О П Р Е Д Е Л Е Н И Е №
260723
09.12.2020г,
гр.Пловдив
Пловдивски окръжен съд, въззивно гражданско отделение, девети граждански състав,
в закрито заседание на девети
декември две хиляди
и двадесета година, в състав:
Председател: Виолета Шипоклиева
Членове: Фаня Рабчева
К.Иванов
като разгледа докладваното от
съдията Рабчева в.ч.гр.д.№ 2575/
2020г. по описа на ПОС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл.278,
ал.1 и сл. ГПК.
Постъпила е частна жалба
от адв.К.К.,***, като пълномощник на Л.З., с посочен адрес *** против
Определение № 261254/ 25.09.2020г. постановено по гр.д.№ 18395/ 2017г. по описа
на Пловдивски районен съд – ІХ гр.с., в частта, в която е оставена без уважение молбата на
жалбоподателката за изменение на постановеното по делото Решение № 2534/
20.07.2020г. в частта му за съдебно-деловодните разноски. По изложени доводи в
частната жалба се иска отмяна на обжалваното определение и постановяване
изменение но посоченото решение чрез присъждане на процесуалния представител на
ищеца допълнително възнаграждение от 200 лева.
Ответника по частната
жалба „************“ АД, редовно уведомен за жалбата, не взема становище по
нея.
Пловдивски окръжен съд
като взе предвид изложените доводи, намери следното:
Частната жалба изхожда
от надлежна страна и е в законния по чл.275, ал.1 ГПК срок, като процесуално
допустима подлежи на разглеждане по същество.
Процесуалния
представител на ищеца е представил ДПЗС от 11.11.2019г., сключен с ищеца, за осъществяване на безплатно процесуално
представителство на последния по гр.д.№ 18395/
2019г. по описа на ПРС –ІХ гр.с. поради материална затрудненост, както и
направил искане за присъждане на възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА. С
постановеното по делото решение № 2534/ 20.07.2020г. районният съд е уважил
искането на проц.представител на ищеца като
е присъдил адв.възнаграждение на основание чл.38, ал.2 ЗА във връзка с
чл.7, ал.1, т.1 от наредба №1 от 09.07.2004г. за МРАВ в размер на 100 лева. С
молба от 22.07.2020г. проц.представител на ищеца е поискал присъждане допълнително на сумата от 200 лева,
основавайки се на довода, че определянето на адв.възнаграждение следва да е към
момента на сключване на ДПЗС , към който момент е действала редакцията на
разпоредбата на НМРАВ.
С обжалваното
определение районният съд е мотивирал неоснователност на молбата за изменение
на решението в частта на разноските по съображенията, посочени от молителката,
като е мотивирал аргумента, че с ДПЗС адвокатското
възнаграждение не е договорено, поради което при определяне на размера му
следва да бъде съобразена действащата към този момент редакция на Наредба №1/
2004г. – ДВ, бр.45 от 15.05.2020г., в сила от 15.05.2020г., като в тази насока
е посочена и съдебна практика Определение № 406/ 01.08.2016г. по ч.т.д.№ 3805/
2014г. на ВКС , ІІ ТО.
С частната жалба се
поддържат изложените в молбата за изменение на
първоинстанционното решение в частта на разноските доводи за определяне размера на възнаграждението към
момента на сключване на ДПЗС от 11.11.2019г.
съобразно действащата към този момент редакция на НМРАВ. В тази насока
жалбоподателят се основава на постановено Определение № 253/ 07.05.2014г. по
гр.д.№ 30/ 2014г. на ВКС – І ГО, както и на цитирани множество други
определения на ВКС, произнасянето по които касае разрешаване на спорен въпрос
във връзка с повдигнато възражение за прекомерност на адв.възнаграждение.
Въззивният съд не намира
частната жалба за основателна. С
разпоредбата на чл.38, ал.1 ЗА са регламентирани предпоставките, при които се осъществява безплатна правна
помощ от адвоката, като на основание чл.38, ал.2 ЗА съдът определя размера на
адвокатското възнаграждение в размери не по-ниски от НМРАВ. С представения по делото ДПЗС е удостоверено
действително възникналото облигационно правоотношение между страните по него за
оказване на безплатна правна помощ за ищеца от проц.представител адв.К.К., но
това правоотношение по договора не включва възможност за договаряне на размера
на адв.възнаграждение, което с разпоредбата на чл.38, ал.2 ЗА правомощието е
предоставено на съда. С оглед на това и
съдът е обвързан с приложение на действащата нормативната уредба към момента на постановяване на акта, с който се
определя адв.възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА. Цитираното определение, на което
се позовава жалбоподателката/ Определение № 253/ 07.05.2014г. по гр.д.№ 30/
2014г. на ВКС – І ГО/ действително засяга въпроса относно момента на определяне
размера на адв.възнаграждение, но касае хипотеза, при която искането за
определяне на възнаграждение по чл.38, ал.1, т.3 ЗА е по приложен списък по
чл.80 ГПК с определен размер, който е бил намален по направено възражение за
прекомерност на адв.възнаграждение, поради което не се налага извод за
идентичност на разгледания спорен въпрос. Останалата цитирана множество
практика касае също разрешаване на въпроси, свързани с направени възражения за
прекомерност на адв.възнаграждение поради което не е пряко относима към
случая.
С оглед на това частната
жалба се намира за неоснователна и като такава ще се остави без уважение.
Водим от горното и на
основание чл.271, ал.1, пр.І във връзка с чл.278, ал.4 ГПК, въззивният съд
О П
Р Е Д
Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА Определение
№ 261254/ 25.09.2020г. постановено по гр.д.№ 18395/ 2017г. по описа на
Пловдивски районен съд – ІХ гр.с.
Определението е
окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: Членове: