхвърления обжалваем размер на
иска.
Воден от горното съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 89659 от 15.05.2020 г., постановено
по гр.д. № 23344/2019 г. на СРС, 164 състав, изменено в частта за разноските с
определение по чл.248 от ГПК от 11.08.2020 г. по същото дело, В ЧАСТИТЕ, В КОИТО е
осъдено на основание чл. 200, ал. 1 от КТ, дружеството „В.2." ООД, да заплати
на И.И.Й., малолетна, действаща чрез своята майка и законен представител П.И.С.,
сумата над 27160 лв. до 70 000 лв. обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени
вреди- болки и страдания от смъртта на наследодателя й И.Д.Й., настъпила в
резултат на трудова злополука от 02.12.2018г., и съответно да заплати законната
лихва върху сума за обезщетение от 42 840 лв. от 11.07.2019 г. /датата на
плащане на застрахователно обезщетение/ до окончателното погасяване, и е
осъдено „В.2." ООД да заплати на СРС държавна такса над 1086,40 лв. до 2000
лв. и на ищцата разноски над 776 лв. до 2000 лв., ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от И.И.Й., ЕГН**********, чрез своята майка и законен
представител П.И.С.,с ЕГН **********, адрес гр.София, ,
срещу „В.2." ООД, ЕИК *******със седалище *** иск иск с основание чл.200,
ал.1 от КТ за сумата над 27160 лв. до 70000лв. /за разликата от 42840лв./ за обезщетение
за претърпените от ищцата неимуществени вреди- болки и
страдания от смъртта на наследодателя й И.Д.Й., настъпила в резултат на трудова
злополука от 02.12.2018г. със законната лихва върху 42 840 лв. от
11.07.2019 г. нататък.
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 89659 от 15.05.2020 г., постановено по
гр.д. № 23344/2019 г. на СРС, 164 състав, изменено в частта за разноските с
определение по чл.248 от ГПК от 11.08.2020 г. по същото дело , В ОСТАНАЛИТЕ ОБЖАЛВАНИ ЧАСТИ, В КОИТО е осъдено „В.2." ООД, да заплати
на И.И.Й., малолетна, действаща чрез своята майка и законен представител П.И.С.,
сумата 27160 лв. обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди на основание чл. 200, ал. 1 от КТ, със законата лихва върху тази сума
от 08.12.2018 г. до окончателното плащане и със законната лихва върху сумата от
42 840 лв. от 08.12.2018 г. до 10.07.2019 г., също потвърждава решението и в частите за разноските в полза на ищцата от 776 лв. по чл.78, ал.1 от ГПК, и в полза на СРС по чл.78, ал.6 от ГПК–до размер 1086,40 лв.
ОСЪЖДА И.И.Й., ЕГН**********, чрез своята майка и законен представител П.И.С.,с
ЕГН **********, адрес гр.София, да заплати на „В.2." ООД, ЕИК *******на
основание чл.78, ал.3 от ГПК, сумата 3052 лв. разноски за възивната инстанция.
Решението
подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд в 1-месечен срок
от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.