№ 707
гр. София, 29.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и втори ноември през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Любомир Василев
Членове:Калина Анастасова
Десислава Ал. Алексиева
при участието на секретаря Донка М. Шулева
като разгледа докладваното от Калина Анастасова Въззивно гражданско дело
№ 20211100506449 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 196 - чл. 211 от ГПК (отм.), на основание § 2,
ал. 1 ГПК.
С Решение № 132945 от 25.06.2020 г. по гр.д. № 666/2000 г. по описа на СРС, 60
с-в, е допълнено решение от 30.06.2010 г., постановено по гр. д. № 666 по описа за
2000 г. на Софийски районен съд, Второ гражданско отделение, 60 състав, с което е
допълнено решение № ІІ-60-36 от 12.04.2010 г., постановено по същото дело, частично
отменено с влязло в сила на 11.06.2013 г. решение № 7506 от 13.11.2012 г.,
постановено по гр. д. № 2079 по описа за 2011 г. на Софийски градски съд, Гражданско
отделение, ІІ-В въззивен състав, като в първи и във втори абзац от диспозитива на
решението след думите „в периода: 23.09.1999 г. – 25.07.2003 г.,“ и преди думите „като
отхвърля този иск до предявения му размер“ е добавено „ведно със законната лихва от
12.11.2003 г. – датата, на която е предявена и приета за разглеждане претенцията по
сметки, до окончателното изплащане на дължимата сума“.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от съделителите А.А. К. и КР. Н.
К. с доводи, че същото е недопустимо и неправилно. Отправено е искане за
обезсилването му, съответно – за неговата отмяна. Заявяват оплакване за неправилност
на решението поради неправилно прилагане на процесуалните правила относно
допълване на решението. Основният довод е, че съдът неправилно е отчел момента, от
който започва да тече едномесечният срок за допълване на молбата. По приложението
1
на § 2, т.14 ГПК, съдът е следвало да процедира като съобрази, че дори молбата за
допълване да е подадена при действието на новия ГПК, тя се разглежда по отменения
ГПК ако решението е постановено при приложението на неговите разпоредби, тъй като
производството по постановяване на допълнителното решение не може да се разглежда
по друг процесуален ред в случай, че е необходимо събиране на доказателства. В
случая подадената молба за допълване на постановеното по реда на отм.ГПК решение
е била просрочена и неправилно съдът се е произнесъл по нея като е допълнил
постановеното по реда на ГПК /отм./ решение. Съответно постановеното от ВКС
определение е порочно доколкото при постановяването му са смесени правилата по
отменения и действащия ГПК. На самостоятелно основание заявяват, че с връщането
на делото на СРС да се произнесе по искането за допълване на постановеното решение
съдът не е бил задължен да уважи молбата за допълване на постановеното решение.
Претендират разноски.
В срока е депозиран писмен отговор на въззивната жалба от съделителят З. В.
Ж., с който е изразено становище за нейната неоснователност. Изразява становище, че
основния довод по въззивната жалба касае допустимост на подадената молба за
допълване на решението, който въпрос е бил разрешен в триинстанционно
производство завършило с определение на ВКС. С последното е прието, че молбата за
допълване не е просрочена и следва да бъде разгледана по същество. Именно
последното е сторил СРС като правилно е уважил искането и е допълнил
постановеното решение с присъждане на законна лихва върху сумите по чл.31, ал.2 ЗС,
за които е била предявена претенция в делбеното производство. Отправя искане за
потвърждаване на решението като допустимо и правилно. Претендира разноски.
Срещу постановеното от първата инстанция по реда на чл.192, ал.4 ГПК /отм./
вр. § 2, ал.1 ПЗР на ГПК определение от 08.02.2021 г. е подадена частна жалба от
съделителя З. В. Ж. с искане да бъде отменено като неправилно. Отправя искане за
уважаване на молбата му и присъждане на разноски за производството по допълване на
постановеното съдебно решение.
В срок е подаден писмен отговор на подадената частна жалба от А.А. К. и КР. Н.
К. с излагане на доводи за нейната неоснователност.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и след запознаване с
доказателствата по делото, намира за установено следното:
Жалбата е подадена от надлежни страни и в законоустановения срок, срещу
първоинстанционен съдебен акт, подлежащ на въззивен контрол и явяващ се
неблагоприятен за тях, поради което и се явява процесуално допустима, а по същество
я намира за неоснователна, поради следното:
Постановеното решение е валидно, допустимо и правилно. Във връзка с
доводите по въззивната жалба съдът намира следното:
2
С обжалваното решение е уважена молбата на съделителя З. В. Ж. подадена на
11.07.2013 г. за допълване на постановеното решение от 30.06.2010 г., постановено по
гр. д. № 666 по описа за 2000 г. на Софийски районен съд, Второ гражданско
отделение, 60 състав, с което е допълнено решение № ІІ-60-36 от 12.04.2010 г.,
постановено по същото дело, частично отменено с влязло в сила на 11.06.2013 г.
решение № 7506 от 13.11.2012 г., постановено по гр. д. № 2079 по описа за 2011 г. на
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав. С постановеното
решение за допълване съдът е уважил искането на ищеца З. В. Ж. от 12.11.2003 г. като
е присъдил законната лихва върху предявената в делбеното производство претенция по
чл. 31, ал. 2 ЗС с уважен от въззивната инстанция размер общо 28025 лв. след като с
определение № 319 от 11.06.2013 г., постановено по гр. д. № 2984 по описа за 2013 г.
на Върховния касационен съд, Първо гражданско отделение въззивното решение
/решение № 7506 от 13.11.2012 г., постановено по в. гр. д. № 2079 по описа за 2011 г.
на Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав, поправено с
решение от 27.03.2013 г./ не е било допуснато до касационно обжалване. Съответно,
установява се, че последното е влязло в сила на 11.06.2013 г., с което окончателно е
сложен край на спора относно претенциите на ищеца по чл. 31, ал. 2 ЗС.
Оплакванията на въззивниците, че молбата на съделителя З. В. Ж. от 11.07.2013
г. за допълване на решението и присъждане на законната лихва върху претенцията по
чл. 31, ал. 2 ЗС е просрочена, съдът намира за неоснователни.
Както правилно е посочил СРС по проведеното пред ВКС производство по гр. д.
№ 101 по описа за 2019 г. на Върховен касационен съд, Първо гражданско отделение е
постановено Определение № 381 от 11.07.2019 г., с което касационната инстанция е
приела, че решението по извършване на делбата в частта за сметките по чл. 31, ал. 2 ЗС
е влязло в сила на 11.06.2013 г. съгласно чл. 296, т. 3 ГПК, когато е постановено
определението по чл. 288 ГПК, с което не е допуснато до касационно обжалване. Така
според ВКС подадената на 11.07.2013 г. молба за допълване на решението и
присъждане на законната лихва била подадена в едномесечния срок и по нея
районният съд дължи произнасяне по същество. С тези указания делото е върнато на
Софийски районен съд за произнасяне по молбата на ищеца Ж. от 11.07.2013 г. за
допълване на постановеното по делото решение. Указанията на Върховния касационен
съд по тълкуването и прилагането на закона са задължителни за съда, на който е
върнато делото. Разпоредбата на чл. 218з, ал. 1 ГПК (отм.) задължава този съд да
процедира по посочения начин или да приеме по съответния материалноправен въпрос
същото, каквото е приела касационната инстанция (вж. Решение № 432 от 03.12.2012 г.
по гр. д. № 1129/2011 г., ІV Г.О., ВКС).
Непълен (подлежи на допълване по реда на чл. 250 ГПК) е съдебният акт, с
който съдът не се е произнесъл по част от предмета на делото. Определението по чл.
274, ал. 3 ГПК е окончателен съдебен акт, като след постановяването му страните по
3
делото, а и първоинстанционният съд, са длъжни да зачетат неговите правни
последици.
Както е посочил ВКС в постановеното определение по чл. 274, ал. 3 ГПК при
съобразяване дадените разяснения с т. 15 на ТР № 1/2001 г. ОСГК, запазването на
висящността на делото по главния иск запазва възможността за произнасяне по
евентуалния иск, без да е необходимо това да се изразява с нарочен диспозитив, щом
като искането за акцесорното вземане е заявено в исковата молба и е станало част от
предмета на спора.
Именно с оглед това становище, което настоящия състав възприема
произнасянето по вземането за лихва, което е акцесорно е в зависимост от това дали се
уважава иска за основното вземане и в какъв размер. Именно поради това и с оглед
обстоятелството, че решението по извършване на делбата в частта за сметките по чл.
31, ал.2 ЗС е влязло в сила на 11.06.2013 г. то искането от 11.07.2013 г. за допълване на
постановеното решение с произнасяне по своевременно направеното искане за
присъждане на законна лихва не е просрочено.
Съгласно чл. 193, ал. 1 от ГПК (отм.), страната по делото може да иска
допълване на решението, постановено по предявен от нея или срещу нея иск, когато
съдът не се е произнесъл по цялото й искане, но за да бъде уважена молбата за
допълване на решението, следва да е налице пропуск на съда да се произнесе по част
от спорния предмет.
При данните по делото може да се сподели тезата на молителя Ж., че не е налице
произнасяне по цялото искане на съделителя по претенцията по чл.31, ал.2 ЗС. Няма
спор в съдебната практика, че присъждането на законна лихва е последица от
уважаване на иска за предявеното вземане. Тя е право на кредитора, което той може да
упражни по своя преценка. За съда не съществува задължение да се произнесе по
законната лихва служебно, а само при наличие на надлежно въведено искане. В
настоящия случай ищецът изрично е поискал присъждане на законната лихва върху
вземането си по чл. 286 ГПК (отм.), вр. чл. 31, ал. 2 ЗС с молбата от 12.11.2003 г., с
която претенцията е била предявена пред съда. С оглед обстоятелството, че
предявените от ищеца искове по чл. 286 ГПК (отм.), вр. чл. 31, ал. 2 ЗС са били
частично уважени, настоящият съдебен състав няма друга възможност, освен да
присъди и законната лихва върху тях, считано от датата предявяването им по делото –
12.11.2003 г. до окончателното изплащане на дължимите суми. И това е така, защото
законната лихва е законна последица от уважаване на предявения главен иск и
единствено условие за нейното присъждане е кредиторът да е направил такова искане.
Доколкото предмет на въззивния контрол е решението на районния съд и то в
предметните рамки на производството пред него, а последният е бил сезиран с молба
по чл. 193, ал. 1 от ГПК (отм.), съдът, като съобрази изложеното по-горе, намира, че
4
въззивната жалба се явява неоснователна. Поради това, решението на СРС, като
правилно, следва да бъде оставено в сила.
По частната жалба:
Правилни и законосъобразни са изводите на СРС, че производствата по чл. 192 и
чл. 193 ГПК (отм.) не са самостоятелни производства, а представляват продължение на
съдопроизводството по конкретното дело. С оглед това по същите не се дължат на
страните на самостоятелно основание разноски при съобразяване правилата на чл. 64
ГПК (отм.). Освен това в производството е установено, че съделителят Ж. е поискал
присъждане на направените разноски за внесена държавна такса само във въззивната
инстанция, а не и пред касационната такава. С оглед това правилно и законосъобразно
е оставена без уважение молбата на З. В. Ж. за присъждане на разноски за проведеното
производство по чл. 193 ГПК (отм.), който извод формира и настоящата инстанция.
Водим от горното, СЪДЪТ
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 132945 от 25.06.2020 г. по гр.д. № 666/2000 г. по
описа на СРС, 60 с-в.
ОСТАВЯ без уважение частна жалба на съделителя З. В. Ж. срещу
постановеното от първата инстанция по реда на чл.192, ал.4 ГПК /отм./ вр. § 2, ал.1
ПЗР на ГПК определение от 08.02.2021 г., с което е оставено без уважение молбата му
за присъждане на разноски за производството по допълване на постановеното съдебно
решение.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5